Иван Пастухов

Портретът е от най-трудните теми във фотографията. Ако приемем, че фотографията е била измислена, за да “фиксира” човешки фигури, първите фотографи Ниепс, Талбот или Дагер са снимали пеизажи или натюр морт единствено поради технически причини: необходимостта от дълги експозиции не са позволявали улавянето на кое да е живо същество. Веднъж този проблем разрешен, фотографията е била превървната в машина за портрети.

За първи път през 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира основният въпрос за проблематичността на портрета, който и до сега тежи с правотата си: фотографският портрет ще бъде плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който ще се старае да наложи своя стил. Мистерията на фотографския портрет се осъществява, когато зрителят усеща едновременно душата на модела и пулса на фотографа. Примерите са много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото и човек инстинктивно слага някаква маска (персона, става на персонаж…). Портрет не е проста илюстрация, а поставя множество въпроси, които не изискват отговор, а правят триъгълник мижду фотографа, фотографирания и зрителя.

Да направим чест на майстора и цитираме Картие Бресон, който през месец август би навършил сто години : “Да уловим човек във връзката му със самия себе си, в тишината на собственото му същество”. Да уловим истинското в човека без да бъде повлияно от околния свят. Това е свързано с “решителния момент” на Бресон – нещото се явава, натискаме спусъка. Привилегирован момент! В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто снимката я взимаме” (на френски изразът звучи по-точно: prendre une photo, на английски to take a picture). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри ! Интересен е факта, че появата на фотографията провокира появата на модерните течения в живопистта – душата на обекта за рисуване се е наложило да бъде представена различно. Ражда се кубизма и другите нови течения.

Добрата фотография не е снимане на нещо, а самото нещо. Снимано, то се превръща в нещо ново. Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Така и най-незначителният предмет може да изглежда фантастично. Да му се даде наименование, означава да се осакати. Това му отнема възможността да бъде интерпретиран различно, а в голямата фотография дори безгранично. Там е магията на фотографията като изкуство. Тя може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската снимка ни приближава до вселена без образ, до чистата про-ява. От там следва безкрайна интерпретация, привилегия на изкуството.

За разлика от музиката и литературата фотографията и архитектурата не са свързани с времето.  Мислите си много повече за фотографа, на който гледате снимката, отколкото за автора на книгата, която четете. Гледна точка може по-лесно да намерим в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи съвсем субективно от усета и визията на всеки – според вродената и развита чувствителност, както и от преживяното в живота. Това звучи е чудесно за артиста (всеки влак си има пътници), но доста по-изискващо, например за отговорността на президента на Републиката…

За Ралф Гибсон  “фотографията е части от секундата, в които състоянието на съзнание на фотографа прониква в обекта на снимката.” Изкуството си казва думата: каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава, творението надвишава твореца. (Но не и за глупеца-творец, който вижда себе си над всичко).

Шест милиарда и половина лица на земята – колко човешки души намират отражение в погледите на тези хора ? Казано различно, от шест милиарда и половина човешки души, колко между тях са осъзнати, за да намирят израз в очите ? Всичко това, ако влагаме някаква реалност в понятието душа.
Дали видяното в очите на ближния е свързано с душевен израз ? И какво е душа ? Какво ни пленява в някои очи, било в необикновени ситуации, било при редки индивиди или просто, когато в очите на някой може да се потъне, все едно в кладенец със скъпоценни камъни? Колкото по-дълбоко слизаме, повече богатства разкриваме ?
Защо в очите на някои деца понякога четем толкова много ? Същото при възрастни хора, постигнали задоволство от живота. А сякаш по-трудно се захласваме в погледа на хора по средата на жизнения си път. Често търсещи, очите им са напрегнати, избягват погледа ви все едно търсят нещо загубено или още непостигнато…, но какво ?
Защо толкова милиони, милиарди погледи когато ни поглеждат не ни виждат, други пък бягат, когато се взираме в тях ? Тогава къде е душата ? И има ли такава ? Ако не какво търсим дълбоко в себе си ?
Когато не откъсвате поглед от  нечии очи, какво ви притегля, дали душата ? Чарът, обаянието, студеният поглед, омразата, убиецът, президентът, влюбеният, поета, артиста…, една и съща ли душа ги обладава ? Измерима ли е ? Ако пък няма, какво има ? Какво остава? Очевидно не става дума за настроение, нито за психическо състояние. Позволяваме си да отидем по-дълбоко, да „бръкнем“ в нечия душа…

Ако мисълта отслабне, емоциите спаднат и все пак имаме прекрасни, дълбоки, изразителни очи, какво изразяват те ? За хора с богат вътрешен живот, къде се намира това “отвътре” ? С какво е изпълнено, как е свързано с външния свят ? Каква е връзката ? Очевидно не става дума за кръвоносни съдове, за чер дроб, кости… Това широко “отвътре”, когато го има, има ли граници ? Ако да, зад тях крие ли се нещо ? Понякога си казваме за животно – куче, слон, кон, маймуна … – „сякаш има човешки поглед!“

Колкото и безизразни очи да срещаме във всекидневието, все пак не спираме да търсим чуждия поглед.  Макар и рядко, нечии очи ни забелязват, понякога дори виждат, сблъскваме се с непроницаемия поглед на други.
Ако дълго търсим, случайно или не, възможно е да  се загубим в необятния, дълбок поглед на редкия Голям Човек сред хората. Наричаме го привилегия ! Моментът е маркиращ, незабравим, понякога неповторим. Продължаваме  възобновени, самите ние с друг поглед. Мирогледът ни се променя.
И все пак, когато в нас всичко се стопи, остава надеждата, че Нещо остава. Последният  дъх какво съдържа ? Дали се губи? Какво, къде отива, в какво се превръща и това  в свят, в който знаем: загуба не съществува ?

Понякога не без носталгия за преживяното въздъхваме, искаме още. Ако няма Нищо „още“, защо такова напрежение в живота?

Какво по-прекрасно от две хубави души! Направих лапсус : искам да кажа очи!