Търсете голяма светлина и дълбока сянка. Останалото идва естествено.

Едуард Мане

За да достигне нюансите, на които е бил способен, Мане с широко скроеният си артистичен дух изважда максималното от спектъра.

Във фотографията всяка игра между светлина и сянка е интересна. Силният контраст, голямата разлика между различни интензивности на светлината понякога плаши фотографите и е най-труден за представяне.

Хубавото лятно слънце – зимно в България – ме заварва на конни надбягвания,  недалеч от планината Кук в Южния остров на Нова Зеландия. Вдишвам атмосферата на пикник – стил началото на двайсети век в провинция от стара Англия.

Макар далеч от градове, класическия английски звучи чудесно в устата на кивитата  (новозенладците), облечени в небрежноелегантен “кънтри сайд” стил.

За първи път залагам на коне, отначало несръчно, после се паля, губя, пак печеля и както всеки посредствен играч, отказвам се “навреме”.

Расови коне и шапките на кънтри-дамите грабват вниманието ми, изпълват обстановката с красота, чар и колорит. Лейдитата са поласкани да бъдат снимани като небрежно си дават вид, че не ме забелязват.

Докосвам се до свят, географски нов и корени, потопени дълбоко в миналото. “От другата страна на кълбото” ритъма на живота е различен не безгрижен, но ритмичен, съобразен с природата. А тя е навсякъде. Човек забравя преживяното отвъд океана, прегръща англосанксонския хумур от началото на миналия век и остава учуден от модерните технологии на новия свят. Щастието, всеки го носи в себе си, пътува с багажа си. На някои ще липсва напрежението в Европа, на други друго… Но когато всичко е наред, човек неминуемо се сблъсква със себе си и това не винаги крие приятни изненади…

На Южния Остров, като се изключат планините, изпълнени с регламентирани трекове, природата е в естествен вид, голяма част закупена на безценица от първите трапери, преселници на острова преди близо двеста години. Виждаме частни планини с ферми, където овцете са свободни полудиви животни. Площите са толкова големи, че човек ако не живее в района, не може да знае на коя планина кой е собственик. Всичко е оградено не заради крадци, а за да не избягат овцете, които свободно пасат – 60 милиона овце за 3 милиона жители. Неволно сравнявам с Швейцария, където без частни планини кравите, еднакво чисти и спретнати, са заградени по подобен начин. Тук овцете имат лукса да сменят планината, пеизажа, респективно тревата, защото освен мнобройни хълмове, новозенландският фермер понякога притежава няколко планини…

Обичам да се завирам по диви места, далеч от пътеки и туристи. Свивам по неизвестен път към загадъчно задаваща се планина. Понякога я оприличавам с роден пеизаж… Оставям колата и изследвам местността. Без излишни предразсъдъци прескачам ограда, пък колкото по-високо по-красиво, дал Господ хоризонти за изследване.

Някъде далеч високо виждам гигантски джип с ремарке, кацнал на невероятно стръмно място. Хора и овце, но защо джипът е с ремърке, все едно се катери по лунен пеизаж..!? Явно фермери, работят на… никакво място. Вместо да се крия, решавам да разбера как стоят нещата. А защо съм прескочил? “Ами как да пресека местността, да премина от другата страна…?!”, колкото и абсурдно да звучи, защото никой местен няма подобни амбиции, а туризмът е регламентиран.
Дръпвам здраво нагоре. Без да се крия махам с щеки, за да подчертая, че съм тръгнал към тях. С приближаването виждам изостанали, неистово препускащи  овце, гонени настървено от страховити кучета. Кучетата подбират овцете към широка порта на ограденото място, отворена към съседен хълм. Здравеняк фермер махва да изчакам. Затварят портата зад последната овца, после прибират кучетата в голяма желязна клетка в ремаркето. Приближавам се бавно и на учудените им усмивки – хората в тази страна нормално са усмихнати  – представям се: „Айвън Шепърд (= Пастухов = Овчаров) от България. Дошъл съм да видя как работят местните овчари. Имам късмет да ви срещна, защото долу не намирам жив човек…” Вдъхновен от хубавия контакт продължавам – “.. с извинение за прескочената ограда, ще ми разрешите ли да продължа нататък в планината…, да разбера как живеят овцете…”.

Ами, само гдето не се прегърнахме като братя “овчари”. От вълнение дори не ги снимах. Нюансът е, че в тази страна овчари няма, защото овцете нямат нужда от пазач. Кучетата са обучени, когато трябва, ги събират и ги местят в различни пасища. Вратите между пасищата се затварят до ново местене. А Айвън Шепърд ги прескача и прави соло трек по девствени необитавани красоти. Овцете в Нова Зеландия се развъждат главно заради чудесната вълна, която дават. Смесена с косъма на посум, прилича на кашмир в по-устойчив новозенландски вариант.

Съвсем млад преди години в София, с нормален вътрешен бунт, завиждах на овчарите за свободата и чистия въздух…  Имаше дори период, когато Народната власт раздаваше добитък за отглеждане и някои хора правеха добри пари… Инженерството не беше доходна професия, а да бъдеш интелектуалец и  свободен, макар с кравите сред природата, не беше лоша идея. На какво ли не бяхме готови, за да търсим истинското в себе си…

Жената е по-голяма от Океана, защото е неизмерима. Единствени поезията, музиката, скулптурата… докосват неизразимото.

Да не се удавим в този океан е цяло постижение. Във Франция популярна песен казва: “жената е бъдещето на мъжа”. По-смело може да се добави: жената е настояще на мъжа – да изгоним страха, от който се правим на големи мъже. Жените пък ни отмъщават с каквото могат.

“Когато видях първата си жена гола, останах много учуден”, казва Уди Алън. И аз не преставам да се чудя, дори когато са облечени. Не съм студиен фотограф и тук-там свенливо ловя каквото виждам…

Покойният Илия Бешков казва “Жената цели да продаде най-скъпо това, което най-малко цени в себе си.” – да, но отново  търговски маниери, повик за „обърнете ми внимание, не съм това, за което ме мислите…“. На пръв поглед, колкото сме по-независими от жените, толкова повече можем да им даваме или вземем, както и те на нас. Парадоксално обаче е точно обратното. В това се крие мистерията на истинските връзки. Жената стимулира мъжкото в нас, без което самата тя не би могла да изрази женствеността си. Духът и материята не биха се свързали, ако я нямаше тази амалгама от взаимно провокиране на качества. Очевидно океанът не е за притежаване, както и ако се удавим, алхимията се разваля. Най сладкото и продуктивно напрежение се намира на границата между търсена и осъществена връзка. Възможност за взаимна свобода и развитие на обичта във всеки. Да влиза винаги кислород в това „още“…

Ева хваща ръката на Адам и го пита “Обичаш ли ме?” , а той отговаря: “Имам ли избор?”. Та нали именно Ева ни прави хора, това да опитаме от Дървото на Познанието, да се откъснем от животинското, да се опътим към осъзнаване и откриване на живота. Какво по-идиотско от страна на църквата да определи този първи човешки жест като първороден грях…

Вечността е много дълга, особено към края.

Уди Алън