Много добрите фотографи  превръщат фотографията в Изкуство и те не са много.Възторгът е още по-голям, когато откриете някой, останал в ъгъла на някоя библиотека или книжарница. Това ми се случи вчера, когато попаднах на фотографиите на Леон Левинщайн, издание поделено между Щтейдъл и галерията Хауърд Грийнберг.

                                                                     / ул. д-р Бланш, Париж 75016 /

Леон Левинщайн казва: Ходя, наблюдавам, спирам се, снимам. Просто и ясно, което ми отговаря.

                                            / По кейовете на Сена/

После отново виждам себе си в този човек, който освен това е бил маргинален :

„Чуствам се стар и млад, еднакво луд, както и мъдър,

околния свят не ме занимава, но се вглеждам във всички хора (regardless and disregardful to the others),

приличам на дете и на възрастен,

в себе си нося груба твърдост и много нежност.

                                     /Канал сен Мартен, Париж/

С фотоапаратът изписваме живота, търсим същината на нещата. За да стане това възможно, трябва да се забравим, да изтрием себе си и оставим нещото да се появи, после на успялата фотография да заговори на всеки, според това което му отговаря. Подобно действие не мога да нарека професия, а по-скоро състояние, докосване по своеобразен начин до света. Успялите мигове са незабравими.

                            /Стълби в Триумфалната арка, Париж/