Натюрморт (фр. nature morte “мъртва природа”) е жанр на изобразителното изкуство, в случая във фотографията. Историята на натюрморт започва от религиозната живопис на фламандските майстори (still leven) от 13век. През 14 и 15 век предметите в живопистта добиват привилегировани места, стилът се развива. Във Франция през 1763 година благодарение на Шарден жанрът „натюрморт“  става на мода. Дидро е от първите почитатели. Било е модерно да се рисуват картини с умрял дивеч, често гарниран с плодове, съдове, предмети, черепи…

В природата няма нищо “мъртво”. Във изкуството още по-малко, то изразява динамиката на живота. Определението на англичаните still life, “спокоен, спрян живот” звучи по-приемливо.

Когато снимам натюрморт не мисля за „умряло“, а за моменти, стимулиращи живота.

Минавам през Гръцката и Руска църкви. След това през Света Неделя, за да завърша в храма на Александър Невски. В три  през нощта със свещица в ръцете се прибирам в къщи.

Срещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто имат повод да бъдат в приятна атмосфера заедно. Пред вкъщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. По рядко се срещат и други млади, които с екстаз в очите търсят спасение отвъд  трудният свят, в който живеят.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад, когато религията беше отречена. Посещението на църкви беше забранено, особено за млади хора, ученици и студенти. Правех всичко да се промъкна зад кордона от пазачи около катедралата.  Държах да вдъхна забранената, мистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, заедно с танцуващите отблясъци по многобройни фрески и икони, развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план. Исках на всяка цена да вкуся от забранения плод. Неясната представа за дядо Боже се засилваше  от звучното църковно пеене. Гласовете от хора отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Живите пламъчетата на свещите нямаха общо с червените ни връзки и ме приканваха към забранени, скрити светове. Късно през нощта, за да запазя преживяването вървях със запалена свещица скрита с една ръка в пазвата. Вятърът я гасеши и взимах огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също криеше пламъчето си, после се шмугвахме в слабо осветените софийски улици. Пламъчето, което си подавахме, създаваше помежду ни духовна връзка. И късметът ми работеше.

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръката на дядо си, който осемдесет и пет годишен, стоеше до края на службата. После развълнуван и напрегнат от кражбата  на забраненения плод, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. В пазвата си продължавах да крия последното пламъче на свещица, която в къщи слагах на масичка до леглото ми. Бях спечелил състезанието с тези, които не ни оставяха свободни. Пламъчето играеше по стените и превръщаше стаята ми в храм. Унасях се, вторачен в Нещо безкрайно,  спасително, с надеждата, че има Други Неща в живота. Зад фона на някаква неопределима празнота, усещах как сърцето си тупти и горящият въпрос „защо всичко това?“ се стопяваше в пламъчето на свещицата. Възможно ли беше да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно животът да минава в толкова празни задължения? Не знаех да дефинирам какво  търся. Думите свобода, дух, обичи докога ще ми налагат в училище неща, които не ме интересуват, висяха във въздуха.

Подобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която получих спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, помогна да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което щеше да се развие като цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »

Споделям с българските читатели няколко идеи за превода на книгата „Шри Оробиндо* или Авантюра на Съзнанието“, автор Сатпрем, издател Факел Експрес, второ преработено издание, 2008 г. и трето – декември, 2010 г..

Творци сме на радостите и неволите, с които живеем, но самото творение продължава да ни убягва. Живеем незадоволени в свят, който ни задължава  да  търсим разрешения с възможност да променяме съзнанието в себе си, една от привилегиите на човешкия вид. Векът, в който тепърва навлизаме, се очертава с много катаклизми, но и като врата за вероятно по-човешки свят.

В „Авантюра на Съзнанието“ авторът Сатпрем описва живота на гениалния визионер на двайстия век Шри Оробиндо, който стига до границите на възможното за човешкия дух. В книгата не става дума за нова теория, религия или мистицизъм, а за практическо приложение, свързано с разширяване на Съзнанието на вида ни. Шри Оробиндо търси естествен, ускорен начин за мутиране на Хомо Сапиенс. Създава Интегралната йога и намира път към супраменталния човек на бъдещето.

„Нашият свят е в еволюция и еволюцията има духовен смисъл. Единствената ни свобода e чрез индивидуална еволюция да се издигнем на по-високи нива на съзнание и да въплътим истините според нивото, на което се намираме“, отбелязва Сатпрем.

Шри Оробиндо, заедно със свои съмишленици  разбужда и участва в организацията на революционно движение в Индия. Действията му били  в рамките на закона, което го правило неуязвим пред англичаните. Нещата напреднали, той бил убеден, че Индия ще се освободи, дори предсказал годината. Едновременно с това съзирал растящата сянка на национал-социалистите и опасността човечеството да се самоунищожи. Оттеглил се от политиката и социалния живот, за да потърси възможност за ускоряване на мутирането на човешкия вид по естествен път. Изхождал от постулата, че Хомо Сапиенс не е стационарен вид. За него промяната в живота била възможна само с радикална промяна в съзнанието на хората.  Превел и анализирал непознати до тогава текстове от времето на ведическите риши. Съпоставял своите физически експерименти с някои правени в далечното минало и създал Интегралната Йога, различна от дотогавашните йогийски дисциплини. Малко преди да напусне тялото си, на брилянтен английски, с „думи, които виждат“, той довършил епопеята Савитри – 23813 стиха за сътворението и съдбата на човека.

В „Авантюра на съзнанието“ Сатпрем показва как човекът, носител на съзнание, е мост между безграничния дух и крайното в материята. Разбираме по-ясно привилегията да бъдем участници в настоящата епоха и отговорната участ, която ни принадлежи. Свободата, която търсим и обичаме, не е именно възможността да преминаваме на все по-разширени планове на съзнание?! Думата „авантюра“ в заглавието на книгата етимологически включва идеята за неочаквани трудности с вечно нов елемент за преодоляване.

Във втория преработен превод на книгата предпочетох да взема санскритското име „Орробиндо“, звучащо като мантра, а не Ауробиндо, наследство от руски преводи, взели английското произношение на името.  Пондишери, както произнасят французите, или „милото Понди, както го наричат местните, е бивш френски протекторат. (На английски – Пондичери.)

На втората фотография виждате портрета на Мер, създателката на Ашрама в Пондишери, който нарекла „Лаборатория за изследване на човешкия вид“. Преведох също две книги за съпътницата на Шри Оробиндо – „Божествения материализъм“ и „Новия Вид“ – тема за друг блог.

В превода бях затруднен да намеря на български  разликата между думите: „mens“ и „spiritus“,  mind и spirit или mental и spirituel. На български думата мантал (ментал)  са мислите, но в книгата се говори телесен и клетъчен мантал. Spirituel не иска да каже само духовен, което на български е съвсем общо понятие, включващо религия, култура… На френски и английски думата показва трансцедентност, свързана с човешкия дух. Човек може да бъде духовен, но не задължително spirituel (което включва и духовност).

За повече яснота: Шри Оробиндо различава четири части в човека – мантал, витал, физика и психика. В понятието „психика“ той влага човешка душа с Божествена искра, според индийските вярвания мотор за развитие на съзнанието. Всяка от тези части има свое индивидуално, комплексно и независимо съзнание. Манталът, виталът и физиката (тялото) участват в развитието на психическото същество.

Духът и материята са неделими, така както ги разбра Спиноза и някои други философи в миналото. Има интересни паралели между терминологията на Шри Оробиндо и Юнг, както и връзки материя и енергия в квантовата механика.

За читателите на Авантюра на Съзнанието – ако имате въпроси, на които мога да отговоря, бих го направил с удоволствие.