„Никога не съм по-малко сам отколкото в самотата.“ Сципион Африкански

Възможно ли е да бъдем сами? Възможно ли е да бъдем заедно? Колкото сме по-сами, не сме ли по-заедно? Когато сме заедно понякога не сме ли страхотно сами?

Когато снимаме дали сме сами? Възможно ли е да правим добра фотография, ако не сме сами?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Човек, когато е сам, същевременно е в състояние на непрекъснат обмен със света.

Както въпроса с яйцето и кокошката, по същия начин самотата и социалното не могат да имат причинно следствена връзка. Можем да говорим за самота само след като се отделим от нещо (някой), с които сме били заедно. От друга страна единствено сами можем да бъдем истински заедно с всичко останало в живота.

“Аз живея” не задължава никого да живее, докато самият живот ни задължава да бъдем сами. Останалото е въпрос на дозиране, на съдба (обстоятелства), праг на толерантност. Социалният прогрес не променя нищо на самотата: в материално задоволените общества самоубийствата не намаляват. Хората се стараят всячески да запълнят някаква огромна празнота, заела мястото на криворазбраната самота, която парадоксално е най-пълна.

Можем да разгледаме самотата в два аспекта: да се почустваме сами в света или да почустваме самотата на света. “Сам в света” е противоречие, защото светът сам по себе си е множество от всичко. Но пък е възможно да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа, което е въпрос на психическо състояние. Разрешението на въпроса е в продуктивната “самота”, чиито споделени плодове носят радост, а осъзната, радостта остава като най-човешко усещане. И кучето маха с опашка, но не го осъзнава.

Парадокса на фотографията: „самотният“ миг, откраднат от живота се превръща в история. Фотографията не създава момент или присъствие. Това остава привилегия на живописта. Фотографът лови момента или по-точно “получава” мигът, който ще затвори в кадър, за да го покаже. Този миг остава сам за себе си, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота. Единствено фантазията на фотографа създава някаква история. Фотографията,  било в своята многоплановост или плоскост, ще трябва да развълнува чувствителния човек, който от своя страна ще я префантазира по свой начин. Тогава изкуството е осмислено: вади ни от условностите, в които безутешно сме заплетени. Единствената постоянна величина в процеса е скоростта на светлината, която рисува със “самотния”, изолиран момент и въображението на фотографа.

Фотографът в самота и единствено в самота може да проникне в душата на обекта за снимане. Сам, изтрил шума на егото си, той се опитва да се слее с обекта за снимане – миг на сливане с обекта, нарисуван от светлината. Доближаваме се до познание по идентификация – познавам те, защото съм ти – за което говори Оробиндо в своите преживявания със Съзнанието.

От друга страна, на където да обърнем поглед, самотата остава най-добър еталон за различие, най-добра защита за сливане с цялото. Няма шедьовър в изкуството, който да не е единствен. Същото и с Големите сред хората, очевидно осъдени на самота, която парадоксално още повече ги приближава до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект: “В самотата си самотникът гложди своето сърце; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което си говори само и не е никога само. Или пък за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора идват от невъзможността да остане сам.

В дълбочината на нещата и извън всякакъв парадокс, самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Извън всякакъв парадокс, защото е погледнато еднопосочно, самотата е най-добра подготовка за смъртта.

Двама влюбени също са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е по-голяма от тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата си в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични амбиции, компенсира човешката самота и страх с неизвестното в смъртта и времето.

Казват “сам като куче” и все пак този, който отказва или му е отнета възможността да бъде сам, губи възможността да се зарадва. Модерният човек се блъска в две прегради: “чувствам се самотен” и  “не ме оставят на мира.”. Черно-бялата фотография изразява особено силно, бих казал безпощадно, тези психологически моменти, обикновено  прикрити в живота.

Човекът е единственото същество, което се чувства само и което откъснато от природата търси своя ближен, за да се реализира.

Ще завърша с Октавио Пас: “Човекът е носталгия, търсеща връзка със своя източник. Затова, когато усеща себе си, човек се намира откъснат от другите с чуство за самота… …тази самота има двоен смисъл: от една страна човек добива съзнание за себе си, а от друга желание да излезе от себе си.”

Раждаме се сами и умираме сами. През живота си желаем невъзможното: сливането на противоположностите, живота и смъртта, времето и вечността. Имаме интуиция за единство на тези противоположности в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта, за няколко мига, творение и рушене се сливат в едно. Измислили сме изкуството, за да се докосваме до подобни състояния.

Фотографията също e любов.

В Китай за нас всичко е особено или нека да кажем различно.

Мисълта, приета като инструмент за еволюция, е чудесен фактор за развитие, едновременно с това причина за всички човешки радости и неудачи. Изпаднали от „Райската градина“, стъпили на земята като хора, обричаме себе си на правото на решение. Мисля, следователно съществувам, казва Декарт. Каквато градина сме посадили, това берем и пресаждаме. Но ето, че в китайските глави с неврони, както при всички хора,  информацията се явява като насложени образи. Асоциациите, логичният път на милиард и половина от населението на земята е различен. Свързано е до голяма степен с китайската азбука, история и култура. Последният, съвсем скорошен китайски речник ползва петдесет и шест хиляди идеограми (синограми). В първия етимологичен речник от епохата на Хан (25-250 год. пр. н.е.), авторът Ксю Зен е вложил само 9353 идеограми. Не съм синолог, за да развия тази особено интересна тема, но се сблъсквам с фрапантните междукултурни различия. По модела на Сталин, Мао Дзедун в името на „прогреса“ разтърсва феодалния Китай и не по малко дивашки обезобразява една от най-старите култури. Обезличен китаец плюс различно мислене, с това се сблъсквам в няколко дълбоки китайски провинции. Дехуманизирането следва като сянка ускорения технически прогрес. Китай строи и надстроява с невероятен ентусиазъм, примесен с безличие към външния свят. Основната цел е богатство и експанзия.

Пътуваме от Париж с колега и приятел фотограф. Искаме да снимаме  последните стари квартали Хутонг около Забранения град в Пекин, които подлежат на събаряне. Надписите в цялата страна са на китайски. Освен в туристическите обекти, рядко срещаме говорещи чужд език. В Бейжинг намираме местни студенти с коректен английски и нещата потръгват. Припомням си времето, когато да срещнеш чужденец в София, беше привилегия и колкото контактите да бяха следени и опасни, бяхме готови на всичко, само и само да докоснем нещо отвъд желязната завеса. Каним младите хора в местен ресторант и вече не се разделяме. Няколко дни говорим, спорим, ядем заедно. Опитваме се да разберем какво Китай представлява за самите тях. Виждаме как внимават и си спестяват въпроси за нашия начин на живот. Доколко се пазят помежду си или просто не могат да формулират какво ги интересува, е трудно да кажем. За разлика от френския си колега, бързо си припомних комунистическа България. Трябваше да оживеем, ще каже някой по-откровен българин. Да, при тези срещи впечатлението е същото.

За тях сме интересни, както и те за нас, но става ясно, че всички внимаваме какво говорим. На въпроса: “Защо продължавате да държите портретите на Мао?” – срещаме учудени погледи, сякаш без Мао днес не бихме се срещнали. Особено внимаваха някой да не каже нещо различно или в повече, да бъде искрен. “Мао ни извади от мрачното минало, Мао построи Новия Китай” почти с упрек, отговаря момиче от групата. “А всички изгорени книги, милиони избити китайци, небивал глад, разрушено стопанство, икономика…” с мек, колеблив глас изреждам тежките думи. “Всичко това е минало! Важни са целите. Бъдещето. Резултата…, ето, нали виждате?!” включва се, не без емоция друг младеж. Всъщност този смазан народ се оказва до голяма степен доволен от новата форма на комунистически капитализъм (или централизъм, адаптиран към пазарна икономика). Неугасващата надежда за “светло бъдеще”, каквато ни натрапваха с години в България, грее на китайското небе. Днес Китай е с десет процента прираст, с невероятно трупане на резерви, като прави все по-зависими световните икономики. Едновремнно с това по-голямата част от народа тъне в мизерия, без здравна осигуровка, с образование, в което учениците нямат право да задават въпроси. Китаецът, силно свързан със земята, след всички катаклизми все още изглежда готов за саможертва и страдание. Не му е даден избор, освен примамката за свободна икономика и опиума за изграждане на Голям, Световен Китай на бъдещето. Макар субективни, такива са първите ни впечатления.

След десетдневно снимане в Пекин слизаме по реката Яндзь до най-голямата язовирна стена, най-големия строителен обект в света. Корабът е пълен с китайци, дошли отвсякъде. Възхваляват гордостта на страната. Никой не се съмнява в успеха на предприятието. Стотици села са залети, жертвите са огромни. Народът се гордее без да има думата. Стигаме до обекта. Освен огромна стена в строеж, за виждане няма нищо. Корабът слиза тържествено през дълбоки шлюзове, за да погледнем чудовището отвсякъде.

Връщаме се обратно по същите мътни води на реката. “Фантастично е нали?!”, неочаквано възкликва китаец на добър френски. Запознаваме се със симпатичен доктор, неврохирург, говорещ няколко езика. “Интересно е!?”, отговарям с лек въпрос в погледа, за да продължим разговора. “Загубите, жертвите за строежа са нищо в сравнение с идеята и постижението!”, пояснява любезния събеседник. “А няма ли гладни?”, не се стърпявам. “По времето на Мао са рушили, строили и гладували, сега не е ли вече различно?”. Докторът се засмива и свежда поглед. Близките генерации имаме по-общ език и изглежда се разбираме. След това деликатно добавям: “В България няма подобни строежи, но и при нас… някои вярваха, други измряха, трети печелят пари и си дават децата да учат в чужбина… Все пак страната се развива, отиваме към Европа…”. Последва мълчание. Продължаваме пътуването в компанията на доктора и съпругата му. Помагат ни да се настаним във влака за следващата набелязана провинция. Без тяхна помощ на гарата, освен на местен мандарински диалект, не бихме могли да се оправим.

Продължаваме пътуването по неотъпкани от туристи пътеки. До селото Вей Шан в провинцията Сишуан пресичаме огромен пазар с няколко десетки хиляди китайци, разположили стоките си на полето. Снимаме отначало срамежливо, за да не натрапим присъствието си. Скоро става ясно, че не само никой не го е грижа, но както и да снимаме, не привличаме ничие внимание. Чудесно, рядко явление, все едно сами сред огромна маса от хора. Дали обхванати от желание да продадат стоката си или не ги е грижа, пък може и да се страхуват… Всичко става в строго установен  ред, без крясъци и емоция. Намираме се в колоритно, почти безжизнено пространство, в което човешката стойност стои далеч зад продукта за продаване. Свят различен. По-късно в някои увеличени снимки виждам погледи, които не са ме пропуснали, изразът на които трудно се чете.

Сянката на Конфуций, скрита зад гърба на Мао, е заменена с безразличие. Най-неочаквано пред нас гордо се изправят майка и син. Майката с желязно изражение демонстрира личната карта на сина си. Единствените, които ни обърнаха внимание!

Близо до огромния, примитивен селски пазар е построена голяма асфалтирана магистрала. Качваме се в ултрамодерен автобус. В две посоки летят няколко реда коли. Автобусът намалява скорост, защото две жени с дълги метли усърдно метат летящи хартийки по магистралата…

Дългогодишната диктатура е убила инициативността, пропила е народа със страх и с чувство за вина, познати чувства навсякъде. Настоящата експанзия и новите възможности за пазарна икономика дават на китаеца нов имидж, подхранва нов ентусиазъм. Новите мащаби надминават всички представи. Олимпийските игри го показват. Зад всичко това прозира абсурда, възможността всичко да се разклати и вълната да обърка света.

Трудно можем да сме обективни във все по-ускоряващия се, мутиращ свят. За бъдещето на човека е необходима инициативна демокрация, разрешаваща все по-крещящите глобални проблеми. Когато сте в Китай, става възможно да мислите за бъдещето единствено на Китай. По-точно въображаемото бъдеще, свързано с настоящия бум, но не и с реалната представа за състоянието на стотици милиони китайци, които продължават да бъдат манипулирани без реална представа за човешките проблеми, които засягат всички хора по света, тях включително. Да не говорим за усещането при контакта с Тибет, след всичките масови убийства и мъчения на стотици хиляди невинни души, поредното унищожаване на една култура.

В продължение на две години останахме в контакт с Лиан Танг, жената на любезния доктор. Планирахме как да пътуваме заедно с новата линия на влака Шенг Ду – Ласа. От своя страна те искаха да дойдат в Париж за евентуална докторска специализация. За случая Лиан дори си даде френско име Елиан и започна да учи интензивно френски. След това им се роди дъщеря и много странно, възникна проблем – мейловете спряха. Връзката се загуби. Случайности няма.

В Китай не ни се случи нищо особено, което да ни притесни.  Китай освен това във всичките си противоречия не може да бъде напълно разбран без проникване в идеите на триото Конфуций, Буда, Лао Дзъ. Въпреки историческите промени, някъде дълбоко те имат влияние до днес… В тази страна всякакъв вид изненади са възможни.