Вече тринайста години „Пари Фото“ остава като най-значимо фотографско събитие. Този четиридневен салон под пирамидата на Лувъра до голяма степен утвърди фотографията като изкуство – метафорична визия за света, в който живеем.

Всяка година тук се уточняват котите на известни фотографи от деветнайсети век до сега. Затваря се  кръг с начало Париж, откъдето често изкуствата тръгват, минават през Ню Йорк, за да се утвърдят, добият мащаб, нова форма, за да продължат през Токио, връщат се в Европа през Лондон, минават през другите столици, за да се преоценят отново в Париж. Това сверяване на стойности в изкуството, макар казано схематично, ясно се вижда във феномена „Пари Фото“.

Спомням си първото изложение, когато се представиха големи световни фотографски галерии. Колекционери и запалени аматьори се хвърлиха да купуват винтиджи (оригинални тиражи с авторски подпис), днес все по-скъпи и трудно достъпни. Оцениха се таланти, уточниха се коти, които за няколко години хвръкнаха до небето… (Соул Лейдър, Картие Бресон и много други от 500 – 1000 евро, сега са вече 30000 и повече.) Но не това е най-важното. Утвърди се, даде се възможност на Голямата, фотография, с всички фантастични, ненадминати техники от различни епохи да бъде сравнявана със съвременни таланти в модерното изкуство. Сега всяка година се проследяват тенденции, падане или утвърждаване на истински стойности във фотографията (без да бъркаме с репортажно изкуство, което има своите стойности с барометър например фестивала в Перпинян).

Тази година между 19 – 22 ноември в Карусел де Лувър се събират 89 фотографски галерии, заедно с 13 престижни издатели на книги, най-добрите от 23 страни. Както всеки път, отдава се почит на определена страна с фотографска култура. Тази година водеща фигура е Иран, заедно с някои страни от арабския свят. (Това не пречи в този момент визите за Иран, поне тук в Париж, да бъдат спрени…). Фондацията за снимане в Бейрут представя редки фотографии, без да забравяме галериите от Кайро, Техеран и Дубай. Знаем, че Иран има стари фотографски традиции и много добри училища за снимане. В този не лек момент за иранците, очевидно това внимание има и политически характер. Осъществяват се дебати и прожекции, свързани с темата за фотографията в арабския свят.

На мода е големият, дори гигантски формат. Някои критици го определят като комплекс за показване на висок професионализъм, техническата мощ на фотографа… Шедьовърът не е необходимо да бъде представен голям, за да бъде грабващ, докъто кичът става ужасен. Въпрос на вкус и мания за показ. Най-скъпите и ценени фотографии все още остават винтиджи без значение формата.

Например «Игра на Таро» на Роберт Клайн, винтидж от 1950 година, се продаде за 265 000 евро… Тиражът, външният вид  имат голямо значение, но нищо не може да замени окото и ръката на фотографа.

За съжаление или не, изкуството все повече отстъпва място на грабващи вниманието нови технологии. Те се оказват значително по-забавни от някой остарял, едва ли не скучен Рембрант. Явяват се нови, „свръхмодерни“ таланти учудващи публиката с нещо „ултраоригинално“, което да лови окото. Така светът търси, променя се, вечно незадоволени мутираме към нещо ново, което макар интуитивно, всички очакваме с нетърпение.

Много от зрителите в изложението са с фотоапарат в ръце. За някои да снимат сниманото се оказва по-интересно, отколкото самите фотографии… Изкуството заразява.

Радостен факт – все още има фотографи, които без да учудват с оригиналност, без да бягат от епохата си, успяват да излязат от оковите на времето и модата. Това е и мярка за истинско изкуство – каквото остава от творението след като мине модата.

Няколко думи за галериите в изложението : колегите унгарци с галерия Винтидж от Будапеща, както всяка година са на линия – имат какво да покажат, както и да продадат : Андре Кертез, Имре Кински, Керни, Мохоли Наги… ). Най-впечатляващи галерии остават : Howard Greenberg, Edwinn Houk и Aperture от Ню Йорк; Robert Klein от Бостон; Robert Koch от Сан Франциско; Michael Hoppen от Лондон; Base, Nasu и Foil от Токио; Torch от Амстердам, Max Estrella от Мадрид, Vue от Париж…

За първи път Наса представи фотографии в оригинал с поглед откъм разните Аполо и Джемини към земята (цени 5-7000 евро, а “Изгряване на Земята” погледнато откъм Луната се продаде за 14000 евро).

Обикновено на подобни сериозни места се явяват и съвсем несериозни, провокиращи личности. Давам пример с маскирания господин, който си завря носа навсякъде преди да изпие спокойно едно шампанско и да продължи авантюрата си в музея на Лувъра… Девойката с руска военна шапка се изчерви свенливо след предложението ми да й изпратя снимката…

Тази година в Париж ноември не е месец на фотографията. Това се прави на всеки две години. Сега около фамозното Пари Фото има за посещение трийсетина интересни изложби. Не са за изпускане произведенията на Майкъл Кена, Клавдиж Слубан, Огюст Сандер… Майкъл Кена в Националната библиотека излага черно-бели пеизажи. Мотото на изложбата отговаря на видяното: “ Фотографиите ми са накити от време, което си отива. „.

Като задължителни бих добавил колекциите на „Делпир и Сие“ в Европейската Къща на Фотографията, както и „Сюрреализмът във Фотографията“ в Центъра Жорж Помпиду.

От своя страна ви каня на първата си изложба на Българска земя, която ще се състои в Си Банк в София между  14 януари и 12 февруари 2010 година.  Названието е „Тук – Там“.

За любителите на изкуство при откриване на изложбата ще има френски вина, знаете защо – хубавото вино също е изкуство.

В 70-та галерия на сайта могат да се видят останалите  фотографии от салона „Пари Фото“.

Портретът е вероятно най-трудната тема във фотографията. Ако приемем, че на времето фотографията е измислена, за да “фиксира” човешки фигури, първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер… снимат пеизажи или натюрморт единствено поради технически причини, защото необходимостта от дълги експозиции не са позволявали улавянето на живи същества. Веднъж този проблем разрешен, фотографията се превръща в машина за портрети.

За първи път през 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира основния въпрос за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще бъде плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който ще се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет се осъществява, когато зрителят усеща едновременно душата на модела и пулса на фотографа. Примерите са много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото и човек инстинктивно слага маска, персоната се превлъща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, а поставя множество въпроси, които не изискват отговор, правят триъгълник между фотографа, фотографирания и зрителя.

Да направим чест на майстора и цитираме Картие Бресон, който през месец август би навършил сто години : “Да уловим човек във връзката му със самия себе си, в тишината на собственото му същество”. Да уловим истинското в човека без то да бъде повлияно от околния свят. Това е свързано с “решителния момент” на Бресон, нещото се появава, натискаме спусъка. Привилегирован момент! В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто снимката я взимаме” (на френски изразът звучи съвсем точно: prendre une photo, на английски to take a picture). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри ! Интересен е факта, че появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта – душата на обекта за рисуване се е налага да бъде представена различно. Ражда се кубизма, както и другите нови течения.

Добрата фотография не е снимане на нещо, а самото нещо. Снимано, то се превръща в нещо ново. Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Така и най-незначителния предмет може да изглежда фантастично. Да му се даде наименование, означава да се осакати. Това му отнема възможността да бъде интерпретиран различно, а в голямата фотография дори безгранично. Там е магията на фотографията като изкуство. Тя може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската снимка ни приближава до вселена без образ, до чистата про-ява. От там следват безкрайни интерпретации, привилегия на изкуството.

За разлика от музиката и литературата фотографията и архитектурата не са свързани с времето.  Мислите си много повече за самия фотограф, на който гледате фотографията, отколкото за автора на книгата, която четете. Гледна точка може по-лесно да намерим в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи съвсем субективно от усета и визията на всеки според вродената му и развита от преживяванията в живота чувствителност.

За Ралф Гибсон  “фотографията се определя в част от секундата, когато съзнанието на фотографа прониква в обекта на снимката.” Каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава, творението надвишава твореца. Само твореца-глупец вижда себе си над всичко.

Пиша няколко реда за този, който най-много ме повлия във фотографията. Париж празнува сто годишнина на Анри Картие Бресон, който почина през август 2004 година. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови снимки, които всички познаваме и не се насищаме да преоткриваме.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата снимка няма нужда от корегции. Днес фотошоп би фалирал с подобни клиенти… Той бързо разбира приемуществото на фотографията – с нова пластичност и интуиция за живота да пресъздаде в движение ясно « изразяващо равновесие ». Да снимаме означава « да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето ». Това е средство да проникнем в нещата, както и да се освободим от тях, но в никакъв случай не да подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на « решителни моменти », който жаден да открива, е пътувал неуморно. Анри е обича да медитира, за да рисува. Така и завършва живота си. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“. Анри ги постига и двете.

Интересно съвпадение : тази седмица по радио Франс Кюлтюр всеки ден има интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който през месец август в добра форма навършва 99 години. Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот от същата епоха. Вили Ронис сподели, че това което днес го спира да снима е артрозата в пръстите на ръцете. Майстор на черно-бяла фотография, с някои незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

За да сме в тон с настоящето, ще спомена изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети според мястото и времето, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта си „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай, Дюрбан… са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по цял свят като консуматори без вкус…, колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пеизажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери е наречено „Планетата Пар“.

Показвам и няколко фотографии с поредното откриване на “Пари плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на Сена, вече осма година се събират парижани, “артисали” в града, както и многобройни туристи – препичане, танци, къпане, свалки…

Нещо любопитно: от известно време в центъра на Париж недалеч от Айфеловата кула се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона ни дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. Дали защото колелетата станаха на мода или пък самият град е във ваканция.., но на снимката според светлия цвят на балона днес въздухът е чист.

Уведомявам посетителите на сайта, че започнах проект за снимане на двайсте арондисмента (квартала) на Париж. Всеки квартал на този чудесен и разнообразен град има физиономия, свое кметство, облик и очарование. Започнах с квартала, където живея. Фотографиите може да ги видите на страница 69 в галерията на сайта.

Обикалям Гръцката и Руска църкви. След това Света Неделя и завършвам в храма на Александър Невски. В три часа през нощта със свещица в ръка се прибирам в къщи.

Още преди полунощ срещам много хора, повечето млади. Личи, че се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещ в ръка. Няма нищо религиозно в жестовете им, просто повод за забавление. Добре е описано в Хомо Луденс, Човекът Играч на Йохан Хойзинга. Пред къщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Заедно с безгрижно веселящите се млади, виждам други с екстаз в очите. Търсят спасение, вероятно отвъд невъзможния свят, в който живеят… Много хора в страната  търсят идентичност и крайните състояния не са чужди.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад. Религията беше отречена. Беше  ни забранено да посещаваме църкви, особено на млади хора, ученици и студенти. Въпреки всичко успявах да се промъкна между пазачите, скрити и видни.  Бях готов на всичко само да вдъхна от забранената, скрита, полумистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, танцуващите отблясъци по фрески и икони развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план спрямо силното желание да опитам от забранения плод. Представата ми за дядо Боже, съвсем неясна, се подсилваше  от църковното пеене. Гласовете отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Свещи с живи, игриви пламъчетата, които не бяха символ на червените ни връзки, ме приканваха към други светове. Късно през нощта, под влияние на преживяната атмосфера, се прибирах със запалена свещица в ръка. Добивах кураж да поискам огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също със скрито пламъче се шмугваше по слабо осветените софийски улици. Подавахме си Пламъче – вид неписано десиденство, това, че сме в посока, различна от задължителната… Това разбира се не можеше да се случи и без доза от късмет.

По пътя към къщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръка на дядо си. Осемдесет и пет годишен, той оставаше до края на службата. С удвоен кураж, не без вълнение, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. Прикривах в пазва горящото пламъче. В къщи, въздъхвах сякаш спечелил поредно състезание. Стопявах се в кревата с остатъка от неугасналата свещица до възглавницата. Пламъче играеше по стените на стаята, превръщаше я в храм. Вторачвах се в нещо безкрайно,  спасително с надежда, че има Нещо Друго. На фона на някаква неопределима празнота, усещах сърцето си изпълнено до пръсване. Горящият въпрос: „защо, с каква цел всичко това?“, основен въпрос в живота и за Живота, задушен от инадекватни наложени ни формули, ме преследваше с години. Възможно ли е от една страна да сме изпълнени с удивление и после да остават само празни идеи…? Объркан, не можех да дефинирам какво търся, думите свобода, дух…, различен ли съм от другите? Подобни идеи бяха недопустими.

Все пак и вероятно тъкмо поради това, тези незабравими мигове изостриха още повече чувствителността ми, помогнаха още по-настървено да търся, да задавам все по-ясни въпроси, подхранваха този незадоволен стремеж за още без да пускам трайно котва никъде. Смесването на невъзможното с откраднатото възможно и плодовете от него се оказаха чудесен двигател. Някои също опитваха и объркани завършиха трагично. Други се приспособяваха и се обезличиха. Сегашните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »