Би било чудесно да можехме да фотографираме света отвътре. Външният свят е по-малко интересен. Всички хора притежават „трето око“ без да го ползват или пък бъркат с интуицията, която в повечето случаи е емоционално оцветена.

/ Шринагар, Кашмир /

Ето този портрет. В абсолютния смисъл вероятно e най-добрият, който съм правил. Убеден съм, че лицето на дамата зад бурката е съвсем естествено, без поза, без въпроси и съмнения кой стои пред нея или коя е самата тя. Дамата се отдава на момента. Прикритието, завесата на бурката я лишава от нормален човешки обмен, в случая я пази, дава й свободата да бъде такава, каквато е. И двамата крадем. Без да позираме и двамата се чувстваме свободни. Не се каня да я снимам, нито пък тя се готви да се представя. Няма колебание и от двете страни, знаем какво искаме и ни е интересно. И двамата сме истински.

Не продумваме дума, Убедени, че сме сами в задния двор на джамията, ако може така да се каже гледаме се очи в очи. Тя не променя позата си, вдигам апарата и щраквам. Усмихвам се, вероятно и тя, под бурката. Чувстваме се заедно. Мерси мадам! Да запечатам образа й без да явиждам директно се оказва най-нормалното нещо. В голям, добре изваден тираж погледа на жената се усеща.

Мярката за успеха на портретното изкуство е трите участващи страни да бъдат изпълнени от творчески елемент. Темата за фотографирания, за фотографа и за зрителя, трябва да остава неизчерпаема. Случаят е такъв.

Портретът е вероятно най-трудната тема във фотографията. Ако приемем, че на времето фотографията е измислена, за да “фиксира” човешки фигури, първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер… снимат пеизажи или натюрморт единствено поради технически причини, защото необходимостта от дълги експозиции не са позволявали улавянето на живи същества. Веднъж този проблем разрешен, фотографията се превръща в машина за портрети.

За първи път през 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира основния въпрос за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще бъде плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който ще се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет се осъществява, когато зрителят усеща едновременно душата на модела и пулса на фотографа. Примерите са много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото и човек инстинктивно слага маска, персоната се превлъща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, а поставя множество въпроси, които не изискват отговор, правят триъгълник между фотографа, фотографирания и зрителя.

Да направим чест на майстора и цитираме Картие Бресон, който през месец август би навършил сто години : “Да уловим човек във връзката му със самия себе си, в тишината на собственото му същество”. Да уловим истинското в човека без то да бъде повлияно от околния свят. Това е свързано с “решителния момент” на Бресон, нещото се появава, натискаме спусъка. Привилегирован момент! В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто снимката я взимаме” (на френски изразът звучи съвсем точно: prendre une photo, на английски to take a picture). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри ! Интересен е факта, че появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта – душата на обекта за рисуване се е налага да бъде представена различно. Ражда се кубизма, както и другите нови течения.

Добрата фотография не е снимане на нещо, а самото нещо. Снимано, то се превръща в нещо ново. Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Така и най-незначителния предмет може да изглежда фантастично. Да му се даде наименование, означава да се осакати. Това му отнема възможността да бъде интерпретиран различно, а в голямата фотография дори безгранично. Там е магията на фотографията като изкуство. Тя може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската снимка ни приближава до вселена без образ, до чистата про-ява. От там следват безкрайни интерпретации, привилегия на изкуството.

За разлика от музиката и литературата фотографията и архитектурата не са свързани с времето.  Мислите си много повече за самия фотограф, на който гледате фотографията, отколкото за автора на книгата, която четете. Гледна точка може по-лесно да намерим в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи съвсем субективно от усета и визията на всеки според вродената му и развита от преживяванията в живота чувствителност.

За Ралф Гибсон  “фотографията се определя в част от секундата, когато съзнанието на фотографа прониква в обекта на снимката.” Каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава, творението надвишава твореца. Само твореца-глупец вижда себе си над всичко.

Шест милиарда и половина лица на земята – колко човешки души се отразяват в погледите на тези хора? Казано различно, колко от тези човешки души осъзнават себе си, за да намерят израз в погледа на човека? Всичко това, ако влагаме реален смисъл в понятието Душа.
Откриваме ли в очите на ближния си душевен израз? Какво е душа? А в някои необикновени ситуации, при редки индивиди или когато потъваме в нечий поглед, все едно в бистър, бездънен кладенец, какво ни пленява? Колкото по-дълбоко потъваме, повече богатства разкриваме? Защо в очите на някои деца четем толкова много? Също при възрастни хора, задоволени от живота. А това сякаш срещаме по-трудно при хора в средата на жизнения път. Често търсещи, очите им са напрегнати, избягват погледа, сякаш търсят нещо загубено или непостигнато…
Защо толкова милиони погледи, когато ни поглеждат, не ни виждат, други пък, когато се взираме в тях, ни избягват ? Тогава къде е Душата ? А има ли такава ? Ако не, какво търсим дълбоко в себе си ? Или просто всичко е във външния свят ?
Когато не откъсвате поглед от нечии очи, какво ви притегля? Чарът, обаянието, студеният поглед, омразата, убиецът, президентът, влюбеният, поета, артиста…, една и съща ли душевност ги обладава ? Измерима ли е ? Ако пък няма такава, какво има ? Какво остава? Очевидно не говорим за настроение, нито за психическо състояние. Дори си позволяваме да „бъркаме“ в нечия душа… „Боже, как ми бръкна в душата!“, съм чувал да се провикват.

Мисълта може да отслабне, емоциите спаднат и все пак имаме прекрасни, дълбоки, изразителни очи. Какво изразяват те ? За хора с богат вътрешен живот, какво е това “отвътре” ? Къде, с какво е изпълнено, как се свързва с външния свят ? Не е дума за кръвоносни съдове, за чер дроб, скелет… Това широко “отвътре”, когато го има, има ли граници ? Ако да, зад тях има ли още нещо ? Понякога за животно, куче, слон, кон, маймуна … казваме: „сякаш има човешки поглед!“

Колкото и безизразни очи да срещаме във всекидневието, все пак не спираме да търсим чуждия поглед.  Рядко, но нечии очи ни забелязват, понякога дори ни виждат, сблъскваме се с непроницаемия поглед на други.
Ако съзнателно го търсим, случайно или не, възможно е да срещнем и дори да се загубим в необятния, дълбок поглед на редкия Голям Човек сред хората. Моментът е маркиращ, незабравим, понякога неповторим. Нещо като привилегия ! Продължаваме  възобновени, самите ние с нов поглед. Мирогледът ни се променя.
И все пак, когато в нас всичко се стопи, все пак остава Надеждата за Нещо. Какво съдържа последният дъх ? Дали се губи? Ако не, къде отива, в какво се превръща ? Учените казват: загуба във Вселената не съществува ? Нещо все пак трябва да го има, за да не се губи. Потенциалът на нещото, предполага нещо и в това ни е надеждата.

Понякога не без носталгия за преживяното въздъхваме, искаме още. А ако няма „още“, защо такова напрежение в този живот?

Какво по-прекрасно от две хубави души ! Направих лапсус – хубави очи !