Земята, тази малка планета, задомила близо седем милиарда човешки лица… Видимо какво блещука в погледите на тези хора?
Случва се да потънем в бистрия, бездънен кладенец на нечий поглед – колкото по-дълбоко навлизаме, повече съкровища разкриваме. Дали това е Душата или виталната енергия, присъща на всеки.
В очите на някои деца невоалирани от изискванията на обществото, както и при хора в есента на изживян пълноценно живот, се виждат „говорещи“ проблясъци. Докато хората на средна възраст често са напрегнати. Очите им отбягат чуждият поглед, сякаш да избягат от нещо непостигнато или вече загубено. И колко хиляди погледи гледат през вас без да ви виждат…
Къде е скрита Душата ? Струва ли си да търсим друго в хората и себе си ?
С какво ни притеглят нечии очи, когато не откъсваме поглед от тях?
В погледа чаровен, обаятелен или студен, в очите на човека, който прави наука, на влюбения, на убиеца, на президената, поета, артиста…, иска ни се да надникнем зад витала и да свалим поне за миг воалите покрили онова Нещо, което мъждука или блести някъде дълбоко отвътре. Искаме само него, защото то е истинското, скрито, сякаш, за да опази истината на всеки от нас…
В края на земното си пътешествие какво отнасяме в незнайни светове ? Какво сме осъзнали тук, повече от простото умуване, настроение или емоционално състояние…
Мисълта и витала отслабват, емоциите стихват, външната форма се смалява, сбръчква и дълбокият, изразителен поглед говори без думи…, но не винаги.
Дори в погледа на кучето, на коня, на слона, на делфина, на маймуната… различаваме нещо да блещука, да говори… без думи, на собствен език и тогава понякога казваме: „сякаш има човешки очи!“
Какво ги прави такива?
Във всекидневието, дори „безизразен“, погледът на милиони минувачи винаги съдържа потенциален израз на Нещо повече или по-малко загатнато.
А когато го търсим съзнателно и с цяло сърце, може да срещнем необятния поглед на Човек, рядък сред сред хората. Поглед, в който Нещо-то, отвътре променя живота.
Коментар