Върбан и Планината

/езерото Текапо и връх Кук в дъното, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето и оценяване на настоящия момент – вижте блога за Ню Йорк – с отворено сърце се опътвам високо в планината, полюс на безвремието, материален израз на духа забит в безкрая на всемира.

02Cat s ridje - copie

Това става в родна България, в най-хубавата планина на земята, в малкия, силен и разнообразен Пирин. Ще потърся място, където слънцето и луната се поздравяват, казват си едновременно добър ден и довиждане, където студена и топла светлина погалват страховития мраморен масив. Тук не повече от осем привилигеровани любители на природа могат да протегнат крак в кутийката-заслон “Баюви дупки”.

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, дава и отнема според каквото носим в себе си. Избягалите “отдолу” попадат в могъщата, хармонична природа, налагаща свои граници и мерки за оцеляване. Които я приемат, тя ги вади от догмите на града. По-амбициозните развиват тяло, разширяват дух, търсят как да се преборят се с живота и себе си. Някои незадоволени, най-често бягащи от всичко, ще се крият горе открили « земния мир ». А тя природата остава неутрална към проблемите на всички. Именно тази неутралност ни задължава и учи. Има още една категория хора, които в същата стабилна среда, свързваща небето с земята, потъват в себе си, за да преоткрият живота различно.

03 Warban - copie

Без да го знаем, всичко това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правили сме го, както сме дишали. Търсили сме най-вече себе си, а планината с чистия си, неангажиращ терен ни даваше подслон. Диви кози, еделвайси, нощем тлеещи въглени бяха свидетели на интимните ни мисли, незаписани, недокладвани, без досиета. Без добра екипировка следвахме порива на сърцата, полета на мислите си. Планината отстъпваше, даваше място за свободата, която си подарявахме. Уморени от собствените си невъзможности и от вечно повтарящия се свят долу, късно вечер избутвахме накладения огън, за да спим на стоплена земя…

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог, занимаваше се с вино и го правеше добре. Аз не знаех за къде съм тръгнал. Инженерството го приемах като неутрален социален мост. Живеех с горящ въпрос, около който имаше обертонове на стотици други: защо и какво правим тук на тази земя?! Щастието го подозирах, усещах, но нещо пречеше винаги. И двамата с Върбан бяхме убедени, че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключове за живота и себе си. В Хиляда и една нощ, както и във всички приказки за малки и големи става същото нещо. Бленувахме как да реализираме нашето „зад хоризонта”. Обичаха ни всички, търсихме ги и ние, после бягахме от всички. Единствено Планината ни приемаше безусловно. Това сме търсили. Инстинктивно го намирахме горе високо по върховете с погледи зад хоризонта. Приятелството ни топлеше в неутралността на минералния свят. Хоризонтите изгряваха, залязваха, даваха ни търсения кислород.

Приказките се превръщат в действителност само за търпеливите. Повечето хора, скарани с времето, искат всичко да се случва веднага. В годината, когато нашата приказка започва да добива реална форма, на триста метра от заслон Баюви дупки ни залива снежен фронт. Малко след това козирката под кракат ни на ръба откъм Разлог се отлепя. Върбан пропада в пропаста на Бански суходол. Закрепям се на косъм. Оживявям като по чудо. Няколко месеца по-късно най-неочаквано заминавам за Франция. Хоризонта на живота се отвори, за да търся и откривам за двама. Истините за света и хората.

01 Refuje, Pirin - copie

На запад дълго време се лутах без работа. Вървях отново по ръба на възможното в живота. После неочаквано се появи човек с облика на моя приятел. Предложи ми да се занимавам с френски вина, да стана най-после нормално легален и свободен в обществото. Върбан  ми подари виното, което отвори пътя, за който бяхме мечтали по ръбовете на родния Пирин. Сега продължавам да му връщам с това, което откривам в света и в себе си. Отговорите, постигнати по духовен път нормално търсят физическа реализация. Преобразувам ги във фотография. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство. Няма място за разочарование.

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но през Кончето и Котешкия чал минавахме, за да се заредим от силния мрамор, да вкусим от хоризонтите, да преспим със звездите. По-красиво не намирахме. Беше наше, въплътено от спомени. Гробът на майка ми е сгушен сред не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми остава в Пирин. Специално в тази малка спасителна кутийка, която с Върбан не можахме да достигнем в последното заедно! Усещането е ужасно и прекрасно. Ужасното избледнява, прекрасното остава.

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

Тук не е място да разправям цялата случка с Върбан, която в тогавашните времена, долу в града се оказа зловещо грозна. Светът ме прочисти и научи. Ще споделя само нещо, за хората с дух, свързани с голямата Природа.

Varban-1На следващия ден, 4 март, по ранен, възможно най-ранен здрач, политам стремглаво към Влахини езера. Долината на Влахина река ме отвежда в Креснеското дефиле до първото село с телефон. Върбан е вероятно жив, необходима е екипировка и спасители за помощ. Високо горе планината бучи, надвиснала, запушена, черна. Долу в долината слънчевите лъчи мъчат да пробият, носят неясна надежда. Прокрадват се птичи гласове… Тичам по чорапи – багаж, ски, обувки, пречат да се бърза. Спирам за момент с пресъхнала уста. Остава още много. Топя устни в студения поток. После и главата, горяща от болезнени мисли. Надигам се да се отърся, да полетя отново. Но нещо ме спира. Наоколо всичко е замряло. И все едно пакет, блок спуснат свише директно в съзнанието ми.., ясен  усет, убеждение без мисъл, без емоция… Кристално чисто, дълбоко в себе чувам като шепот: “всичко е наред”. Целият свят, Върбан, живота, смъртта, слети в едно, в някакво безвремие се повтарят недвусмислено думите: „ВСИЧКО Е НАРЕД ! “ За момент стоя олекнал, неподвижен, после продължавам надолу в долината. Неусетно се затичвам отново, към какво… да, телефон. Изтръпналото ми сърце търси приятеля си: Банчо, Банчо… Животът и смъртта са в едно.

Пирин

Днес съзнавам още по-добре как ВСИЧКО Е НАРЕД. Но не трябва да се спира, зад хоризонта има още безкрайно много. Един ден вероятно всички хоризонти и всички хора ще се съберат, за да станем истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Ню Йорк – Ню Йорк

NY-18Разликата между нещата прави да ги разпознаваме, както и да идентифицираме себе си спрямо околния свят. Обратното, когато някои хора си плясват с ентусиазъм дланите, то е най-често с чувството: “приличаме си, страхотни сме!” – един вид няма грешка, заедно сме! В Ню Йорк, макар ускорено, всичко е по-точно и хората, донякъде заедно, са най-вече сами със себе си.

NY-15С дългогодишен приятел от Париж се готвим за циганско лято зад океана. Интересна двойка сме. Той е глух с едното ухо и има слепота 70 процента, човек с много финес, пътувал много, пострадал, но запазил добро чувство за хумур. Аз пък виждам за трима, уважавам недъзите на другите, което ме примирява и със собствените ми недостатъци. Преди години заедно сме пътували в Сахара, тоест ставаме и за Ню Йорк. Наемаме малък апартамент на 16-тия етаж в сърцето на Манхатан – 34 улица и Парк авеню с Импайър Стейт Билдинг ан фас. Всичко върви като по вода – утринта на тръгване от Париж е слънчева, в Ню Йорк на същия ден ни очаква също слънчев следобед. Опашките по летищата ги избягваме поради недъзите на приятеля ми.

Както зад всеки облак се крие слънце, обратното е също вярно. В новата електронна осигуровка за пътуващи към Щатите се оказва да съм попълнил от паспорта си вместо нула, буквата О. Имаме най-добри места в самолета, но ми отказват влизане в страната. Хората на Американ Ерлайнс ме карат да попълня формуляра отново, но трите публични компютъра са блокирали. Вадя лаптоп, тичам в близкия Мак Доналд за връзка уи-фи. Попълвам идиотския формуляр, цял ферман! Плащам с карта виза за услугата, кликвам, за да потвърдя и връзката се прекъсва. Въпрос на секунди! Мак Доналд се извинява за грешката. Започвам отново цялата операция, но ми отказват формуляр, защото съм регистриран от предишната операция… Самолетът излита без нас.

NY-620Няма страшно, не сме в Северна Корея! Изчакваме някалка часа за следващия самолет, който ще ни вземе. Добавка от двеста евро за промяна на полета, франсетата от компанията се събуждат, попълват формуляра, този път с компютъра на компанията – тромава, стара Франция, можеха да ми помогнат и преди това! Излитаме успешно, но при Ню Йорк моментен буреносен вятър ни откланя към Бостон. Обаждам се на портиера в Ню Йорк да пази ключовете на апартамента за другия ден. През нощта в Бостон чекваме отново и безкрайният полет завършвауспешно на летище Д.Ф. Кенеди.

NY-20В три през ноща снимам празното летище, скачаме в жълто такси с усмихнат черен, намираме хотел до Парк Авеню. Регистрира ни любезна черна дама. Доброто посрещане и богата закуска на другия ден променят настроението. Оставяме багажа в спретнат малък апартамент с чудесна гледка. Снимам от терасата-покрив с дървета на 16-тия етаж, изтягам се в шезлонг с поглед забит в безкрайното синьо. Писъци на сирени подпират могъщи небостъргачи между земята и небето. Силата на града заедно с морския полъх бавно се пропива в тялото. Умората се превръща в енергия, възбудата търси израз.

Когато снимам не мисля. В планина имам инстинкт за ориентиране, но в град се налага да питам и то непрекъснато. Удобството в случая е, че всеки, макар забързан човек, отвръща с удоволствие. Контактите са приятни, в повечето случаи интересни. Сред повечето хора от различни националности чужденецът е у дома си. Град на крайности, събрани, умиротворени в ред и без граници. Времето не тече, нещата стават и граничат с абсурда, за този, който издържа.

NY-226“Търся сърцето на Сохо”, казвам на усмихнат, елегантен мъж в крачка. “Уф! Ха-ха, сърце ли казахте? В този град сърце…!?” Смехът му е сърдечен и в това е парадокса. Вижда ме накичен с фотоапарати и обективи. “Какво снимате? Обичам фотография…”. “Търся…, искам да уловя… хм, есенцията, душата на града. Доколкото е възможно…” , търся си думите и също се смея, донякъде и на себе си. Нали пусто все душа търся, някаква славянска сладникавост, ще ме вземат за луд… “Ха-ха-ха”, този път съвсем разсмях човека. “Сърце, та и душа…! Точно тук не съм ги срещал, my boy…” – това “my boy” беше за белите ми коси. Пак се смеем. “В Сохо има интересни галерии, както и архитектура.., барове, магазини, ресторанти…” и внимателно ми показва да продължа нагоре между Гринуич и Сохо. Разбира се забравям какво ми е казал и продължавам напосоки. Ще попитам отново. Важен е контакта, това да почуствам града.

New York-2В Париж се гордеем с разнообразието на двайсет различни квартала, всеки със свое кметство и физиономия. Ню Йорк, единствен по рода си, град държава, обитаван от всички дяволи и ангели, е въплатени в пет общини с квартали, непрекъснато менящи кожата си. Няма отвътре, няма отвън, вечно нова, невероятно здрава кожа, излъчваща енергията на абсурда. Но точно този абсурд кара всички да се отварят по-широко, да вървят по ръба на възможното. Може да се погледне като лаборатория за човешки експерименти, в които хората са едноврменно чужди и заедно. Всички по някакъв начин си помагат, за да успеят оптимално. Човек бърза, за да не бъде изпреварен от времето. Успехът на всеки е успех за всички и обратно, неиздържалият е аут. Изчезва без да пречи на другите. Маргиналният живее по свой начин, ако не успее, просто го няма. Националностите, групирани с кодовете на различни култури, се смесват в общ код, изискван от физиономията и ритъма на града. Енергията на изграденото от всички магически увлича, формира израза на гордите нюйоркчани, за да им вземе душата, да я трансформира във вечно новата материя на пулсиращия град. Пулсира студеното, материално сърце, изчислено строго математически с непрекъснато меняща се формула. Изкуство, мода и технологии са от най-висок клас. Високото професионално ниво спасява от срутване. Грешка няма и не трябва да има. Тази от 2001-ва година вкара човечеството в нова епоха за целия свят.

NY-9Прибирам се в старата, ръждясала Европа, за да си почина, а виждам, че се движа с друга енергия. Въпросът с душата ме човърка. Че какво, защо да не вярваме, че 21-ия век ще ни позволи да минем по ръба на възможното, за да достигнем до нивото да живеем свободно и с радост в материята без да робуваме на времето и на същата тази материя?!

П.С. Ню Йорк е много по-чист от Париж, жените – по-шик, с елегантни малки обувчици. Обичам и заглеждам краката женски – край на мачовските силни, гротескни, често вулгарни остри форми! Просяци почти няма. В Харлем нощно време, в метрото и навсякъде, човек се чувства сигурен. Хората са услужливи, с усмивка. Чужденецът е на почит. Катерички в паркове и градини, чайки по небостъргачи, кучета с лакирани нокти по авенюта… И най-вече висок професионализъм на всички нива – нещо, звучащо силно за България, където такива думи не са точно понятие. Гледам позитивно, с възторжения поглед на фотограф, предпочитащ хармонията пред гротескното, изключвам някои горещи предградия, истории с дрогове и други.

Любителите на фотография могат да се разходят в Ню Йорк в галерия № 7 в сайта, а съвсем скоро, през Септември, същите фотографии ще бъдат изложени в Галерията на Министерство на Външните Работи в София по случай десет години от 11-ти септември.

NY-410За по-запалени фотографи давам имена на няколко фото галерии в Сохо – сайтовете им излизат в Гугъл :

Howard Greenberg

Bruce Silverstein

Andrea Meislin

Danziger Projects (Adam Fuss)

Julie Saul

Yancy Richardson

Yosi Milo

Steven Kasher

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: