Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал за най-кошмарното денонощие в живота ми:

3 Март, 1983 година

         « В подножието на Пирин се установихме в началото на гората под хижа Яворов. Преспахме в бусчето на Жирар. Сутринта ни събуди кристално чистата зора, просветнала между вековните мури наоколо. Гигантите припукваха, натежали от пресен мартенски сняг. Между едва прокрадващите се лъчи на слънцето от клоните им се лееха потоци искрящи снежинки. Ранобудната планината ни приемаше, по-красива и гостоприемна от всякога.

         Французите възбудени дръпнаха нагоре. С Ясен ги следваме, вървим по-бързо от обикновено и преди обяд вече сме задминали запустялата хижа Яворов. Наоколо всичко е чудесно, освен, че Ясен още от сутринта е необичайно мълчалив.

         „Чоче, досега не са ни правили партина. Потръгва ни, не мислиш ли? Така ще бъде и занапред!“ – опитвам да окуража приятеля си.

         „От твоите уста в Божи уши“ – усмихва се наполовина Ясен, свръх чувствителен и по-реалист от мен. Но погледът му продължава да е вял.

         „Ще успеем, убеден съм! Ако не сега, когато стане! Айде, зарадвай се най-после!“

         Следваме следите на франсетата унесени в мисли. За мен е повече от ясно – ако ми разрешат да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи, събираме се в Париж и каквото сабя покаже

         Наближаваме билото, франсетата ни очакват с погледи тревожно вперени на запад. На хоризонта зад Югославия като закована се е източила тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » с добър ход са ни необходими около два максимум три часа. Ще изпреварим ли фронта? Жерар мълчаливо вади термус с чай, Ясен буркан с мед.

         Чертата на хоризонта е същата.

         Намираме се на най-красивото, любимо и опасно било на българските планини. Стъпили сме на билото, чертата не се променя, обратно не ни връща. « Възможно е вятърът да завърти фронта и бурята да ни се размине. » – и продължаваме максимално бързо по билото.

         Преди три години по същия ръб с Ясен ни застигна снежна буря. Нямаше видимост, електичество жужеше от всички страни. Заровихме в снега ски, щеки, всичко метално и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме стихове, бихме си шамари, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт ни докосна без да ни прибере...

         Сега Ясен напредва пред мен. Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене, върви мълчалив, сякаш нервен и тревожен.

         „Чоче, пъстървата в раницата се раздвижи… При теб е виното, за лакомствата при франсетата да не говорим…“ – провиквам се и опитвам да бъда оптимист.

         « Само веднъж да стигнем, очакват ни само хубави неща! » – окуражавам и себе си.

         Чертата на хоризонта надебелява, превръща се в черна вълна. Връхлита ни буреносен вятър със суграшица.  

         Връзваме си ските на раниците. Всички, освен Ясен. „Този път сме четирима!“ – чувам приятеля ми да говори като на себе си.

         Крачим по ръба един след друг, максимално встрани на козирката.

         За връщане не се говори.

         Жерар води партината. След него напредва Ясен, който държи ските си в една ръка, щеките в друга и ги забожда в снега при всяка крачка. Ръцете му не са свободни и това ме дразни! Извиквам му да ги стегне на раницата и да си служи само с щеките.

         „Пъстървата е в тигана-а!“ – се провиквам.

         „Нещата се повтарят!“ – отговаря Ясен.

         И това са последните му думи. 

         Козирката под нас се отлепя. Вкопчен в скалата, вися над пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпват на оголения ръб.

         А Ясен?! Ясен е ниско долу!

         Надвикам виещия вятър, крещя неистово над пропастта:

         „Чоче! Чоче!„

         … Дочуваме познатия глас, накъсан от виелицата:

         „Да… до-йде-е… Ня-кой…“

         Надвесен надолу, искам да скоча при приятеля си.

         „Стой! Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта!“ – викат в хор французите и ме удържат.

         „Чоче трябва да издържиш… Ще издържиш!… Ще дойдем!…“ – крещя, без да ми е ясно какво казвам.

         Мълчанието в заслона е оловно. Вятърът отвън бушува зловещо, яростен, неукротим. Нощта е зазидала всеки от нас в мрака на собственото му страдание.

         Към развиделяване бурята затихва, но мъглата остава непроницаема.

         Да слезем при Ясен е абсурдно. Сами не е възможно да се оправим. Нуждаем се от помощ! Спускаме се слепешката на изтеглени диагонали по склона към долината на Влахина река.

         „Чоче, бъди позитивен… Яж мед, силен си, трябва да издържиш… Веднъж нали успяхме?!“ – въртя ските и безутешно повтарям– „С теб съм…, ще се върна максимално бързо!“

         Да, но се отдалечавам.

         Оставям багажа си на французите и хуквам по долината. Същата, по която минахме с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – повтарям и тичам.

         Надбягвам се с времето. Няколко слънчеви лъча опитват да преборят чернилката. Потапям пресъхналата си уста в първия шумящ поток, после лицето, цялата си пламнала глава.

         За миг потокът, гърмящата Планина, цялата Природа утихва, замира и в ушите ми зазвучава старото, познато от Каикохе: « всичко е наред!».

         Ясен, Животът, Смъртта, Потокът, стръкчетата Трева, всички заедно повтарят: « всичко е наред! ».

         Миг и вечност в едно.

         Хълцам от болка и радост.

         „Чоче! Чоче!“

         Тичам и повтарям отново « всичко е наред! », сякаш заедно с невъзможното, всичко е възможно.

         От Софийска Спасителна Служба сух, канцеларски глас ми отговаря формално и лаконично: « Не се бъркаме на спасители от друг район! Подавам сигнал в Разлог, колегите ще поемат случая. Районът е техен, ти не се притеснявай. »

         Трясвам телефона ужасен и панически въртя на Кузман. Той е готов да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

         Красноречивият ми вид ускорява стопа. Пристигам преди Кузман, но местни милиционери, ступорени в бойна готовност до колата на Жерар очакват да заловят диверсантите. Аз съм първия.

         „Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез франсета. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас, та и на спасителите де са горе! – Они са веке в акция, а теб ке требе да задържим.“ – развиква се поручика на местен диалект.

         Малко преди да колабирам, Кузман пристига с приятел, неясно познанство от спец службите УБО. Двамата носят ултрамодерни скиорски екипи. Милиционерите им козируват, подвиват опашка и тихомълком се оттеглят.

         В хижата стигаме около полунощ. Спасителите са легнали на топло в общата спалня.

         „Ба, па той веке нема да е жив!“ – е реакцията – „Най-добре шъ е утре, на светло… Шъ го изровим бе, нема страшно…“

         Занемявам. Кузман захвърля значката си на спасител, хапваме набързо и продължаваме към билото.

         Ниско долу зад нас примигват фенерче на спасители, стреснати от реакцията ни.

         Изминали са повече от двадесет и четири часа.

         Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, крещя името на приятеля си.

         Без отговор.

         Въжето, с което разполагаме не е достатъчно дълго, за да слезем при Ясен.

         Спасителите обявяват нов фронт от запад и са прекъснали акцията, въпреки че откъм местността Суходола е тръгнал друг отряд, директно към мястото на Ясен. Да но батериите в станциите им са паднали, връзката между двата отряда се прекъсва. « Не иска да рискуваме. Иде нов фронт! » – отговарят от спасителния отряд, когато настояваме за помощ…

         Ясен е горе.

         Сам.

         В София ме посрещат като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Ясен ни имат за братя, но отказват да ме видят.

         Времето се влошава наистина. Акции вече не са възможни. Вдига се голям шум. Родителите на Ясен мобилизират военните.

         Изтича цяла седмица. Тялото на приятеля ми е най-после намерено. Пресрещам военните в гората под Разложки суходол. Със счупено плаващо ребро и затруднено дишане, Ясен е издъхнал още през първата нощ.

         За последен път държа ръката на приятеля си.

         Ледена и жива.

         Познавам я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни са еднакво дълбоки и добре очертани. Полагаше ни се да живеем дълго.

         С болка в гърдите, коленичил в снега, обещавам на Ясен да живея за двама.

         Мракът продължава. Не ме допускат на погребението на приятеля ми.

         Седя зашеметен в леката кола на приятел, гарирана до Централните Софийски гробища. Чакам за възможност да се промъкна до гроба на приятеля си, за да запаля свещ. Близка на семейството идва да ми каже само, че заслужавам същата участ, която няма да закъснее…

         Като допълнение на всичко, в местен вестник е написано как сред група чужденци, млад мъж е блъснал приятеля си в пропаст, защото същият му е отказал да стане диверсант. Дали от подход да ме държат в напрежение или от примитивна лошотия, злини бълват от всякъде. Веригата от потискани страдания, предавани между хората от поколения, ме обгражда като затягаща се примка.

         В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се събраха в едно, хората се показаха безмерно ужасни, невероятно повърхностни и много рядко истински прекрасни. А само те правят света възможен и поносим.

         Разбрах до каква степен болката затваря, озлобява. Само естествената, неизмислена добрина ни помага да осмислим живота.

         Живот, който се държи на толкова малко! »

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само баща ми ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Ташкурган

ТАШКУРГАН

 

 

Ташкурган е бивш оазис, централно място за керваните от миналото по един от многобройните пътища на коприната. Градът се намира в покрайнините на провинцията Ксингианг в Китай между Афганистан, Киргистан, Пакистан, на юг не далеч от Индия. Заобиколен от планините-великани – Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая, в миналото това място е било център на азиатските истории и култури.


 

Тръгнал съм с намерение да посетя базовите лагери на К2, Гашербрум и Брод Пик откъм китайската част на Каракорум. Тук се отклонявам, за да снимам останките от едно богато минало.  Синът на директора в агенцията, която организира тази малка експедиция  е влюбен в българка от София. Светът за мен се оказа голям и малък едновременно, защото това ми помогна да получа трудното разрешение за граничните зони, особено в район, почти недостъпен за момента.

Китайците са сложили желязна ръка върху тази стратегически важна гранична област, има безброй пропускателни филтри с въоръжени военни групировки. Причината е в недоволството на местните таджици със силно чуство за националност и диктаторските реакции на китайците.

 

Единствения възможен език по тези места са жестовете.

В периода 1959-79 китайците са присвоили тази важна област (подобно на Тибет в съседство), свързана с Пакистани хайуей дълъг 130окм. между Ислямабад и Кашгар. Строенето на този невероятен път, изсечен сред най-могъщата природа на планетата е отнел живота на 1200 души, почти по човек на километър.

 

 

Този гроб с прекрасната гледка  и развалини наоколо, показва мястото, споменато от Птоломей, където са спирали керваните от Персия. Това е била крайна точка за търговците за обмяна на стоките. Марко Поло пише как на китайците от тази епоха са липсвали изразни средства – особена срамежливост, поради която персите вечер оставяли стоката си до каменната кула. На сутринта на същото място те намирали количеството коприна, което, ако отговаряло по стойност на стоката им, взимали, ако не, те се прибирали обратно това, с каквото са дошли. Следващата вечер китайците на свой ред идвали да завършат сделката и да приберат чуждата или обратно своята стока.

Виждате гробове на суфи и останки от култа на Парсите с култ към Зороастър. Нарочно занемарени от китайците, тези места са тачени само от местните уигури. Само на няколко километра от Афганистан, жените в тази щастлива долина не са воалирани. Разменяме си усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който  пих чай и като гостенин в града не ме остави да платя. В Ташкурган не срещнах чужденци. За по-дълъг престой  беше необходимо допълнително разрешително, което ми попречи  да снимам в околностите на това особено място, останало автентично, каквито са повечето гранични зони. Богати, лъскаво облечени китайци  се случва да пътуват до тук, за да си направят няколко селфита със старините, без понятие от религия и история. За тях това е просто „Големият Китай“.

 

Стратегически мястото е запазило важност, но величието е безвъзвратно загубено в историята. Ориенталският манталитет на уигурите (каквито сме и ние, българите, техни братовчеди) им помага да се веселят, да влагат табиет в ежедневието си и все още да не се смесват с китайците, техните похитители, за да запазят физиономиите си. Това  им коства бедност, насилия, с близо един милион от тях в концентрационни лагери, недалеч в съседния Тибет.

 

Девойките не са воалирани, пазят се от силния, студен вятър. По пътя се намираме на височината на връх Мусала.

Вакхан Коридор, мястото, през което е минал Марко Поло, когато напуска Китай по пътя за Самарканд и Бохара, също не е далеч. Вакхите, повечето със светли очи, са гостоприемни, имат благ характер и нищо общо с екстремистите мюсюлмани . Една чудесна дестинация за пътуване в един още автентичен свят, за който ще поставя специален блог.

Девойката с гръб на фотографията е мелез между киргиз и вакх, каквито има по пътя в района на Мустаг Ата. Тук под бутуша и тормоза на китайците, също живеят прекрасни хора.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: