„Никога не съм по-малко сам отколкото в самотата.“ Сципион Африкански

Възможно ли е да бъдем сами? Възможно ли е да бъдем заедно? Колкото сме по-сами, не сме ли по-заедно? Когато сме заедно понякога не сме ли страхотно сами?

Когато снимаме дали сме сами? Възможно ли е да правим добра фотография, ако не сме сами?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Човек, когато е сам, същевременно е в състояние на непрекъснат обмен със света.

Както въпроса с яйцето и кокошката, по същия начин самотата и социалното не могат да имат причинно следствена връзка. Можем да говорим за самота само след като се отделим от нещо (някой), с които сме били заедно. От друга страна единствено сами можем да бъдем истински заедно с всичко останало в живота.

“Аз живея” не задължава никого да живее, докато самият живот ни задължава да бъдем сами. Останалото е въпрос на дозиране, на съдба (обстоятелства), праг на толерантност. Социалният прогрес не променя нищо на самотата: в материално задоволените общества самоубийствата не намаляват. Хората се стараят всячески да запълнят някаква огромна празнота, заела мястото на криворазбраната самота, която парадоксално е най-пълна.

Можем да разгледаме самотата в два аспекта: да се почустваме сами в света или да почустваме самотата на света. “Сам в света” е противоречие, защото светът сам по себе си е множество от всичко. Но пък е възможно да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа, което е въпрос на психическо състояние. Разрешението на въпроса е в продуктивната “самота”, чиито споделени плодове носят радост, а осъзната, радостта остава като най-човешко усещане. И кучето маха с опашка, но не го осъзнава.

Парадокса на фотографията: „самотният“ миг, откраднат от живота се превръща в история. Фотографията не създава момент или присъствие. Това остава привилегия на живописта. Фотографът лови момента или по-точно “получава” мигът, който ще затвори в кадър, за да го покаже. Този миг остава сам за себе си, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота. Единствено фантазията на фотографа създава някаква история. Фотографията,  било в своята многоплановост или плоскост, ще трябва да развълнува чувствителния човек, който от своя страна ще я префантазира по свой начин. Тогава изкуството е осмислено: вади ни от условностите, в които безутешно сме заплетени. Единствената постоянна величина в процеса е скоростта на светлината, която рисува със “самотния”, изолиран момент и въображението на фотографа.

Фотографът в самота и единствено в самота може да проникне в душата на обекта за снимане. Сам, изтрил шума на егото си, той се опитва да се слее с обекта за снимане – миг на сливане с обекта, нарисуван от светлината. Доближаваме се до познание по идентификация – познавам те, защото съм ти – за което говори Оробиндо в своите преживявания със Съзнанието.

От друга страна, на където да обърнем поглед, самотата остава най-добър еталон за различие, най-добра защита за сливане с цялото. Няма шедьовър в изкуството, който да не е единствен. Същото и с Големите сред хората, очевидно осъдени на самота, която парадоксално още повече ги приближава до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект: “В самотата си самотникът гложди своето сърце; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което си говори само и не е никога само. Или пък за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора идват от невъзможността да остане сам.

В дълбочината на нещата и извън всякакъв парадокс, самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Извън всякакъв парадокс, защото е погледнато еднопосочно, самотата е най-добра подготовка за смъртта.

Двама влюбени също са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е по-голяма от тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата си в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични амбиции, компенсира човешката самота и страх с неизвестното в смъртта и времето.

Казват “сам като куче” и все пак този, който отказва или му е отнета възможността да бъде сам, губи възможността да се зарадва. Модерният човек се блъска в две прегради: “чувствам се самотен” и  “не ме оставят на мира.”. Черно-бялата фотография изразява особено силно, бих казал безпощадно, тези психологически моменти, обикновено  прикрити в живота.

Човекът е единственото същество, което се чувства само и което откъснато от природата търси своя ближен, за да се реализира.

Ще завърша с Октавио Пас: “Човекът е носталгия, търсеща връзка със своя източник. Затова, когато усеща себе си, човек се намира откъснат от другите с чуство за самота… …тази самота има двоен смисъл: от една страна човек добива съзнание за себе си, а от друга желание да излезе от себе си.”

Раждаме се сами и умираме сами. През живота си желаем невъзможното: сливането на противоположностите, живота и смъртта, времето и вечността. Имаме интуиция за единство на тези противоположности в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта, за няколко мига, творение и рушене се сливат в едно. Измислили сме изкуството, за да се докосваме до подобни състояния.

Фотографията също e любов.

На земята има ключови места, където стават решителни за човечеството събития. Общочовешките проблеми сякаш завързани на възел търсят свое разрешение.  Израел се намира на такова място.

По структура и развитие тази единствена по рода си държава, изградена на границата на възможното, е стимул и провокация за всички. Събрани от цял свят, донесли със себе си различни култури, вече над три хилядолетия отхвърляни отвсякъде, евреите се прибират там, откъдето са тръгнали. Цената за това е не друго, а шест милиона избити през Втората световна война.

Интересен факт, единствен по рода си в човешката история е, че тази държава, изградена с голям успех на същото място в продължение на 60 години преди три хиляди години по времето на Давид и Саломон, сега вече 60 години отново съществува.

Сега за няколко десетилетия сухата палестинска земя се превръща в градина, провокация за околния архаичен свят. Разликата се явява в повече, особено за народи с общи корени.

Странна държава, изтъкана от противоречия, едновременно чудесна база за прогрес. Историята с оцеляването го показва, трябвало е винаги да се устоява една дължина пред другите. Идеалът на Саломон „заинтересования алтруизъм“, измислен още преди три хиляди години, който е в основата на еврейството, както и условие за оживяване и прогрес на всеки човешки колектив – доброто състояние на всеки зависи от това на ближния му – това е също трудно смилаемо, особено там, където прогресът е проблем. Благодарността е свързана с обич, както  неблагодарността с омраза, особено когато дължим нещо. Между другото светът дължи на евреите идеята за Бога, както и парите, с които са ги насилвали да се занимават.

В Израел всичко е лесно и трудно едновремено. Нещата стават бързо и ефикасно, избор няма. Трябва да се изпреварват другите, да се оцелее. Това мотивира и напряга. Всеки идва от някъде без да бъде чужденец. Тел Авив пулсира с ритъма на Ню Йорк, докато Йерусалим, столица на три монотеизма, остава извън времето. Казва се, че всеки вярващ е свързан с този град, където ангели и дяволи намират общ език.

В Израел всичко е под ръка. На трийсет километра южно от прохладата на Вечния Град, Мъртво море спада драматично с по един метър на година. Това не пречи удобно излегнати да четете вестника си в най-богатите на минерали води на земята. С гумена възглавничка е още по-удобно. Декорът и цветът на пустините наоколо е незаменим.

Намазани с кал от морето черни фигури се оглеждат едни други в големи огледала… В пустинята всяко растение, за да остане живо и красиво в процъфтяващите оазиси на кибуците, получава необходима капчица вода. Светлината по интензивност е сравнима с тази на Тибет. Тонове, сенки, полутонове и отражения са рай за фотографа. В пустинята всеки камък и форма са история. На 400 метра под морското равнище въздухът е най-чист и богат на кислород.

Тръгвате на север по продължението на реката Йордан. Декорът се променя. Всяка гледка е митична и тежи с историята си. След Голанските височини се отбивате се в Тцват, градът на кабалистите. За разлика от квартала Меа Шарим на крайнорелигиозните в Йерусалим, тук никой не ви пречи да снимате. На всички въпроси ви отговарят любезно и с желание.

Храната в Израел, наречете я кашер, био, екологично чиста…, носи вкуса на земята, която според еврейския закон си почива на всеки шест години. Разликата се чувства, освен това опитвате всички кухни на света.

Ако идвате от Китай, където в цялата страна надписите са на китайски, тук с облекчение се ориентирате на четири езика. Освен това полицаите имат по-сериозни грижи от това да следят как се движите. Всеки бърза и внимава, а информатиката е на най-високо ниво.

При евреите всичко е парадоксално. Създаването на Израел, заедно с края на шоата, подписва донякъде и края на юдаизма. Тема двузначна, изразяваща многостранността на евреите, част от които са извън Израел.

От 1948 година насам евреите преоткриват корените си в Свещенната Земя. Преди 2000 години римските кохорти начело с Титус разрушават за втори и последен път Свещения Храм. Избиват близо един милион евреи и потушават най-сериозния бунт в античността. От Храма в Йерусалим остава Стената („на плача“, както са я назовали не-евреите). Разпръснати по света, евреите остават свързани помежду си със Закона, написан в Тората, дар Божи, превърнал се в основа на всички прогресивни закони – отново урок и провокация за всички. Сега Израел е демократична държава с религиозен аспект. Трудна комбинация, обратно на това, което виждаме в днешния, съвсем не по-лесен за разбиране Иран, настроен срещу Израел. Талмуда казва, че религия, която се меси в политиката е корумпирана, а политика, която ползва религия, анулира качествата си. Юдейският закон, обединяващ евреите от хилядолетия, не предполага правото на държава. Евреинът е създаден да бъде мост, но не и да притежава трайно. Притежанието, когато го има, се превръща в мост за нещо ново, в противен случай се обръща срещу притежателя си. Съвременните млади хора, обхаванати от жажда за интензивен живот, обръщат гръб на традицията. Кодовете се нарушават за сметка на пълноценото изживяване на настоящия момент. На другия полюс крайно религиозните не признават Израел като държава преди идване на Месията, символ на световно братство между народите.

И най-голямото противоречие: правото на защита на всяка държава предполага въоръжаване, а при военен конфликт е неминуема някаква степен на агресия. Това отново остава извън всички кодове на еврейската традиция, в основата на която се търси начин за сдобряване на вълкът с агнето. В случая Уди Алън намира изход като казва, че това е възможно при положение, че всяка сутрин на вълка се доставя ново агне. Нещо, което палестинци не биха отказали, но пък и балами най-малко се срещат сред евреите… Във всичко това как да не виждаме една изострена форма на общочовешките проблеми засега без изход… Въпрос на еволюция и съзнание.

Евреинът, ако не сте евреин, ви остава най-близък и най-далечен. Това не може да бъде разбрано, ако не го преживеете едновремено като привилегия и като наказание…

Портретът е вероятно най-трудната тема във фотографията. Ако приемем, че на времето фотографията е измислена, за да “фиксира” човешки фигури, първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер… снимат пеизажи или натюрморт единствено поради технически причини, защото необходимостта от дълги експозиции не са позволявали улавянето на живи същества. Веднъж този проблем разрешен, фотографията се превръща в машина за портрети.

За първи път през 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира основния въпрос за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще бъде плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който ще се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет се осъществява, когато зрителят усеща едновременно душата на модела и пулса на фотографа. Примерите са много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото и човек инстинктивно слага маска, персоната се превлъща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, а поставя множество въпроси, които не изискват отговор, правят триъгълник между фотографа, фотографирания и зрителя.

Да направим чест на майстора и цитираме Картие Бресон, който през месец август би навършил сто години : “Да уловим човек във връзката му със самия себе си, в тишината на собственото му същество”. Да уловим истинското в човека без то да бъде повлияно от околния свят. Това е свързано с “решителния момент” на Бресон, нещото се появава, натискаме спусъка. Привилегирован момент! В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто снимката я взимаме” (на френски изразът звучи съвсем точно: prendre une photo, на английски to take a picture). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри ! Интересен е факта, че появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта – душата на обекта за рисуване се е налага да бъде представена различно. Ражда се кубизма, както и другите нови течения.

Добрата фотография не е снимане на нещо, а самото нещо. Снимано, то се превръща в нещо ново. Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Така и най-незначителния предмет може да изглежда фантастично. Да му се даде наименование, означава да се осакати. Това му отнема възможността да бъде интерпретиран различно, а в голямата фотография дори безгранично. Там е магията на фотографията като изкуство. Тя може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската снимка ни приближава до вселена без образ, до чистата про-ява. От там следват безкрайни интерпретации, привилегия на изкуството.

За разлика от музиката и литературата фотографията и архитектурата не са свързани с времето.  Мислите си много повече за самия фотограф, на който гледате фотографията, отколкото за автора на книгата, която четете. Гледна точка може по-лесно да намерим в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи съвсем субективно от усета и визията на всеки според вродената му и развита от преживяванията в живота чувствителност.

За Ралф Гибсон  “фотографията се определя в част от секундата, когато съзнанието на фотографа прониква в обекта на снимката.” Каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава, творението надвишава твореца. Само твореца-глупец вижда себе си над всичко.

Пиша няколко реда за този, който най-много ме повлия във фотографията. Париж празнува сто годишнина на Анри Картие Бресон, който почина през август 2004 година. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови снимки, които всички познаваме и не се насищаме да преоткриваме.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата снимка няма нужда от корегции. Днес фотошоп би фалирал с подобни клиенти… Той бързо разбира приемуществото на фотографията – с нова пластичност и интуиция за живота да пресъздаде в движение ясно « изразяващо равновесие ». Да снимаме означава « да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето ». Това е средство да проникнем в нещата, както и да се освободим от тях, но в никакъв случай не да подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на « решителни моменти », който жаден да открива, е пътувал неуморно. Анри е обича да медитира, за да рисува. Така и завършва живота си. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“. Анри ги постига и двете.

Интересно съвпадение : тази седмица по радио Франс Кюлтюр всеки ден има интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който през месец август в добра форма навършва 99 години. Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот от същата епоха. Вили Ронис сподели, че това което днес го спира да снима е артрозата в пръстите на ръцете. Майстор на черно-бяла фотография, с някои незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

За да сме в тон с настоящето, ще спомена изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети според мястото и времето, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта си „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай, Дюрбан… са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по цял свят като консуматори без вкус…, колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пеизажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери е наречено „Планетата Пар“.

Показвам и няколко фотографии с поредното откриване на “Пари плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на Сена, вече осма година се събират парижани, “артисали” в града, както и многобройни туристи – препичане, танци, къпане, свалки…

Нещо любопитно: от известно време в центъра на Париж недалеч от Айфеловата кула се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона ни дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. Дали защото колелетата станаха на мода или пък самият град е във ваканция.., но на снимката според светлия цвят на балона днес въздухът е чист.

Уведомявам посетителите на сайта, че започнах проект за снимане на двайсте арондисмента (квартала) на Париж. Всеки квартал на този чудесен и разнообразен град има физиономия, свое кметство, облик и очарование. Започнах с квартала, където живея. Фотографиите може да ги видите на страница 69 в галерията на сайта.