Натюрморт (фр. nature morte “мъртва природа”) е жанр на изобразителното изкуство, в случая във фотографията. Историята на натюрморт започва от религиозната живопис на фламандските майстори (still leven) от 13век. През 14 и 15 век предметите в живопистта добиват привилегировани места и този стил се развива. Във Франция през 1763 година жанрът натюрморт благодарение на Шарден става на мода, а Дидро е от първите почитатели.

В природата няма нищо “мъртво”. Във изкуството още по-малко, защото изразяваме динамиката на живота. Правим изкуство, за да дадем израз на обкръжаващия ни свят. Определението на англичаните still life, “спокоен, спрян живот” звучи по-приемливо. Обяснението за „натюрморт“ идва от  времето на Шарден, когато модата е била да се рисуват картини с умрял дивеч, често гарниран с плодове, съдове, предмети, черепи…

Когато снимам натюрморт не мисля за „умряло“, а крадя моменти от живота, стимулиращи повече живот.

Шест милиарда и половина лица на земята – колко човешки души се отразяват в погледите на тези хора? Казано различно, колко от тези човешки души осъзнават себе си, за да намерят израз в погледа на човека? Всичко това, ако влагаме реален смисъл в понятието Душа.
Откриваме ли в очите на ближния си душевен израз? Какво е душа? А в някои необикновени ситуации, при редки индивиди или когато потъваме в нечий поглед, все едно в бистър, бездънен кладенец, какво ни пленява? Колкото по-дълбоко потъваме, повече богатства разкриваме? Защо в очите на някои деца четем толкова много? Също при възрастни хора, задоволени от живота. А това сякаш срещаме по-трудно при хора в средата на жизнения път. Често търсещи, очите им са напрегнати, избягват погледа, сякаш търсят нещо загубено или непостигнато…
Защо толкова милиони погледи, когато ни поглеждат, не ни виждат, други пък, когато се взираме в тях, ни избягват ? Тогава къде е Душата ? А има ли такава ? Ако не, какво търсим дълбоко в себе си ? Или просто всичко е във външния свят ?
Когато не откъсвате поглед от нечии очи, какво ви притегля? Чарът, обаянието, студеният поглед, омразата, убиецът, президентът, влюбеният, поета, артиста…, една и съща ли душевност ги обладава ? Измерима ли е ? Ако пък няма такава, какво има ? Какво остава? Очевидно не говорим за настроение, нито за психическо състояние. Дори си позволяваме да „бъркаме“ в нечия душа… „Боже, как ми бръкна в душата!“, съм чувал да се провикват.

Мисълта може да отслабне, емоциите спаднат и все пак имаме прекрасни, дълбоки, изразителни очи. Какво изразяват те ? За хора с богат вътрешен живот, какво е това “отвътре” ? Къде, с какво е изпълнено, как се свързва с външния свят ? Не е дума за кръвоносни съдове, за чер дроб, скелет… Това широко “отвътре”, когато го има, има ли граници ? Ако да, зад тях има ли още нещо ? Понякога за животно, куче, слон, кон, маймуна … казваме: „сякаш има човешки поглед!“

Колкото и безизразни очи да срещаме във всекидневието, все пак не спираме да търсим чуждия поглед.  Рядко, но нечии очи ни забелязват, понякога дори ни виждат, сблъскваме се с непроницаемия поглед на други.
Ако съзнателно го търсим, случайно или не, възможно е да срещнем и дори да се загубим в необятния, дълбок поглед на редкия Голям Човек сред хората. Моментът е маркиращ, незабравим, понякога неповторим. Нещо като привилегия ! Продължаваме  възобновени, самите ние с нов поглед. Мирогледът ни се променя.
И все пак, когато в нас всичко се стопи, все пак остава Надеждата за Нещо. Какво съдържа последният дъх ? Дали се губи? Ако не, къде отива, в какво се превръща ? Учените казват: загуба във Вселената не съществува ? Нещо все пак трябва да го има, за да не се губи. Потенциалът на нещото, предполага нещо и в това ни е надеждата.

Понякога не без носталгия за преживяното въздъхваме, искаме още. А ако няма „още“, защо такова напрежение в този живот?

Какво по-прекрасно от две хубави души ! Направих лапсус – хубави очи !

Обикалям Гръцката и Руска църкви. След това Света Неделя и завършвам в храма на Александър Невски. В три часа през нощта със свещица в ръка се прибирам в къщи.

Още преди полунощ срещам много хора, повечето млади. Личи, че се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещ в ръка. Няма нищо религиозно в жестовете им, просто повод за забавление. Добре е описано в Хомо Луденс, Човекът Играч на Йохан Хойзинга. Пред къщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Заедно с безгрижно веселящите се млади, виждам други с екстаз в очите. Търсят спасение, вероятно отвъд невъзможния свят, в който живеят… Много хора в страната  търсят идентичност и крайните състояния не са чужди.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад. Религията беше отречена. Беше  ни забранено да посещаваме църкви, особено на млади хора, ученици и студенти. Въпреки всичко успявах да се промъкна между пазачите, скрити и видни.  Бях готов на всичко само да вдъхна от забранената, скрита, полумистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, танцуващите отблясъци по фрески и икони развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план спрямо силното желание да опитам от забранения плод. Представата ми за дядо Боже, съвсем неясна, се подсилваше  от църковното пеене. Гласовете отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Свещи с живи, игриви пламъчетата, които не бяха символ на червените ни връзки, ме приканваха към други светове. Късно през нощта, под влияние на преживяната атмосфера, се прибирах със запалена свещица в ръка. Добивах кураж да поискам огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също със скрито пламъче се шмугваше по слабо осветените софийски улици. Подавахме си Пламъче – вид неписано десиденство, това, че сме в посока, различна от задължителната… Това разбира се не можеше да се случи и без доза от късмет.

По пътя към къщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръка на дядо си. Осемдесет и пет годишен, той оставаше до края на службата. С удвоен кураж, не без вълнение, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. Прикривах в пазва горящото пламъче. В къщи, въздъхвах сякаш спечелил поредно състезание. Стопявах се в кревата с остатъка от неугасналата свещица до възглавницата. Пламъче играеше по стените на стаята, превръщаше я в храм. Вторачвах се в нещо безкрайно,  спасително с надежда, че има Нещо Друго. На фона на някаква неопределима празнота, усещах сърцето си изпълнено до пръсване. Горящият въпрос: „защо, с каква цел всичко това?“, основен въпрос в живота и за Живота, задушен от инадекватни наложени ни формули, ме преследваше с години. Възможно ли е от една страна да сме изпълнени с удивление и после да остават само празни идеи…? Объркан, не можех да дефинирам какво търся, думите свобода, дух…, различен ли съм от другите? Подобни идеи бяха недопустими.

Все пак и вероятно тъкмо поради това, тези незабравими мигове изостриха още повече чувствителността ми, помогнаха още по-настървено да търся, да задавам все по-ясни въпроси, подхранваха този незадоволен стремеж за още без да пускам трайно котва никъде. Смесването на невъзможното с откраднатото възможно и плодовете от него се оказаха чудесен двигател. Някои също опитваха и объркани завършиха трагично. Други се приспособяваха и се обезличиха. Сегашните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »

Споделям с българския читател няколко думи за превода ми на „Шри Оробиндо* или Авантюра на Съзнанието“, Сатпрем, Факел Експрес, второ преработено издание 2008 г.

Темата става още по-актуална за двайсет и първия век.  Трудностите за човека не са намалели още от времето, когато сме разбрали, че съзнаваме. Творци сме на всички радости и неволи, но самото творение ни убягва, а светът, в който живеем, ни задължава вечно незадоволени да го приемем и променяме. Очевидно, заедно с трудностите, в търсене на възможни разрешения, променяме и себе си. Това определя привилегията на човека да мени нивата на съзнание на и в самата материя. Ясно забележимото ускорение в последните десетилетия ни принуждава да разграничим с по-ясно съзнание различни стойности в живота. Новият век се очертава като врата за на нов свят, вероятно по-човешки. Това ново и задължително различно плаши, обърква, същевремено дава надежда.

Защо говорим за Шри Оробиндо, живял преди близо цял век? Какво общо с мондиализацията и с всички заливащи промени? В „Авантюра на Съзнанието“ авторът Сатпрем дава идея за този гениален визионер на двайстия век, който достига до границите на възможното за човешкия дух. Не става дума за някаква теория, религия или мистицизъм, а за практическо приложение. Като човешки гений Шри Оробиндо разширява визията ни за човека като вид. Знаем как Меснер с изкачването си сам, без кислород на всички осемхилядници, разшири възможното за човека в алпинизма. Шри Оробиндо „изкачи“ състоянието на Хомо Манталикус*** (човекът, който мисли – „мисля, следователно същестувам“ на Декарт), за да стигне до границите на възможното на мисълта, както и на човешкото тяло, без което мисъл е невъзможна. Преди да започнем да се клонираме в епруветка, Шри Оробиндо търси начин за ускоряване на мутацията на човека, път към към Хомо Супраманталикус, ако може така да се каже. Той дава насока и практически път за приближаване по естествен начин до човешкото, което носим в себе си.

„Нашият свят е в еволюция и еволюцията има духовен смисъл. Единствената ни свобода e чрез индивидуална еволюция да се издигнем на все по-високи нива … … да впишем и въплътим по материален начин истините от нивото, на което се намираме“, пише Сатпрем, блестящо представил епохата и живота на Шри Оробиндо.

Шри Оробиндо, заедно със свои съмишленици, разбужда Индия с революционно движение, основано за първи път на принципите на осъзнаване и ненасилие. Ганди, доколкото успява, прилага тази идея, а Шри Оробиндо дотогава революционер и поет, се оттегля в Пондишери, за да се отдаде на основната си цел: търсене и осъществяване на възможното за човека като нестационарен вид. Той превежда и експериментира с нов поглед най-старите индийски писания. Сверява минали с настоящи експерименти. Реализира Интегралната Йога, различна от  практикуваните до тогава принципи, с цел ускоряване естествената еволюция на човека. Малко преди да напусне тялото си Шри Оробиндо с „думи, които виждат“ в 23813 стиха на блестящ английски език  довършва епопеята си  „Савитри“ за сътворението и съдбата на света.

„Авантюра на съзнанието“ е човешка авантюра. Сатпрем, както в приказка, предава живота и ролята на Шри Оробиндо за еволюцията на човешкия вид – човекът, носител на съзнание, мост между крайното и безкрайното в материята. Разбираме за привилегията и за трудната ни, изключително интересна отговорна участ. А свободата, която търсим, не е ли именно възможността да преминаваме на все по-висши планове на съзнание?! Думата „авантюра“ на френски етимологически включва идеята за неочаквани трудности с вечно нов елемент за преодоляване.

Макар написана преди 40 години, книгата се чете многократно и на различни нива. Преиздава се на много езици поради основните ключове и съществени истини, които носи. Това засяга хора с чувство за трансцендентност, които милеят за участта на човека, хора, които горят да участват съзнателно в усилието, което ни води от полуживотински към човешки вид. Ще разберем, че сме хора едва след като надминем това, което сега опитваме да търсим и да наричаме човешко. Дистанцията, която наричаме съзнание, ни помага да определяме каквото и да е било в живота.  Говорим за трансцедентност, защото с движение по хоризонтала само ускоряваме процеса на материалното си пре-осигуряване (считано от някои за благополучие), съответно отчуждаване от себе си и околните. Лишени от чувство за вертикалност, без възможност да познаем себе си, не бихме могли да се отворим за Света. Без необходимост да се разпъваме на кръст, връзката между вертикала и хоризонтала, между духовно и материално е в основата на Интегралната Йога.
Читателят свиква с терминологията на „Божествения материализъм“** на Шри Оробиндо, където думата „Божествен“ не носи религиозно оцветяване, а просто насочва към неназовимото – трудна дума в настоящия свят, разделен между крайни религиозни доктрини и скептици, задушени в мантални пируети и болни амбиции.  Строго рационалният читател трудно би приел лабораторно неизмеримите преживявания на Шри Оробондо, който въпреки всичко не се е колебал да нарича Ашрама си „човешка лаборатория“, след което веднъж постигнал търсеното, да напусне тялото си с усмивка.

*Във втория преработен превод на книгата предпочетохме да вземем санскритското звучене Оробиндо, взето и като мантра, а не това от руския превод, близък вероятно до английското звучене Ауробиндо (Aurobindo).

** С това заглавие от същия автор е преведен на български първи том,  разкриващ живота и  развитието на Интегралната йога в тялото на Мер, сподвижницата на Шри Оробиндо. Изд. Сарасвати 2000 год. Под заглавието „Новият вид“, автор Сатпрем, Издателство Факел Експрес 2004 година издаде втори том за Мер на същата тематика.

*** Хомо Манталикус е добавено от мен с идея за мантален човек, каквито сме всички ние. Тук е мястото да споделя затрудненията си в превода от френски и английски на български в определяне на разликата между думите: „mens“ и „spiritus“,  mind и spirit, mental и spirituel. На български мантал ни говори за мислещата част на човека, но spirituel не е само духовна част, в която на български слагаме всичко, което наричаме духовно, едва ли не и най-вече различно от материално. Тук става дума за Божествената, неопределима част на човешкия дух. За по-ясно да отбележим, че Шри Оробиндо различава четири части в човека: ментал, витал, физика и психика. В психическата част Оробиндо слага човешката душа, таяща божествената искра, мотор за развитие в преражданията според индийските вярвания. Всяка от тези четири части има свое идивидуално комплексно и независимо съзнание. Същевременно манталът, виталът и физиката (тялото) нормално ни помагат да открием и утвърдим психическото същество в себе си.

Не бих отказал да отговоря, доколкото е в компетентността ми, на всеки по-взискателен за информация на тази тема читател.

През месец декемри 2010 Издателство „Факел Експрес“ преиздаде за трети път „Авантюра на Съзнанието“, което е на ваше разположение по книжарниците.