Доколко в самотата си сме сами? Доколко сме заедно, когато сме заедно? В умението си да бъдем сами, не сме ли по-качествено заедно, когато сме заедно? А понякога заедно, не сме ли ужасно сами?

Ако не сме сами, възможно ли е да правим добра фотография?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Всяко живо същество, освен в патологично състояние, е в непрекъснат обмен с околния свят.

“Сам в света” е противоречие, защото светът е множество от всичко. Това не пречи да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа.

Има и продуктивна “самота”, чиито споделени плодове носят радост.

Фотографът е задължително сам, когато краде мигове от живота, с цел да ги превърне в история. Фотографията не сътворява история във времето или с нечие присъствие, което е привилегия на живописта. Фотографът лови мига, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота. Фантазията му затваря в кадър история и го прави в самота.

Самотата в обществото е най-добрия еталон за различаване, най-добра защита спрямо сливане с цялото.

Големите сред хората са осъдени на самота, която ги отделя и приближава още повече до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект: “Самотникът в самотата си гложди своето сърце; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което веднъж добило сигурност от родителите си, не се чувства само. Или за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора идват от невъзможността да остане сам.

Самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Двама влюбени  са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е сравнима с тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични амбиции, запълва човешката самота и страха от неизвестното в смъртта и времето.

В съвременните общества все по-често се чува: “чувствам се самотен” или  “не ме оставят на мира”.

Човекът е единственото същество, което само, откъснато от Природата, търси своя ближен, за да се реализира.

Октавио Пас: “Човекът е носталгия, търсеща връзка със своя източник. Когато усеща себе си, той се намира откъснат от другите с чувство за самота… …тази самота има двоен смисъл: от една страна човек добива съзнание за себе си, а от друга желание да излезе от себе си.”

Раждаме се сами и умираме сами. През живота си искаме да съберем противоположностите, живота и смъртта, времето и вечността. Притежаваме интуицията за единство на противоположностите в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта творение и рушене се сливат в едно.

Фотографията е любов, която се осъществява в самота.

В Китай за хора, непознаващи китайската култура и език, всичко е различно. Докато ние мислим, анализираме и правим заключения, невроните в китайските глави обработват информация от наложени образи. Начинът на мислене на милиард и половина от населението на земята е различен от нашия. Последният, съвсем скорошен китайски речник ползва петдесет и шест хиляди идеограми. (В първия етимологичен речник от епохата на Хан – 25-250 год. пр. н.е. – авторът Ксю Зен е започнал с 9353 идеограми.)   Мао Дзедун по модела на Сталин в името на „прогреса“, дивашки разтърсва феодалния Китай, една от най-старите култури. Дехуманизирането следва като сянка ускорения технически прогрес, в който с невероятен ентусиазъм и безличие към външния свят китайците строят и надстрояват. Целта е обогатяване с цел експанзия за възвръщане и утвърждаване на вечната „Империя в средата“, за китайците център на света.

Близо до Забранения град в Пекин с колега и приятел фотограф снимаме  последните стари квартали Хутонг, които подлежат на събаряне. Надписите в цялата страна са на китайски. Китайци говорещи чужд език не се срещат, освен по някои туристически места. В Бейжинг си запознаваме със студенти, които говорят коректен английски. По време на строене на комунизма в София да се запознаете с чужденец, беше опасно и ако не друго, се отбелязваше в досиетата.

От няколко дни каним младите хора в местни ресторанти с желание да разберем нещо повече за Китай. Те заобикалят въпросите ни, внимават какво казват и си спестяват въпроса за живота на запад. Доколко се пазят един от друг или не умеят да формулират какво ги интересува, не е ясно. За разлика от френският ми колега, влизам в техния стил и играя с думите.

 На въпроса: “Купих си чудесен портрет на Мао, а вас какво ви кара да държите на него?” –  погледите са очудени – „Без Мао днес не бихме се срещнали с вас. Мао ни извади от мрачното минало, Мао построи Новия Китай” – отговаря девойка от групата с упрек в гласа за директния ми въпрос. “А всички изгорени книги, милиони избити китайци, небивалия глад, разрушеното стопанство  икономика…” – настоявам. “Всичко това е минало! Важни са целите, бъдещето. Резултата…, той е налице, нали виждате?!” включва се, не без емоция друг младеж.

Народът е смазан в новата форма на комунистически капитализъм, наречен централизъм или демократизъм, адаптиран към пазарна икономика. Надеждата за “светло бъдеще”, каквато в продължение на 45 години ни натрапваха в България, днес със задължителни компромиси продължава да грее на китайското небе.

Китай има огромното количество резерви и (по времето на този блог) десет процента прираст, който прави световните икономики все по-зависими, но по-голямата част от народа тъне в мизерия, без здравни осигуровки и с образование, в което учениците нямат право на въпроси. Китаецът е здраво свързан със земята и след толкова гладни години, избивания, лагери и драми, както винаги досега, е готов за саможертва. Такива са първите ни впечатления.

След десетдневно снимане в Пекин слизаме по реката Яндзь до голямата язовирна стена, най-големият строителен обект в света. Корабът е пълен с китайци, които се възхищават от тази гордост на страната без да се съмняват в успеха на предприятието. Стотици села са заляти, жертвите са огромни, народът няма думата, освен да се гордее с постижението. При обекта, освен огромната стена в строеж, няма нищо особено за виждане. Корабът слиза тържествено през няколко дълбоки шлюза, за да погледнем бетонното чудовище от всички страни.

Връщаме се обратно по същите мътни води на реката. “Фантастично нали?!”, възкликва неочаквано на коректен френски китаец  зад гърба ми. Запознаваме се със симпатичен доктор, неврохирург, говорещ също английски. “Интересно е”, отговарям с въпрос в погледа, за да продължим разговора. “Загубите, жертвите за строежа са нищо в сравнение с идеята и постижението!”, пояснява любезния ми събеседник. “А какво става с гладуващите, останали без къщи и средства за препитание по дължината на реката? Във времето на Мао са рушили, строили и гладували, сега май не е по-различно. Или може би бъркам.” Докторът се засмива и свежда поглед. Близките генерации сме с по-общ език, по-лесно се разбираме отколкото със студентите в Пекин. Продължаваме пътуването в компанията на доктора и съпругата му, които любезно ни  помагат да се настаним във влака за следващата набелязана провинция. Имахме късмет. На гарата, освен на местен диалект, нямаше друга възможност да се оправим.

Близо до селото Вей Шан в провинцията Сишуан пресичаме огромен пазар с няколко десетки хиляди китайци, със стоки на полето. Снимаме без да натрапим присъствието си. Хората не ги е грижа за нас. Изпитваме особено усещане на самота сред огромна маса от китайци, обхванати от желание да продадат стоката си. Участваме като фигуранти в строго установен  ред, без напрежение,  без емоция. По-късно в някои увеличени фотографии забелязвам скрити погледи, които не са ме пропуснали. Сянката на Конфуций, скрита зад гърба на Мао, е задушена в страх и безразличие. Но неочаквано пред нас се изправят майка и син. Майката с желязно изражение демонстрира личната карта на сина си. Единствено те ни обръщат внимание. Чувстват се горди с диктатурата, в която са живяли и продължават да живеят!

До този огромен селски пазар има асфалтирана магистрала с няколко реда коли в двете посоки. Продължаваме в ултрамодерен автобус, който намалява скорост, защото две жени с дълги метли усърдно метат летящи хартийки по магистралата…

Дългогодишната диктатура е убила инициативата. В народа  пропит страх и чувство за вина.  Новите строежи и възможността за пазарна икономика поддържат ентусиазма. Олимпийските игри го показват, но зад това прозира абсурд с вероятност успехите да се превърнат в нова катастрофа.

Заедно с напредъка на технологиите, светът повече от всякога е свързан, същевременно пред прага на ново затваряне, поради неосъзнатите проблеми в миналото. Все още има държави зависещи от прищявките на егоцентрични диктатори, готови на всичко, за да управляват и манипулират.

 Социалният мир в Китай е плод на 7-8 процентния растеж, най-голям в света, но зад  него се крие липсата на осигуровка на 450 милиона застаряващи  китайци. Селските стопанства, където липсват млади хора, обедняват все повече за сметка на растящите градове. Външният прогрес дава надежди и развинтва главите на ново появилите се средно ниво китайци, но осъжда страната на бъдещи социално-икономически проблеми. Унищожаването на Тибетската култура продължава с тази на уигурите в провинцията Ксингжианг, заедно с масови убийства и мъчения на повече от милион невинни души в новопостроените концлагери!

Контактът ни с Лиан Танг, жената на любезния доктор продължи две години. Бяхме планирали да пътуваме заедно при пускането на новата линия на влака Шенг Ду – Ласа. Те искаха да дойдат в Париж за евентуална специализация на доктора. Лиан си беше дала френското име Елиан и започна интензивно да учи френски, но връзката ни по интернет беше внезапно прекъсната.

В Китай не се случи нищо особено, което да ни притесни. Стана ни ясно, че тази страна не може да бъде напълно разбрана без да се знаят идеите на триото Конфуций, Буда, и Лао Дзъ.  Въпреки многобройните исторически промени, скритото им влияние започва да дава глас. В Китай всякакви изненади са възможни, но за китайците страната им ще остава винаги „империята в центъра“ – на света, разбира се.