/ Мароко /
„Всеки портрет, който е рисуван с душа,

е портрет не на модела, а на художника.“  -  О. Уайлд „Портретът на Дориан Грей“

                                                                                                                                                                              / Мароко /

Дали е така с портретите във фотографията ? Сигурно да, защото очите на фотографа не могат да виждат повече от това, което се отваря или им се подава отвътре. Външният свят е само дразнител и претекст. Широкият, прозорлив, дълбок, изтънчен и какъв ли не още поглед идва отвътре, комплекс от много качества, център на които вероятно е душата на автора. Гледам и виждам са две различни неща, а между виждам и виждам също има разлика. Въпрос на виждане! и слава Богу – това ни дава шанс да се подобряваме. Но да не забравяме, нещата са винаги двузначни – вътрешното състояние повлиява външния свят, който съответно се отваря за очите, които наблюдават. Дарява ни това, с каквото сме дарили. Както в любовта, всичко в света е свързано с обмяна на дарове, стига те да са искрени, тоест истински.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на всички, които четат блога и обичат фотография!

Идва лято…

Удоволствието от любовта без любов е нещо блудкаво.

Казанова

Истински обичаното същество не може да разочарова, защото не очакваме нищо в замяна. Обичта не е чувство, а действие. Даваме това, което не притежаваме, това е възможността на другия да бъде различен.

Болките, драмите и разочарованията от любовта до голяма степен идват от смесване на обич с надежда – очакване на нещо в замяна. Oбичаното същество би трябвало да отвръща на любовта без да мери, осмисля или да определя обичта като връзка…, без да оприличава другия със себе си. Именно разликата между хората увеличава богатството на връзките. Ерос и агапе смесени правят любов и обич взаимно да се утвърждават.

Хора, които се обичат истински се оказват най-лесни за снимане. Спонтанността няма маска. Срещат се рядко.

„Никога не съм по-малко сам отколкото в самотата.“ Сципион Африкански

Възможно ли е да бъдем сами? Възможно ли е да бъдем заедно? Колкото сме по-сами, не сме ли по-заедно? Когато сме заедно понякога не сме ли страхотно сами?

Когато снимаме дали сме сами? Възможно ли е да правим добра фотография, ако не сме сами?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Човек, когато е сам, същевременно е в състояние на непрекъснат обмен със света.

Както въпроса с яйцето и кокошката, по същия начин самотата и социалното не могат да имат причинно следствена връзка. Можем да говорим за самота само след като се отделим от нещо (някой), с които сме били заедно. От друга страна единствено сами можем да бъдем истински заедно с всичко останало в живота.

“Аз живея” не задължава никого да живее, докато самият живот ни задължава да бъдем сами. Останалото е въпрос на дозиране, на съдба (обстоятелства), праг на толерантност. Социалният прогрес не променя нищо на самотата: в материално задоволените общества самоубийствата не намаляват. Хората се стараят всячески да запълнят някаква огромна празнота, заела мястото на криворазбраната самота, която парадоксално е най-пълна.

Можем да разгледаме самотата в два аспекта: да се почустваме сами в света или да почустваме самотата на света. “Сам в света” е противоречие, защото светът сам по себе си е множество от всичко. Но пък е възможно да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа, което е въпрос на психическо състояние. Разрешението на въпроса е в продуктивната “самота”, чиито споделени плодове носят радост, а осъзната, радостта остава като най-човешко усещане. И кучето маха с опашка, но не го осъзнава.

Парадокса на фотографията: „самотният“ миг, откраднат от живота се превръща в история. Фотографията не създава момент или присъствие. Това остава привилегия на живописта. Фотографът лови момента или по-точно “получава” мигът, който ще затвори в кадър, за да го покаже. Този миг остава сам за себе си, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота. Единствено фантазията на фотографа създава някаква история. Фотографията,  било в своята многоплановост или плоскост, ще трябва да развълнува чувствителния човек, който от своя страна ще я префантазира по свой начин. Тогава изкуството е осмислено: вади ни от условностите, в които безутешно сме заплетени. Единствената постоянна величина в процеса е скоростта на светлината, която рисува със “самотния”, изолиран момент и въображението на фотографа.

Фотографът в самота и единствено в самота може да проникне в душата на обекта за снимане. Сам, изтрил шума на егото си, той се опитва да се слее с обекта за снимане – миг на сливане с обекта, нарисуван от светлината. Доближаваме се до познание по идентификация – познавам те, защото съм ти – за което говори Оробиндо в своите преживявания със Съзнанието.

От друга страна, на където да обърнем поглед, самотата остава най-добър еталон за различие, най-добра защита за сливане с цялото. Няма шедьовър в изкуството, който да не е единствен. Същото и с Големите сред хората, очевидно осъдени на самота, която парадоксално още повече ги приближава до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект: “В самотата си самотникът гложди своето сърце; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което си говори само и не е никога само. Или пък за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора идват от невъзможността да остане сам.

В дълбочината на нещата и извън всякакъв парадокс, самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Извън всякакъв парадокс, защото е погледнато еднопосочно, самотата е най-добра подготовка за смъртта.

Двама влюбени също са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е по-голяма от тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата си в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични амбиции, компенсира човешката самота и страх с неизвестното в смъртта и времето.

Казват “сам като куче” и все пак този, който отказва или му е отнета възможността да бъде сам, губи възможността да се зарадва. Модерният човек се блъска в две прегради: “чувствам се самотен” и  “не ме оставят на мира.”. Черно-бялата фотография изразява особено силно, бих казал безпощадно, тези психологически моменти, обикновено  прикрити в живота.

Човекът е единственото същество, което се чувства само и което откъснато от природата търси своя ближен, за да се реализира.

Ще завърша с Октавио Пас: “Човекът е носталгия, търсеща връзка със своя източник. Затова, когато усеща себе си, човек се намира откъснат от другите с чуство за самота… …тази самота има двоен смисъл: от една страна човек добива съзнание за себе си, а от друга желание да излезе от себе си.”

Раждаме се сами и умираме сами. През живота си желаем невъзможното: сливането на противоположностите, живота и смъртта, времето и вечността. Имаме интуиция за единство на тези противоположности в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта, за няколко мига, творение и рушене се сливат в едно. Измислили сме изкуството, за да се докосваме до подобни състояния.

Фотографията също e любов.