След хиляда и петстотин километра пропътувани по пътищата на Южния Остров, няколко дни преди Коледа, най-после срещам полицейска кола…

Полицаите  в добро настроение придружават камион с местни жители, които под гърмящия глас на Елвис друсат яко рок-енд-рол.

Весела Коледа на читателите на блога.

Повече фотографии от Нова Зеландия ще намерите в галерии 88, 89 и 90 на сайта.

Припомням се периода 1954 – 60 -та година в София, когато вярвах  в Дядо Коледа (дядо Мраз в училище!). Чавдар войвода*, заради когото трябваше да станем чавдарчета*, не ми вдъхваше особено доверие. Предпочитах да приготвя стихотворение и песничка за дядо Коледа пред  коледната елха в традиционна домашна атмосфера. Обличах костюмче за “официални случаи”, избирах връзка за костюма на татко, а той се радваше, доволен от вкуса на сина си. После се опътвахме към kумците по забавно хлъзгавия, заледен тротоар  в ръцете c голяма дамаджана вино . Там ни очаква богато сложена трапеза за кумците и ние с татко. До висока до тавана елха, отрупана с играчки, има специално място за подаръци. В полунощ дядо Коледа пристига с голяма торба на гърба. Най-възрастен между нас е дядо Гочо – на 90 години.  Той се изправя тържествено и преди да седнем на масата чете молитва. Всички сме обрърнати на изток и повтаряме след него “хлеб наш насущний…”. Мекият глас на дядо Гочо и аромата на тамяна в кандилницата омайват, вкарват ме в скрити светове. Без да сме религиозни вярваме в дядо Боже и всичко хубаво в живота. Лошото е за изхвърляне, казва баба Мика. Заедно сме, доброто ни пази!

Ястията са точен брой и ми казват, че това както всичко останало тази вечер е традиция и всяко нещо има свое място. С татко като мъже сме се погрижили за виното. След молитвата дядо Гочо разчупва голяма домашна пита със запалена свещ в средата. Започваме вечерята с хляб и сол. Следват безкрайни вкуснотии, за да стигнем до кадаиф, баклави и други сладкиши. Големите разправят вицове и смехории, после танцуват. Малките също танцуваме и ги имитираме с Ча-ча, буги-буги, рокендрол за по-спортните фигури. Малко преди полунощ, когато температурата на вечерта е най-висока, на външната врата се тропа силно. Човекът  от далечните земи с кожух и голяма бяла брада връхлита в хола. Изправен концентриран до елхата  искам да покажа какво съм научил, но не губя от поглед голямата торба.  Накрая всеки възторжено се хвали с подараците си. За мен, нещата са ясни, от чувала получавам топли ръкавици и настъпва край на мръзненето със снежните човеци. Осве това на пролет ще имам колело и това е най-важното тази вечер.

Късно през ноща с татко поемаме по тъмната улица за вкъщи. Бате Боре и кака Нели ни изпровождат за всеки случай ! Още по-хлъзгаво е и направо студено. Дамаджаната е лека, движим се бавно и се смеем без причина. Преди да заспя слагам ръкавиците си до кревата.

Париж по Коледа е блестящ, богато наредени трапези, но славянският вкус към мистика, с топлата, сърдечна атмосфера тук изглеждат рационални и по-консуматорски.  Не мога да разправя нищо особено интересно от тукашните ми преживявания свързани с Коледа. Децата в цял свят носят радост, Париж е възхитителен, но атмосферата на дядо Гочовата трапеза остава незаменима.

Тази година  за шести път двайсетте парижки арондисмента, всеки със своя  физиономия, подготвя темата: “Париж осветява Париж”. Над 120 улици, площади и авенюта мигат с разнообразни светлини.  Да се намали изсичането на горите по света е трудно, но тук всеки квартал разработва идеята за спестяване на енергия. Луминисцентни диоди със слаба консумация дават илюзия на падащи снежинки.  Пързалката пред кметството на първи арондисмент се конкурира с друга пред кулата Монпарнас. Едната, от изкуствена материя, е специално за начинаещи – падането боли по-малко. Клатушкат се две огромни елхи, подарък с украса от шведски артисти.

Парижката “Желязната дама” (Айфеловата кула) всяка вечер сменя своите одежди в мигащи цветове и скробоскопични ефекти.

И въпреки всичко, след спомените за Великден и Бъдни вечер в България, мога да кажа, че стинските преживявания остават завинаги.