Иван Пастухов

Злите духове са навсякъде. Наричат ги още лоши сили или енергии. Без тях нашият свят не би могъл да напредва. А как да разберем какво е добро, ако злото не му противодейства и го оспорва. Как да говорим за светлина без сянка, за любов без омраза, за живот без смърт – всички те са два полюса на едно и също нещо. Няма добри – зли духове. Светът, в който живеем е изтъкан от различни взаимосвързани енергии, с които си влияем според това как “вибрираме” самите ние. Може да се каже, че по начина на мислене и на споделени емоции всички ние, много пъти дори несъзнателно, се свързваме със съответни “помагащи” или “вредящи” енергии. Марко Тотев или пък вечният късметлия неслучайно представляват определен стил на живот. Факторите са вътрешни и външни.

Сега на международния фестивал за кукери и маски в град Перник, страховитите фигури, които мощно дрънкат, безкомпромисно прочистват терена от зли енергии. Сравнявам ги с други култури, географски отдалечени и напълно различни, където страшни маски и силни звуци също гонят „лошите сили“. (Фотографиите са от Ладак в северна Индия и африканските племената Догон в Мали)

Сега в Перник чувствам в себе си българина, таящ огъня на старата ни земя – трептя не само с ритъма на кукерските звънари, но на моменти пристъпвам без да знам дали снимам или съм влязъл в екстаза на танцуващите.

Същевременно човекът, живеещ в чужбина в мен остава впечатлен от двете силно контрастни състояния в народа ни. Перничани, натрупани като гроздове зад оградите около площада с шествията, следят движенията на минаващите групи. В очите на хората тук-там проблясва интерес и това на фона на сивота и безизразност. Чувства се болката на един измъчен, изстрадал от векове народ. Тази болка все по-често я виждаме и осъзнаваме навсякъде по света, но тук лесно се стига до мазохизъм, често до безчувствие, както и садизъм. При случай те бързо се обръщат в неудържимо, съвсем искрено веселие. В ритъма на танците се събужда жажда за живот. Забравил себе си, българинът става сякаш добър, радостно полита до небето. Тази рядко срещана в Западна Европа автентична радост, когато я има, изглежда ни дарява с Балканска жизненост (за добро и зло), помага ни да преодолеем изключително трудните моменти, през които е преминал и преминава народа ни.

Радостта е отрова за “злите духове” – плашим ги с маски и гръмки звуци, но те просто се стопяват пред човешката ни радост. Така на моменти животът става толкова  прекрасен, колкото е бил и ужасен.

„От Париж до ашрама

Иван Пастухов откри рая в Индия, но продължава да пътешества на лов за фотомигове.“

С това заглавие ме дари списание „Тема“ от 18-24 януари по повод фотоизложбата в Сибанк. Списанието е интересно, с много добре представни и разнообразни теми. Колкото до статията за мен, не се оплаквам, проявявам разбиране. Произлязъл съм от тази страна и знам колко е трудно човек да се отърси от детерминизма, който ни е друсал толкова години. През последните дни имах и чудесни срещи със съвременни хора, изразяващи уважение и финес в отношенията, което до скоро не беше често срещано явление. Промяна има. В пресата жаргонът вече не е толкова, бих казал хулигански, бедноизразен и драматичен (сякаш беше необходимо да се подчертае безгранична свобода във възможността да се изразим свободно, за съжаление в случая осакатено).

Сега на всички срещи и интервюта най-искрено споделям и се опитвам да обясня, че кариера в живота не съм правил, не съм я и търсил. Постигнал съм някакво ниво на вътрешен мир и равновесие, което ми помага да търся свободна изява в трудния свят, в който живеем и това по възможно по най-лек и директен път. Свободата, както и обичта изискват всекидневно, дори всеминутно усилие. Те не са неща, които можем да задържим. Статика в живота няма и ако една система не прогресира, регресира. Чудесно е, че дори понякога регресираме, за да прогресираме още по-добре. Въпрос на съзнание. Но ето, това съм постигнал, способността да застана зад руля в малката си лодка и да взимам решения. Те не трябва да пречат на никого и по възможност да носят плодове.  Планове не правя, граници не слагам. Такъв е животът ми, без Ашрами, без стремеж към богатства, титли, без от до… Обичам да обичам, радвам се да се радвам. Крача с по няколко миши крачки напред, както е в играта: „Царю честити имен ден, колко е часът?“ Не знам дали сега децата я играят…, но раят е в тези стъпки напред. (А в живота понякога една миша крачка е по-голяма от много други гигантски…)

И за да завърша с фотография, защото престоят ми за месец в София е свързан с изложбата в Сибанк, ще споделя как се представи  един голям фотограф от Ню Йорк, вече над осемдесет годишен – Соул Лейдър – който преди една година направи чудесна изложба в Асоциацията на Картие Бресон в Париж. На входа на изложбата беше написано с големи букви : « Творих и бях щастлив, че животът ми мина в сянка ».

Идва ред да се покажат мои фотографии в България (изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове,  зад гърба на Народния театър в София – 14 януари – 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията се е заела сериозно с въпроса нещо, за което нито съм мислил, нито разчитал. И ето, че това ме връща назад към корените, към родния ми град… Семейство нямам, но ще срещна приятели, останали близки, въпреки изтеклите години. В Париж една изложба е немислима без пресмятане на възможните продажби и всичко. Но в  София се замислям по-скоро как би станал купона, какво вино ще се пие и дали това ще донесе радост на всички – рефлекси от старото време, когато нямаше нищо и трябваше да измисляме как в сферата на възможното нещата да стават по най-интересния начин. Беше истинско изкуство да се направи от нищо нещо или от нещото, същото нещо.

Сега отново, сякаш по модел от „едно време“, не търся и нямам нужда от нещо особено, освен от споделената радост на едно ново изживяване. А това е чудесен урок и изглежда валиден за навсякъде. Радостта е най-добрата хигиена, макар и прекалено проста, за да бъде схваната от всички. Очевидно между анархията и строгата скованост има среден път, свързан с лекота в изявата и добър професионализъм. Колкото до фотографиите в изложбата – направих опити с нови пигментни мастила и най-после с истински добра фотохартия, подходяща за такова принтиране. Опитах със снимки от различни места в света и се оказа, че стават интересни съчетания. Кръстих изложбата “Тук – Там”, а къде е “тук” и къде “там”, е без значение в свят, който е не само Един, но въпреки всички трудности, ако не друго все повече се стреми да става единен. Колкото и скептично да гледаме на нещата, дори изглежда нямаме имаме друг избор?! Изложбата още не е открита, а вече предусещам нови връзки, нови фотографии, нови полети… и все с налагащата се визия за световно единство – очевидно в демократична форма.

Преди три години по същия начин и без някаква особена амбиция с Яна Петкова и мой приятел от Бордо, Венсан, създадохме Винекселанс. Срещна ни радостта, че разбираме от вино и го обичаме, както хората, които го пият… Желанието да споделим това с българите даде плод – а всеки добър плод дава нов добър – направи днес, без каквато и да е реклама, тази малка фирма да носи доброто име на стабилен източник за интересни френски тероарни вина с максимално добро за българския пазар качество, на оптимални цени.

Пиша това, за да изразя двойното удоволствие, което имам да споделя със съгражданите си две изкуства. А те  всъщност са три, защото включвам и изкуството да зарадваш ближния си.

“Модата e във въздуха, вятърът я носи, усещаме я, вдишваме я, тя е в ефира небесен и във всекидневния калдаръм, съдържа в себе си идеи, обичаи и събития.” Така говори за модата, госпожа Габриел Шанел.

Модата е винаги в тон с времето. Днес  Карл Лагерфелд с оригиналния си вкус продължава линията Шанел, но освен Хермес, всички големи модни къщи в Париж вече принадлежат на групировки с повече или по-малко интересни модисти. Господин Юбер де Живанши вече надхвърлил осемдесетте, от известно време напуснал света на модата, все още се радва на красивото в живота в живописния си замък. Всичко това дотук, за да споделя, че сме излезли от епохата на  големите Couturiers (моделиери, шивачи), които са знаели да правят всичко, от зашиване на копче, до най-изтънчени гънки, линии и форми на дрехата. В модерното изкуство, както и във всичко останало, днес си казват думата – промените са все по-осезателни.

Бягам от претрупаното, всеизвестно Шанз-Елизе, булевард, превърнат във вулгарен туристически маршрут с все по-малко френски облик. Шмугвам се във Фобур Сен Оноре, после завъртам обратно към авеню Монтен, за да завърша обиколката си с Жорж Сенк. Избирам нарочно по-елегентна част на Париж и донякъде играя ролята на папарак, защото Високата мода се пази от копиране. Спасявам се с коректния си европейски вид : “Виждам, че очите ви не са дръпнати” с усмивка и лек упрек в гласа, подхвърля портиера на Кристиян Диор. При Ланвен продавач от магазина излиза с думите: “Нали знаете какво правите…, не е желателно…” – попадам на учтиви хора, на които някак си без да го показват, им е приятно, че се радвам. Радостта е от най-добрите и невинни ключове за много врати.

Японците се оказват най-силни в крадене на идеи, но и не биха снимали така открито и с чиста съвест като мен.

На когото му е интересно, може да продължи в 72  галерия от сайта.

Търсете голяма светлина и дълбока сянка. Останалото идва естествено.

Едуард Мане

От фотографска гледна точка всяка игра между светлина и сянка е интересна. Силният контраст между двете е най-труден за представяне, привилегия на техничното снимане. Най-интензивна светлина казват има в Тибет, Йерусалим и при слънчевата централа Темис в Южна Франция – подобна светлина съм срещал и по вулкани в Южна Америка, а с промените на климата вероятно има и другаде.

Господин Мане с широк артистичен дух е търсил максималното от спектъра на възможното, за да извади нюансите, на които е бил способен. Това не означава, че не можем да потърсим същото в границите на един тон без необходимост за силни контрасти и с това отново да усетим силата на изкуството.

Вечността е много дълга, особено към края.

Уди Алън

Мого често социалния успех на някои хора е следствие на невроза. Последствията се заплащат от милиони.

Останете верни на детското в себе си.

Идеологията е това, което мисли на ваше място.

Ж. Ф. Ревел