Бербери /трета част/ Маракеш
2011
Маракеш – арнакеш (от арнак – мамя), наричат французите този град, където всеки по някакъв начин иска да ви излъже. В долините, които посетих нямаше нищо, но и нищо не липсваше. В Маракеш има всичко, но борбата за оцеляване, превръща тази стара (XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремието град.
Тук берберите са близо 30 процента. Една част държат да са бербери, за да будят интерес сред туристите, останалите постепенно се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истински бербер не коментира произхода си, както и всичко истинско не изисква коментар.
От фотографска гледна точка, на места, където ако снимате без да купите нещо е обидно, дори опасно, за да спася положението ниско под колана слагам широкоъгълен обектив, а в другата ръка с втори апарат разсеяно рея поглед…
Срещам твърди, пронизващи очи в по-скоро преобладаваща арабска зима, отколкото пролет.
За сметка на това децата играят на воля по-добре от много други в Европа.
Маракеш е град на силни контрасти, едновременно грозен и с рафинирана красота, много мръсен и на места изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с неизмерими богатства и крайна беднотия. Французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език свободно говорим, французи с малка пенсия се чувстват богати, преселват се на слънце, с пресни плодове, евтини домашни прислужници…
Между София и Истанбул разлика не се прави, ставам и за албанец. Приет за “полутурист” снимам по-спокойно. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, усмихнат отговарям: Инш Аллах! Няколко пъти възкликвам Машаалах, но без реакция, явно не звучи арабски. “Мюсюлманският свят не е единен и това ни спасява”, си казвам на ум. За себе си звуча противоречиво, защото съм убеден, че бъдещето на човека е в обединение и взаимно разбиране на всички, но кой е готов за това. Примери с културната ни, цивилизована Европа имаме достатъчно.
Централният сук в Маракеш е хилядолетен, стар колкото града, но близостта с Европа го прави несравним с все още фантастичните сукове на Санаа и Йерусалим, мащабите и усещането са различни. Когато вали, капе отвсякъде без това да пречи на потока от туристи. Намирате се на два часа и половина от Париж. Освен това Мароко не е Алжир, Тунис или Либия, където проблемите не свършват.
Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа. Купуваме заедно добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка ми предлага с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, умеят да търгуват!
Стаите в известната Мамуния отговарят на цената – между 500 и 2000 евро. Маракеш е град на контрасти. Близко до народа, може да се нахраните с чудесно агнешко “био” за две евро – животни, плодове и зеленчуци в бедните страни, където изкуствените торове са скъпи, все още имат чудесен вкус – добавяте и огромен, зрял нар за десет цента…
Мажорел е бижу сред градините-бижута по света. Интересния син цвят на Ив Сен лоран е в контраст със зелените палми, забити в друга, по-различна небесна синева.
Летя обратно към Европа. В ушите ми кънти далечно ехо от гласовете на двете овчарки от високия Атлас.
Мира и ритъма на живот в долината на Бялата река също не ме напускат. Забравям бързо Маракеш и оставям преживяните сърдечност и красота да ме върнат към празника на берберите догодина. Жените ще засияят с безценните си традиционни бижута. Инш Аллах – дай Боже!
Арабската зима се съпротивлява на изгряващото слънце на новия, все още твърде объркан свят. Революционната идея, че нещата не падат от небето, че Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и Аллах, е трудна за смилане. Все пак, процесът е невъзвратим и все повече изненади ни очкват отвсякъде.
Който се интересува от фотографиите, които направих в Мароко, може да надникне в сайта в галерии 93, 94, 95 и 96, а за големите екрани – по азбучен ред – Мароко – цветни или чернобели, въпрос на вкус.




































Коментар