Иван Пастухов

След всички медийни истории в столицата, свързани с изложбата в Сибанк успях да се приземя успешно в околните села на празник с маски, подготовка за международния фолклорен фестивал в Перник в края на януари.

До танци не стигнах, но се маскирах като фотограф, разбира се тропнах с ритъма на звънарите на кукерите, злите духове избягаха и се понаснимах на чисто…

Нещо друго. Открих радостния факт, че българската полиция знае не само да глобява (все едно за чия сметка), но и че при случай се весели чудесно. На минус десет-петнайсет градуса хората вдигнаха градус и духът роден български се извиси над всички кризи, минали и настоящи.

Идва ред да се покажат мои фотографии в България (изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове,  зад гърба на Народния театър в София – 14 януари – 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията се е заела сериозно с въпроса нещо, за което нито съм мислил, нито разчитал. И ето, че това ме връща назад към корените, към родния ми град… Семейство нямам, но ще срещна приятели, останали близки, въпреки изтеклите години. В Париж една изложба е немислима без пресмятане на възможните продажби и всичко. Но в  София се замислям по-скоро как би станал купона, какво вино ще се пие и дали това ще донесе радост на всички – рефлекси от старото време, когато нямаше нищо и трябваше да измисляме как в сферата на възможното нещата да стават по най-интересния начин. Беше истинско изкуство да се направи от нищо нещо или от нещото, същото нещо.

Сега отново, сякаш по модел от „едно време“, не търся и нямам нужда от нещо особено, освен от споделената радост на едно ново изживяване. А това е чудесен урок и изглежда валиден за навсякъде. Радостта е най-добрата хигиена, макар и прекалено проста, за да бъде схваната от всички. Очевидно между анархията и строгата скованост има среден път, свързан с лекота в изявата и добър професионализъм. Колкото до фотографиите в изложбата – направих опити с нови пигментни мастила и най-после с истински добра фотохартия, подходяща за такова принтиране. Опитах със снимки от различни места в света и се оказа, че стават интересни съчетания. Кръстих изложбата “Тук – Там”, а къде е “тук” и къде “там”, е без значение в свят, който е не само Един, но въпреки всички трудности, ако не друго все повече се стреми да става единен. Колкото и скептично да гледаме на нещата, дори изглежда нямаме имаме друг избор?! Изложбата още не е открита, а вече предусещам нови връзки, нови фотографии, нови полети… и все с налагащата се визия за световно единство – очевидно в демократична форма.

Преди три години по същия начин и без някаква особена амбиция с Яна Петкова и мой приятел от Бордо, Венсан, създадохме Винекселанс. Срещна ни радостта, че разбираме от вино и го обичаме, както хората, които го пият… Желанието да споделим това с българите даде плод – а всеки добър плод дава нов добър – направи днес, без каквато и да е реклама, тази малка фирма да носи доброто име на стабилен източник за интересни френски тероарни вина с максимално добро за българския пазар качество, на оптимални цени.

Пиша това, за да изразя двойното удоволствие, което имам да споделя със съгражданите си две изкуства. А те  всъщност са три, защото включвам и изкуството да зарадваш ближния си.

Търсете голяма светлина и дълбока сянка. Останалото идва естествено.

Едуард Мане

От фотографска гледна точка всяка игра между светлина и сянка е интересна. Силният контраст между двете е най-труден за представяне, привилегия на техничното снимане. Най-интензивна светлина казват има в Тибет, Йерусалим и при слънчевата централа Темис в Южна Франция – подобна светлина съм срещал и по вулкани в Южна Америка, а с промените на климата вероятно има и другаде.

Господин Мане с широк артистичен дух е търсил максималното от спектъра на възможното, за да извади нюансите, на които е бил способен. Това не означава, че не можем да потърсим същото в границите на един тон без необходимост за силни контрасти и с това отново да усетим силата на изкуството.

Игриви потоци, необезпокоявани от сезоните се промъкват между дърветата на Булонския лес. Ноември се стопява в декмври. Последни есенни листа все още имат кураж предсмъртно да огледат остатъка от разкошните си багри, да вибрират в раздвижените огледала на потоците. Водата винаги жива, дава тонус на заглъхващите тонове за последно сбогом. Есенната симфония на гората преминава в зимен унес.

Казваме : « снимаме, за да не говорим ». Вярно е, несподелимото не може да се напише или изрази с думи, които извън поезията, втвърдяват и обезличават. Реенето на мислите няма много общо с интуицията, ловяща момента. Фотограф, който приказва и снима, вероятно не е наясно със себе си. Фотографията дава свобода, простор извън задуха на мисълта и това не по-малко от живописта, музиката, поезията…

(В общия смисъл това не се отнася за фотожурнализма, освен за изключения като Роберт Капа… Мак Къри и други, които винаги сами, в сърцата на събитията правят изкуство.)

Снимките в блога образно показват противоречието, което изпитвам, опитвайки се да пиша за изложени фотографии. В случая  отраженията във водата ще бъдат интерепретирани съвсем различно от музикант, от някой японец или пък от гръцки пожарникар по горите… Имам ли право да отнемам думата (мисълта, идеята, полета…) на другия, като налагам своята. Още повече, че я провокирам, като излагам фотографии ?

Хамлетов въпрос, да бъде или не, дадена думата на ближния ? Имаме ли право на (собствен) живот ?  Ще кажете след 1989 година ни дадоха думата, но това не промени нещата, стана още по-перверзно. ? Перверзията в случая се определя от формата на контрол. Изглежда по-чисто е да нямаш, отколкото да имаш, но не истински. Думи, дадени или по точно направлявани под контрол объркват още повече всичко. Провокацията, да възбуждаш вниманието на ближния си е чудесно нещо, но едновременно се налага да му дадеш свободата да бъде Свободен в собственото си мнение и изява…  Затова всяка форма на диктатура убива изкуството, което не се получава, нито се интерпретира по поръчка.

Общо казано: диктатурата може да заема всякаква форма и да се изразява на всички човешки нива, все едно къде по света. Характерното е, че пречи, задушава, убива развитието на най-ценното, което носим и развиваме – духът.

При мен след 33 години живот в комунизма и вече 25 години независим и освободен полет, все още остава някакво желание да коментирам, дори това, което не търпи коментар. Сякаш искам си повярвам, че това е възможно.

Виждате сами: миловидните, тромави първи изречения преди снимките ограничават богатството на образите, които следват… В галерия 72 от сайта може да направите слайд-шоу и ще се съгласите, че думите са излишни.

Вече тринайсет години « Пари Фото » продължава бъде от най-значимите фотографски събития. Този четиридневен салон под пирамидата на Лувъра до голяма степен утвърди фотографията като изкуство, метафорична визия за света, в който живеем.

Всяка година тук се уточняват котите на известни изявени фотографи от деветнайсети век до сега. Затваря се връзката на кръга с начало Париж, откъдето много често изкуствата тръгват, минават през Ню Йорк, където се утвърждават, добиват мащаб и нова форма, минават през Токио, връщат се в Европа през Лондон, за да се преоценят отново в Париж. Това сверяване на стойности в изкуството, макар казано схематично, е ясно забележимо във феномена « Пари Фото ».

Спомням си, когато на първото изложение големите, световни фотографски галерии се представиха събрани заедно. Колекционери и запалени аматьори се хвърляха да купуват винтиджи (оригинални тиражи с авторски подпис или печат), днес все по-скъпи и трудно достъпни. Оцениха се нови таланти, дадоха им се коти, които за няколко години хвръкнаха до небето… (Соул Лейдър, Картие Бресон и много други от 500 – 1000 евро, сега са вече 30000 и повече.) Но това не е най-важното. Даде се възможност Голямата, утвърдена фотография, с всички фантастични, ненадминати техники от съответни епохи да бъде сравнявана със съвременни таланти, изразяващи сегашното ниво на изкуството. Всяка следваща година се проследяват тенденциите, упадъка или утвърждаването на истинските стойности във фотографията (да не бъркаме с репортажно изкуство, което има своите стойности).

И така, тази година между 19 – 22 ноември в Карусел на Лувъра се събраха 89 фотографски галерии, заедно с 13 престижни издатели на книги – най-добрите от 23 страни. Както всеки път, отдава се почит на определена страна с фотографска култура. Тази година водеща фигура е Иран, заедно с някои страни от арабския свят. (Това не пречи в този момент визите за Иран, поне тук в Париж, да бъдат спрени…). Фондацията за снимане в Бейрут представи редки фотографии, без да забравяме галериите от Кайро, Техеран и Дубай. Знаем, че Иран има стари фотографски традиции и много добри училища за снимане. В този тежък момент за иранците, очевидно това внимание има и политически характер. Осъществиха се дебати и прожекции, свързани с темата за фотографията в арабския свят.

Вижда се, че на мода е големият, дори гигантски формат. Това прилича донякъде на тенденцията да се карат в града джипове, да изразим още по-добре колко сме силни! За случая силата не е в джипа, а в техническата мощ на фотографа… Може да се каже, че шедьовърът в голям формат е още по-прекрасен, а кичът – ужасен. Въпрос на вкус. Въпреки всичко най-скъпите от изложените фотографии все още се оказват малки.

Например «Игра на Таро» на Роберт Клайн, оригинал от 1950 година, се продаде за 265 000 евро… Тиражът, външният вид  имат голямо значение, но нищо не може да замени окото и душевните качества на твореца.

За съжаление или не, изкуството отстъпва все по-голямо място на новите технологии. Те са значително по-забавни от някой остарял, скучен Рембрант. Освен това някой нов, свръхмодерен талант, който учудва публиката с нещо „ултра оригинално“, както се казва: „хваща много повече на очи“. В това объркване светът мутира към нещо ново, което макар интуитивно, стига да излезем невредими от надвисналите облаци, всички очакваме с нетърпение. То по всяка вероятност няма да е в изкуството.

Впечатляващо е колко много от зрителите в изложението бяха с апарат в ръка (и аз включително). За известна част от тях да снимат сниманото е по-интересно, отколкото самите изложени фотографии – вероятно начин всеки да изпробва новата техника в ръцете си.

Да, но не е съвсем така. Все още има фотографи, които създават произведения без да искат да учудват с оригиналност, а преживявайки епохата си се стремят да останат извън времето. Всъщност мярката за истинско изкуство е каквото остава от творението след като му мине модата.

Няколко думи за галериите в изложението : колегите унгарци с галерия Винтидж от Будапеща, както всяка година са на линия – просто имат какво да покажат, както и да продадат : Андре Кертез, Имре Кински, Керни, Мохоли Наги… ). Най-впечатляващи галерии остават : Howard Greenberg, Edwinn Houk и Aperture от Ню Йорк; Robert Klein от Бостон; Robert Koch от Сан Франциско; Michael Hoppen от Лондон; Base, Nasu и Foil от Токио; Torch от Амстердам, Max Estrella от Мадрид, Vue от Париж…

За първи път Наса представи фотографии в оригинал с поглед откъм разните Аполо и Джемини към земята (цени 5-7000 евро, а “Изгряване на Земята” погледнато откъм Луната се продаде за 14000 евро).

Както обикновено на подобни сериозни места се явяват и съвсем несериозни личности. Давам пример с маскирания господин, който си завря носа навсякъде преди да изпие спокойно едно шампанско и да си продължи авантюрата в Лувъра… Девойката с руска военна шапка се изчерви свенливо след предложението ми да й изпратя снимката…

Тази година в Париж ноември не е месец на фотографията. Това се прави на всеки две години. Сега около фамозното Пари Фото вместо стотина, могат да се посетят около трийсет интересни изложби. Не е за изпускане да се видят произведенията на Майкъл Кена, Клавдиж Слубан, Огюст Сандер… Майкъл Кена в Националната библиотека излага черно-бели пеизажи. Мотото на изложбата отговаря на видяното: “ Фотографиите ми са накити от време, което минава „.

За да съм кратък,  като задължителни ще добавя колекциите на « Делпир и Сие » в Европейската Къща на Фотографията, както и « Сюрреализмът във Фотографията » в Центъра Жорж Помпиду.

От своя страна ви каня на първата си изложба на Българска земя, която ще се състои в Си Банк в София между  14 януари и ако не се лъжа 12 февруари 2010 година.  Названието е « Тук – Таме ».

За любителите на изкуство при откриване на изложбата ще се пиат френски вина, знаете защо – хубавото вино също е изкуство.

В 70-та галерия на сайта могат да се видят останалите  фотографии от салона „Пари Фото“.

Портретът е от най-трудните теми във фотографията. Ако приемем, че фотографията е била измислена, за да “фиксира” човешки фигури, първите фотографи Ниепс, Талбот или Дагер са снимали пеизажи или натюр морт единствено поради технически причини: необходимостта от дълги експозиции не са позволявали улавянето на кое да е живо същество. Веднъж този проблем разрешен, фотографията е била превървната в машина за портрети.

За първи път през 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира основният въпрос за проблематичността на портрета, който и до сега тежи с правотата си: фотографският портрет ще бъде плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който ще се старае да наложи своя стил. Мистерията на фотографския портрет се осъществява, когато зрителят усеща едновременно душата на модела и пулса на фотографа. Примерите са много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото и човек инстинктивно слага някаква маска (персона, става на персонаж…). Портрет не е проста илюстрация, а поставя множество въпроси, които не изискват отговор, а правят триъгълник мижду фотографа, фотографирания и зрителя.

Да направим чест на майстора и цитираме Картие Бресон, който през месец август би навършил сто години : “Да уловим човек във връзката му със самия себе си, в тишината на собственото му същество”. Да уловим истинското в човека без да бъде повлияно от околния свят. Това е свързано с “решителния момент” на Бресон – нещото се явава, натискаме спусъка. Привилегирован момент! В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто снимката я взимаме” (на френски изразът звучи по-точно: prendre une photo, на английски to take a picture). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри ! Интересен е факта, че появата на фотографията провокира появата на модерните течения в живопистта – душата на обекта за рисуване се е наложило да бъде представена различно. Ражда се кубизма и другите нови течения.

Добрата фотография не е снимане на нещо, а самото нещо. Снимано, то се превръща в нещо ново. Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Така и най-незначителният предмет може да изглежда фантастично. Да му се даде наименование, означава да се осакати. Това му отнема възможността да бъде интерпретиран различно, а в голямата фотография дори безгранично. Там е магията на фотографията като изкуство. Тя може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската снимка ни приближава до вселена без образ, до чистата про-ява. От там следва безкрайна интерпретация, привилегия на изкуството.

За разлика от музиката и литературата фотографията и архитектурата не са свързани с времето.  Мислите си много повече за фотографа, на който гледате снимката, отколкото за автора на книгата, която четете. Гледна точка може по-лесно да намерим в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи съвсем субективно от усета и визията на всеки – според вродената и развита чувствителност, както и от преживяното в живота. Това звучи е чудесно за артиста (всеки влак си има пътници), но доста по-изискващо, например за отговорността на президента на Републиката…

За Ралф Гибсон  “фотографията е части от секундата, в които състоянието на съзнание на фотографа прониква в обекта на снимката.” Изкуството си казва думата: каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава, творението надвишава твореца. (Но не и за глупеца-творец, който вижда себе си над всичко).