През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ Свобода извън диктатурата, налагана от режима и задуха в града. Кузман, домакинът на Станцията за „Изследване на Космични Излъчвания“ ни събра – няколко спортни момчета,  интелектуалци със свободен дух.  Родителите ни още от малки ни бяха подарили Планината, която постепенно се превърна в спасение от групировки и организации под водачеството на Единствената Управляваща Партия. На върха се създаде свободно дишащ микро климат.  Небосводът над главите ни, хоризонтите от всички страни, изгревите, залезите винаги различни, всички те ни водеха към въображаеми светове. Фантазията ни смесваше изгарящите въпроси свързани с границите на възможно между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените идеи.

                                     / поглед към Пирин от връх Мусала /

Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отвеждаше в извънземни светове. През зимата се сприятелявахме със снежните виелици и бури. Обичахме да рискуваме, а Планината ни приемаше, защото я обичахме. Лятно време дишахме на воля сред аромата на  цветя и шума на потоци, градяхме смели планове, пишехме стихове без микрофони над главите. Желанието да превръщаме невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни спасяваше от градската незадоволеност, предлагаше  ни живота в естествения му вид.

                                                     / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на Пирин до Предела, след това до Мелник, минаваше през Мусала. Алпите и Хималаите бяха отредени за заслужили другари, на които се опитвахме да не завиждаме. Местните вертикали ни бяха достатъчни.

                                                                  / Връх Мусала с поглед към Витоша /

Станцията “Космична” беше предназначена за физици и метеоролози. Лифтове откъм Боровец нямаше. Покорителите на Мусала изпиваха по чай в малката приемна на върха, принадлежност на БАН и се връщаха обратно към хижа Мусала. Сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с уреди за изследване на космични лъчи.

Сред хората се раждат индивиди, без които животът би бил бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична е един от тях. Заедно с приятелството на него дължахме неограничения престой на върха – птиците с еднакви перушина летят заедно.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

С въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до станцията Космична, Кузман направи лифт за ски с телефон и прожектори за нощно каране.  Създаде микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метеоролози и военни добавиха приятелството си с чудесни моменти заедно. Излизахме « да си поиграем на двора », както майката на Кузман наричаше улеите под върха. Самата тя, на осемдесет години, взе първия си урок по ски при езерото. Понякога карахме ски без бански, за да „няма разлики“ по тялото … (слънцето беше по-щадящо от днешното половин век по-късно).

“Дворът” и Космична ни осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                           / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1978 /

Но живот без препятствия губи колорит. Един слънчев следобед въжето на лифта се скъса. Рисунките ни по пухкавия сняг под върха се провалиха. Кузман ни събра с Върбан за урок по свързване на метално въже.  Междувременно захладня, северозападният вятър се засили. А ние с по няколко глътки водка, бяхме превърнали трудностите в удоволствие и увлечени в новото занимание, не усетихме как вятърът натрупва сняг върху козирките на върха. Внезапно, след силен пукот, заформилата се при върха прашна лавина ни понесе към езерото.

                                                          / Мястото на  лифта днес е празно/

Изплувах като делфин, устата отворена, пълна до гърлото със сняг.  Треперех неудържимо, с амплитуда не позволяваща  да докосна излязлата над слепоочието ми подутина. Съвсем наблизо изпод снега  изригна Върбан и веднага се развика на трудно разбираем език, докато накрая разчлени, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо с равен глас и нотка хумор се провикна ободряващо: « как сте бе момчета? » (той и да искаше, не успяваше да се нервира). Въжето на лифта му се заплело в обувките, снегът го обходил, преминал през него и го оставил жив. Счупено нямаше никой. Шокът от удара и студът ни тресеше с удивителна амплитуда. Ски, ръкавици шапки, якета останаха под лавината до лятото.  Загърнахме се с одеала от близкия заслон. Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-високо. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Животът беше горе, на върха.

                                                        / Пътя към върха /

Положиха ме на масата за пинг-понг. От едната страна до главата ми – кофа със сняг за подутината, от другата – тенжара с бульон от домашна кокошка, за сила. Върбан и Кузман накуцваха съучаснически наоколо. Обещахме си мешана скара и бутилка Мелнишко на ресторанта Песако в Боровец.

В Първа Градска Болница лекарите решиха, че съм преминал през комоцио. Полагаше ми се цял месец домашен отпуск с уговорка да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах на леч при Кузман и орлите.

                                                          / Алпи, 1985 /

                                                   /На Мусала без Космична, 2013 /

                          /Eзерото Текапо с връх Кук в дъното над облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето (от блога за Ню Йорк) сърцето ме затегли към безвремието на родните планини.

За който го познава Пирин и е видял достатъчно планини, не може да не се съгласи, че той е наистина „най-красив (си) на Света“, както казва песента. При заслона Баюви дупки с формата на дървена кутия, слънцето и луната си правят срещи, топла и студена светлина поделят големия мраморен масив.

Планината знае да дава или да отнема на всеки, според това, което носи в себе си. Неутрална спрямо човешките проблеми, тя учи да се справяме според обстоятелствата и ни помага да преоткриваме себе си.

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме.  Денем сред диви кози и еделвайси, нощем до тлеещи въглени, далеч от микрофони и доклади в недостижими досиета, споделяхме интимни мисли. Нямахме добра екипировка, но поривът в сърцата ни беше достатъчен. Планината ни приемаше и стимулираше свободата, която си давахме.

Върбан беше енолог. Той обичаше професията си, докато аз се лутах между фантазии и нереализирани интереси. Инженерството ми носеше хляба и беше политически неутрална професия, но по-важни бяха въпросите, свързани с човешкия път и предназначение, извън контрола на Партията, която стоеше над главите ни и задушаваше свободния избор.

Често забили погледи зад хоризонта, с Върбан опитвахме да се убедим, че един ден ще намерим ключовете, необходими да се реализираме, а Планината ни приемаше и ни даваше сила, защото я обичахме.

За търпеливите мечтите се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт, козирката под краката ни се отлепи и Върбан падна в пропаста на Бански суходол. (Инцидентът е подробно описан в предишния блог „Върбан“) След няколко месеца и с много перипетии  получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който опитвахме да надникнем с приятеля ми, най-после се разкри и вече можех свободно да търся истини за живота и хората. Правех го за двама.

След неколкогодишно лутане без работа, отново по ръба на възможното, неочаквано човек с облика и излъчването на Върбан ми предложи да се занимавам с френски вина. Имах чувството, че приятеля ми дарява виното, за да си стъпя най-после на краката (Върбан беше енолог  и главен технолог в избата на Долна Баня).

Скоро след това фотографията ми помогна да изразя себе си и с четири очи да откривам прекрасната ни Земя и Хората.  В живота всичко е свързано – няма място за разочарование. Както казва големия биолог Анри Атлан: Човекът е едновременно непредвидим, напълно детерминиран и въпреки всичко може да бъде свободен. Това му дава възможност да бъде щастлив.

Благодаря ти Банчо за вечното приятелство!

От време на време се качвам на това най-красиво за нас място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде. Там изпращахме залязващото слънце и послещахме луната или заспивахме прегърнали звездите.

Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната Природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и тази малка, спасителна кутия, която не можахме да достигнем с Върбан в последното ни заедно. Уплахата от смъртта постепенно избледня, останаха прекрасните моменти заедно.

Съзнавам все по-ясно до каква степен живота и смъртта са едно в друго. Колкото до погледите ни с Върбан „отвъд хоризонта,“ живея с надеждата един ден границите за хората да изчезнат и без насилия да бъдем всички заедно, и истински щастливи.

Ето няколко думи за рода Пастухов по повод книгата „Из преживяното“ – записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов. Издател: „Факел експрес“, 2008 година.

В последните двайсет години от фактите и скандалните истории, които излизат наяве, със задоволство  твърдя, че родът Пастухов е сред малкото неопетнени стари български родове. От нас никой не е правил компромис със себе си пред жестокостите и провокациите на все едно кой политически режим.

Помня, когато в къщи попадна разказа на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“. Баща ми с особен блясък в очите постави ръка на рамото ми и развълнувано прочете : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнака, гръбнакът му беше останал прав.“. След това добави: „нашите гръбнаци са също прави, моето момче!“ Тогава не виждах защо трябва да бъде различно, защо е необходимо такова вълнение – баща ми явно се беше отпуснал. Родителите ни  отбягваха тактически темата за насилия и лагери в страната. Пазеха ни да не загазим, ако приказваме.

Идва ми на ум друг пример за силен гръбнак. През 1947-48 година като главен редактор на вестник « Свободен народ » Кръстьо Пактухов пише статията : « Не ме изкушавайте лицемери! », станала по-късно прочута. По време на най-големия терор в страната да кажеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващата класа, граничело със самоубийство. Баща ми уплашен, запитал чичо Кръстьо защо е необходимо точно в този момент да издава подобна статия. Отговорът бил: „Вестникът така или инък ще спрат, при всички случаи ще ликвидират и мен. Сега е последният момент, когато мога да кажа какво мисля!“ Моментът бил наистина последен. Под натиск отвън правителството давало на някои затворници амнистия, ако оттеглят възгледите си. Чичо Кръстьо предпочел да си отиде с изправен гръбнак.

Попът, който удушва чичо Кръстьо в Търновския затвор, получава за награда златните коронки от зъбите му. Знам това от думите на оцелял пациент на баща ми, който лежал в съседна килия и чул оплакванията на попа за жилавия врат на чичо. Господин Влаев се лекуваше при татко от тежка сърдечна недостатъчност. След като ми разказа преживяването си в килията, той ме щипна с блага усмивка по бузата и допълни, че това са отдавна отминали неща, за които не трябва да коментирам извън дома ни. „Животът един ден ще да бъде различен“ – така ми каза.

Голяма част от досиетата на семейството ни, които неотдавна опитвах да намеря, се оказаха загубени.  За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални записки, пълни с трагикомични картини за следене, доноси, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Личното ми досие се състоеше от две страници,  неотдавна написани, притова със суперлативи в стил добър комсомолец и студент, както и прилежен съгражданин.  Заминал съм на екскурзия във Франция, където представете си, живия  от 40 години.

 Хората с изправени гръбнаци не са били тачени още от Сократово време. На погребението на Солженицин в Русия са присъствали само осемдесет човека. „Големият писател не е обичан от правителствата, той, сам, е повече от правителство!“, пише в дневника си Солженицин. Знаем за параноята на Сталин към артистите, за историите с Манделщам и много други поети.

Но да се върна на дядо Иван. Той пише  „Из преживяното“ към края на живота си, който напусна без да го завърши. Помня как с протрито кожухче на гърба, приведен под меката светлина на стара настолна лампа, дядо довършваше последния си том на История на България. Зад него в полумрак се очертаваше високата до тавана домашната ни библиотека с дъх на стари книги. Върху тъмнозелената кадифена покривка бяха натрупани книги с разхвърляни, многобройни ситно изписани листа. Вечер се примъквах до нощното шкафче на дядо. Седнал на леглото си той пиеше липов чай и с мек глас ме отвеждаше в далечни царства, където заживявах в кожата на различни герои. Преди да заспя разговарях с Гилгамеш, следвах Марко Поло, обуздавах Буцефал, коня на Александър Велики, представях си Ханибал с гигантските слонове в Алпите… В тази атмосфера на уют и сигурност светът се превръщаше в безкрайна история, в която исках да участвам и аз. В стаята цареше уют и особена сигурност. Светът беше безкраен.

Дядо до последния си час беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той бил част от българите патриоти, тръгнали безкористно да строят Нова България. Още преди да завърши гимназия, той започнал да мисли за професия, с която да бъде в услуга на прясно освободеното си отечество. Избрал мисията на първите социалдемократи, част от които имали същата цел.

Той обичаше България и патриотичният плам не го напусна до последния му час. Същата България обичам и аз, една от причините да не понеса режима, в който живеех.

Баща ми заради името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…имам нужда от консултация с доктора“, се обръща руски генерал към дядо при тяхна случайна среща.  24 часа след това д-р Пастухов е свободен с извинително писмо за станалата „грешка“. В същото време в дома ни бил настанен със семейството си полковник от държавна сигурност. В кабинета на баща ми имало чували с картофи, на балкона пърхали кокошки… Преместели скоропостижно полковника в друга, вероятно още по-удобна квартира. Писмото на генерала спасява рода ни и повод да се родя на сигурно място, но това е друга история. Такъв бил късмета на баща ми. От водещ кардиолог в страната, той продължава да лекува като обикновен лекар, а дядо Иван да твори, но двамата живи и здрави могли да се трудят и разполагат с дома си.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година отварят частните кабинети за болни – някои важни „другари“ имали нужда от компетентни лекари. Електрокардиографът на баща ми от 1930 година, първи в страната, ни дава правото на допълнителна стая.  На дядо Иван също  разрешават да има самостоятелна стая, за да завършва третия си том на История на България.  Помня как през последните години на живота му в стаята с библиотеката се промъкваха прегърбени бели глави. Виждах ги сгушени в някакво тайнство до големия Филипс да слушат чужди станции на къси вълни. Заглушители бръмчаха, но между тях се долавяха гласове. Промъквах се безшумно да зобна от тази особена за мен, чавдарчето, атмосфера.

В „Из преживяното“ ще прочетете за епохата след Освобождението, когато  хора с чист идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност опитвали да приближат България към Европа.

Преди нашите братя-спасители Ленин, Сталин и Димитров… да ни освободят, ние вече сме  били част от търсещата себе си Европа.

Споделям с българските читатели няколко идеи за превода си на книгата „Шри Оробиндо* или Авантюра на Съзнанието“, автор Сатпрем, издател Факел Експрес, второ преработено издание, 2008 г. и трето – декември, 2010 г..

Живеем с радости и неволи, но мистерията на самото творение продължава да ни убягва. Живеем незадоволени в свят, който ни задължава  да  търсим разрешения за проблемите си или да затънем по-дълбоко.

Възможността да променяме съзнанието си е една от привилегиите на човешкия вид. След ужасиите на миналия век пред нас се очертават с множество нови катаклизми. Осъзнаваме ли това?

В „Авантюра на Съзнанието“ авторът Сатпрем описва живота на гениалния визионер на двайстия век Шри Оробиндо, който стига до границата на възможното за човешкия дух. Не става дума за нова теория, религия или мистицизъм, а за практическо приложение, свързано с разширяване на Съзнанието на човека. Шри Оробиндо, за разлика от зародилите си амбициите напоследък в Силикон вали за създаване на изкуствено приповдигнати хора, търси естествен, ускорен път за мутиране на Хомо Сапиенс в супраменталния човек на бъдещето.

„Нашият свят е в еволюция и еволюцията има духовен смисъл. Единствената ни свобода e чрез индивидуална еволюция да се издигнем на по-високи нива на съзнание и да въплътим истините според нивото, на което се намираме“, отбелязва в книгата си Сатпрем.

Шри Оробиндо, заедно със свои съмишленици, разбужда и участва в организацията на революционно движение в Индия. Действията му са в рамките на закона, което го прави неуязвим пред англичаните. Нещата напредват и той разбира, че Индия ще се освободи. Дори предсказва годината, но едновременно съзира растящата сянка на национал-социалисти с опасността човечеството да се самоунищожи.

Той се оттегля от политиката и социалния живот, за да потърси възможност за ускорено мутиране на човешкия вид по естествен път. Изхожда от постулата, че Хомо Сапиенс не е стационарен вид. Промяната в живота за него била възможна само с радикална промяна в съзнанието на хората.  След като превежда и анализира непознати до тогава текстове от времето на ведическите риши, той съпоставя своите физически експерименти с направените в далечно минало и създава Интегрална Йога, различна от дотогавашните йогийски дисциплини. Малко преди да напусне тялото си, на брилянтен английски, с „думи, които виждат“, той довършва епопеята Савитри – 23813 стиха за сътворението и съдбата на човека.

В „Авантюра на съзнанието“ Сатпрем показва как човекът, носител на съзнание, е мост между безграничния дух и крайното в материята. Разбираме по-ясно привилегията да бъдем участници в настоящата епоха с отговорната участ, която ни принадлежи. Свободата, която търсим и обичаме, не е ли именно възможността да преминаваме на все по-разширени планове на съзнание?! Думата „авантюра“ в заглавието на книгата етимологически включва идеята за неочакваните трудности с непрекъснато нови елементи за преодоляване.

Във втория преработен превод на книгата предпочетох да приема санскритското име „Орробиндо“, звучащо като мантра, а не Ауробиндо, наследство от руски преводи, приели английското произношение на името.  Същото за бившия френски протекторат Пондишери, както го произнасят французите или „милото Понди, както го наричат местните.  (На английски – Пондичери.)

Виждате портрета на Мер, създателката на Ашрама в Пондишери, който тя наричала „Лаборатория за изследване на човешкия вид“. Преведох също две книги за тази съпътница на Шри Оробиндо: „Божественият материализъм“ и „Новият Вид“ – тема за друг блог.

В превода бях затруднен да намеря на български  разликата между думите: „mens“ и „spiritus“,  mind и spirit или mental и spirituel. На български думата мантал (ментал) са мислите. В книгата може да прочетете за телесния и клетъчния мантал. Spirituel не иска да каже само духовен, което на български е съвсем общо понятие, включващо религия, култура. На френски и английски тази дума говори за трансцедентност, за човешки дух. Човек може да бъде духовен, но не задължително spirituel (понятие по-богато от духовност).

За повече яснота: Шри Оробиндо различава четири части в човека – мантал, витал, физика и психика. В психика той влага човешката душа, Божествената искра, според индийските вярвания, мотор за развитие на съзнанието. Всяка от тези части има свое индивидуално, комплексно и независимо съзнание. Манталът, виталът и физиката (тялото) участват в развитието на психическото същество.

Духът и материята са неделими, така както ги разбра Спиноза и някои други философи в миналото. Има интересни паралели между терминологията на Шри Оробиндо и Юнг, както и връзката материя – енергия в квантовата механика.

За читателите на Авантюра на Съзнанието, ако имате въпроси, на които мога да отговоря, бих го направил с удоволствие.