Комуникация

Снимам двамата  сиди (господа), а те са изразителни и продължавам да ги следвам с обектива:

 

Диалогът е безкраен, поглеждам встрани и сменям сюжета:

Обръщам се наляво:

… и малко по в дясно:

… двамата не са толкова интересни и се упътвам към близкото кафене, за да опитам местния силно подсладен ментов чай.

Споделям го с двамата марокански бербери на масата.

На излизане от кафенето откривам фризьорския салон:

а малко отстрани:

Този слънчев ден в планината Атлас на Мароко се оказа ден на диалози. Не знам доколко фотографиите ви изглеждат комични, но за мен беше забавно и ги слагам в „хумористичната фотография“ на блога.

Весели Новогодишни празници на любителите на фотография! Тази година кризата си казва думата и за първи път над Айфеловата кула няма  заря.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Портретът

                                                                             / Атлас, Мароко /
„Всеки портрет рисуван с душа,

е портрет на художника, а не на модела.“  –  О. Уайлд „Портретът на Дориан Грей“

В история на фотографията добрите портретисти се броят на пръсти.

Кое от лицата, които показва човек, е най-близо до вътрешното му съдържание?

Необходима е голяма чувствителност, емпатия и заличаване на егото на фотографа до неутралност, които да дадат възмогност на снимания да изрази спонтанно себе си.

                                                                                        / Атлас, Мароко /

Фотографиите, най-често огледало на фотографа, са свързани с вътрешния му  живот и натрупания опит Външният свят, особено в портретната фотография, отвръща и ни дарява с това, което даряваме. Животът е обмен на дарове и енергии.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на любителите на фотография, читатели на блога.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /трета част/ Маракеш

Маракеш – арнакеш (от арнак – мамя), така наричат французите този град, където по улиците и в сука, по някакъв начин всеки иска да ви излъже. Борбата за оцеляване, превръща тази стара (XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремието град.

Берберите в страната са близо 30 процента. Една част от тях държат да бъдат бербери и да будят интерес сред туристите, останалите, за съжаление се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истински бербер не коментира произхода си, а го живее, както истинските неща не изискват коментар.

Има места, където ако снимате без да купите нещо, става обидно, дори опасно. Ниско под колана снимам с широкоъгълен обектив, в другата ръка симулирам с втори фотоапарат като гледам в другата посока.

Срещам твърди, пронизващи погледи в по-скоро арабска зима, отколкото в така наречената „арабска пролет“.

За сметка на това децата по улиците играят на воля, по-добре от много други в Европа.

Маракеш е град на силни контрасти, на места грозен или с рафинирана красота, мръсен или изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с безмерни богатства и крайна беднотия. Французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език е свободно говорим, някои французи с малка пенсия тук се чувстват богати и се преселват да живеят на слънце, с винаги пресни плодове и евтини домашни прислужници.

Тук знаят за България, близо до Истанбул, което ме отдалечава от категорията на западните туристи. Това улеснява снимането. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, отговарям с усмивка: Инш Аллах! Възкликвам понякога маш-Аллах, но без реакция, турския не звучи арабски. Мюсюлманският свят не е единен и това ни спасява, си казвам на ум, но съм убеден, че бъдещето на света е във взаимното разбиране.

Централният сук в Маракеш е хилядолетен, стар колкото града, но близостта с Европа го е цивилизовал и не може да се сравни с истински ориенталските сукове в Санаа и Йерусалим.

Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа. Купуваме заедно добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка ми предлага да купя отново  с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, няма какво, тези хора умеят да търгуват!

Маракеш е град на контрасти. Стаите в известната Мамуния по лукс отговарят на безбожната им цена между 500 и 2000 евро. На площада заедно с народа може да се нахраните с чудесно агнешко “био” за две евро. Изкуствените торове са скъпи и месото, плодовете и зеленчуците имат чудесен вкус. Един огромен, зрял нар струва десет цента…

Мажорел е едно от бижутата сред известните градини по света. Специалният интензивно син цвят на Ив Сен Лоран е в контраст със зелените палми и променящата се синева на небето.

Летя обратно към Европа, а в ушите ми като далечно ехо продължават да кънтят гласовете на двете овчарки, които срещнах в планината Атлас.

Ритъма на живота и царящият мир в долината на Бялата река не ме напускат. Забравям Маракеш, догодина красотата и сърдечността на берберите ще ме върнат да снимам техния празник, в който жените ще сияят с безценни традиционни бижута. Инш Аллах!

В“арабската пролет“ мюсюлманите за съжаление не искат да разберат, че нищо не пада даром от небето, че Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и Аллах, нещо трудно за смилане.

 

Още фотографии ще намерите в галерии 93, 94, 95 и 96 на сайта. Ак ползвате голям екран, кликнете от дясно в „страни“ – черно-бели или цветни, после следвайте по азбучен ред до Мароко.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Берберска среща

Икхлеф не е виждал баща си от много време. Пътуваме заедно в планината Атлас и се отклоняваме от пътя, за да изпием чаша чай в родния му дом. Свидетел съм на трогателната, спонтанна и доста динамична среща между баща и син. На бащата не му личат 86-те години. а синът в разцвет на силите, се оставя да бъде победен – бащата да остане Баща.

борба бербери-4

 

 

Майката на Икхлеф сервира “каквото имат под ръка” , а то е повече от вкусно.

Тя ни наблюдава отстрани и добавя каквото липсва. Помня как дори в голям град като София, покойната ми баба не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бербери /втора част/

ь

/ Маракеш /

Джипът минава по малки писти в живописни долини между Среден и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река, път трудно достъпен в район в Мароко, доскоро без електричесто и телефон, където са скътани малки селца, в земения рай на берберите от клана Аит Сукхман.

По пътя срещаме овчари и тук таме къщи със стари глинени покриви, по които грозно стърчат сателитни антени – не ги снимам, знам, че в планината все още има скътани съкровища.

След влагата и напрегнатия Париж, синьото, безоблачното небе с контур от бели върхове, заедно с оцветените от закъснялата есен долини, ме вкарват в съвсем различна реалност или сън, според предпочитанието на читателя.

Тук-там по някой изостанал овчар, стадо от кози, кучешки лай, магарешки рев, петна от сняг върху крехката, измършавяла тревица, това е първия ми ден в Мароко.

Всяка година, 71 дни след рамадана, празникът на овцете „Аид“ продължава цяла седмица. Местните се хранят до пресита с овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки през превали водят до съседни села в други близки и далечни долини.

Фату, жената на Саид, ме прегръща  като син. Сърдечност, присъща на ориента, където гостът е свещен. Така беше и в България преди години, нося го и аз в себе си.

Поднасят ни зелен чай с мента и много захар. След третата чаша ви става байгън, но има топла питка с купичка зехтин и медец на дъното.

Следва глинено гърне, обгърнато в димяща пара, пълно със зеленчуци, под тях с крехко агънце. Не е необходимо да се питате, всичко е био. Ядете с ръце и с къс хляб загребвате зеленчуци в пълния с подправки сос. Срещам същото гостоприемство, неподправена сърдечност и подобно меню във всяка къща.

Полуизлегнат до догарящите въглени в печката, както правят всички, учитиво облизвам пръстите на ръцете си. В края на вечерята домакинята ми полива да ги измия в специално легенче. Дотук всичко е чудесно, но веднъж вечерята завършена, домакинът тържествено пуска телевизорана на етажерката в дъното на стаята, покрит досега с кърпа. Погледите на всички се обръщат към сладникаво мароканско шоу. За мен това е отрова, за тях развлечение. Какъв контраст със следобедния домашен хамам с под, подтоплян с дърва, донесени на магарешки гръб от долината… Спасявам се в стаята си и опитвам да не мисля за неминуемия край на традициите.

Събуждам се малко преди зората. Имам на разположение магаре, което ще ме отведе до местния сук на десетина километра. Беребери ще дойдат от околните планини, за да продават добитъка си.

Откъснати от света, в тези хора няма нищо екстремно. Подобно усещане съм имал в планините в Пакистан и Йемен, където хората сред Природата все още мислят и живеят различно. Но докога?

В местното кафене съм единствения чужденец. Каня всички на чай и продължавам да сснимам без проблем.


Прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда, както тях, естествен. „Не търся истина, търся автентичност“, казва Алехандро Ходоровски, мисля по същия начин и това търся във фотографията.

В корана гостът чужденец е свещен, но освен това празникът в долината и приятелството ми с обичания от всички Халифа, ми помага тези хора да ме приемат като техен.

В тясното дефиле няма пътека. Газя до коленете в студената Бяла река, която през настъпващата късна есен е станала кафява. Обикарям някои по-отдалечени махали. Местните бербери заглеждат фотоапарата ми, но не ме взимат за турист, освен това съм „булгар“, говорим за Истанбул, усмихват се и ме канят на чай.

Петък е ден за отмора. Приседнал на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско долу накладения при реката огън. Близо до голям казан жените тъпчат прането с танцова стъпка. Благодарение на Аллах, мястото е удобно за снимане и към реката и към джамията. Само не е ясно, защо Всевишният е направил, особено в мюсюлманския свят, жените винаги да работят, а мъжете да си почиват?

Саид ме нарича Ибрахим, така му е по-удобно и ме кани да се молим заедно. Овалният камък, който докосва с ръце, после повдигам до лицето и сърцето, замества джамията. Саид, доволен от компанията ни, ме кани догодина на празника на селото, когато жените ще танцуват с традиционните си бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един), му отговарям.

Доброто и злото, макар изразени по различен начин, са разпределени равномерно по света и се питам тук къде се крият лошите духове? Дали в тази долина лошотията остава скрита поради празничното настроение? Дали пълните стомаси на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Седмица по-късно на няколко стотин километра от това място (в разказ от предишния блог) високо в планината времето се разваля и се налага да се насочим към най-близкия град. С Халифа и магарето с багажа ни пресичаме няколко долини. Срещаме овчари, които този път оставят кучетата си да ни нападнат – „не обичат чуждите елементи“, обяснява спокойно водача ми – „тук е така открай време“. Ниско в долината в края на деня стигаме до селото, където ще преспим. Местен с невздрачен поглед и остър тон ми казва да прибера фотоапаратите си в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия зад една мръсна ограда, за да съм “по-далеч от женски погледи”, а мъжете ме гледат накриво. Следващият ден петък не се работи, осъдени сме да останем до събота. Малко преди да си легнем чувам мотора на кола. Моля Халифа да помоли шофоьра да ни закара до близкия град, все едно на каква цена! Щофьорът се съгласява, по тъмно щяло да струва тройно. Събираме си багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество в тази долина и се упътваме с облекчение към други преживявания.

Доброто и злото са навсякъде, само Аллах е велик, но въпреки всичко, най-добре е човек да има някой лев в джоба си. Както казва народа “и Господ помага, но в кошара не вкарва!”.

 

* Атлас, с най-висок връх Тубкал 4000м., е планинска верига от 2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: