Върбан – из преживяното 1983 година

Нова Година наближи. Върбан взе отпуск, за да си отдъхне и да поеме въздух на роден терен. Беше се върнал смазан, с ниско паднал дух. На петролните помпи либийците третирали българите като общи работници и се държали много  грубо. Изглеждаше изнервен, Либия била гранично поносима, но за отказване от плана ни не ставаше дума.
Върбан беше помогнал да дойда на себе си след завръщането ми от Нова Зеландия, сега след Либия беше мой ред да му дам кураж и реших да му покажа, че не сме сами. Запознах го с Ален, на който гостуваше приятел Жирар, неотдавна завърнал се от Андите. Събрахме се добри планинари и с микробусчето на Жирар се упътихме към Пирин. Щяхме да спим в колата ниско в гората под хижа Яворов после рано на другия ден да подхванем нагоре към билото. Очертаваше се ясен ден и денивелацията от две хиляди метра със ските нагоре до заслона не представляваше проблем. Тримата бяхме в разцвета на силите си.


Ето какво бях написал в дневника си за този най-дълъг кошмарен ден в живота ми. Тетрадката с тези бележки, която неотдавна открих, преди да замина бях предпазливо скрил в двойното дъно на гардероба в къщи:
« В този ден в който живота и смъртта се събраха в едно, разбрах как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и понякога прекрасни. Стана ми ясно как всяко нещастие, преодоляно успешно, безусловно помага да погледнем на света по-съзнателно, с по-малко илюзии.
Зората ни събуди в света на вековните, облечени в бели одежди пирински борове. Отворихме очи в свеж, кристално ясен ден. Гората ни освобождаваше от стресовете на града, около нас тишината се нарушаваше единствено от пропукване на натежалите от сняг клони. С коланите, залепени на ските, кръстосвахме следи на обитателите на гората. Слънцето срамежливо се промъкваше между проблясващите корони на дърветата и рисуваше сенки по девствения сняг. Пухкави лавинки от някой развижен клон ни създаваха студени изненади във вратовете, смеехме се и ускорявахме крачки. Планината ни приемаше и отваряше място на свободата, която си дарявахме.
По пътя към билото, малко след Средоноса, където гората отстъпва място на клека и лятно време по скалите хортуват помежду си усмихнати еделвайси, с Върбан рамо до рамо се заговорихме за последните ни преживявания. Духът на приятеля ми беше паднал, както никога досега. Опитвах се да го убедя, че ако успея да се оженя и да замина, проблемите му с арабите в Либия и робията с петрола бързо ще приключат. С малко късмет можехме да се съберем навън по-рано от предвиденото. С две думи той трябваше да устиска трудностите и да ме изчака.
Следвахме следите на франсетата пред нас и неусетно набирахме височина: « ето виж, отварят ни път, както досега никой не е правил за нас. » – опитвах да вдигна духа на приятеля си. « Така е тръгнало, така ще става и занапред. Засега е ясно, без външна помощ няма как да се оправим! ». Честно да си кажа повече се опасявах нескопосан инженер, какъвто бях аз, щях ли да се оправя с жена и две деца в Париж. Върбан се смееше, беше ясно, че не обичам професията си, но намираше, че слагам каруцата пред воловете. После на свой ред се замечтаваше. Искаше да продължи с винарство, особено във Франция, място най-богато на разнообразни вина и разбира се, ако желая да се включа Така от приказки и планове неусетно качихме билото. « Върбе, ще успеем, ако не, ще продължим да се учим как да успяваме! » бях заключил дълбокомислено.
На хоризонта далеч зад югославските планини имаше тънка черна ивица. Фронт ли беше или какво? До заслона Баюви дупки оставаха близо два часа стегнато ходене. Щяхме ли да изпреварим загатнатата ивица на хоризонта?! Четиримата се гледахме мълчаливо. В колебанието си да вземем решение Жерар извади термус с чай, Върбан буркан с мед, чертата на хоризонта оставаше една и съща. Без да се бавим повече бяхме набрали достатъчно височина и продължихме напред по добре познатото, най-красиво и опасно било на планините ни.
Три години по-рано на идване от Синаница по същите мраморни ръбове с Върбан ни беше хванала снежна буря. Видимостта беше станала нулева. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ските и щеките, за да се опазим от гръм, прегърнахме се и сгушени прекарахме ноща на триста метра от заслона. Помня как рецитирахме, пяхме, удряхме си шамари, за да не заспим в гърмящата нощ. Бялата смърт тогава само ни погали без да ни прибере.
Сега Върбан продължаваше да бъде тревожен, дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене на същото място, не можех да предценя. Вярно, чертата на хоризонта надебеля, но все пак този път бяхме четирима!
Налагах си да мисля позитивно. В раницата ми кротуваше прясна пъстърва, при Върбан имаше бутилка с домашно вино, да не говорим какво носеха в раниците си франсетата. Такива бяхме с Върбето, той чуствителен, интуитивен рак, а аз огнен оптимист, стрелец. Тези класации винаги ме бяха дразнели. Намирах, че зодиите също, както много неща ни поставят в рамки. По-скоро търсех как да събера в себе си качествата на всички зодии, за да дишам свободно, без ограничения. Дали бях нахален и лаком за живот или с богато въображение, не знам.
Час по късно бяхме приближили заслона, но и чертата на хоризонта надебеля застрашително и много бързо се превърна в тъмно сива вълна с буреносен вятър. Заля ни снежна буря.
« Нещата се повтарят! » – промълви Върбан. Вързахме ските на раниците и бавно крачка в крачка, един след друг продължихме по ръба във възможно най-дясната част на козирката. Нямахме друга възможност, връщането назад беше по-опасно. Заслонът беше пред нас.
Жерар като най-здрав и с опит пое партината най-отпред. Следваше го Върбан, после аз и Ален отзад. Върбан необяснимо защо предпочиташе да се опира на ските си и да ги забожда на всяка крачка. Подхвърлих му да ги стегне отзад на раницата, ръцете да бъдат свободни. Чух последните му думи: « Чоче, само тези момчета…, ако те ни оправят, иначе…! » – « Пъстървата е вече в тигана! » – извиках с упрек в гласа.
Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата с крака в пропастта. Ален бавно протегна ръце, Жирар зад него. Двамата внимателно ме издърпаха. « А Върбан?? » Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Далеч отдолу съвсе слабо дочух гласа на приятеля ми. Поисках да скоча – « Стой! Ти си луд! Ще паднеш върху него и двамата заминавате в пропастта…! » изкрещя Ален и ме улови за раменета.
Върбан беше жив. Да слезем беше невъзможно, той трябваше да издържи! Сутринта по здрач ще потърсим начин, ако е възможно да го приближим. – « Ще дойдем! » – изкрещях, за да кажа нещо. В заслона мълчанието беше зловещо.
На развиделяване бурята поотихна, но непроницаема мъгла беше похлупила планината. Имахме нужда от помощ. В главата си обяснявах трескаво на Върбан, че трябва да издържи. Помощ ще намерим, да изяде меда от буркана в раницата.
Спуснахме се откъм сигурната страна, инстинктивно и максимално бързо на широки диагонали. Подхванахме долината на Влахина река по пътя, който бяхме изминали с Йетте преди година. В Кресна трябваше да има телефон. Върбан беше жив! Директорът на Спасителна служба Пешо Москов от София ни познаваше с Върбан, щеше да изпрати спасителен екип.
В долината се прокрадваха слънчеви лъчи, водеха борба с чернилката високо горе, носеха надеждата фронта да отмине. Оставил багажа на франсетата, олекнал тичах с вътрешното на скиорските си обувки надолу по дефилето. С пресъхнало гърло, спрях да натопя устни, лице, глава в студения поток. Планината горе черна и запушена, тук глави на минзухари и птичи гласове смесени с шума на потока. Отърсвах глава, готов да полетя отново, когато усетих как за момент всичко замря. Бъдеще и минало се стопиха в кристална яснота. Някакъв пакет, спуснат от свише, убедителен, без емоция с ясно очертани думи: « всичко е наред ! ». Светът, Върбан, Животът, Смъртта в някакво безвремие недвусмислено изразяваха: « ВСИЧКО Е НАРЕД ! ». Стръкчетата трева, минзухарите, потока, птичките, Върбан, всички бяха съгласни, всичко беше наред !
Като излязал от далечен сън скочих и се затичвах към спасителния телефон. Животът и смъртта се превърнаха в едно и също нещо! Сърцето знаеше повече от обикновенната мисъл. Туптеше и повтаряше: « Банчо! Банчо! Всичко е наред! ». Не мислех за друго, освен да прегърна приятеля си.
Софийска спасителна служба реагира тревожно, но за съжаление това не бил техен район. « Каменица, Кончето и Баюви дупки се разделят между Банско и Разлог, те ще се оправят, не може да им се бъркаме! .» – беше отговора на дежурния спасител. Тряснах телефона. В обхваналата ме паника се обадих на Кузман, който тръгна веднага с негов приятел за Предела. Човекът бил от УБО, специалните служби с най-добра екипировка в страната. Щели да вземат екип и за мен. На това разчитах и продължих на стоп, за да стигна до срещата ни при колата на французите в гората.
С вида, който имах по пътя никой не отказа да ме вземе. Пристигнах преди Кузман. Местните служби бяха засекли кола с френски номер и побързаха да ме арестуват. Това, че човек умираше в планината бил проблем на спасителите, сподели местния полковник. Бях на път да колабирам, когато Кузман и приятеля му дойдоха, местните сополанковци козируваха на човека от спец службите и се упътихме към хижа Яворов. Спасителите от Разлог трябваше да са на път да извадят Върбан. Нощта падна, пристигнахме уморени, а отрядът от Разлог заварихме в общата спалня: « Ба, па той нема да е вече жив! Че тръгнем за тялото рано утре… »., беше извинението.
Кузман захвърли демонстративно значката си на спасител, хапнахме набързо и тримата продължихме нагоре да спасяваме приятеля ни. Върбан беше в снега вече двадесет и четири часа. Случилото се в хижата ми вдига адреналина достатъчно, за да продължа с Кузман и приятеля му. Фронтът беше отдавна отминал. Двамата силни мъже ми помагаха да ги следвам. Далеч отзад замигаха фенерите на стреснатите от заплахата на Кузман спасители. Откъм Банско не беше ясно дали е тръгнал друг отряд, защото имали проблем с батериите и връзка не можело да се осъществи.
В късна сутрин намерихме счупената козирка. Забравих слабост, главобол и световъртеж, закрещях името на приятеля си. Напразно. Да слезем се оказа невъзможно, въжето не беше достатъчно дълго да ни осигури. Подсичане отстрани без събаряне на снежните дъски и необходима осигуровка също се оказа невъзможно. Нуждаехме се от помощта на спасителния отряд, който не дойде поради нова аларма за приближаващ се фронт. Върбан остана в неясно състояние горе.
В София ме посрешнаха като убиец и мизерен, слабохарактерен тип. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, не пожелаха да ме видят. Последвалото лошо време не позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Изтече цяла седмица и мобилизираха военните.
Върбан беше издал дъх през същата нощ, със счупено плаващо ребро, замръзнал без възможност да диша нормално.
Военните свалиха тялото ниско в гората. Държах за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Двамата имахме еднакво дълбоки, добре очертани линии на живота. Искахме да следваме заедно очертаните съдби в ръцете ни, уверявахме се един друг, че няма как да не успеем. Ръката му сега ледена, чуствах като жива. Усещане, което остана завинаги. Понесах Върбан със себе си. Щях ли да успея да живея за двама?! »
Казват, че малко преди зората нощта е най-тъмна. При мен мракът беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба на приятеля ми. Стоях затворен в кола до гробищата с надежда да изчакам момента, за да се промъкна да запаля свещ. Близка на семейството дойде да ми каже, че скоро ще ме споходи същата участ.
В местен вестник написаха, че съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да става диверсант и да прави връзка с французите. Дали това беше подход на службите да ме държат в напрежение или плод на примитивната човешка лошотия, не беше ясно. Страхът и злото са плод на скрити минали страдания, които лесно причиняват нови. Човек трудно къса вековни вериги.
Кузман се върна обратно на Мусала. Ален, целият в херпеси, страдаше мълчаливо без да се обажда. Единствен татко ме прегърна, убеден че съм направил възможното за приятеля си. Не бях сам. С Ц. споделяхме болката, палехме свещи в ръзлични ъгли на стаята и безмълвно се любехме. Опитвах да надрасна дребнавостта на околните, болката затваря и озлобява хората. Куражът не е за всеки, който го има качва по-високо. Необходим е не само кураж, но и сърце! Малкото добрина в чист вид сякаш спасява цялото болно човечество и дава смисъл на живота.
После колелото на съдбата или по-скоро на живота, тогава се колебаех как да го назова, се завъртя отново. К. дойде и подадахме молба за брак. Разрешението от властите дойде изненадващо бързо. Подписахме в Районния съвет и във Френското посолство. Позволихме си дори лукса за църковен брак, екстравагантно желание на К., любопитна да открие източното православие. Катешизма при католиците я беше направил атеистка, докато нашите фрески, икони и песнопения изглежда я докосваха различно.
Явор от службите вероятно ни е наблюдавал зад кулисите или беше поел друга мисия. До последния подпис живеех с чуството, че ми се готви нещо ново зад гърба. Но както се казва: « всеки облак е облечен в сребърна лента », сякаш някакво благодетелско рамо продължаваше да ми помага. Семейство Ле Б., повече от доволни за успеха на приятеля на дъщеря им, присъстваха на всички церемонии. К., в елегантната си булченска рокля, по време на коктейла в посолството получи месечния си цикъл и без съжаление остави червен печат на едно канапе стил Людвиг XVI в приемната на посолството. В къщи се заливахме от смях за отмъщението й към френските буржоа, « дошли на ваканция в България ». Най-щастлив беше татко, доживял хепи енд за фамилията ни със син, настанен на всичкото отгоре в обществото на стара френска аристокрация. Тук за първи път бях наистина надминал баща си, който изглежда също за първи път беше истински доволен.
К. си замина, а новия задграничен паспорт получих директно от гишето на партера в паспортния отдел на милицията. Напуснах неприятната сграда с  гъделичкащо вътрешно желание да размахам новия паспорт пред човека зад тежката кожена врата. Вместо това натисках радостно педалите на велосипеда обратно към къщи с чуството, че света този път наистина беше мой.
Парите за влака към Париж дойдоха от Ж., който купи старата многотомна енциклопедия Ларус на дядо Иван. От Българската Народна Банка получих отново полагаемите се сто долара за извън граница.
Татко без да го покаже се готвеше да понесе тежестите на самотата. А. и Ж. деликатно се спотаиха без да афишират радостта си да помогнат на сродна душа да излезе от клетката.


Приготвях багажа си за заминаване, когато по радиото съобщиха, че е станал пожар на връх Мусала. Имало вятър, пожарът, предизвикан от искри във вътрешен кабел се развил твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви.
С това се затвори една голяма глава от живота ми в България. Бях ли готов без програма да скоча в неизвестното? Нямаше как да го знам. Поех въздух и скочих.

( Този текст е извадка от книгата „Извън рамките“, която пиша в момента, причина да занемара блоговете напоследък.)

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Ташкурган

ТАШКУРГАН

 

 

Ташкурган е разположен в  оазис, от най-значимите по пътя на коприната или по-точно разположен на най-централно място за керваните от миналото. Пътища на коприна има повече от пръстите на ръцете ни. Градът се намира в близост – от една страна до Афганистан, от друга до Киргистан, от трета до Пакистан, а малко по-далеч на юг до Индия, като в същия момент вие сте в Китай, в покрайнините на провинцията Ксингианг. На това място  се събират великаните Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая, нещо като център на всички азиатски истории и култури от миналото.


 

Тръгнал да търся базовите лагери на К2, Гашербрум и Брод Пик в китайския Каракорум, реших да направя едно отклонение и с  много трудно добито разрешение си дадох възможност да разбера какво е останало от това интересно кръстовище на култури. Отговорът е: много малко!

Китайците отдавна са сложили желязна ръка на тази стратегическа гранична област с безброй пропускателните филтри и въоръжени военни щъкащи навсякъде.

 

Ясно е, че тук единствения възможен език са жестовете:

С огромни усилия в периода 1959-79 китайците са успяли да овладеят тези важни писти, кръстосващи областта. Най-живописен и интересен от всички е пътя от 1300км между Гилгит в Пакистан и Кашгар в Китай,  сега наречен Пакистани хайуей. Строенето на този невероятен път, изсечен сред най-могъщата природа на планетата, казват е отнело живота на 1200 души, почти по човек на километър.

 

 

Гробът и развалините наоколо показват мястото, споменато от Птоломей, където са се спирали керваните от Персия – крайна точка, където са се срещали търговците, за да обменят стоката си. Марко Поло разправя как на китайците от тази епоха са липсвали изразни средства, особена срамежливост, в която персите вечер са оставяли стоката си до каменната кула, а на сутринта там намирали количество коприна, което ако отговаряло по стойност на стоката им, те го взимали, ако не прибирали обратно това, с което са дошли. През следващата вечер китайците на свой ред идвали да завършат сделката и да приберат чуждата или обратно своята стока.

Гробовете, които виждате са на суфи с останки от култа на Парсите с култ към Зороастър. Макар нарочно занемарени от китайците, те са тачени от местните уигури. Дори да се  намираме на няколко километра от Афганистан, жените в тази щастлива долина не са воалирани и можехме  да си разменим усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който заедно пихме чай и като гостенин в града не ме остави да платя. Вярно е, че не срещнах друг чужденец – поне за двата дни, които бях в Ташкурган. За повече от два дни престой в този град се налагаше по-специално разрешително. Изпитах едва ли не ярост от това да не ми позволят да разгледам околностите – на място, богато на история и най-вече автентично, непокварено от запълващи времето си туристи. Богатите, лъскави китайци, стигнали безпроблемно до тук, си правеха селфита със старините за фон, без да имат понятие от суфи и история…

 

Величието тук се е загубило далеч в историята. Стратегически то е запазило важността си, а дали е бедно или дори мизерно, зависи от гледната точка, защото ориенталския манталитет на уигурите им позволява да се веселят и да влагат табиет в живота. Запазили са физиономията си и не се смесват с китайците. (да не кажа похитителите си)

 

Девойките не са воалирани, те просто се криеха на завет от силния, студен вятър ( височината тук е близка до тази на връх Мусала )

Вакхан Коридор не беше далеч от тук. Това е мястото, през което е минал Марко Поло, напускайки Китай на път за Самарканд и Бохара. Преди две години имах виза и билет за самолет за там, но Аллах не пожела да ме остави да снимам бедните вакхи в тази интересна долина между Афганистан, Пакистан и Китай. Избягвайки инцидент на един сфетофар, прелетях над велосипеда  си и успях да си счупя двете китки и лакти. Вакхите със светли очи и благ характер, чаровни и далеч от екстремистите мюсюлмани оставих за друг път при случай – това момиченце от фотографията е киргиз и вероятно вакх.

Ето и една черно бяла фотография с чудесн спомен от това за съжаление измъчено от китайците място от хубавата ни планета.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: