Върбан – из преживяното 1983 година

Ето какво бях написал в една тетрадка след последвалото най-кошмарното денонощие в живота ми:3 Март, 1983 година

« Спахме в колата на Жерар, която оставихме в гората ниско долу под хижа Яворов. Блясъка на кристално чистата зора ни вдигна на крак. Гигантските вековни мури, с клони натежали от сняг пропукват ритмично, изливат потоци искрящи от слънцето снежинки. Планината се събужда, красива и гостоприемна. 

Със ските пресякохме следи на невидими горски обитатели. Мълчаливо набрахме височина, около обяд задминахме празната хижа и намалихме ритъма си. С Върбан следвахме следата от ските на французите пред нас. Опитвах да повдига духа на приятеля ми, който продължаваше да е унил.

– Досега никой не ни е правил партина Чоче. Потръгва ни, нали виждаш. Така ще става и занапред!

– От твоите уста в Божиите уши – погледна вяло Върбан, кактко винаги свръх чуствителен и по-голям реалист от мен.

– Ще успеем, убеден съм! Ако не, ще продължаваме, докато стане! Хайде, зарадвай се най-после! – насърчх го отново.

За мен е повече от ясно, ако ми позволят да се оженя, проблемът с робията на прятеля ми в Либия ще приключи и много бързо ще се съберем в Париж. 

Французите вече бяха стигнали билото и ни очакваха с погледи обърнати на запад. На хоризонта над Югославия се беше очертала тънка черна ивица. До заслона « Баюви дупки » при добър ход оставаха около два часа. Дали наближава фронт и щяхме ли да го изпреварим? Жерар мълчаливо извади термус с чай, а Върбан буркан с мед от раницата си. Чертата на хоризонта остана същата. 

Намирахме се на най-красивото, опасно и любимо било от българските планини. Набрали бяхме височина, не ни е в стила да се върнем обратно. Освен това чертата стоеше непроменена. Ако вятър завърти фронта, можеше да ни се размине. Заслонът не беше далеч и решихме да продължим по билото.

Преди три години по същите ръбове с Върбан ни беше застигнала снежна буря. Нямаше видимост. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ски, щеки и всичко метално в снега, и вкопчени един в друг прекарахме ноща на броени метри до заслона. Пяхме, рецитирахме, бихме си шамари до сутринта, за да не заспим. Песните ни се сливаха с тътена на бурята. Бялата смърт само ни докосна, без да ни прибере.

Дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене,  Върбан продължаваше да е тревожен. В раницата си носех прясна пъстърва, Върбан домашно вино, да не говорим за лакомствата в багажа на франсетата. Напредвахме бързо, очакваха ни хубави неща. 

Чертата на хоризонта внезапно надебеля, превърна се в черна вълна, която ни връхлетя с буреносен вятър. Този път сме четирима! 

Вързахме ските на раниците и един след друг, стъпка в стъпка продължихме по ръба максимално встрани от козирката. За връщане не стана дума.

Жерар водеше партината, Върбан стъпваше в следите му. Виждах как държи ските си в ръце и ги забожда при всяка крачка пред себе си. Това ме дразнеше, извиквам му да ги стегне отзад на раницата си, за да са ръцете му свободни. 

– Пъстървата е вече в тигана! – изкрещявам за кураж.

– Нещата се повтарят! – това са последните му думи.  

Козирката под нас се отлепи. Вкопчих се в скалата с един крак в пропастта. Доминик и Жерар внимателно ме издърпаха. 

А Върбан?! Върбан е долу. 

Надвесен над пропаста крещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » 

Тримата дочухме познатия глас. Приготвих се да скоча при приятеля си. 

– Ти си луд! Заминавате и двамата в пропастта! – крещяха в хор французите.

– Трябва да издържиш! Ще дойдем! – провикнах се, за да кажа нещо. 

Мълчанието в заслона беше оловно. Вятърът бушуваше все така зловещо. Яростен и неукротим. 

На развиделяване бурята утихна, но мъглата остана непроницаема. Имаме нуждах от помощ. 

Повтарях си безутешно на ум: « Връбче, ще издържиш…, яж от меда, трябват ти сили. Бъди позитивен…, веднъж нали успяхме! С теб съм…, ще се върна! » 

Да, но бях далече от него. Не оставаше друго, освен да тичам надоло за помощ.

Спуснахме се слепешката по склона до Влахина река. Оставих багажа си на французите и се затичах надоло по долината, същата, която бяхме изминали с Йетте преди година. « В Кресна има телефон. Директорът на Спасителна служба в София ни познава, ще изпрати печени алпинисти. Приятелят ми е жив! » – опитвах да се убеждавам в движение.

Надбягвах се с времето. Високо горе през чернилката се прокраднаха няколко слънчеви лъча. В първия шумящ поток натопих пресъхналата си уста и лицето, после цялата си запалена глава. Природата наоколо заглъхна – шумът на потока, бученето на планината, всичко замря и във въздуха прозвуча отново познатото от Каикохе « всичко е наред ». Върбан, Животът, Смъртта, стръкчетата трева наоколо повтаряха с мен: « всичко е наред ».

« Банчо! Банчо! » – хълцах от болка и радост. Тичах надолу и повтарях: « Всичко е наред! », сякаш заедно с невъзможното всичко друго беше възможно. 

От Софийска Спасителна Служба сух канцеларски глас отговори, формално и съвсем лаконично: « Не се бъркаме на спасители от друг район! Ще подадем веднага сигнал в Разлог, а колегите ще поемат грижата. Районът е техен! » 

Тряснах телефона и завъртях на Кузман, който обеща да тръгне веднага. Ще се срещнем в гората при колата на французите.

Красноречивият ми вид ускори стопа и пристигнах преди Кузман, ала местните милиционери, закотвени до колата на Жерар, ме арестуваха. 

– Некой да се трепе о планината, а ти к’во си правил со тез французи. Брей, само ни създавате проблеми, да зна’ш! На нас и на спасителите! Они са веке в акция. Теб ке требе да задържим. – развика се поручика на местен диалект. 

Вече щях колабирам, когато Кузман пристига с негов приятел, неясно познанство от спец службите « УБО*». Двамата донесоха ултрамодерен скиорски екип и за мен. Милиционерите козируваха и тихомълком се оттеглиха. Към полунощ в хижата заварихме спасителите налягали на топло в общата спалня.

( * Бел.а. Управление за безопасност и охрана) 

– Ба, па той нема да е жив! – беше реакцията им – Най-добре шъ е утре на светло… Ше го изровим…

Занемях. Кузман откачи значката си на спасител и демонстративно я захвърли. Хапнахме набързо и продължихме сами към билото. 

Ниско долу зад нас виждяхме да мигат светлинки от фенерчетата на спасителите, явно стреснати от случилото се. От инцидента бяха изминали двадесет и четири часа.

Надвесен над пропастта при счупената козирка, забравил главобол, умора, световъртеж, закрещях отново името на приятеля си. Без отговор. 

Въжетата, с който разполагахме се оказаха недостатъчни, за да слезем в пропаста. Поради аларма за нов фронт отрядът от Разлог за срам и резил се оттегли, на всичкото отгоре батериите на станциите им били спаднали. Върбан остана сам.

В София ме посрещнаха като мизерен, слабохарактерен тип, убиец на приятеля си. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, сега отказаха да ме видят.

Времето се влоши и не позволяваше на акцията да продължи. Вдигна се голям шум. Мобилизираха военните. 

Изтече седмицата. Военните свалиха тялото в гората. Върбан беше счупил плаващо ребро и заради затруднено дишане е издъхнал още през първата нощ. 

Държах ръката на приятеля си за последен път, ледената и жива, познавах я като своя. Линиите на живота в дланите на двама ни бяха добре очертани и еднакво дълбоки. Полагаше ни се дълъг живот. 

Стоях безмълвен до него в снега и му обещах да живея за двама. 

Казват, че малко преди разпукването на зората, нощта става най-черна. Мракът в случая беше тотален. На погребението не ме допуснаха. В частна лека кола, гарирана до Централните Софийски гробища, стоях зашеметен, в очакване при първа възможност да се промъкна до гроба на Върбан. Близка на семейството притичва до колата специално да ми каже, че заслужавам същата участ.

Като допълнение на всичко това, в местен вестник пишеше как приятел блъска приятела си в пропаст, защото отказал да стане диверсант. Дали беше подход да ме държат в напрежение или го правеха от примитивна лошотия, беше все едно. Злините бълваха отвсякъде като вериги на подтискани страдания, наследени от поколенията ни от векове. Усещам ги като затягаща се примка.

В тази безкрайно дълга седмица, когато животът и смъртта се сляха в едно, видях как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и съвсем рядко истински прекрасни! Болката затваря и озлобява човека. Помага ни само непреднамерената добрина. Тя осмисля живота! »

 

След погребението, на което не ме допуснаха да присъствам, Кузман се прибра на връх Мусала, а Доминик, целия в херпеси, скри болката си без да се обажда. Само татко ме прегърна, убеден, че съм направил възможното за приятеля си.

 

Приготвях си багажа, когато по радиото съобщиха за пожар на връх Мусала. Имало силен вятър. Пламъците, предизвикани от искрене на вътрешен кабел, се развили твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви, а заедно с нея една цяла епоха на щастливи полети и неудачи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Ташкурган

ТАШКУРГАН

 

 

Ташкурган е бивш оазис и централно място за керваните от миналото на един от многобройните пътища на коприната. Градът се намира в покрайнините на провинцията Ксингианг в Китай между Афганистан, Киргистан, Пакистан и на юг близо до Индия. Наоколо все планини-великани – Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая. В миналото тук е било център на азиатски истории и култури.


 

На път съм да посетя базовите лагери на К2, Гашербрум и Брод Пик откъм китайската част на Каракорум, а тук се отклонявам, за да снимам останалото от богатото минало.  В агенцията, която организира тази малка експедиция синът на директора се оказа влюбен в българка от София – светът е малък. Това помогна да получа разрешение за граничните зони с пропуск и да пресека този район, недостъпен за момента.

Китайците са сложили желязна ръка върху тази стратегически важна гранична област, с безброй пропускателни филтри и въоръжени военни групировки.

 

Единствения възможен език по тези места са жестовете:

В периода 1959-79 китайците са присвоили (както Тибет) тази важна област и връзка с Пакистани хайуей. (130окм между Ислямабад и Кашгар в Китай.) Строенето на този невероятен път, изсечен сред най-могъщата природа на планетата, отнема живота на 1200 души, почти по човек на километър.

 

 

Този гроб с развалините наоколо показват мястото, споменато от Птоломей, където са спирали керваните от Персия. Било е крайна точка за търговците за обмяна на стоките. Марко Поло пише как на китайците от тази епоха са липсвали изразни средства, особена срамежливост, поради която персите вечер оставяли стоката си до каменната кула. На сутринта на същото място намирали количеството коприна, което ако отговаряло по стойност на стоката им, го взимали, ако не, прибирали обратно това, с което са дошли. Следващата вечер китайците на свой ред идвали да завършат сделката и да приберат чуждата или обратно своята стока.

Виждате гробове на суфи и останки от култа на Парсите с култ към Зороастър. Нарочно занемарени от китайците, те са тачени от местните уигури. Дори на няколко километра от Афганистан, жените в тази щастлива долина не са воалирани и си разменяме усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който  пих чай, после като гостенин в града не ме остави да платя.  През двата дни в Ташкурган не срещнах чужденци. За по-дълъг престой  беше необходимо допълнително разрешително и за съжаление не можах  да снимам околностите на това съвсем автентично място, както повечето гранични зони непокварено от  туристи. Някои богати, лъскаво облечени китайци без проблеми пътуват до тук, за да си правят селфита със старините наоколо, без понятие от религия и история – за тях това е Големия Китай.

 

Стратегически мястото е запазило важност, но величието му е безвъзвратно загубено назад в историята. Ориенталският манталитет на уигурите (каквито сме и  българите, техни братовчеди) им помага да се веселят, да вложат табиет в ежедневието, успяват да не се смесват с китайците, техни похитители и да си запазят физиономиите. Това днес им коства бедност, насилия и близо един милион в концентрационни лагери в съседния Тибет.

 

Девойките на фотографията не са воалирани, а се пазят от силния, студен вятър ( намираме се на височината на връх Мусала )

Вакхан Коридор, мястото, през което е минал Марко Поло, когато напуснал Китай по пътя за Самарканд и Бохара, не е далеч. Вакхите със светли очи, гостоприемни и благ характер са далеч от екстремистите мюсюлмани .  (Преди две години взех виза и билет за самолет за този област, но Аллах не пожела да снимам бедните вакхи в  долината между Афганистан, Пакистан и Китай. На сфетофар в Париж избегнах инцидент с велосипеда, но си счупих китки и лакти.)

Девойката с гръб на фотографията е мелез между киргиз и вакх, каквито се намират по пътя в района на Мустаг Ата. На това място под бутуша и тормоза на китайците, живеят прекрасни хора.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: