/Eзерото Текапо с връх Кук в дъното над облаците, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето (от блога за Ню Йорк) сърцето ме затегли към безвремието на родните планини.

За който го познава Пирин и е видял достатъчно планини, не може да не се съгласи, че той е наистина „най-красив (си) на Света“, както казва песента. При заслона Баюви дупки с формата на дървена кутия, слънцето и луната си правят срещи, топла и студена светлина поделят големия мраморен масив.

Планината знае да дава или да отнема на всеки, според това, което носи в себе си. Неутрална спрямо човешките проблеми, тя учи да се справяме според обстоятелствата и ни помага да преоткриваме себе си.

Това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правихме го, както дишахме.  Денем сред диви кози и еделвайси, нощем до тлеещи въглени, далеч от микрофони и доклади в недостижими досиета, споделяхме интимни мисли. Нямахме добра екипировка, но поривът в сърцата ни беше достатъчен. Планината ни приемаше и стимулираше свободата, която си давахме.

Върбан беше енолог. Той обичаше професията си, докато аз се лутах между фантазии и нереализирани интереси. Инженерството ми носеше хляба и беше политически неутрална професия, но по-важни бяха въпросите, свързани с човешкия път и предназначение, извън контрола на Партията, която стоеше над главите ни и задушаваше свободния избор.

Често забили погледи зад хоризонта, с Върбан опитвахме да се убедим, че един ден ще намерим ключовете, необходими да се реализираме, а Планината ни приемаше и ни даваше сила, защото я обичахме.

За търпеливите мечтите се превръщат в действителност. Но ето, че в годината, когато нашата приказка започна да добива реална форма, на триста метра от заслона Баюви дупки ни заля снежен фронт, козирката под краката ни се отлепи и Върбан падна в пропаста на Бански суходол. (Инцидентът е подробно описан в предишния блог „Върбан“) След няколко месеца и с много перипетии  получих паспорт за Франция. Хоризонтът, зад който опитвахме да надникнем с приятеля ми, най-после се разкри и вече можех свободно да търся истини за живота и хората. Правех го за двама.

След неколкогодишно лутане без работа, отново по ръба на възможното, неочаквано човек с облика и излъчването на Върбан ми предложи да се занимавам с френски вина. Имах чувството, че приятеля ми дарява виното, за да си стъпя най-после на краката (Върбан беше енолог  и главен технолог в избата на Долна Баня).

Скоро след това фотографията ми помогна да изразя себе си и с четири очи да откривам прекрасната ни Земя и Хората.  В живота всичко е свързано – няма място за разочарование. Както казва големия биолог Анри Атлан: Човекът е едновременно непредвидим, напълно детерминиран и въпреки всичко може да бъде свободен. Това му дава възможност да бъде щастлив.

Благодаря ти Банчо за вечното приятелство!

От време на време се качвам на това най-красиво за нас място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но на Кончето и Котешкия чал мраморът ни зареждаше, както никъде другаде. Там изпращахме залязващото слънце и послещахме луната или заспивахме прегърнали звездите.

Гробът на майка ми е скътан в не по-малко прекрасната Природа в Нова Зеландия, но сърцето ми не напуска Пирин и тази малка, спасителна кутия, която не можахме да достигнем с Върбан в последното ни заедно. Уплахата от смъртта постепенно избледня, останаха прекрасните моменти заедно.

Съзнавам все по-ясно до каква степен живота и смъртта са едно в друго. Колкото до погледите ни с Върбан „отвъд хоризонта,“ живея с надеждата един ден границите за хората да изчезнат и без насилия да бъдем всички заедно, и истински щастливи.