Би било чудесно да можехме да фотографираме света отвътре. Външният свят е по-малко интересен. Всички хора притежават „трето око“ без да го ползват или пък бъркат с интуицията, която в повечето случаи е емоционално оцветена.

/ Шринагар, Кашмир /

Ето този портрет. В абсолютния смисъл вероятно e най-добрият, който съм правил. Убеден съм, че лицето на дамата зад бурката е съвсем естествено, без поза, без въпроси и съмнения кой стои пред нея или коя е самата тя. Дамата се отдава на момента. Прикритието, завесата на бурката я лишава от нормален човешки обмен, в случая я пази, дава й свободата да бъде такава, каквато е. И двамата крадем. Без да позираме и двамата се чувстваме свободни. Не се каня да я снимам, нито пък тя се готви да се представя. Няма колебание и от двете страни, знаем какво искаме и ни е интересно. И двамата сме истински.

Не продумваме дума, Убедени, че сме сами в задния двор на джамията, ако може така да се каже гледаме се очи в очи. Тя не променя позата си, вдигам апарата и щраквам. Усмихвам се, вероятно и тя, под бурката. Чувстваме се заедно. Мерси мадам! Да запечатам образа й без да явиждам директно се оказва най-нормалното нещо. В голям, добре изваден тираж погледа на жената се усеща.

Мярката за успеха на портретното изкуство е трите участващи страни да бъдат изпълнени от творчески елемент. Темата за фотографирания, за фотографа и за зрителя, трябва да остава неизчерпаема. Случаят е такъв.