“Как да бъда в настоящия момент с достатъчна дистанция, за да разбера, че времето тече?” – свети Августин
Къде отива настоящия момент, когато се превърне в минало, в същия момент къде се намира миналото? В сегащния момент таи ли се някъде бъдещето и защо говорим за бъдеще? Защо не е възможно да останем в настоящия момент?
Дали моторът на времето е в израза на движението на самия космос или е в самите нас като съзнателни наблюдатели?
/ Ню Йорк /
Когато пътуваме с влак, пейзажът през прозореца се сменя с чувството, че се движи, но той е статичен – собственото ни движение създава чувството, че времето тече.
Част от физиците приемат Вселената за блок, в който всички събития от минало, настояще и бъдеще в системата пространство-време се намират в една и съща реалност. Нещата съществуват едновременно и навсякъде. Настоящият момент се оказва мястото на нашето подвижно настояще. Величината пространство-време съдържа интегралността на реалността, която откриваме крачка по крачка. Това прилича на партитура със статичен, безвременен вид. Тя съдържа цялата музика, която едва по време на изпълнение навлиза във времето. Физиците, развили тази теория, имат проблеми с квантовата механика. Колегите им, прегърнали Презантизма, идеята за единствена в настоящия момент реалност, от своя страна имат проблем с теорията на относителността. Засега двете теории не могат да се обединят. Шри Оробиндо, който не мога да пропусна да цитирам, говори за инволюция, революция и еволюция на материята, част от която сме самите ние. Все едно развиваме кълбо, което съдържа всичко, на което ставаме свидетели и донякъде господари при развъртането. Светът е Едно цяло, което си спомня за Себе си. Вечността е потопена в кладенеца на момента.
/ Пекин, Летния дворец /
Когато снимаме, дали не правим партитура с трите времена в едно ?
Трудно се говори за реалност. За да мислим, се налага да установим въображаем свят, наречен език. Създаваме го, живеем в него и се развиваме. Фотографията е също език, а когато е добра, думите са излишни. Моите блогове също. Давам си възможност да подреждам идеи, мисли с думи. Съзнавам как убивам сниманото. Човек или прониква в прочетеното, или вижда и прониква във видяното. Думите в истинската поезия нямат нужда от допълнителни образи, нито образа във фотографията има необходимост от обяснение. Когато разговарям или съм замислен, не мога да снимам. А когато направя добра фотография, тя често надминава написаното.
Коментар