Фотографска хроника /февруари 2012/

                                                                        / Ню Йорк 2011 /

“Ритъмът на града не е този на вечността, нито на времето, а този на мимолетното.” пише Беренис Абот (Охайо 1898 – 1991), на която след успешната изложба на Диан Арбюс (Ню Йорк 1923-1971)  виждаме фотографиите в музея Jeu de Paume в Париж. Ако Диан Арбюс прави революция във фотоизкуството, Беренис Абот, утвърждава фотографията като огледало,  изразяващо субтилно реалността. И докато при нея този вид естетика е „пасивна игра на огледала*“, за контраст в същия музей на първия етаж е представен поливалентния китаец (художник, архитект, куратор, критик, директор…) Аи Вейвей.  За него снимането е по-скоро „активна естетика на призми“, фотографията не показва реалност, а е самата реалност, картография на света. Тя провокира, има политически смисъл, регистрира голямата скорост и промените, които стават в Китай, според него подобно на трийсете години от миналия век в Ню Йорк, сниман от несравнимата Беренис Абот. Виждаме еден сериозен провокатор – познаваме го по  средния пръст в серията “Игра на перспектива” пред пеизажи и паметници от цял свят, на които човек робува. Аи засега е затворен в Китай и не може да посети настоящата си изложба в Париж, пример за съвременна форма на изкуство с лавинен политически характер. Сталин с право се е страхувал от хората на изкуството, които наричал „второ правителство“. Но пустинята няма врати, каквито са съвременните методи на комуникация, които товарят, но и развързват света. Въпреки всички усилия на китайското правителство да спре известните блогове на Аи Вейвей, изразили драстичните промени в Китай, сега е възможно да ги четем на екран, представени едновременно с фотографиите.

Лично аз нямам вкус към този вид изкуство, но все пак, няма лошо щом някоя форма то цели да променя света и нещо във всеки, който докосва.

* Хорхе Луи Боржес е считал, че има две естетики: пасивна естетика на огледала и активна естетика на призми.

Факт за въздействието на фотографията върху публиката е този елегантен парижанин, който мери средния си пръст с този на фотографа от снимката. Погледнато по същия начин това е нова реалност, този път в моя обектив, също мимолетна, взета от предишната реалност, регистрирана от колегата Аи…

Виждаме приятелката на провокатора Аи, която вдига роклята си на най-публичното място в Пекин, недалеч от портрета на Мао.

От паралела на двете изложби се вижда колко различна и със силно въздействие може да бъде фотографията, реагираща на времето, в което живеем. За разлика от Диан Арбюс, изразяваща силата на промените в Ню Йорк в първата част от миналия век, Съвременното Изкуство търси повече да провокира, отколкото да надминава себе си. То отговаря на болезненото  търсене на изход от невъзможностите на епохата, в която живеем. Нещата се повтарят различна интензивност, въпросите стават по-болезнени.

                                     / Ню Йорк 2011 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бяла Витоша /без лифтове/

През тази зима на Витоша вкусих бялата ни красавица, както правех като малък, когато покорявах Черни Връх  тръгнал със ските от Бай Кръстьо нагоре.

Само самолетите и момчето, което се забавляваше с вятъра припомни за 21-ия век.

В тази вълшебна феерия думите са излишни, нали?

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бяла София

 

 

 

Продължение на серията „Бяла София“ ще намерите в двете галерии под № 25 в сайта. Някои от тези фотографии участваха в изложбата  „Вали сняг в София“ в Париж и в Прага .

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Музика, танц, фотография, живопис, скулптура, архитектура

                                                                  / Милчо Левиев, НДК, София /

Музиката е отдаване, което изчезва едновременно с жеста на реализацията. Мистерията е в появата на нещо, което не съществува предварително. Музиката, както любовта, се живеят без думи, без план, без рационалност – който коментира, ни ги прави. Изживяваме момента. Той не ни принадлежи. Изразът е в ефимерен звук, чезнещ заедно с вибрацията, която е породил. Следата се претопява в усещане, винаги различно. Музиката не съществува, тя е миг на отдаване без притежание. Звукът докосва, прави място за следващия.

                                                                                        / Национален балет, София /

Звукът, музиката, ритъма и танца, са първите изкуства поради нематериалния им, ефимерен характер. Движението на телата, заемащи форми в пространството в ритъм е отдаване без материален остатък и следа.

Дъхът, който ни дава живота е неуловим и не подлежи на притежание, както всичко истинско.  Притежанието отделя от потока на живота. Намерили опора в грубата материя, казваме, че живеем, но най-често го правим в неразбрани мигове. Те запълват живота с динамиката, промените и интензивността на усещането, което пораждат.

                                                                  /Галерия в Сохо, Ню Йорк/

Успялата фотография съчетава мига с усета на фотографа, превръща бягащия момент в материя. Художникът не търси готов образ, той го изважда от себе си, за да вкара в по-груба материя това, което музиканта излива в тонове. Скулптурът и архитектът, макар по различен начин, представят вътрешното си усещане в няколко измерения…

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Смъртта

                                                        / Шенг Ду, Китай /

Смъртта е реална единствено като процес в живота. „О Боже, мога ли да бъда жив, когато умирам?“ възкликва Виникот.

Според Маймонид смъртта е лишаване от форма и връщане към Источника. Светлината от началото на света е вечна. Всичко е едно, ние сме част от тази светлина. Формата е крила на светлината, след смъртта тя се разкрива отново. Но кой в нас я вижда? Според Авероес съществуването в Цялото (Едно) е без субект . „Върви към себе си“, казват мъдреците, към вечното. Между живота и смъртта няма граници, те са едно в друго.

Dom1                                                   / Марамюр, Румъния/

Ето няколко цитата от книгата “Божествения живот” на Шри Оробиндо:

….Смъртта е непрекъснато опровержение, което Цялото противопоставя на фалшивото ограничаване на егото в индивидуалната си форма.

…Животът не е изцяло победен от Материята. Той прави компромис, използвайки смъртта като продължение на живота.

…Животът, организиран в тяло …  трябва да премине през процеса на смъртта, за да бъде преорганизиран и подновен.

… Смъртта е въпрос, който Природата непрекъснато задава на живота, за да му напомни, че още не е намерил себе си. Без прехода в смъртта съществото би останало завинаги в несъвършенната форма на живота. Преследвано от смъртта в него се събужда идеята за търсене на средства и възможности за съвършен живот.

… Еволюцията на душата се осъществява в невидим процес, чийто механизъм се реализира с пре-раждане на сила и съзнание във възходящи степени.

… Един единствен кратък човешки живот е очевидно недостатъчен за целите на еволюцията.

…Превърнах се в това, което бях преди прдставата за Време…

                                                                   / гробище в Истанбул /

Да знаем за какво бихме си дали живота, да си отидем с благодарност и доволни от преживяното, какво по-хубаво! Тази възможност и привилилегия ни отделят от минералния, растителния и животинския светове, които по същия начин участват в кръговрата на Природата.

                                                                        / Косово /

„Двадесет и първия век ще бъде духовен или няма да го има“ – казва френския министър на културата Малро. Отварят ни се преспектива да станем хора или да се самоунищожим, смъртта да ни остане враг, свързан с насилия и войни, или приятелка свързана с живота по съвсем различен начин.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: