Фотография и Изкуство (диалогичен монолог II)

Sils-Maria-1Силс-Мария е кът от Земен Рай, подарък от провидението на Швейцария. Сгушена е на 1800 метра между две езера с цветове, менящи се според прищявките на небето и сенките на околните планини.

Местните жители пазят местенцето така, както дядо Боже го е дарил. Тук, недалеч от Австрия и Италия, Ницше осмисля своя Заратустра и остава шест творчески лета. Томас Ман пише Вълшебната планина, Херман Хесе замисля Степния вълк, за да изброя само трима от ценителите на майката Природа.

Но ето, че Джовани Сегантини възбужда размисъл, провокира тази втора част на започналия диалогичен монолог. Големият художник-символист Сегантини рисува най-интересните си платна в Силс-Мария. На 41 години през 1899 година, година преди Парижкото Изложение, за което готви блестящ триптих, той сдава Богу дух, свързва Отвъдния с тукашния светове, така близки в картините му. Този наглед съвсем обикновен човек, сякаш не случайно с вкус към Райските градини, пише: “Изкуството няма общо с Истината, която съществува и остава извън нас. Приета като изкуство, Тя няма и не може да има никаква стойност. Изкуството е единствено сляпа имитация на природата. Казано друго яче то само връща обратно естеството на материята. Затова, за да се възвиши, за да се превърне във вечност, материята трябва да премине и да се преработи от Духа.”

–       Е драги, как ти звучат тези думи?

–       Така е, правим спонтанно изкуство, за да се спасим от свят, който ни задушава. Бих добавил, свят, който измисляме и се опитваме да живеем. Изкуството идва като рефлекс за самосъхранение на духа…, подготовка за по-висш етап в човечеството, ако се получи такъв…

–       Уф, звучи страховито… Свали малко летвата, хората на изкуството развиват, култивират изострената си чувствителност, отиват по-далеч, зад привидното. Представят света различно, извън механиката на мисълта. Одухотворяват материята…, природата. „Повдигат нивото на Съзнание на материята“, както много точно се изразява Шри Оробиндо. Това дори е планетарната роля на човека.

–       Това за материята и Духа съм съгласен. В противен случай земната ни авантюра губи смисъл.

–       Дух с главно Д, явно ти харесва Сегантини.

–       Сегантини казва това, което винаги съм предполагал. Вероятно такава е ролята човека. А дух обитава във всеки човек. Въпрос на развитие и проява, което е личен процес за всеки. Вече сме над шест милиарда, всеки с различен път, с различно ниво на съзнание. Понякога Съзнанието е с голямо С, понякога едва забелижимо. Чудесна привилегия за Човека и какво богатство на Природата! Човек променя грубата материя, говорим за изкуство, всеки го прави на някакво ниво. Колкото до съзнание, физиците го показват: съзнание, енергия, материя са в едно.

–       А фотографията?

–       Това за претенциите на фотографията да бъде Изкуството вече говорихме. Голямата фотография е привилегия на единици сред хилядите претендиращи. Днес хората се забавляват да снимат дори с телефони и изпитват задоволство от произведенията си!  Но нека да го повторим, фотоапаратът или все едно коя техника не може да извади от тялото на артиста това, което ражда духа му. Той се опира на външна даденост, от която духът открадва каквото може. Фотографията копира външния свят с избирателната способност и творческото око на фотографа.

–        Добре, но да погледнем връзката светлина-форма и възможността да се разправи история, изразена в символи, в универсален език, понякога загадъчен, но разбираем от всички.

–         Да, колкото повече планове съдържа единствената по рода си история, толкова се приближаваме до интересна форма на Изкуство. Обратно, всички евтини ефекти, стил фотошоп на творците на пиксели, приличат на виртуалните приятелства от фейсбук или на осакатени „телефонисти“, когато си загубят смартфона. Те също правят изкуство, но с малко и. Пише го със златни букви на Музея на Човека в Париж: “Всеки човек, дори с дишането си, прави изкуство!” Отдолу е добавено: „Само истинското Изкуство изстрадано подобно на раждане, минава през тялото и духа на творящия…“.

–       Все пак изпитваш приятна тръпка, когато кадъра е успешен !?

–       Разбира се. За миг усещам Нещото, докосвам се до подаръка, който ми се дава. Гратис няма. Това е наградата за усилието да пробия воала, да усетя, да видя, да разбера… Всяко искрено усилие се възнаграждава. В него няма умисъл и рационална мярка. Всъщност влагам себе си в нещо, което ми предлага живота, животът към който имам вкус и търся. Факторите са три – живота отвън, вътрешния багаж и връзката, която правиш.

–       Често професионализма отнема от чувствителността, нали?

–       Фотографията не е професия, а израз на свобода. Тя дори е следствие. Свободата да откриваш, да докосваш непрекъснатото претворяване на света. Всеки професионализъм, обърнат в цел затваря, изсушава. Светът се люлее между хаос и хармония и… изведнъж хоп, неочаквано идва момента. На нас е да го уловим. Миг, в който претендираме да сме фиксирали хармония… Свободата да търсиш, да проникваш все едно къде, без мярка, без програма. Колкото до професионализма, необходими са много години учене, често след това много повече за отучаване, за да се освободим от оковите, от тежестта на детерминизма на наученото. Освен ако не се наричаме Моцарт. Свободният човек не зависи от другите, нито от себе си. Птицата кацва на точното място без да го знае. Голямата балерина също слага крачето си на доброто място. Големия цигулар… и така нататък. Професионалистът рискува да се затвори в константата на идеите, които е научил и защищава, за да подходи и гледа на света с „разбиране“. Можем да осъзнаваме, но няма какво да разбираме… Казано друго яче, бихме могли да разберем, ако осъзнаем всичко, но това е невъзможно. Така се е родила и идеята за дядо Боже, но Той не е в нашия свят. Ако Христос разбере какво са направили от краткия му жизнен път, би съжалил за себе си и за човечеството… Ако пък Господ се беше заселил на земята, за нас не би останало място да се развиваме….

–   А ти, снимаш винаги сам и това не ти пречи.

–   Двама фотографи заедно е трудно. Трябва да са широко скроени. Чудесно съвпадение, когато го има. Рядкост! Освен това, когато си в себе си, не не можеш да бъдеш друг в истинския смисъл на думата, както и когато снимаш изчезваш, даваш път на обекта в кадъра да се изяви. В този смисъл не можеш да споделяш компания с никого.

–   Интересното е, че по природа си общителен, а често сам…

–   Родил съм се доволен и добре в кожата си, нещо, което прави нормалния човек да търси друг. Че какво по-човешко от възможността да споделим и то чат-пат на ниво по-добро от животинското! Не съм търсил самота, но крачките напред явно ги правим сами. Чисто човешка незадоволеност ни дърпа напред.  В момента, когато сме хапнали преждевременно от Дървото на Познанието, вече сме скъсали с хармонията на животните. Без да излезем напълно от животинския свят сме започнали да мислим с желанието да измислим всичко. В себе си улавям това вечно търсене. Сякаш есенцията на нещата, която ни се изплъзва, именно тя ме тегли. Очевидно я таим без да можем да я реализираме и това се превръща в двигател. Разбира се, че не съм задоволен! За да говорим с примери, Пикасо най-нахално казва: “Не търся, а намирам.” Кафка от своя страна би добавил: “Не намирам, а търся!”. Кафка знае, че няма да намери и пак търси, подобно на Диоген или Сизиф… Ако трябва да започна отново, пак бих продължил да търся, както под носа си, така и отвъд хоризонта…

–       Незадоволеността, превърната в мотор за търсене!

–       Там се крие зрънцето, пламъчето, вероятно Божественото в човека. Някаква интуиция за Това, което липсва. А липсва нещо основно. Дълбоко в себе си знаем, че го има. В противен случай всичко е абсурдно. И за добро и за лошо, пружинката е там.

–       Защо “и за лошо”?

–       Всички идеали, догми, религии…, заедно с Голямото творчество, всичко се готви в същия казан. Егото на хората не се връзва с интуицията за липсващото Нещо. Или най-често я използва, за да манипулира. Известно е, че силата на „дявола“ е да вземе слънчев лъч и леко да го усучи за целите си. Затова го наличат Луцифер. Конфликтите са неминуеми. Примерът с комунизма – комуна, но и диктатура… Грубо изработено, но понякога е съвсем тънко, дори перверзно…

–       Говорим за Изкуство, а ти отлетя другаде…

–       Изкуството да живеем не е различно. Накратко: параметрите на творчеството се коренят в невъзможността да стигнем до Истина. Всяка творческа личност е обхваната от напрежението между субективния свят на Аза и обективния, неразбираем свят. Творецът дълбае в себе си, в даден момент забравя егото, осъществява връзка. Колкото по-навътре, по-близо до Познанието. Това напрежение е мотора на творчеството. Колкото до религиите: ако дядо Боже можеше да се появи наяве, религиите ще се разпаднат. Ватикана ще се наложи да  раздаде цялото си богатство. Ще спасят от глад света, представяш ли си?

–       “Осъществява връзка”, казваш го сякаш става лесно…

–       Съвсем не. Връзката е между външния свят и скрития Дух на твореца. Каквото добавяме е свързано с егото, което се меси, пречи или понякога помага най-вече в социално отношение. Някои артисти извън творческите си моменти имат ужасен характер, влизат отново в капана на егото си, в случая лошо изградено и с проблеми. Тъй като съществуват много междинни воали и триене от всякакъв характер, изкуството е несъвършено, продукт на нашата обърканост и противоречия. Когато Азът се стопи напълно, най-добрата поезия ще остане белия лист, най-добрата скулптура скалата в планината. Първите трибални изкуства са ненадминати. Изглежда се налага човечеството да премине през края на изкуствата, за да се отвори вратата за Нещо Различно. Двадесет и първия век крие изненади!

–       А фотографията…?

Sils-Maria-2

–       Понякога съм доволен да снимам без апарат. Казвам си: “Този път стана нещо.”, имам предвид „нещо“ в мен самия. Колкото и малко илюзии да имам, че правя Изкуство, има моменти, когато апаратът се превръща в излишен придатък към окото. А изглежда това е целта на упражнението… После както на патерица, отново се опирам на обектива, в който знам, няма нищо обективно. Но каквото и усилие да правя да задържа нещо, което намирам за интересно, дори ненадминато, идва друг момент с изненадата, която крие… Светът е безкраен.

–       Не е лесно с подобни амбиции! Има ли друго?

–       Има разбира се. Винаги има още, в това е надеждата.

Sils-Maria-9

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Фотография и Изкуство (диалогичен монолог I)

Фотография

Този диалог на вътрешен глас със себе си е опит за търсене на границите на възможното във фотографията, в изкуството, в творческата част на живота. Изкуството, както всичко духовно, без да бъде приживяно, без да премине през тялото, остава мисловна химера, запълване на празнота, компенсиране на липси.  Между критиците-изкуствоведи и творците на изкуство често има голяма разликата. Но ето какъв напипващ темата разговор провеждам в себе си:

–       Не рисувам, но от вкус към живописта съвсем-нахално искам фотографиите ми да бъдат картини. Искам да ги нарека Изкуство.

–       Да, те могат да стремят към добра фотография, но да се превърнат в живопис е невъзможно… Материята, която художника налага върху платното като израз на вътрешно усещане винаги ще липсва. Във фотографията няма как да изваждаме дълбокото от себе си, да го положим върху материална основа. Напластената материя върху платното постепенно се превръща в картина, ражда се нещо ново, мост между външна и вътрешна реалност. Материята, релефът, боите имат свой език. Това, което снимаме, съществува предварително със собствен живот, който крадем от външния свят…

–   Да, вярно е, крадем. Но и художниците се влияят, попиват околната среда. Ние „крадем“ момента, разчитаме на светлината…, тя рисува, тя е художника! Кадрираме, осъзнаваме ситуацията, момента, разправяме видяното като история! Тази история също е свързана с това, което носим в себе си.

–       Добре, по твой избор в даден момент механиката кликва, регистрира, но post factum. Не е същото. Добавяме изострена чувствителност, интересен поглед, усет за момент, геометрия, добър вкус… Но все пак, Нещото го взимаме от външния свят, изваждаме го на „плоска“ хартия, все едно дали е скъп картолин, файн арт или някаква супер нова технология, изображението остава плоско, без релеф, литографично… Литографията също не е картина, а отпечатък, втора ръка, копие… Вярно, в тъмната стая (по-рано, сега рядко) преди появата на образа има тръпка, мистерия между видимо-невидимо, игра с химикали, алхимия… Търси се релеф с различни, макар скъпи виражи. Сега с пикселите магията на материата се стопява, механичното преобладава, ставаме по-бързи и нетърпеливи. Вътрешната тръпка изтънява. С новите апарати повечето фотографи веднага поглеждат към екранчето на апарата, търсят да се обедят, че става добре, евентуално триат и пак отново… Бързата еволюция в технологиите помага и същевременно убива. Технологически силно, но все по-виртуално и повърхностно. В боите на художника има материя, пластовете говорят за вътрешния живот на художника. В тях той е въплатил себе си, претворява света и го поднася, всеки да вземе каквото може. Колкото е по-добър, по-безкрайни са интерпретациите. Говорим за Изкуство, за нещо нескончаемо, извън времето. Та нали бягаме точно от тази измишльотина, времето!

–       Да, бягаме. Подозирам дори, че една от причините да снимам е желанието да спра времето, да го закова. Но да се върнем към изкуството – понякога успешно съчетавам символи, успявам да извадя автентичното на нечия душа ? Това какво е ?

–       Да, да виждаш, да уловиш… – чудесно. Наистина, успешният портрет, изключително трудно нещо, въздейства, отваря, бърка в душата. А тя е безкрайна. Може да се говори за Изкуство… Сред фотографите добрите портретисти са на пръсти, но портретистите в живопистта остават ненадминати!

–       Все пак всичко в живота ни е дадено. Целият живот е подарък. Имаме само да откриваме, да преработим през себе си и да поднасяме.  В измисления свят, в който живеем няма нищо истински наше. Принадлежи ни един дъх, който също е мистерия…, при въздишка го отдаваме, сякаш да се отървем, а той се връща обратно та дори ни олеква. Вероятно въздишката е единственото нещо, което даваме гратис. Художникът, когато без да мисли вади от себе си, прави истинско изкуство, това е фантастичното. Добрият фотограф, както всеки човек, също носи света в себе си. Щракваме в момент, когато съчетанията са такива, че да се роди нова форма, нов символ.

–       Да, добрият фотограф е премлял света в себе си. Вероятно го е изстрадал, за да го прероди отново – страдание от сблъсъка между дух и материя, между безкрайно и крайно, които разпознават себе си във всеки по-чувствителен човек. Артистът ги представя в нова, одухотворена материя. Въпреки всичко това „прераждане“ е по-слабо изразено във фотографията. За сметка на това въздействието е понякога по-директно. При всички случаи по-директно отколкото в киното. Там силните ефекти идват от добри кадри.

–       Изострянето на чувствителността изисква време. Даром не става. Когато уцеля Нещото, щраквам, губя дъх, знам, че става. Хубавата фотография я знаем веднага, на момента. Въздъхвам с благодарност, сякаш досега затова съм живял. Просто, да видя, да осъзная още нещо. Вероятно с четка усещането е по-пълно, по-дълбоко.  Претворяваме, променяме света отвътре навън  – вълнение, тръпка дълбоко в душата и сърцето, едновремено изстрадали и щастливи. Художникът като дрогиран завършва картина, започва друга. Ние, фотографите гоним пред и зад хоризонти, търсим, преоткриваме, все да чопнем нещо. А често всичко е пред нас, пред очите ни. Не е необходимо да се отива далеч… Добрият фотограф би трябвало все едно къде от всяко нещо да изважда нещо.

–       Щом правиш нещо ново и го налагаш, добиваш собствен почерк, твой и ничей друг. Маркираш света. Ставаш творец. Фотографът, както художникът, когато имат почерк стават творци. Силната фотография, Родченко, Бресон, Соул Лейдър, в който се влюбих напоследък…, маркират света с почерка си не помалко от добрите живописци. Правят Изкуство. Но ето, че в несъвършения ни свят всичко е градация – ако се изправиш пред произведение на Веласкец и пред друго на Картие Бресон, кое би избрал? Все едно да говорим за Бах и за Хайдушко хоро – все е изкуство.

Пауза с въздишка.

–        Все пак живеем в свят гладен за шоу, където всеки копира, търси евтини или скъпи ефекти, направени да впечатляват. Търговците все повече търсят как да въздействат силно върху публиката, за да се продаде по-лесно. Псевдоизкуствата все по-добре печелят. По страшно е, че вече осъзнаваме и обратното. След всичко преживяно през миналия век, вече нямаме илюзии – дори голямото Изкуство, макар да дава кислород, не прави света по-човешки! До самите концентрационни лагери са свирили най-големи виртуози… Инстинктивно, дори засега да не го намираме, всички търсим нещо различно и над изкуството.

–       Говориш за качествено нови хора. Средния човек, гения или свръхчовека на Ницче все още не означават човещина… Но сега изместваме темата, тук говорим за фотография и живопис. Животът продължава. Дори с всичките промени в криза, всеки влак има пътници.  Големите артисти никога не са били за всички. В повечето случаи те остават незабелязани или неразбрани. Откриваме ги по-късно. От гледна точка на артиста това да бъдеш забелязан, освен за самочувствие и материално задоволяване, няма какво да ти промени основното в живота. Важното е да даряваш света с истината, която носиш и развиваш в себе си. Тя е винаги нова и неповторима. Мерки няма. За търсещите винаги се отварят нови врати. До голяма степен изкуството компенсира усилието да живеем докъто светът не се промени в степен, че самото то да загуби смисъла си.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Жената

lucie-1-2

Жената е лъч от Божествената светлина.

Джахал Ал-Дин Руми (1210-1273)

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

ИДИОТ

Beijing-1

Думата идиот идва от гръцкото Idiotes, термин използван от Аристотел, за да назове господата, които си остават в къщи. Щом не излизат на „агората“, публичното място, площада с това те показват липса на отношение като оставят бандити да управляват държавата. Идиоти днес май има навсякъде…

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: