Из преживяното: 1983 година (Върбан)

3 Март, 1983 година

         « Установяваме се в подножието на Пирин, в началото на гората под хижа Яворов. Ще спим в бусчето на Жирар.

         Събужда ни кристално чиста зора, просветнала между вековните пирински мури. Гигантите, натежали от пресен мартенски сняг, припукват ритмично и от клоните им се сипят потоци, искрящи снежинки. Ранобудната Планина ни приема, гостоприемна и по-красива от всякога.

         Французите възбудено дърпат нагоре. С Ясен ги следваме, вървим по-бързо от обикновено. Преди обяд задминаваме запустялата хижа Яворов. Времето е чудесно, само Ясен е необичайно мълчалив.      

         „Чоче, досега не са ни правили такава партина, потръгва ни. Така ще става и занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.

         „От твоите уста в Божи уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен, но погледът му е малко вял.

         „Ще успеем във всичко, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“

         Унесени в мисли следваме следата на франсетата. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи бързо. Ще се съберем в Париж, после каквото сабя покаже…

         Наближаваме билото. Франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия се е източила тънка, черна ивица. До заслона „ Баюви дупки“ с добър ход са ни необходими максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо изважда термус с чай. Ясен буркан с мед.

         Чертата на хоризонта стои все така закована.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Стъпили сме на билото, чертата не се променя, обратно не ни връща. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да ни се размине. » – и продължаваме максимално бързо по билото.

        Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Веднъж стъпили по ръбовете нямаме желание да се върнем обратно. “Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да се размине.“ – казваме и продължаваме мобилизирани максимално бързо към заслона.

         Преди три години по същия ръб с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере.

         Сега Ясен напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, върви мълчалив, малко нервен и тревожен.

„Чоче, пъстървата в раницата ми се размърда… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се и опитвам да съм оптимист.

         „Веднъж да стигнем, само хубави неща ни очакват!“ – окуражавам и себе си.

         Чертата на хоризонта внезапно надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица.      

         Връзваме ските на раниците. Всички, освен Ясен. Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.

         „Този път сме четирима!“ – чувам Ясен да говори като на себе си.

         За връщане не се говори.

         Жерар води партината. След него е Ясен. Продължава да държи ските в ръка, щеките в другата и при всяка крачка ги забожда в снега. Ръцете му не са свободни. Това ме дразни. Провиквам се да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките.    Викам още по-силно: „пъстървата е в тигана-а!“.

         „Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.

         И това са последните му думи. 

         Козирката под нас се отлепя. Увисвам над пропастта, вкопчен в скалата. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.

         А Ясен?! Ясен е долу!

         Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         „Чоче! Чоче!„

          Познатият глас, накъсан от виелицата отговаря:

         „Да до-йде-е… Ня-кой…“

         Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.

         „Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.

         „Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.

         Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не е възможно да се оправим. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         „Чоче, бъди позитивен… Яж мед, силен си, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“

         Да, но се отдалечавам.

         Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.

         Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток. После лицето и цялата пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира. Неочаквано отвътре в мен прозвучава познато от Каикохе: „всичко е наред!“

         Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева и те повтарят: „всичко е наред!“.

         Миг и вечност са едно и също нещо.

         Хълцам от болка и радост.

         „Чоче! Чоче!“

         Тичам и повтарям „всичко е наред!“, сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас отговаря формално и лаконично: „Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай.

         Ужасен трясвам телефона и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до колата на Жерар, очакват диверсанти. Аз съм първия.

        „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите, де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.

         „Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“

         Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         Ниско долу зад нас примигват фенерчета на спасители, стреснати от реакцията ни.

         Изминали са повече от двадесет и четири часа.

         Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.

         Този път без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем при Ясен.

         Спасителите обявяват нов фронт от запад и прекратяват акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Да, но батериите в станциите им са паднали и връзката между двата отряда се прекъсва. „Не иска да рискуваме. Иде нов фронт!“ – повтарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощта им.

         Ясен остава горе.

         Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но отказват да ме видят.

         Времето наистина се влошава. Акции вече не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите на Ясен мобилизират военните.

         Изтича цяла седмица. Тялото на приятеля ми най-после е намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си.

         Ледена и жива.

         Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.

         С болка в гърдите, коленича в снега и обещавам на Ясен да живея за двама.

         Мракът около мен се сгъстява. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.

         Седя зашеметен в леката кола на близък, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…

         Като допълнение на всичко, в местен вестник пише как заобиколени от чужденци, млад мъж блъска приятеля си в пропаст, защото същият му отказва да стане диверсант. Дали от подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злините бълват от всякъде. Веригата от потискани страдания, предавани от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и рядко истински прекрасни. А само те правят света поносим и изобщо възможен.

         Разбирам до каква степен болката затваря и озлобява. Само естествената, неизмислена добрина, ни помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко!

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

Приготвях си багажа за Париж, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и разочарования.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Ташкурган

ТАШКУРГАН

 

 

Ташкурган е бивш оазис, централно място за керваните от миналото по един от многобройните пътища на коприната. Градът се намира в покрайнините на провинцията Ксингианг в Китай между Афганистан, Киргистан, Пакистан, на юг не далеч от Индия. Заобиколен от планините-великани – Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая, в миналото това място е било център на азиатските истории и култури.


 

Тръгнал съм с намерение да посетя базовите лагери на К2, Гашербрум и Брод Пик откъм китайската част на Каракорум. Тук се отклонявам, за да снимам останките от едно богато минало.  Синът на директора в агенцията, която организира тази малка експедиция  е влюбен в българка от София. Светът за мен се оказа голям и малък едновременно, защото това ми помогна да получа трудното разрешение за граничните зони, особено в район, почти недостъпен за момента.

Китайците са сложили желязна ръка върху тази стратегически важна гранична област, има безброй пропускателни филтри с въоръжени военни групировки. Причината е в недоволството на местните таджици със силно чуство за националност и диктаторските реакции на китайците.

 

Единствения възможен език по тези места са жестовете.

В периода 1959-79 китайците са присвоили тази важна област (подобно на Тибет в съседство), свързана с Пакистани хайуей дълъг 130окм. между Ислямабад и Кашгар. Строенето на този невероятен път, изсечен сред най-могъщата природа на планетата е отнел живота на 1200 души, почти по човек на километър.

 

 

Този гроб с прекрасната гледка  и развалини наоколо, показва мястото, споменато от Птоломей, където са спирали керваните от Персия. Това е била крайна точка за търговците за обмяна на стоките. Марко Поло пише как на китайците от тази епоха са липсвали изразни средства – особена срамежливост, поради която персите вечер оставяли стоката си до каменната кула. На сутринта на същото място те намирали количеството коприна, което, ако отговаряло по стойност на стоката им, взимали, ако не, те се прибирали обратно това, с каквото са дошли. Следващата вечер китайците на свой ред идвали да завършат сделката и да приберат чуждата или обратно своята стока.

Виждате гробове на суфи и останки от култа на Парсите с култ към Зороастър. Нарочно занемарени от китайците, тези места са тачени само от местните уигури. Само на няколко километра от Афганистан, жените в тази щастлива долина не са воалирани. Разменяме си усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който  пих чай и като гостенин в града не ме остави да платя. В Ташкурган не срещнах чужденци. За по-дълъг престой  беше необходимо допълнително разрешително, което ми попречи  да снимам в околностите на това особено място, останало автентично, каквито са повечето гранични зони. Богати, лъскаво облечени китайци  се случва да пътуват до тук, за да си направят няколко селфита със старините, без понятие от религия и история. За тях това е просто „Големият Китай“.

 

Стратегически мястото е запазило важност, но величието е безвъзвратно загубено в историята. Ориенталският манталитет на уигурите (каквито сме и ние, българите, техни братовчеди) им помага да се веселят, да влагат табиет в ежедневието си и все още да не се смесват с китайците, техните похитители, за да запазят физиономиите си. Това  им коства бедност, насилия, с близо един милион от тях в концентрационни лагери, недалеч в съседния Тибет.

 

Девойките не са воалирани, пазят се от силния, студен вятър. По пътя се намираме на височината на връх Мусала.

Вакхан Коридор, мястото, през което е минал Марко Поло, когато напуска Китай по пътя за Самарканд и Бохара, също не е далеч. Вакхите, повечето със светли очи, са гостоприемни, имат благ характер и нищо общо с екстремистите мюсюлмани . Една чудесна дестинация за пътуване в един още автентичен свят, за който ще поставя специален блог.

Девойката с гръб на фотографията е мелез между киргиз и вакх, каквито има по пътя в района на Мустаг Ата. Тук под бутуша и тормоза на китайците, също живеят прекрасни хора.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: