Освен Йерусалим и пустинята Негев до Мъртво море, едно от местата, което силно ме впечатлява в Израел е малкото селце Сафед. С благоприятен климат, разположено на височина в Голан, традицино Сафед е основан от един от синовете на Ной. Това място тежи с концентрираната си духовност и богато минало. През ХVI век Грация Ханаси, любимка и финансова съветница на Сюлейман Великолепни, известна още като “Сеньората”, закупува от султана областта Тибериада, където е разположено и селцето Сафед – да имат отново земя евреите 1500 години след разрушаване на Храма. През 1570-та година малко след смъртта на многоуважавания кабалист Кордоверо, в Сафед се настанява и подновителя на Кабалата, гениалния Исак Лурия.

Представям си тези хора далеч от бликащия ренесанс във Венеция, Флоренция и Анвер, как откъснати от света се отдават, тяло и дух, на размисъл за процесите в създаването на Вселената. Забраняват си дори да записват революционни идеи например като това, че Бог е просто начин да наричаме процеса на сътворяване и развитие на Света, без да е необходимо да му даваме морална роля – и то, за да не объркват мисълта на обикновените вярващи. От тогава досега  Сафед става център на кабалисти. Тук не е място да описвам гениалния смисъл на Кабалата на Лурия, а споделям едно лично преживяване.

След Меа Шарим в Йерусалим, квартала на крайните религиозни, които не признават Израел и всячески пречат на развитието на страната, а снимането е стриктно забранено, Сафед се оказва съвсем отворен, едва ли не рай за фотографа. Тук религиозните с удоволствие споделят идеи с всеки по-буден срещнат. След всички “откраднати” не без напрежение кадри в Меа Шарим, най-после тук отдъхвам без напрежение.

Снимам минаващия през малкото кaлдъръмено площадче “Джеймс Бонд”, както нарекoх рабина от фотографията. Същият ми махва с ръка, следват няколко въпроса, малко смях. Сядаме на маса да похортуваме на турско кафе и чаша вода. Земята под нас носиистория от няколко хилядолетия, а “Бонд”, бивш банкер, живял в Чикаго, печелил много, опитал от всичко в живота, решава да се оттегли, да потърси други планове на съществуване. Днес няколко шекела са му достатъчни. Намирам го нормален и щастлив, споделяме радости. На такъв човек могат да се задават всякакви въпроси. Подхвърлям често задавания екзистиален въпрос: “в съвременния цивилизован свят, в който се движим ускорително към все по-голяма хиперцивилизация, къде остава културата, духовното сред хората? Какво остава като цимент, който да задържа нещата в хармoния, за да не се самоунищожим!?”. „Бонд“ с весел блясък в очите не отвръща с тежки мисли и собствени философии, а споделя следната проста, криеща отговора история:

“ Когато Бал Шем Тов, създателят на хасидизма имал да решава труден за него проблем или пък виждал струпване на нещастия върху главите на сънародниците си, отивал на определено място в гората, запалвал огън, медитирал съответна молитва и молбата му се реализирвала: чудото ставало, нещастието се разминавало.

Една генерация по-късно по същите причини последователят му Магид от Мезерич се налагало да се обръща към Небето. Той отивал в гората и казвал: “Господарю на Небесата чуй гласа ми. Не знам как да запаля огъня, но съм способен да кажа молитвата”. И чудото ставало отново.

През следващата генерация равина Моше от Сасов, за да спаси народа си отивал също в гората и казвал: “Не знам как да запаля огъня, вече не знам и молитвата, но си спомням мястото. Това би трябвало да е достатъчно.” И било достатъчно.

Дошъл ред на равина Израел от Рижин да отдалечи заплахата. Той се настанявал в позлатен фотьойл в голямата си богатa къща, ловял глава с ръце и се обръщал към Всевишния: “ Господарю на небесата, не съм способен да запаля огъня, не знам молитвата, не мога дори да намеря мястото в гората. Това, което знам, е единствено да разправя тази история и това би трябвало да е достатъчно.” То също било достатъчно.”

После с лека усмивка, примигва и добавя: “Въпрос на искреност!”.

До нас спокойно подремва жената на друг рабин. Странно място със свой мир и дух, така рядко срещани!

Имам макар малък, но симпатичен спомен от Ош. След Бишкек това е втория по големина град в Киргизия, впечатляващ с големия си базар, от край време раздвижван от пътя на коприната. На възвишение с чудесна гледка към града се намира скалата на Сулиeйман (Taht-i-Suleiman), един от пророците в Корана. През 1510 година Бобур строи джамия в самата скала, която според Юнеско, заедно с местноста, е съвършен пример на Свещена планина. Жените от града преди да раждат се качват до джамията, за да се помолят за здрави деца. Без да знам всичко това инстинкта ме води да снимам града от високо. Вместо входа на джамията със струпани туристи на входа, предпочитам тези деца.

На слизане виждам жени да се молят с ръце обърнати към небето. Позицията на ръцете ме впечатлява и питам минаващ местен защо дланите им са обърнати към небето, след което си докосват лицето. Впечатли ме просия отговор на човека:  “ И да не си вярващ,  ако ти се случи нещо да не върви, спри за момент, въздъхни, обърни длани към небето – ще усетиш, нещо става… А лицето…, то е прозореца към света.”.

                                                                  /Пакистан /

Следващата година, в едно откъснато от цивилизация пакистанско селце, минаваме с приятел и виждаме тези деца, едното от тях с обърнати нагоре длани.

Небето дава не по-малко от земята. Те са взаимно свързани, а ние помежду им…

                                                                            / Мароко /

По-нататък в пътуванията си из ориента забелязвам, че всеки повод се оказва добър за този жест на молитва, благодарност към идващото свише…

Обвиниха ме, че съм станал прекалено сериозен. Между няколкото по-весели фотографии от Сидни, виждате голия мъж на плажа. Не, това не е порнография. Човекът вероятно прави любов с окена или просто обича топлите слънчеви лъчи, така щедри по тези географски ширини. Покрай многобройните, фантастични плажове в и около Сидни, има добре направени пътеки за любители на разходки, кросове, влюбени по пейки и изобщо за любители на движение и природа. Накратко всеки вижда всичко навсякъде, а както писах в предишния блог, има дори камери за самоубийците. И така, в случая шокиран, прикривам се зад близък храст, за да сложа телеобектив на фотоапарата. После като папарак правя няколко снимки и все още в известна почуда се отпускам доволен. Мъжът от плажа ме вижда, обръща се с широка усмивка и най-приятелски маха с ръка. Плажът се оказва нудистки, нямам бански и слизам до океана, за да се охладя и поплувам. Нашият приятел, без грижа за оживената пътека до плажа или това, че го снимат, се оказва любезен и без да афишира ексихибиционизма си, пази чантата ми с апарати и обективи. После с чувството, че разговарям с Епикур, споделяме радостта и лекотата, с която може да се живее. Шезлонгът се скътава в елегантна пирога и човекът с лулата се прибира в къщата си на отсрещния бряг. В някои други страни ще ви направят скандал, ако снимате дори облечен човек…

За любителите на фотография с интерес към Сидни имате галерия 87 в сайта.

Четири милона жители, събрани в един от най-красивите по разположение, архитектура и социална организация град. Фестивалът на Сидни се подготвя без стрес и напрежение. Музикални инсталации във всички големи паркове и площади с разнообразна програма за всички вкусове. Всяка вечер концерти на открито, без екцесии, напивания. Напразно търся човек с цигара… Стотици хиляди празнуващи от всички възрасти, спокойно, без афиширане и силни емоции, просто се забавляват на чист въздух. Минава полунощ, улиците са празни и чисти, снимам в спокоен, красиво осветен град. Здрав живот, здрави тела, с чудесни магазини и ресторанти, някои препълнени…

Хубавото отваря, човек иска още. Особено, когато излезли от старата, задушена от  култури и история Европа, търсим пресен кислород. Тук попадаме в нова, красива, сравнително безпроблемна страна. Навлизаме в живота и ето парадокс – получава се вакум. След натежалата от знания тромава Европа, в Сидни поемаме кислорода на свят, където с усмивка, без много умуване се отива директно към нещата. От Франция се обаждат с драматичен тон за невероятни наводнения в Северна Австралия, а тук без особена тревога, ефикасно, всеки прави възможното, за да помогне. Това не нарушава всекидневния крос или усмивки по лицата на хората…

Объркване се получава, ако се запитаме къде е истината, кой, къде е по-щастлив, какъв е пътя – отново европейски въпроси. Хората тичат най-естествено, плуват, сърфират, навигират кой с каквото има и може, след и преди работа, в разкошна, рационално използвана природа. Тичат без да си задават въпроси, усмихват се без да ви виждат… Океанът, прекрасните, просторни плажове, заливи, паркове и градини чистят стреса на големия град. Погледите на хората се срещат, следва усмивка. След всяко “сори” – усмихнато идва “но проблем”. Е, “сори” се казва за щяло и нещяло, усмивките са проформа. “Проблемът” явно го няма (или толкова ги е страх, ако го има, че непрекъснато повтарят, че го няма…), слънцето, плажовете са гостоприемни, няма просяци и гладни, няма неизхвърлени боклуци, дупки или задръстване по улиците… На високи места по многобройните, красиви фиорди пред окена, тук там от скоро са сложени камери. Следят за самоубийци – грижа за човека. Както в скандинавските страни, броят на самоубийства расте пропорционално на социалните осигуровки…  След бодибилдинг идва ред на новия айфон 4 с повече възможности и ефекти… Паралелно с това сутрин се събуждате с фантастичен птичи хор без деформирмациите на големия град. Особено и дори интересно.

Когато пътувам, не сравнявам. Разликите не ме тревожат, нито интригуват – начин да навлеза по-дълбоко в нещата, да снимам есенцията на мястото, където се намирам. Но като фотограф Сидни ме провокира само с красота на пощенските картички. И докъто в Ню Йорк, Йемен, Сахара… потъвам директно, тук усещането на празнота ме затрудни. Как да не ви е яд да срещнете красива жена (или мъж по вкуса жените) без да има „някой отвътре“?! Рационалното красиво е без чар. Как да простим повърхността и безгрижието на австралийци в атмосфера, мечтана от всеки. А при възникване на проблем, всички стават ефикасни и изведнъж, да кажем, по-човечни… Във Европа, в желанието на всяка цена да разбираме всичко, задушени в сложни алгоритми и системи, оставаме тромави и егоисти. Имаме претенци без реакция. А ето, тук в чудесна здрава обстановка, относителното безгрижие на тези хора, далеч от проблемите на света, объркват човек, живеещ с въпросите “защо?” и “как?” за всяко нещо в живота.

И не другаде, а в този красив, хипер цивилизован свят възниква въпроса за “пълно” и “празно”. Не сме в Сахара, (където всъщност чувството за пълнота е невероятно!!) а в разкошен град, с всичко, което човек може да мечтае. Такъв въпрос не би се поставил в Индия, Йемен или пък Венеция…, където очите, усмивката на много хора излъчват история, съкровища от хиляда и една нощ, които тук очевидно липсват.

Накратко такива са общите, частични и вероятно нестандартни впечатления за един бързо променящ се, чаровен нов свят, уж изолиран, но съвсем не откъснат от другите континети. На човек не му се тръгва, но дали за дълго…

За любители на фотография с интерес към Сидни – галерия 87 в сайта.