Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:3 Март, 1983 година:

« Настаняваме се да преспим в колата на Жерар в началото на гората под хижа Яворов. Рано на следващата сутрин блясъка на кристално чистата зора ни подканва да побързаме. 

Наоколо вековни гигански мури, клоните, натрупани с пресен мартенски сняг, пропукват ритмично, изливат се потоци от снежинки, искрящи под ранното слънце. Планината ранобудна е все така красива и гостоприемна. 

Ските ни кръстосват следите на невидими горски обитатели. Около обяд, набрали мълчаливо височина, задминаваме празната хижа Яворов. Не е сезон за туристи. С Върбан намалили ритъма, следваме следите на французите. А той все още изглежда унил.

– Досега никой не ни е правил партина, потръгва ни, нали виждаш Чоче. Така ще става и занапред, да знаеш!

– От твоите уста в Божиите уши – поглежда вяло Върбан, както винаги свръх чуствителен и по-реалист от мен.

– Ще успеем, убеден съм! И ще продължаваме, докато стане! Хайде, зарадвай се най-после, да му се не види!

За мен е повече от ясно – ако ми позволят да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи и ще се съберем в Париж. 

Французите, спрели на билото, ни очакват с тревожно обърнати погледи на запад. На хоризонта над Югославия се очертава тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » при добър ход остават около два часа. Дали е фронт? Ще го изпреварим ли? Жерар мълчаливо изважда термус с чай, Върбан буркан с мед. 

Чертата на хоризонта не се променя. 

Намираме се на най-красивото, опасно и любимо било от българските планини. Набрали сме височина, не е в стила ни да се връщаме. Чертата остава една и съща. « Вятърът може да завърти фронта и да ни се размине » – подхвърля някой.

Решаваме да продължим към заслона.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни застигна снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки и всичко метално в снега. Вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари до сутринта, за да не заспим. Песните ни се сляха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, Върбан остана мълчалив, видимо все така тревожен. 

– Върбе, в раницата си нося прясна пъстърва, при теб е бутилката с вино. Да не говорим за лакомствата при франсетата. – опитвам да бъда оптимист.

Напредваме бързо, « очакват ни хубави неща » – продължавам да си втълпявам. 

Чертата на хоризонта внезапно надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица. 

– Този път сме четирима! – извиква като на себе си Върбан.

Връзваме ските на раниците. Един след друг, стъпка в стъпка продължаваме по ръба максимално встрани от козирката. 

За връщане не става дума.

Жерар води партината. Върбан следва следите му. Държи ските си и ги забожда при всяка крачка. Това ме дразни. Извиквам му да ги стегне отзад на раницата си, да има само щеки в ръцете! 

– Пъстървата е вече в тигана! – добавям за кураж.

– Нещата се повтарят!

Това са последните му думи.  

Козирката под нас се отлепя. Вкопчвам се в скалата – единия крак в пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват върху оголения ръб. 

А Върбан?! Върбан е долу! 

Надвесен над пропаста крещя с виещия вятър: « Банчо! Банчо-о! » 

Дочува се познатия глас. Едва- едва, накъсан от виелицата.

– Да дойде някой…

Приготвям се да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате двамата в пропастта! – викат в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – крещя, без да знам дали съм убеден, че ще го спасим или за да кажа нещо. 

Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът бушува зловещо – яростен, неукротим. В нощта лежим, всеки от нас зазидан в мрака на собственото си страдание.

На развиделяване бурята утихва, но мъглата е все така непроницаема. 

Имаме нуждах от помощ! Спускаме се слепешката по склона към долината на Влахина река. Не остава друго – тичам надоло за помощ.

« Връбчè, ще издържиш…, яж от меда, трябват ти сили. Бъди позитивен…, нали успяхме веднъж! С теб съм…, ще се върна! » – повтарям си безутешно на ум.

Да, но се отдалечавам от него. 

Оставям багажа си на французите и хуквам по долината, същата, която изминахме с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми ще остане жив! » – убеждавам себе си в движение.

Времето, най-добрия приятел и враг, с него се надбягвам. Високо горе с чернилката се борят няколко слънчеви лъча, търсят пролука. В първия шумящ поток в долината потапям пресъхналата си уста. Лицето…, цялата запалена глава. 

Природата наоколо заглъхва. Шумът на потока, бученето на планината…, неочаквано всичко замира. Във въздуха звучи познатото от Каикохе «  всичко е наред! ». 

Върбан, Животът, Смъртта, стръкчетата трева, сякаш цялата околност повтаря – « всичко е наред ». 

И това за момент.

Хълцам от болка и радост едновременно. – « Банчо! Банчо! »

Тичам надолу и опитвам да повторя: « Всичко е наред! » – сякаш заедно с невъзможното, всичко става възможно. 

От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас отговаря формално и лаконично: « На спасители от друг район не се бъркаме! Ще подадем сигнал в Разлог – веднага, да веднага – колегите ще поемат случая. Районът е техен! Не се притеснявайте.» 

Трясвам телефона, ужасен въртя на Кузман, който се приготвя да тръгне веднага – ще се срещнем в гората при колата на французите.

Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, ала местни милиционери, застопорени до колата на Жерар, в бойна готовност да заловят диверсант ме арестуват. 

– Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез французи. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим. – развика се поручика на местния диалект. 

На път да колабирам, когато Кузман пристига с негов приятел – неясно познанство от спец службите УБО*. Двамата носят, включително и за мен, ултрамодерен скиорски екип. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят. Към полунощ в хижата заварваме спасителите налягали на топло в общата спалня.

( * Бел.а. Управление за безопасност и охрана) 

– Ба, па той веке нема да е жив! – е реакцията им – Най-добре шъ е утре на светло… Шъ го изровим, нема страшно…

Занемявам. Кузман демонстративно захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме сами към билото. 

Ниско долу зад нас се появяват мигащите светлинки на фенерчетата на спасителите, стреснати от случилото се. 

Изминали са двадесет и четири часа.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя отново името на приятеля си.

Този път без отговор. 

Въжето, с което разполагаме не е достатъчо дълго да слезем, където трябва в пропаста. Необходим е по-голям екип за помощ. За срам и резил, алармата за нов напредващ фронт и спадналите батериите на станциите,попречва на отряда от Разлог да ни застигне. 

Върбан остава горе. 

Сам.

В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан, които ни имат за братя, сега отказат да ме видят.

Времето се влошава, не позволява акцията да продължи. Вдига се голям шум. Мобилизират военните. 

Изтича цяла седмица. Тялото на Върбан е най-после свалено в гората. Със счупено плаващо ребро, поради затруднено дишане той е издъхнал през първата нощ. 

Държа ръката на приятеля си за последен път. 

Ледена и жива. 

Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите ни са добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше ни се да живеем дълго. 

Коленича безмълвен в снега – обещавам да живея за двама. 

Малко преди да разпукне зората казват, нощта е най-черна. Този път мракът е тотален.

Не ме допускат на погребението на приятеля ми. 

Стоя затворен, зашеметен в частна лека кола, гарирана до Централните Софийски гробища в очакване при първа възможност да се промъкна до гроба. Близка на семейството притичва специално да ми каже, че заслужавам същата участ…

Като допълнение на всичко, в местен вестник е написано как млад мъж блъска приятела си в пропаст, защото му отказал да стане диверсант. Дали е подход да ме държат в напрежение или го правят от примитивна лошотия – злини бълват отвсякъде, една дълга верига на подтискани страдания, предавани от поколение на поколение. 

Обграждат ме като затягаща се примка.

В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се сливат в едно, виждам хората безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински прекрасни – а те са тези, които правят света възможен и поносим.

Болката затваря, озлобява човека. Непреднамерената добрина, само тя помага. Тя осмисля живота.

А той се държи на толкова малко! »

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

 

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Ташкурган

ТАШКУРГАН

 

 

Ташкурган е бивш оазис и централно място за керваните от миналото на един от многобройните пътища на коприната. Градът се намира в покрайнините на провинцията Ксингианг в Китай между Афганистан, Киргистан, Пакистан и на юг близо до Индия. Наоколо все планини-великани – Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая. В миналото тук е било център на азиатски истории и култури.


 

На път съм да посетя базовите лагери на К2, Гашербрум и Брод Пик откъм китайската част на Каракорум, а тук се отклонявам, за да снимам останалото от богатото минало.  В агенцията, която организира тази малка експедиция синът на директора се оказа влюбен в българка от София – светът е малък. Това помогна да получа разрешение за граничните зони с пропуск и да пресека този район, недостъпен за момента.

Китайците са сложили желязна ръка върху тази стратегически важна гранична област, с безброй пропускателни филтри и въоръжени военни групировки.

 

Единствения възможен език по тези места са жестовете:

В периода 1959-79 китайците са присвоили (както Тибет) тази важна област и връзка с Пакистани хайуей. (130окм между Ислямабад и Кашгар в Китай.) Строенето на този невероятен път, изсечен сред най-могъщата природа на планетата, отнема живота на 1200 души, почти по човек на километър.

 

 

Този гроб с развалините наоколо показват мястото, споменато от Птоломей, където са спирали керваните от Персия. Било е крайна точка за търговците за обмяна на стоките. Марко Поло пише как на китайците от тази епоха са липсвали изразни средства, особена срамежливост, поради която персите вечер оставяли стоката си до каменната кула. На сутринта на същото място намирали количеството коприна, което ако отговаряло по стойност на стоката им, го взимали, ако не, прибирали обратно това, с което са дошли. Следващата вечер китайците на свой ред идвали да завършат сделката и да приберат чуждата или обратно своята стока.

Виждате гробове на суфи и останки от култа на Парсите с култ към Зороастър. Нарочно занемарени от китайците, те са тачени от местните уигури. Дори на няколко километра от Афганистан, жените в тази щастлива долина не са воалирани и си разменяме усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който  пих чай, после като гостенин в града не ме остави да платя.  През двата дни в Ташкурган не срещнах чужденци. За по-дълъг престой  беше необходимо допълнително разрешително и за съжаление не можах  да снимам околностите на това съвсем автентично място, както повечето гранични зони непокварено от  туристи. Някои богати, лъскаво облечени китайци без проблеми пътуват до тук, за да си правят селфита със старините наоколо, без понятие от религия и история – за тях това е Големия Китай.

 

Стратегически мястото е запазило важност, но величието му е безвъзвратно загубено назад в историята. Ориенталският манталитет на уигурите (каквито сме и  българите, техни братовчеди) им помага да се веселят, да вложат табиет в ежедневието, успяват да не се смесват с китайците, техни похитители и да си запазят физиономиите. Това днес им коства бедност, насилия и близо един милион в концентрационни лагери в съседния Тибет.

 

Девойките на фотографията не са воалирани, а се пазят от силния, студен вятър ( намираме се на височината на връх Мусала )

Вакхан Коридор, мястото, през което е минал Марко Поло, когато напуснал Китай по пътя за Самарканд и Бохара, не е далеч. Вакхите със светли очи, гостоприемни и благ характер са далеч от екстремистите мюсюлмани .  (Преди две години взех виза и билет за самолет за този област, но Аллах не пожела да снимам бедните вакхи в  долината между Афганистан, Пакистан и Китай. На сфетофар в Париж избегнах инцидент с велосипеда, но си счупих китки и лакти.)

Девойката с гръб на фотографията е мелез между киргиз и вакх, каквито се намират по пътя в района на Мустаг Ата. На това място под бутуша и тормоза на китайците, живеят прекрасни хора.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: