Идеализираме, когато затворени в къщи с интересни книги в ръце и с богато въображение летим по незнайни светове. Просветват идеи за живот, изпълнен с други възможности, свободи, душевни и физически.
Преди години Бардо Тодол, (книга от Тибет за Живота и Смъртта, 1992 година), така добре представена от Согиал Римпоче, беше дотолкова развинтила фантазията ми, че поисках да я преведа на български (вече е преведена). Желаех да задълбоча познанията си и да приложа на практика това, което считах за най-напреднало в тибетския будизъм – възможността да управляваме на воля енергиите, свързващи ни с различни непознати светове, а те са в един, този на живота и смърта, който живеем всеки ден.
Но ето, когато имаме физическа възможност да се докоснем до активни будиски манастири със столетни традици, да 
срещнем и да говорим с практикуващи лами, ако търсим как да уловим бързо пътя към вечното, оставаме разочаровани. Първо понятията бързо и вечно не вървят заедно. Хора, изминали пътя към вечното, се броят на пръсти и не стават за общо ползване. В тези манастири най-печатлява живота извън времето. Повечето от монасите осигуряват натрупване на добра карма за следващ живот. Други просто следват волята на семейството си, следват обществения ред. Традицията го изисква, чест е за всяко семейство да даде поне едно дете на манастира. Това лишава семейството от работна ръка, но облекчава грижите, набира точки, заслуга пред божествата за този и за следващия живот. Освен това за по-ниските класи в обществото, лама означава социално издигане. На осем годинки детето, ако не е специално надарено, в повечето случаи няма съзнание за пътя, който поема.
С навлизане в живота на монасите неминуемо сме пленени от простотата на активното им, осмислено 
ежедневие. Те са засмяни, радостни, без особени изисквания към материалния живот.
След първите впечатления в нас се събуждат обичайните амбиции на човека от града. Ставаме взискателни, мерим постигнатото, ако не друго, какво излъчва духовно напредналия лама. Търсим ответ на това, за което считаме, че манастирът е извор. Къде водят усилията на милионите будисти, лишили се от нормален живот ? Колко от тях се спасяват в прословутата нирвана, в свят без напрежения или ако не в някаква бяла безжизнена пустота, поне в друго, специално ниво на съзнание ? Тези хора неминуемо трябва да излъчват нещо различно !
Очарован от йерархията в тези общества, спазената от векове, не спирам да се взирам в лица на водещи и други лами (Head Lama във всеки манастир, нормално е назначен за три години), да търся погледи, с които да обменям духовното, за което самият аз оставам вечно ненаситен.
Въпросът е неизчерпаем, но бих казал, че както сред научните среди, хора като Айншайн не се срещат под път и над път, така и в духовните (спиритуални) среди, римпочета, разширили границата на духовното в човека, се броят на пръсти. Явяват се там, където ги водят неосезаеми за нас енергии. От всичките двайсетина манастири, които посещавам, за съжаление нямам случай да срещна погледа на подобен тулку (прероден лама, както например Далай ламата).
И все пак, в долината Нубра, гранична зона на Индия с Пакистан, в малка, скътана къща, до Сумор Гомпа, манастир на няколко стотин години, чувам дебелите гласове на възрастни лами, изпълняващи сутришната пуджа (служба), нещо рядко, защото в повечето манастири ламите са млади. Тук едно близо 3 годишно детенце почти делово ми махва с ръка. След това без думи, с жест и сериозно изражение на лицето, ме кани в стаята си. Едновремено с поднесения чай, без да променя израз, детето вади цветни моливи и бързо нахвърля на бял лист скица на гомпата (манастира) заедно с няколко сполучливи дървета наоколо. После с леко замислен поглед ми подава рисунката. Поглежда ме в очите и добавя един бомбон от джоба си. Ламата, който се грижи за него не ми разрешава да го снимам.
Оказва се, че споделям компанията на Туптан Наванг Норбу, инкарнация (прераждане) на Бакула Римпоче от Ладак. Далай ламата лично е присъствал при разпознаване на детето. Не разбирам кое по ред е прераждането, но погледът и изражението на детето са впечатляващи. Снимам го, макар и несръчно, без да гледам във визьора, с леко покашляне, за да не се чува шума от щракването на апарата.
За първи път не давам, а получавам бомбон от дете в Хималаите. Първият жест на по-израсналите сред хората е да се даде. Срещам най-малкия-голям сред ламите и бомбона е с чудесен вкус.
Откриваме ли в очите на ближния си душевен израз? Какво е душа? А в някои необикновени ситуации, при редки индивиди или когато потъваме в нечий поглед, все едно в бистър, бездънен кладенец, какво ни пленява? Колкото по-дълбоко потъваме, повече богатства разкриваме? Защо в очите на някои деца четем толкова много? Също при възрастни хора, задоволени от живота. А това сякаш срещаме по-трудно при хора в средата на жизнения път. Често търсещи, очите им са напрегнати, избягват погледа, сякаш търсят нещо загубено или непостигнато…
Мисълта може да отслабне, емоциите спаднат и все пак имаме прекрасни, дълбоки, изразителни очи. Какво изразяват те ? За хора с богат вътрешен живот, какво е това “отвътре” ? Къде, с какво е изпълнено, как се свързва с външния свят ? Не е дума за кръвоносни съдове, за чер дроб, скелет… Това широко “отвътре”, когато го има, има ли граници ? Ако да, зад тях има ли още нещо ? Понякога за животно, куче, слон, кон, маймуна … казваме: „сякаш има човешки поглед!“
И все пак, когато в нас всичко се стопи, все пак остава Надеждата за Нещо. Какво съдържа последният дъх ? Дали се губи? Ако не, къде отива, в какво се превръща ? Учените казват: загуба във Вселената не съществува ? Нещо все пак трябва да го има, за да не се губи. Потенциалът на нещото, предполага нещо и в това ни е надеждата.
Още преди полунощ срещам много хора, повечето млади. Личи, че се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещ в ръка. Няма нищо религиозно в жестовете им, просто повод за забавление. Добре е описано в Хомо Луденс, Човекът Играч на Йохан Хойзинга. Пред къщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Заедно с безгрижно веселящите се млади, виждам други с екстаз в очите. Търсят спасение, вероятно отвъд невъзможния свят, в който живеят… Много хора в страната търсят идентичност и крайните състояния не са чужди.
Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад. Религията беше отречена. Беше ни забранено да посещаваме църкви, особено на млади хора, ученици и студенти. Въпреки всичко успявах да се промъкна между пазачите, скрити и видни. Бях готов на всичко само да вдъхна от забранената, скрита, полумистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, танцуващите отблясъци по фрески и икони развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план спрямо силното желание да опитам от забранения плод. Представата ми за дядо Боже, съвсем неясна, се подсилваше от църковното пеене. Гласовете отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Свещи с живи, игриви пламъчетата, които не бяха символ на червените ни връзки, ме приканваха към други светове. Късно през нощта, под влияние на преживяната атмосфера, се прибирах със запалена свещица в ръка. Добивах кураж да поискам огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също със скрито пламъче се шмугваше по слабо осветените софийски улици. Подавахме си Пламъче – вид неписано десиденство, това, че сме в посока, различна от задължителната… Това разбира се не можеше да се случи и без доза от късмет.
По пътя към къщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръка на дядо си. Осемдесет и пет годишен, той оставаше до края на службата. С удвоен кураж, не без вълнение, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. Прикривах в пазва горящото пламъче. В къщи, въздъхвах сякаш спечелил поредно състезание. Стопявах се в кревата с остатъка от неугасналата свещица до възглавницата. Пламъче играеше по стените на стаята, превръщаше я в храм. Вторачвах се в нещо безкрайно, спасително с надежда, че има Нещо Друго. На фона на някаква неопределима празнота, усещах сърцето си изпълнено до пръсване. Горящият въпрос: „защо, с каква цел всичко това?“, основен въпрос в живота и за Живота, задушен от инадекватни наложени ни формули, ме преследваше с години. Възможно ли е от една страна да сме изпълнени с удивление и после да остават само празни идеи…? Объркан, не можех да дефинирам какво търся, думите свобода, дух…, различен ли съм от другите? Подобни идеи бяха недопустими.
Все пак и вероятно тъкмо поради това, тези незабравими мигове изостриха още повече чувствителността ми, помогнаха още по-настървено да търся, да задавам все по-ясни въпроси, подхранваха този незадоволен стремеж за още без да пускам трайно котва никъде. Смесването на невъзможното с откраднатото възможно и плодовете от него се оказаха чудесен двигател. Някои също опитваха и объркани завършиха трагично. Други се приспособяваха и се обезличиха. Сегашните поколения заплащат последиците.
Коментар