ь
/ Маракеш /
Джипът минава по малки писти в живописни долини между Среден и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река, път трудно достъпен в район в Мароко, доскоро без електричесто и телефон, където са скътани малки селца, в земения рай на берберите от клана Аит Сукхман.

По пътя срещаме овчари и тук таме къщи със стари глинени покриви, по които грозно стърчат сателитни антени – не ги снимам, знам, че в планината все още има скътани съкровища.

След влагата и напрегнатия Париж, синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове, заедно с оцветените от закъснялата есен долини, ме вкарват в съвсем различна реалност или сън, според предпочитанието на читателя.
Тук-там по някой изостанал овчар, стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица, това е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете „Аид“ продължава цяла седмица. Местните се хранят до пресита с овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки през превали водят до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща като син. Сърдечност, присъща на ориента, където гостът е свещен. Така беше и в България преди години, нося го и аз в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша ви става байгън, но има топла питка с купичка зехтин и медец на дъното.

Следва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, под тях с крехко агънце. Не е необходимо да се питате, всичко е био. Ядете с ръце и с къс хляб загребвате зеленчуци в пълния с подправки сос. Срещам същото гостоприемство, неподправена сърдечност и подобно меню във всяка къща.

Полуизлегнат до догарящите въглени в печката, както правят всички, учитиво облизвам пръстите на ръцете си. В края на вечерята домакинята ми полива да ги измия в специално легенче. Дотук всичко е чудесно, но веднъж вечерята завършена, домакинът тържествено пуска телевизорана на етажерката в дъното на стаята, покрит досега с кърпа. Погледите на всички се обръщат към сладникаво мароканско шоу. За мен това е отрова, за тях развлечение. Какъв контраст със следобедния домашен хамам с под, подтоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се малко преди зората. Имам на разположение магаре, което ще ме отведе до местния сук на десетина километра. Беребери ще дойдат от околните планини, за да продават добитъка си.

Откъснати от света, в тези хора няма нищо екстремно. Подобно усещане съм имал в планините в Пакистан и Йемен, където хората сред Природата все още мислят и живеят различно. Но докога?

В местното кафене съм единствения чужденец. Каня всички на чай и продължавам да сснимам без проблем.

Прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда, както тях, естествен. „Не търся истина, търся автентичност“, казва Алехандро Ходоровски, мисля по същия начин и това търся във фотографията.

В корана гостът чужденец е свещен, но освен това празникът в долината и приятелството ми с обичания от всички Халифа, ми помага тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Газя до коленете в студената Бяла река, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Обикарям някои по-отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, освен това съм „булгар“, говорим за Истанбул, усмихват се и ме канят на чай.


Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско долу накладения при реката огън. Близо до голям казан жените тъпчат прането с танцова стъпка. Благодарение на Аллах, мястото е удобно за снимане и към реката и към джамията. Само не е ясно, защо Всевишният е направил, особено в мюсюлманския свят, жените винаги да работят, а мъжете да си почиват?


Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после повдигам до лицето и сърцето, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото, когато жените ще танцуват с традиционните си бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един), му отговарям.

Доброто и злото, макар изразени по различен начин, са разпределени равномерно по света и се питам тук къде се крият лошите духове? Дали в тази долина лошотията остава скрита поради празничното настроение? Дали пълните стомаси на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (в разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да се насочим към най-близкия град. С Халифа и магарето с багажа ни пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападнат – „не обичат чуждите елементи“, обяснява спокойно водача ми – „тук е така открай време“. Ниско в долината в края на деня стигаме до селото, където ще преспим. Местен с невздрачен поглед и остър тон ми казва да прибера фотоапаратите си в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда, за да съм “по-далеч от женски погледи”, а мъжете ме гледат накриво. Следващият ден петък не се работи, осъдени сме да останем до събота. Малко преди да си легнем чувам мотора на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът се съгласява, по тъмно щяло да струва тройно. Събираме си багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина и се упътваме с облекчение към други преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик, но въпреки всичко, най-добре е човек да има някой лев в джоба си. Както казва народа “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.


* Атлас, с най-висок връх Тубкал 4000м., е планинска верига от 2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.
Коментар