Фотография и Изкуство (диалогичен монолог II)

Sils-Maria-1Силс-Мария е кът от Земен Рай, подарък на Швейцария от провидението. Курортът е сгушен на 1800 метра между две езера с цветове, менящи се според прищявките на небето и сенките на околните планини.

Местните жители са запазили местенцето така, както дядо Боже го е дарил. Недалеч от Австрия и Италия тук Ницше осмисля своя Заратустра и остава шест творчески лета. Томас Ман пише Вълшебната планина, Херман Хесе замисля Степния вълк.

Големият италиански художник-символист Джовани Сегантини рисува най-интересните си платна в Силс-Мария. На 41 години през 1899 година, година преди Парижкото Изложение, за което готви блестящ триптих, той сдава Богу дух, свързал Отвъдния с тукашния светове, толкова близки в картините му. Този наглед съвсем обикновен човек, сякаш не случайно с вкус към Райските градини, пише: “Изкуството няма общо с Истината, която съществува и остава извън нас. Приета като изкуство, Тя няма и не може да има никаква стойност. Изкуството е единствено сляпа имитация на природата. Казано друго яче то само връща обратно естеството на материята. Затова, за да се възвиши, за да се превърне във вечност, материята трябва да премине и да се преработи от Духа.”

–       Е драги, как ти звучат тези думи?

–       Така е, правим спонтанно изкуство, за да се спасим от свят, който ни задушава. Бих добавил, свят, който измисляме и се опитваме да живеем. Изкуството идва като рефлекс за самосъхранение на духа…, подготовка за по-висш етап в човечеството, ако се получи такъв…

–       Уф, звучи страховито… Свали малко летвата, хората на изкуството развиват, култивират изострена чувствителност, отиват зад привидното. Представят света различно, извън механиката на мисълта. Одухотворяват материята…, природата. „Повдигат нивото на Съзнание на материята“, както се изразява Шри Оробиндо. Това дори е планетарна роля на човека.

–       Това за материята и Духа съм съгласен. В противен случай земната ни авантюра губи смисъл.

–       Дух с главно Д, виждам, че ти харесва Сегантини.

–       Сегантини е прав, вероятно такава е ролята човека. Дух обитава във всеки човек. Въпрос на развитие и проява, което е личен процес. Вече сме над шест милиарда, всеки с различен път, с различно ниво на съзнание. Понякога Съзнанието е с голямо С, понякога едва забелижимо. Чудесна привилегия за Човека и какво богатство на Природата! Човек променя грубата материя, говорим за изкуство, всеки го прави на някакво ниво. Колкото до съзнание, физиците го показват: съзнание, енергия, материя са в едно.

–       А фотографията?

–       Това за фотографията като Изкуството вече говорихме. Голямата фотография е привилегия на единици сред хиляди претендиращи. Днес хората се забавляват да снимат с телефони и изпитват задоволство от произведенията си!  Но нека да го повторим, фотоапаратът или все едно коя техника не може да извади от тялото на артиста това, което може да роди духа му. Опрян на външна даденост, духът краде каквото може – фотографът копира външния свят с избирателната способност и творческото око.

–        Добре, но да погледнем връзката светлина-форма и възможността да се разправи история, изразена в символи, в универсален език, понякога загадъчен, но разбираем от всички.

–         Да, колкото повече планове съдържа единствената по рода си фотографирана история, толкова се приближаваме до интересна форма на Изкуство.  Със смартфоновете всички правят изкуство, но повечето с малко и. Пише го със златни букви на Музея на Човека в Париж: “Всеки човек, дори с дишането си, прави изкуство!” Отдолу е добавено: „Само истинското Изкуство изстрадано подобно на раждане, минава през тялото и духа на творящия…“.

–       Все пак изпитваш приятна тръпка, когато кадъра е успешен !?

–       Разбира се. За миг усещам Нещото, докосвам подаръка, който ми се дава. Гратис няма. Това е наградата за усилието да пробия воала, да усетя, да видя, да разбера… Всяко искрено усилие се възнаграждава. В него няма умисъл и рационална мярка. Всъщност влагам себе си в нещо, което ми предлага живота, животът към който имам вкус и търся. Факторите са три – живота отвън, вътрешния багаж и връзката, която правиш.

–       Често професионализма отнема от чувствителността, нали?

–       Фотографията не е професия, а израз на свобода. Свободата да откриваш, да се докосваш до непрекъснатото претворяване на света. Всеки професионализъм, обърнат в цел затваря, изсушава. Светът се люлее между хаос и хармония и… изведнъж хоп, неочаквано идва момента. На нас е да го уловим. Миг, в който претендираме да сме фиксирали хармония… Свободата да търсиш, да проникваш все едно къде, без мярка, без програма. Колкото до професионализма, необходими са много години учене, често след това много повече за отучаване, за да се освободим от оковите, от тежестта на детерминизма на наученото. Освен ако не се наричаме Моцарт. Свободният човек не зависи от другите, нито от себе си. Птицата кацва на точното място без да го знае. Добрата балерина също слага крачето си на доброто място. Големия цигулар… и така нататък. Професионалистът рискува да се затвори в константата на идеите, които е научил и защищава, за да подходи и гледа на света с „разбиране“. Можем да осъзнаваме, но няма какво да разбираме… Казано друго яче, бихме могли да разберем, ако осъзнаем всичко, но това е невъзможно. Така се е родила и идеята за дядо Боже, но Той не е в нашия свят. Ако Христос разбере какво са направили от краткия му жизнен път, би съжалил за себе си и за човечеството. Ако пък Господ се беше заселил на земята, за нас не би останало място да се развиваме.

–   А ти, снимаш винаги сам и това не ти пречи.

–   Двама фотографи заедно е трудно. Трябва да са много широко скроени и е чудесно съвпадение, когато го има. Когато си в себе си, не не можеш да бъдеш с друг в истинския смисъл на думата, когато снимаш изчезваш, даваш път на обекта  да се появи в кадъра. В този смисъл не можеш да споделяш компания.

–   По природа си общителен, а често сам…

–   Нормалното е човек  доволен и добре в кожата си  да търси компанията на другите хора. Че какво по-човешко от възможността да споделиш! Самота не търся, но крачките напред ги правим сами. Чисто човешка незадоволеност ни дърпа напред.  От момента, когато смеопитали преждевременно от Дървото на Познанието, вече сме скъсали с хармонията на животните. Без да сме излязли напълно от животинския свят вече имаме желание да измислим всичко. В себе си улавям това вечно търсене. Сякаш ме тегли именно есенцията на нещата, която ни се изплъзва. Очевидно я носим в себе си без да можем да я реализираме и това се превръща в двигател. Разбира се, че не съм задоволен!  Пикасо най-нахално казва: “Не търся, а намирам.” Но Кафка от своя страна би добавил: “Не намирам, а търся!”. Кафка знае, че няма да намери и пак търси, подобно на Диоген или Сизиф. Ако трябва да започна отново, пак бих продължил да търся, под носа си, така и отвъд хоризонта…

–       Незадоволеност, превърната в мотор за търсене!

–       Там се крие зрънцето, пламъчето, вероятно Божественото в човека. Някаква интуиция за Това, което липсва. А липсва нещо основно. Дълбоко в себе си знаем, че го има. В противен случай всичко е абсурдно. И за добро и за лошо, пружинката е там.

–       Защо “и за лошо”?

–       Всички идеали, догми, религии…, заедно с Голямото творчество, всичко се готви в същия казан. Егото на хората не се връзва с интуицията за липсващото Нещо. Или най-често я използва, за да манипулира. Известно е, че силата на „дявола“ е да вземе слънчев лъч и малко да го усучи за целта си. Затова го наличат Луцифер. Конфликтите са неминуеми. Примерът с комунизма – хем комуна, но диктатура. Грубо, но понякога тънко измислено, дори перверзно.

–       Говорим за Изкуство, а ти отлетя другаде…

–       Изкуството да живеем не е различно. Накратко: параметрите на творчеството се коренят в невъзможността да стигнем до Истина. Всяка творческа личност е обхваната от напрежението между субективния свят на Аза и обективния, неразбираем свят. Творецът дълбае в себе си, в даден момент забравя егото, осъществява връзка. Колкото по-навътре, по-близо до Познанието. Това напрежение е мотора на творчеството. Колкото до религиите: ако дядо Боже можеше да се появи наяве, религиите щяха да се разпаднат. Ще се наложи Ватикана да  раздаде богатствата си и светът най-после да се нахрани. Ще спасят от глад света в името не човека, представяш ли си?

–       “Творецът осъществява връзка”, казваш сякаш става лесно.

–       Съвсем не. Връзката е между външния свят и скрития Дух на твореца. Каквото добавяме е свързано с егото, което се меси, пречи или понякога помага преди всичко в социално отношение. Някои артисти извън творческите си моменти имат ужасен характер, връщат се в капана на егото. Съществуват много  воали  от всякакъв характер, изкуството е несъвършено, продукт на нашата обърканост и противоречия. Когато Азът се стопи напълно, най-добрата поезия ще остане белия лист, най-добрата скулптура скалата в планината. Първите трибални изкуства са ненадминати. Изглежда се налага човечеството да премине през края на изкуствата, за да се отвори вратата за Нещо Различно. Двадесет и първия век крие изненади!

–       А фотографията…?

Sils-Maria-2

–       Понякога съм доволен да снимам без апарат. Казвам си: “Този път се получи!”, имам предвид в мен самия. Има моменти, когато апаратът се превръща в излишен придатък към окото. А изглежда това е целта на упражнението. После както на патерица, отново се опирам на обектива, в който знам, няма нищо обективно. Но каквото и усилие да правя да задържа нещо, което намирам за интересно, дори ненадминато, идва друг момент с нова изненада. Светът е безкраен.

–       Не ти е лесно с подобни амбиции! Има ли друго?

–       Има разбира се. Винаги има още, в това е надеждата.

Sils-Maria-9

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Фотография и Изкуство (диалогичен монолог I)

Фотография

–       Не рисувам, но от вкус към живописта искам фотографиите ми да приличат на картини.

–       В добрата фотография те могат да приличат, но да се превърнат в живопис е невъзможно… Материята, която художника налага върху платното, израз на вътрешно усещане, ще бъде креативна. Във фотографията разполагаме с външния свят, който виждаме като отговор на каквото носим в себе си с опит да го положим върху материална основа. Напластената материя върху платното се превръща в картина, ражда нещо ново, мост между външна и вътрешна реалност. Материята, релефът, боите имат своя език. Това, което снимаме, съществува предварително със собствен живот, който открадваме от външния свят.

–   Да, вярно, крадем. Но художниците също се влияят, попиват околната среда. Ние „крадем“ момента, светлината, която рисува, тя е художника! Кадрираме, осъзнаваме момента, ситуацията, разправяме история. Тя е също свързана с това, което носим в себе си.

–    Добре, по твой избор в даден момент механиката кликва, регистрира, но post factum. Не е същото. Добавяме изострената си чувствителност, интересен поглед, усет за момент, геометрия, добър вкус… Но все пак, Нещото го взимаме от външния свят, изваждаме го на „плоска“ хартия, все едно дали е картолин, файн арт или някаква супер нова технология, изображението остава плоско, без релеф, литографично… Литографията не е картина, а отпечатък, втора ръка, копие… Вярно, в тъмната стая преди появата на образа има тръпка, мистерия между видимо-невидимо, игра с химикали, алхимия… Търсим релеф с различни скъпи виражи. С пикселите магията на материата намалява, механичното преобладава, ставаме все по-бързи и нетърпеливи. Вътрешната тръпка изтънява.Фотографите  поглеждат към екранчето на апарата да се обедят, че става добре, евентуално триат и снимат отново… Бързата еволюция в технологиите помага и убива. Технологически силно, но все по-виртуално и повърхностно. В боите на художника има материя, пластовете говорят за вътрешния живот на художника. В тях той е въплатил себе си, претворява света и го поднася, всеки да вземе каквото може. Колкото е по-добър, по-безкрайни са интерпретациите. Изкуство е нескончаемо, извън времето. Нали бягаме от времето като напрягаща измишльотина!

–       Да, бягаме. Подозирам дори, че една от причините да снимам е желанието ми да спра времето, да го закова на мястото,, момента, който намирам за интересен. Но да се върнем към изкуството – понякога успешно съчетавам символи, успявам да извадя автентичното на нечия душа ? Това какво е ?

–       Да виждаш и да уловиш – чудесно. Успялият портрет, изключително трудно нещо, въздейства, отваря, бърка в душата. А тя е безкрайна.  Сред фотографите добрите портретисти са на пръсти, но портретистите в живопистта са ненадминати!

–       В живота ни е дадено всичко. Целият живот е подарък. Имаме само да откриваме, да преработваме през себе си и да поднасяме.  В измисления свят, в който живеем няма нищо истински наше. Принадлежи ни един дъх, който е също мистерия – когато въздишаме го отдаваме, сякаш да се отървем от нещо, а той се връща обратно и ни олеква. Въздишката е между малкото неща, които даваме гратис. Художникът, когато без да мисли вади от себе си, прави истинско изкуство, прави го като въздушка. Добрият фотограф, както всеки човек, носи света в себе си, но с фотоапарата щракваме в момента, когато съчетанията са такива, че да се роди нова форма, нов символ.

–       Да, добрият фотограф е премлял света в себе си. Вероятно го е изстрадал, за да го прероди отново, страдание от сблъсъка между дух и материя, между безкрайно и крайно, които разпознават себе си във всеки по-чувствителен човек. Артистът ги представя в нова, одухотворена материя. Въпреки всичко това „прераждане“ е по-слабо изразено във фотографията отколкото в живописта. За сметка на това въздействието е по-директно. При всички случаи по-директно отколкото в киното. Там също силните ефекти идват от добри кадри, но чомек е грабнат от действието.

–       Изострянето на чувствителността изисква време. Даром не става. Когато уцеля Нещото, щраквам, губя дъх, знам, че става. Хубавата фотография я познаваме веднага, още на момента. Въздъхвам с благодарност, сякаш досега съм живял затова – да видя, да осъзная още нещо. Вероятно с четка усещането е по-пълно, по-дълбоко.  Претворяваме, променяме света отвътре навън  – вълнение, тръпка дълбоко в душата и сърцето, едновремено изстрадани и щастливи. Художникът като дрогиран завършва картина и започва друга. Ние, фотографите гоним пред и зад хоризонти, търсим, преоткриваме, все да чопнем нещо. Куделка казва, че добрият фотограф трябва да има здрави крака. А често всичко е пред нас, пред очите ни. Не е необходимо да се отива далеч. Добрият фотограф би трябвало все едно къде от всяко нещо да може да извади нещо.

–       Щом правиш нещо ново и го налагаш, добиваш собствен почерк, твой и ничей друг. Маркираш света. Ставаш творец. Фотографът, както художникът, когато имат почерк стават творци. Силната фотография, Родченко, Бресон, Соул Лейдър, които харесвам, маркират света с почерка си не помалко от добрите живописци. Правят Изкуство. Все пак в несъвършения ни свят всичко е градация – ако се изправиш пред произведение на Веласкец и пред Картие Бресон, кое би избрал? Все едно да говорим за Бах и за Хайдушко хоро – все е изкуство, въпрос на вкус.

Пауза с въздишка.

–        Да, живеем в свят гладен за шоу, където всеки копира, търси евтини или скъпи ефекти, направени да впечатляват. Търговците все повече търсят как да въздействат силно върху публиката, за да се продаде по-лесно. Псевдоизкуствата все по-добре печелят. По страшно е, че вече осъзнаваме и обратното. След всичко преживяно през миналия век, вече нямаме илюзии – дори голямото Изкуство, макар да дава кислород, не прави света по-човешки! До концентрационните лагери са свирили най-големи виртуози… Инстинктивно, дори засега да не го намираме, всички търсим нещо различно и над изкуството.

–       Говориш за качествено нови хора. Средния човек, гения или свръхчовека на Ницче все още не означават човещина… Но сега изместваме темата, тук говорим за фотография и живопис. Животът продължава. Дори с всички промени от кризата, всеки влак намира свои пътници.  Големите артисти никога не са били за всички. В повечето случаи те остават незабелязани или неразбрани. Откриваме ги по-късно. От гледна точка на артиста това да бъдеш забелязан, освен за самочувствие и материално задоволяване, няма какво да ти промени в живота. Важното е да даряваш света с истината, която носиш и развиваш в себе си. Тя е винаги нова и неповторима. Мерки няма. За търсещите винаги се отварят нови врати. До голяма степен изкуството компенсира усилието да живеем, докъто светът не се промени в степен, че самото то да загуби смисъла си.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Жената

lucie-1-2

Жената е лъч от Божествената светлина.

Джахал Ал-Дин Руми (1210-1273)

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

ИДИОТ

Beijing-1

Думата идиот идва от гръцкото Idiotes, термин използван от Аристотел, за да назове господата, които си остават в къщи. Щом не излизат на „агората“, публичното място, площада с това те показват липса на отношение като оставят бандити да управляват държавата. Идиоти днес май има навсякъде…

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: