/ Дол По, Непал /

Всяка бръчка e бразда в спокойния календар на добре преминал живот. – Чарлс Дикенс

Всяка бръчка, бих казал, е история, израз на богати преживявания. Дори болките, разбрани и осмислени, стават красиви. Лицето, прозорец към външния свят, не може да скрие динамиката на живота и вътрешните реакции, особено при хора без кепенци. По такива лица се четат цели романи.

От незнайни времена е казано: „Ако искаш да проникнеш в невидимото, наблюдавай видимия свят“. Човек не може да се скрие, освен от себе си.

/Австлалийско небе /

Живот без удивление “не си струва живота”. Но ето, че в света на икономика и технологии, удивлението често се приема за примитивност или липса на познания. Все пак ако надникнем зад външната форма, то крие възторг с почуда или възторжена почуда, това, което отделя човека от животинския свят (макар с два процента разлика, казват биолозите). Удив-лението е дивно, а не дивашко. То ни съпътства, стимулира, парадоксално стои извън познанието. Ние не се съмняваме в това, че се съмняваме, но сме очудени от възможността да се съмняваме. Удивлението е състояние на духа, в което не определяме реалността с невроните на паметта през призмата на познанието, където нищо не остава обективно и сигурно. Да живеем единствено на базата на познания, наследени или приети, е невъзможно. Днес компютъра върши същата работа. Каквото печелим в уточнения, го губим по отношение на автентичността в процеса между експеримента и представянето му. Всъщност вълненията на научните теории се подхранват от примитивните подземия на удивлението. То докосва реалността, буди желанието да откриваме и да обясяваме света заедно с мистериите на живота. Най-голяма пречка за познанието е адаптирането към мантални клишета, конвенционални идеи, и закони. Докъто удивлението води до почуда, но не към скритото или привидното, а към непознаваемото зад привидното. Красотата не е красива поради човешко благоволение….

/ Музей за Африканско Изкуство, Париж /

Освен със словесния си израз, човек има възможност да се учудва, да различава неизразимото от изразимото. Удивлението е в основата на творческия процес. Колкото по–изострено е съзнанието за неизвестно, толкова по-изразен е усета за реалност. Паметта най-често е пречка за творческия акт. Артистът трупа познания, после ги забравя, за да извади истинското от себе си. Не случайно примитивното Африканско изкуство остава ненадминато.

Именно удивлението от красотата и загадката на живота, заедно с невероятното разнообразие, което ни поднася планетата земя, ме карат да снимам – да търся, да бъркам зад привидното. Животът е безкрайно удивителен.

Вълненията от преживяните моменти с племето Химба ме карат да се питам от къде идва това вече рядко срещано спокойствие, хармония и естественост в погледа на тези хора. Лица с такова изражение се срещат понякога високо в Хималаите, Тибет, Монголия… Ако ги сравняваме с Маорите в Нова Зеландия, с аборигените в Австралия или с други етнически групи в Африка, Северна и Южна Америка… навсякъде срещаме по-скоро болка, страх, обърканост и омраза…

Бихме считали човека за “необходима невъзможност”, но Природата сама за себе си остава напълно възможна. Някои кабалисти и други търсачи на мястото на човека във всемира, отиват по-далеч като го поставят между безкрайното и крайното в света, на границата между дух и материя. Тук сред тази силна природа човешкият дух, когато го има, е още по-силно изразен. Тази граница, породена от контрасти, е още добре подчертана. В лицата на Химба не четем “необходима невъзможност”, а усещаме уравновесена стабилност на Природата с искрящ дух в изражението на лицата. Химба живеят и оцеляват естествено, както животните в нормалната за тях среда.  Човешките тела, пресечени от виталните енергии на околната среда, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация на хората са свързани безконфликтно с обмена на вибрации в света на животните и растенията. Ловецът използва езика на животното, за да се направи невидим, при среща избягва силов контакт, взима само необходимото, за да живее. Връзките са винаги взаимни. Всяка грешка наказва и поучава.  Та в градовете социалните ни групи не се ли формират също по вибрации, но тук спектърът и законите са недвусмислени и с ферплей. Шаманът добива стойностно ниво според обсега на възможностите си да направи добра връзка между заобикалящите племето видими и невидими светове, за да помогне. Целта е хармония, мостът е тялото, където грубото и субтилното се свързват. Човекът, с респект към Природата, е мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбиции и апетити на цивилизования свят, тези хора все още нямат друга грижа, освен да оцелеят по най-естествен начин. Маори, индианци и много други, остават ограбени, объркани от “културния” подход на нахлуващия, грабещ от векове егоистичен свят. Отрязани от миналото си, те не мога да се адаптират към изискванията и дръстичните промени на настоящето.

Вече половин век правя опити да свържа града с природата, еволюцията, динамиката, провокацията на града със стабилността, естествената красота и хармонията на природата. Всяко от тях помага на другото без само по себе си да задоволява. В случая, на границата между Намибия и Ангола, преживявам силната, чиста Природа заедно с хора, все още сляти с Нея. Именно тази стабилност и не друго четa в лицата им.

Ако обичате фотография, погледнете в сайта галерии 91 и 92.

/ Пакистан /

Гурджиев седем годишен, съпровожда до смъртното ложе любимата си деветдесет годишна баба. Прегърнати, бабата му казва да не мисли за нея, но в живота да се опитва да прави обратното на каквото правят хората, ще бъде щастлив. Минути след това тя издава Богу дух, а той в същата стая се опитва да ходи на ръце с крака във въздуха.

През трийсетте години на миналия век Гурджиев напуска болшевишка Русия и близо до Париж във Фонтенбло създава известна школа за освобождаване, деблокиране на хора от насадени навици и рутина, отваряне на нови нива на съзнание.

Настоящият момент е единствената реалност и полезно познание за живота, които можем да си подарим, за да се наречем живи. Багажът, който натрупваме е опора за това, което можем да развием и извадим от себе си. По-късно същият се превръща в пречка за пълноценна реализация, към която се стремим. От нас зависи как да разместим поетите товари, да отворим по-широко пространство за обмен между вътрешния и външния свят, с които живеем. Този така наречен реален момент, е същевременно илюзоарен, по природа недостижим, необузрим миг-преход между минало и бъдеще. Такъв е парадокса на живота, накъсан от моменти, филмова лента, която манипулираме според природата и качествата на всеки. В случая навиците и рутината ни освобождават от товара на невъзможността да бъдем Едно с Цялото, към което се стремим и потенциално носим в себе си, но сме накъсали с фрагментите на мисълта. Голямата човешка авантюра започва именно с разкъсване на тази мрежа от навици  и рутина, които ни помагат, но и задушават.