За разлика от ежедневието, изпълнено с ограничения, истинска свобода на израза има само в Изкуството. Фотографията като изкуство, заедно с развитието на новите технологии, тепърва има да отваря нови хоризонти.

Въпросът с фотожурнализма в растяща криза, е  деликатен – особено в обстановката на растяща несигурност, фейк нюз и манипулации на всички нива, в която живеем. Големите фотографски изпълнения, както на Капа, с качества извън времето се превръщат в изкуство и се разграничават от  фотографиите търсещи печалба и политически цели. Всичко това защото:

Даденост, приета като данна, не е информация.

Информацията не е познание.

Познанието не е Истина.

Фотографията не дава реалност, нито Истина, а само гледна точка или усещане. Само вътрешният усет, рафиниран и безвременен, прави изкуство. А само то въздейства истински, далеч от гледни точки или чертички…

Да сме под влияние на различни информации означава да се включим в стадото на цифрите и да участваме в игрите на големия цирк, който  живеем – политически и икономически. Към това може да се добавят инфантилното регистриране на лайкове като  най-лесен социален израз или играта на съществуване във фейсбук с влизане в регистрите на Гугъл – отново в икономополитическа система, сега вече с позитивна уловка, защото  дизлайкове не съществуват. Робията на всичко наложено отвън (медии и други..) ни отдалечават от Изкуството.

Добрата фотография изразява най-същественото без излишни фантасмагории. Тя не търси да показва, а дава възможност на всеки да вземе по нещо според вътрешното си сътояние. Сред фотографите някои виждат –  това не се учи, човек го притежава или не. Останалото е въпрос на труд и подобряване без граници.

Невроните в главите ни свързват информации. Връзките са винаги частични и субективни, докато Изкуството излиза от всякакви системи и ограничения, затова ни носи кислород и утеха в лъжите, сред които живеем.

На всекидневно ниво живеем в манипулации на всички нива. Без на пръв поглед да има връзка с фотограията, все пак става дума за същия миш-маш (смесването на гледам с виждам). Свидетели на световните събития, необходим е кураж да изберем от коя страна заставаме между все по-ясно разграничимата градивна позитивност и рушащо камуфлиране. Когато ги оставим заедно, както се случва, егоцентризма на манипулатора използва позитивната мисъл за двигател, за да заграби и доминира още повече. Примери са всестранни, особено в лицата на много от  утвърдените професионалисти политици.

                                     /Palais de l’Élysée – президентството в Париж – фотомонтаж /

Фотожурнализмът е богата, разнообразна и  трудна професия не за всеки фотограф. Реалността е многопластова, а не гледна точка или изразена емоция, която да служи на партия или на хонорар.  Хората обичат да се дрогират с жестоки филми и фотографии, затова да се заеме ясна позиция е много по-важно, отколкото да се играе на воайоризъм.

Ферплей днес почти не съществува. Болката от излезлите наяве комфликти е много по-голяма и комплексна от това шоу, което  предлагат медиите. Нещата са значително  по-сложни и комплексни от студената война, преживана в миналия век.

Добрата фотография търси красота и хармония, което ще рече безконфликтност. Освен всичко друго, тя би могла да бъде чудесно възпитание за младите хора да развиват  поглед към света. Това са търсили и първите художници-фотографи, когато са снимали, за да рисуват . Красотата отваря съзнанието, болката го свива и задушава.  Не казвам нищо ново, вземето го като подхвърлена идея.

Написах това по повед изложба в МЕP – (Европейската къща за Фотография в Париж) на Джеймс Нашуей – не по-малък от Капа – с фотографии икони, показващи жестоката реалност, в която живеем. В тях нама политическа конотация, не подчертават каквото и да било. Вижда се участието и дистанцията спрямо събитието с окото на голям артист. Да добавя и възторга си към Дон Мак Кулин – също един сред живите (оживяли) големи!