Комуникация

Започвам с тази фотография, но двамата  сиди (господа) се оказват експресивни. Продължавам да ги следвам с обектива:

 

Диалогът е безкраен. Решавам да променя сюжета. Поглеждам назад:

после объръщам глава наляво:

… след това малко надясно:

… не е толкова интересно. Опътвам се към близкото кафене за чаша ментов чай здраво подсладен, все още не страдам от диабет…

Споделям чая с двойката отпред на същата маса…

На излизане зад кафенето виждам:

или малко отстрани:

В този слънчев ден далеч в планината Атлас на Мароко нещата ми се отваряха – ден на диалози…, наречето го, както искате! Не знам доколко това разсмива, но за мен беше забавно и сложих фотографиите в „хумористична фотография“.

Весели Новогодишни празници на читателите на блога! Тази година кризата си казва думата и за първи път над айфеловата кула няма да има заря.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Портрети

                                                                             / Атлас, Мароко /
„Всеки портрет, който е рисуван с душа,

е портрет не на модела, а на художника.“  –  О. Уайлд „Портретът на Дориан Грей“

 

                                                                                                                                 / Атлас, Мароко /

Дали е така с портретите във фотографията ? Сигурно да, защото очите не могат да виждат повече от това, което се провокира  в самата душевност на фотографа. Външният свят е единствено дразнител и претекст. Проникващият, изтънчен поглед идва заедно с комплекс от качества, свързани с вътрешния живот на автора. Гледам и виждам са две различни неща. Гледната точка е вече стеснено виждане. Но нещата са винаги двузначни. Вътрешното състояние влияе на външния свят, който огледално отвръща на виждащия поглед. Дарява ни се това, което сме дарили. Както в любовта, всичко е обмен на дарове, така и целия живот е обмен на енергии.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на всички, които четат блога и обичат фотография!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /трета част/ Маракеш

Маракеш – арнакеш (от арнак – мамя), така наричат французите този град, където всеки по някакъв начин иска да ви излъже. Борбата за оцеляване, превръща тази стара (XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремието град.

Берберите са близо 30 процента, от които една част държат да бъдат бербери, за да будят интерес сред туристите, останалите постепенно се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истинският бербер не коментира произхода си, както и всичко истинско не изисква коментар.

Има места, където ако снимате без да купите нещо, става обидно, дори опасно. За да спася положението, ниско под колана снимам с широкоъгълен обектив, а симулирам в другата ръка с втори апарат и поглед реещ се в друга посока…

Срещам твърди, пронизващи очи в по-скоро арабска зима, отколкото „пролет“.

За сметка на това децата играят на воля по-добре от много други в Европа.

Маракеш е град на силни контрасти, на места грозен, другаде с рафинирана красота, мръсен, както и изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с безмерни богатства и крайна беднотия. Французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език е свободно говорим, което прави някои французи дори с малка пенсия да се чувстват богати и добре. Някои се преселват на слънце, пресни плодове и евтини домашни прислужници…

Тук между София и Истанбул не правят разлика, ставам дори за албанец. Това ме вади от категорията на туристите и снимам по-спокойно. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, усмихнат отговарям: Инш Аллах! Няколко пъти възкликвам Машаалах, но без реакция, явно турския не звучи арабски. “Мюсюлманският свят не е единен, това ни спасява!”, казвам си на ум. Звучи противоречиво, защото съм убеден, че бъдещето на човека е във взаимното разбиране, но днес кой е готов за такова нещо?!

Централният сук в Маракеш е хилядолетен, стар колкото града, но близостта с Европа го прави несравним с фантастичните сукове в Санаа и Йерусалим. Когато вали, капе отвсякъде, което явно не спира туристите.

Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа. Купуваме заедно добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка ми предлага с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, умеят да търгуват!

Стаите в известната Мамуния отговарят на безбожната си цена между 500 и 2000 евро. Маракеш е град на контрасти. Близко до народа, може да се нахраните с чудесно агнешко “био” за две евро – изкуствените торове са скъпи, животни, плодове, зеленчуци все още имат чудесен вкус. Добавяте и огромен, зрял нар за десет цента…

Мажорел е бижу сред градините-бижута в света. Интересния син цвят на Ив Сен Лоран е в контраст със зелените палми, забити в различната синева на небето.

Летя обратно към Европа. В ушите ми кънти далечно ехо от гласовете на двете овчарки от високия Атлас.

Мира и ритъма на живот в долината на Бялата река не ме напускат. Забравям Маракеш, красотата и сърдечността на берберите ще ме върнат към техния празник догодина, когато жените ще сияят с безценни традиционни бижута. Инш Аллах!

„Арабската пролет“ се съпротивлява на изгряващото слънце на новия, макар объркан свят. Революционната идея, че нищо не пада даром от небето, че Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и Аллах, е трудна за смилане. Все пак, процесът е невъзвратим.

 

Още фотографии ще намерите в галерии 93, 94, 95 и 96 на сайта. За големите екрани кликнете от дясно в „страни“ – черно-бели или цветни после по азбучен ред следва Мароко.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Берберска среща

Икхлеф от доста време не е виждал баща си. Пътуваме заедно в планината Атлас и не сме далеч от родния му дом. Отклоняваме се от пътя, за да изпием чаша чай. Свидетел съм на трогателната, съвсем спонтанна, динамична среща между баща и син. На бащата не личат 86 години, докъто синът в разцвета на силите си оставя да бъде победен – бащата остава Баща..

борба бербери-4

 

 

Майката на Икхлеф сервира “каквото има под ръка” – не се оплакваме.

Самата тя отстрани добавя каквото липсва. Спомням си как дори в град като София покойната ми баба не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /втора част/

Промъквам се с джип по малки писти на живописни долини между Средения и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река. Пътя е трудно достъпен в долина доскоро без електричесто и телефон. Пресичаме малки селца, скътани в земния рай на бербери от клана Аит Сукхман.

Ще опитам да уловя останалото от местната култура.  Накичването на сателитни антени по старите глинени покриви е застрашително, но в планината знам, има скътани съкровища.

След влажния, напрегнат Париж синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове и низини с цветни долини на закъсняла есен е още по-привлекателно. Тук-там изостанал овчар, кози, кучешки лай, магарешки глас, петна от сняг върху крехка, измършавяла тревица. Това са отраженията в обектива този първи ден в Мароко.

Всяка година 71 дни след рамадана празникът на овцете Аид продължава цяла седмица. Колят, ядат се до пресита овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки водят през превали до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща сърдечно като син. Сърдечност, присъща на ориента там, където госта е свещен. Така беше и в България преди години, нося го в себе си.

Поднасят зелен чай с мента и много захар. След третата чаша неминуемо става байгън. Следва топла питка и купичка зехтин с медец на дъното.

После идва глинено гърне, обгърнато в димяща пара. Зеленчуци, а под тях крехко агънце. Не е необходимо да ви убеждавам, всичко е био. Ядете с ръце, с късове хляб загребвате зеленчуци в богатия на подправки сос. С подобно меню, гостоприемство и неподправена сърдечност съм нападнат във всяка къща. Спасявам се от угояване в движение и страстта да снимам.

Полуизлегнат до догарящите въглени на печката учтиво облизвам пръсти. Поливат ми в легенче, което е краят на вечерята. Домакинът тържествено пуска телевизора, покрит с кърпа на етажерка в дъното на стаята. Всички обръщат напрегнато погледи към блудкавото мароканско шоу. За мен отрова за тях развлечение се промъкна между екрана и спокойната, сладка атмосфера. Спасявам се в стаята си на тишина. Какъв контраст със следобедния домашен хамам с под, подтоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Опитвам се да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се по здрач. Магарето ще ме отнесе до местния сук на десетина километра. От околните планини ще дойдат беребери, за да продадат добитък.

Откъснати от света, сред тези хора няма нищо екстремно. Подобно усещане имах в планините на Пакистан и Йемен. Високо в планината е винаги различно.

В местното кафене се оказвам единствен чужденец. Каня всички на чай и снимам без напрежение.

Разбираме се без думи, с ясни жестове, понякога с почуда, но без неприязън. Щастлив да живея нещо автентично, прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда истински, както тях.

В коранът, правилно разбран, всеки чужденец е свещен. Празникът в долината, както и приятелството ми с обичания от всички Халифа помогна тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Вече час газя до колене в студената Бяла река, сега през късната есен станала кафява. Ще обиколя някои отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата, следва усмивка, после покана за чай.

Петък е ден за отмора. Излегнат на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско долу накладения до реката огън. До голям казан жени тъпчат с танцова стъпка обилно пране. Благодаря на Аллах за удобното място за снимане и използвам случая да го питам защо е направил жените да работят, а мъжете да почиват?!

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно. Кани ме да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после с лице и сърце, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото. Жените ще танцуват с традиционни бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един)!

Все пак, питам се къде се крият лошите духове в тази долина? Добро и зло, макар различно изразени, са разпределени равномерно по света. Дали лошотията тук остава скрита зад празничното настроение? Дали стомасите на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (разказа от предишния блог) високо в планината времето се разваля. Налага се да направим преход към най-близкия град. С Халифа и магаре за багажа пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападат – „не обичат чужди елементи“, обяснява спокойно моя водач. „Така си е открай време“. Ниско в долината накрая на деня стигаме до село, където решаваме да преспим. С невздрачни погледи ми се казва да прибера фотоапаратите в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад мръсна ограда “по-далеч от женски погледи”. Следващият ден петък не се работи, осъдени сме да останем до събота. Гледат ни накриво. Малко преди да си легнем чувам мотор на кола. Моля Халифа да разбере дали могат да ни закарат до близкия град, все едно цената! Щофьорът е съгласен, но по тъмно струва тройно. Събираме багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина. С облекчение се упътваме към нови преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик! Въпреки това най-добре е човек да има някой лев в джоба – както казваме немюсюлманите: “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

* Атласките планини, с най-висок връх Тубкал 4000м., се простират в продължение на  2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

За любителите на подобни истории следва трета част за берберите в Маракеш, вече до голяма степен поарабени.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: