Фотографска хроника /февруари 2012/

                                                                        / Ню Йорк 2011 /

“Ритъмът на града не е този на вечността, нито на времето, а този на мимолетното.” пише Беренис Абот (Охайо 1898 – 1991), която след успешната изложба на Диан Арбюс (Ню Йорк 1923-1971) се настани съвсем скоро в музея Jeu de Paume в Париж. Ако Диан Арбюс прави революция във фотоизкуството, Беренис Абот, утвърждава фотографията като огледало, субтилно изразяващо реалността. И докато при нея този вид естетика е „пасивна игра на огледала*“, за контраст в същия музей на първия етаж е представен поливалентния китаец (художник, архитект, куратор, критик, директор…) Аи Вейвей.  За него снимането е по-скоро „активна естетика на призми“, фотографията не показва реалност, а е самата реалност, картография на света. Тя провокира, има политически смисъл, регистрира голямата скорост и промените, които стават в Китай, подобно на трийсете години от миналия век в Ню Йорк, сниман от несравнимата Беренис Абот. Той е провокатор на сериозно ниво, – виждате средния пръст в серията “Игра на перспектива” пред пеизажи и паметници от цял свят, на които днес човек робува. В момента Аи е затворен в Китай и не може да посети настоящата си изложба в Париж. Това е пример за съвременна форма на изкуство с лавинен политически характер. Сталин с право се е страхувал от хората на изкуството, които считал за „второ правителство“. Но пустинята няма врати, такива са и съвременните методи на комуникация, които товарят и същевременно развързват света. Въпреки всички усилия на китайското правителство да спре известните блогове на Аи Вейвей, изразяващи драстичните промени в Китай, сега ги четем на екран, представени едновременно с фотографиите му.

Лично аз нямам вкус към този вид изкуство, но нали Изкуството цели да променя света и нещо във всеки, който се докосва до него !

* Хорхе Луи Боржес е считал, че има две естетики: пасивна естетика на огледала и активна естетика на призми.

Факт за въздействието върху публиката е този елегантен парижанин, който мери средния си пръст с този на фотографа от снимката. Погледнато по същия начин това е нова реалност, този път в моя обектив, също мимолетна, настанена в предишната реалност регистрирана от колегата Аи…

Виждаме приятелката на Аи, която вдига роклята си на най-публичното място в Пекин, недалеч от портрета на Мао.

От паралела на двете изложби се вижда колко различна и с невероятно силно въздействие може да бъде фотографията, реагираща в тон с времето. За разлика от Диан Арбюс, изразяваща силата на промените в Ню Йорк в първата част от миналия век, Съвременното Изкуство търси повече да провокира, отколкото да надминава себе си. То отговаря на болезненото, провокиращо търсене на изход сред невъзможностите на епохата, в която живеем.

                                     / Ню Йорк 2011 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бяла Витоша /без лифтове/

Тази зима на Витоша вкусих от бялата ни красавица така, както преди много години, когато покорявах Черни Връх със ските тръгнал от Бай Кръстьо нагоре.

 

Единствено самолетите и това момче, което си играеше с вятъра и ските ме накараха да се докосна до настоящия 21 век.

А защо не малко цветно и без думи, в случая излишни.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бяла София

 

 

 

Продължение на серията „Бяла София“ ще намерите в двете галерии под № 25 в сайта. Някои от тези фотографии участваха в изложбата в Париж „Вали сняг в София“.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Музика и Танц

                                                                  / Милчо Левиев, НДК, София /

Музиката е отдаване, което изчезва заедно с жеста на реализацията. Мистерията е в самата поява там, където нищо не съществува предварително. Музиката, както любовта, се прави без коментар, планиране, без каквото и да е било рационализиране – който коментира, ни ги прави. Изживяваме момента, който не ни принадлежи. Изразът е в ефимерния звук, изчезващ заедно с породената вибрация. Следата от него се претопява в усещането, което имаме, винаги различно. Музиката не съществува, прави се в мига с отдаване без притежаване. Звукът ни докосва и се стопява във всемира. Виртуозът дава без да получава, звуците пресичат тялото му, покоряват сърцата, както този, който дава любов и откъсва от себе си.

                                                                                        / Национален балет, София /

Звукът, музиката, ритъма, както и танца, са първите и поради нематериалния си, ефимерен характер, най-високо стоящи изкуства. Движението на телата в ритъм и заемащи форми в пространството е също ефимерно отдаване, без материален остатък и следа.

Дъхът, който не притежаваме, но ни дава живот, е също неуловим…, всъщност истинските неща не са предмет на фиксиране и притежание… Казано друго яче, притежаването на каквото и да било ни блокира, отделя ни от истинското в живота, а то се изплъзва, остава неопределимо. Опряни на грубата материя казваме, че живеем, но самият живот е съчетание от мигове, най-често неразбрани. Макар повърхносно, те ни дават от очарованието си в динамиката на промените и интензивността на усещането, което пораждат. Ако можем да ги свържем в едно, бихме заживяли различно…

                                                                  /Галерия в Сохо, Ню Йорк/

Фотографията лови мига, който се превръща в материя с успялата снимка. Живописецът, по-субтилен от фотографа, не търси да улови отвън готов образ, а го изважда от себе си, вкарва в по-груба материя това, което музиканта излива в тонове… Скулптурът, както и още по-комплексно творящия архитект изваждат вътрешното си усещане в повече измерения. Музиката и танца, без да се налагат във видимата материя, променят неща в живота.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Смъртта

                                                        / Шенг Ду, Китай /

Смъртта е реална единствено погледната като процес от живота. Разлагане на субстнация и възобновяване на субстнация, устояване на форма и промяна на форма са постоянни процеси в живота. Едно бързо дезентигриране, резултат на необходимостта в живота за промяна, обогатяване на външния израз. В телесната смърт няма прекъсване на живот. Единствено материалите от една форма се разлагат, за да послужат за други форми на живот.

Според Маймонид смъртта е лишаване от форма, връщане към Источника. Светлината от началото на света е вечна. Ние сме тази светлина, защото всичко е Едно. Формата я е скривала, след смъртта тя се разкрива отново. Но кой в нас я вижда? Съществуването в Цялото (Едно) е без субект, казва Авероес. „Върви към себе си“, казват мъдреците, тоест към вечното. Между живота и смъртта няма граници.

Dom1                                                   / Марамюр, Румъния/

Давам няколко цитата от книгата “Божествения живот” на Шри Оробиндо:

….Смъртта е непрекъснато опровержение, което Цялото противопоставя на фалшивото ограничаване на егото в индивидуалната си форма.

…Животът не е изцяло победен от Материята. Той прави компромис, използвайки смъртта като продължение на живота.

…Животът, организиран в тяло  …  трябва да премине през процеса на смъртта, за да бъде преорганизиран и подновен.

… Смъртта е въпрос, който Природата непрекъснато задава на живота, за да му напомни, че още не е намерил себе си. Без прехода в смъртта съществото би останало завинаги в несъвършенната форма на живота. Преследвано от смъртта в него се събужда идеята за търсене на средства и възможности за съвършен живот.

… Еволюцията на душата се осъществява в невидим процес, чийто механизъм се реализира с пре-раждане на сила и съзнание във възходящи степени.

… Един единствен кратък човешки живот е очевидно недостатъчен за целите на еволюцията.

…Превърнах се в това, което бях преди прдставата за Време…

                                                / Истанбул /

Човек, ако не знае за какво би умрял, не знае защо живее. Най-важното е да си отидем доволни от света и преживяното.

Възможността, както и привилилегията да осъзнаваме значимостта на живота, ни отделят от минералния, растителния и животинския светове, които също участват в кръговрата на Природата.

Изкуството и религията са помагали да стопим границите на времето. Днес излизаме от тези помощни средства, за да се превърнем в хора с “божественото”, което носим в себе си. Това предлага двайсет и първия век, които вече живеем с родилни болки…

                                                / Косово /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: