Добавям няколко думи из преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

В последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът Пастухов е от малкото стари български родове без петно. Никой от нас никога не е правил компромис със себе си, не се е продал по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Спомням си за годините, когато Солженицин пише „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хваща за раменете и развълнувано цитира : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнакът, гръбнакът му беше останал изправен.“. След това добавя: нашите гръбнаци също са прави, моето момче! Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо такова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум още един пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващото малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. Баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да пишеш това точно сега…, с тази статия се погубваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последният момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина е бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под външен натиск дават амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романи, пълни с трагикомични картини, с доноси, следене, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Досието ми само от две страници беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи – представен съм като добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Ходил съм на екскурзия във Франция, където може да си представите вече живия от 25 години, без да смятаме произшествията през осемдесетте години с кадесари по следите ми. Имах късмет, че режимът по това време вече беше с по-важни проблеми за разрешаване.

Толкова за гръбнаците. Освен, че миналата година през месец август на погребението на Солженицин в Русия е имало само осемдесет човека. Още от Сократово време хората с изправени гръбнацине не са на мода. „Големият писател никога не е обичан от правителствата, той е повече от правителство.“, казва Солженицин. Знаем за страховете на Сталин, историите с Манделщам…

Но да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напуска без да го завърши. Спомням си нощната лампа върху стара, тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листове. Дядо Иван топи дървена перодръжка с дълго перо в стара стъклена мастилница, пише История на България. Вечер присядам до старото нощно шкафче. Дядо пие липов чай и с мек глас ме отвежда в царства незнайни. От библиотеката на стената ни съпровожда миризмата на стари книги. В стята цари уют и особена сигурност, чувство, че светът е безкраен. Детското ми въображение лети в далечни светове и епохи. До последните си минути дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е част от тези българи-патриоти, които се хвърлят безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия преди да следва, в колебание за няколко представени възможности, той си задал въпроса: „С каква професия бих могъл да бъда най-полезен на отечеството си?“.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, нещо, което е осмисляло винаги живота му. Историята не може да бъде преиначавана, руско-турската война, за която той пише в третия том на История на България все още в ръкопис, не може да се нагажда към новия режим. Вълко Червенков спира историята, но не изпраща дядо Иван на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, а след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, случайно срещнали се с дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо за станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно с чували с картофи, кокошки и др., се налага да се премести в друга удобна квартира. Писмото спасява рода ни, роден съм донякъде на сигурно място. Такъв е бил късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми – обикновен историк и двамата оживели.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година, електрокардиографът на баща ми от 1930 година, първият в страната, ни дава право на стая.  Частните кабинети са отварят за болни – някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари. На дядо Иван му разрешават стая в собствения му апартамент, за да продължи да пише история. Тесен социалист, публицист, силно изявен общественик и политическа личност, написал първите гимназиални учебници в началото на века – оставят го да диша. По този начин третият том на История на България (все още в ръкописи) е завършена. Спомням си последните му години. В стаята с библиотеката бавно се промъкват прегърбени бели глави. Сгушени, както в таинство до големия Филипс, ровят в станции на къси вълни, бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушителни станции, само липсват изпаренията от вещиците на Макбет. Тайно се промъквам, любопитно надничам, вдишвам от особената атмосфера.  Няколко години по-късно се катеря по покрива да слагам антени, искам да направя радиото да не бръмчи, когато се чуват тайните неща. Баща ми възторжено решава, че мога да стана инженер, нещо полезно и аполитично…

Дядо Иван ме захласваше във фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци… Подвизи на големи българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше в разказите си, а в мен се изостряше жаждата да откривам, да търся все по далеч… Вероятно това е най-ценното, което с благодарност нося в себе си… Превърна се в съдба.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато хора с много идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближили България до Европа.

Споделям с българския читател няколко думи за превода ми на „Шри Оробиндо* или Авантюра на Съзнанието“, Сатпрем, Факел Експрес, второ преработено издание 2008 г.

Темата става още по-актуална за двайсет и първия век.  Трудностите за човека не са намалели още от времето, когато сме разбрали, че съзнаваме. Творци сме на всички радости и неволи, но самото творение ни убягва, а светът, в който живеем, ни задължава вечно незадоволени да го приемем и променяме. Очевидно, заедно с трудностите, в търсене на възможни разрешения, променяме и себе си. Това определя привилегията на човека да мени нивата на съзнание на и в самата материя. Ясно забележимото ускорение в последните десетилетия ни принуждава да разграничим с по-ясно съзнание различни стойности в живота. Новият век се очертава като врата за на нов свят, вероятно по-човешки. Това ново и задължително различно плаши, обърква, същевремено дава надежда.

Защо говорим за Шри Оробиндо, живял преди близо цял век? Какво общо с мондиализацията и с всички заливащи промени? В „Авантюра на Съзнанието“ авторът Сатпрем дава идея за този гениален визионер на двайстия век, който достига до границите на възможното за човешкия дух. Не става дума за някаква теория, религия или мистицизъм, а за практическо приложение. Като човешки гений Шри Оробиндо разширява визията ни за човека като вид. Знаем как Меснер с изкачването си сам, без кислород на всички осемхилядници, разшири възможното за човека в алпинизма. Шри Оробиндо „изкачи“ състоянието на Хомо Манталикус*** (човекът, който мисли – „мисля, следователно същестувам“ на Декарт), за да стигне до границите на възможното на мисълта, както и на човешкото тяло, без което мисъл е невъзможна. Преди да започнем да се клонираме в епруветка, Шри Оробиндо търси начин за ускоряване на мутацията на човека, път към към Хомо Супраманталикус, ако може така да се каже. Той дава насока и практически път за приближаване по естествен начин до човешкото, което носим в себе си.

„Нашият свят е в еволюция и еволюцията има духовен смисъл. Единствената ни свобода e чрез индивидуална еволюция да се издигнем на все по-високи нива … … да впишем и въплътим по материален начин истините от нивото, на което се намираме“, пише Сатпрем, блестящо представил епохата и живота на Шри Оробиндо.

Шри Оробиндо, заедно със свои съмишленици, разбужда Индия с революционно движение, основано за първи път на принципите на осъзнаване и ненасилие. Ганди, доколкото успява, прилага тази идея, а Шри Оробиндо дотогава революционер и поет, се оттегля в Пондишери, за да се отдаде на основната си цел: търсене и осъществяване на възможното за човека като нестационарен вид. Той превежда и експериментира с нов поглед най-старите индийски писания. Сверява минали с настоящи експерименти. Реализира Интегралната Йога, различна от  практикуваните до тогава принципи, с цел ускоряване естествената еволюция на човека. Малко преди да напусне тялото си Шри Оробиндо с „думи, които виждат“ в 23813 стиха на блестящ английски език  довършва епопеята си  „Савитри“ за сътворението и съдбата на света.

„Авантюра на съзнанието“ е човешка авантюра. Сатпрем, както в приказка, предава живота и ролята на Шри Оробиндо за еволюцията на човешкия вид – човекът, носител на съзнание, мост между крайното и безкрайното в материята. Разбираме за привилегията и за трудната ни, изключително интересна отговорна участ. А свободата, която търсим, не е ли именно възможността да преминаваме на все по-висши планове на съзнание?! Думата „авантюра“ на френски етимологически включва идеята за неочаквани трудности с вечно нов елемент за преодоляване.

Макар написана преди 40 години, книгата се чете многократно и на различни нива. Преиздава се на много езици поради основните ключове и съществени истини, които носи. Това засяга хора с чувство за трансцендентност, които милеят за участта на човека, хора, които горят да участват съзнателно в усилието, което ни води от полуживотински към човешки вид. Ще разберем, че сме хора едва след като надминем това, което сега опитваме да търсим и да наричаме човешко. Дистанцията, която наричаме съзнание, ни помага да определяме каквото и да е било в живота.  Говорим за трансцедентност, защото с движение по хоризонтала само ускоряваме процеса на материалното си пре-осигуряване (считано от някои за благополучие), съответно отчуждаване от себе си и околните. Лишени от чувство за вертикалност, без възможност да познаем себе си, не бихме могли да се отворим за Света. Без необходимост да се разпъваме на кръст, връзката между вертикала и хоризонтала, между духовно и материално е в основата на Интегралната Йога.
Читателят свиква с терминологията на „Божествения материализъм“** на Шри Оробиндо, където думата „Божествен“ не носи религиозно оцветяване, а просто насочва към неназовимото – трудна дума в настоящия свят, разделен между крайни религиозни доктрини и скептици, задушени в мантални пируети и болни амбиции.  Строго рационалният читател трудно би приел лабораторно неизмеримите преживявания на Шри Оробондо, който въпреки всичко не се е колебал да нарича Ашрама си „човешка лаборатория“, след което веднъж постигнал търсеното, да напусне тялото си с усмивка.

*Във втория преработен превод на книгата предпочетохме да вземем санскритското звучене Оробиндо, взето и като мантра, а не това от руския превод, близък вероятно до английското звучене Ауробиндо (Aurobindo).

** С това заглавие от същия автор е преведен на български първи том,  разкриващ живота и  развитието на Интегралната йога в тялото на Мер, сподвижницата на Шри Оробиндо. Изд. Сарасвати 2000 год. Под заглавието „Новият вид“, автор Сатпрем, Издателство Факел Експрес 2004 година издаде втори том за Мер на същата тематика.

*** Хомо Манталикус е добавено от мен с идея за мантален човек, каквито сме всички ние. Тук е мястото да споделя затрудненията си в превода от френски и английски на български в определяне на разликата между думите: „mens“ и „spiritus“,  mind и spirit, mental и spirituel. На български мантал ни говори за мислещата част на човека, но spirituel не е само духовна част, в която на български слагаме всичко, което наричаме духовно, едва ли не и най-вече различно от материално. Тук става дума за Божествената, неопределима част на човешкия дух. За по-ясно да отбележим, че Шри Оробиндо различава четири части в човека: ментал, витал, физика и психика. В психическата част Оробиндо слага човешката душа, таяща божествената искра, мотор за развитие в преражданията според индийските вярвания. Всяка от тези четири части има свое идивидуално комплексно и независимо съзнание. Същевременно манталът, виталът и физиката (тялото) нормално ни помагат да открием и утвърдим психическото същество в себе си.

Не бих отказал да отговоря, доколкото е в компетентността ми, на всеки по-взискателен за информация на тази тема читател.

През месец декемри 2010 Издателство „Факел Експрес“ преиздаде за трети път „Авантюра на Съзнанието“, което е на ваше разположение по книжарниците.