Големите фотографи, издигнали фотографията до нивото на Изкуство, не са много. Броят се на пръсти, но възторгът е още по-голям, когато откриете още някой, останал в ъгъла на някоя библиотека или книжарница. Това ми се случи вчера, когато попаднах на последния брой на „Леон Левинщайн“, издание поделено между Щтейдъл ( немски издател, от най-добрите в Европа)  и галерията Хауърд Грийнберг (от най-добрите в Ню Йорк).

                                                                     / ул. д-р Бланш, Париж 75016 /

Леон Левинщайн казва: Ходя, гледам, спирам се, снимам . Съвсем просто и ясно, нещо което ми отговаря, правя го, както дишам , „без фасон“, както казват франсетата.

                                            / По кейовете на Сена/

И отново виждам себе си в този човек, който е бил маргинален :

„Чуствам се стар и млад, еднакво луд, както и мъдър,

околния свят не ме занимава, но се вглеждам във всички хора (regardless and disregardful to the others),

приличам на дете и на възрастен,

в себе си нося груба твърдост и много нежност.

                                     /Канал сен Мартен, Париж/

С фотоапаратът изписваме живота, искаме да извадим квинтесенцияна на нещото пред погледа ни. За да стане това възможно трябва да се забравим, да изтрием себе си и да оставим нещото да се изрисува на бъдещата плоска повърхност, фотографията. После оставяме това да говори на всеки, според това което му отговаря. Трудно бих нарекал подобно действие професия, а по-скоро състояние, в което сме щастливи да се докоснем по своеобразен начин до околния свят. Успешните моменти за частта от секундата на самото щракване остават винаги незабравими.

                            /Стълби в Триумфалната арка, Париж/