Фотографска хроника /февруари 2012/

                                                                        / Ню Йорк 2011 /

“Ритъмът на града не е този на вечността, нито на времето, а този на мимолетното.” пише Беренис Абот (Охайо 1898 – 1991), която след успешната изложба на Диан Арбюс (Ню Йорк 1923-1971) се настани съвсем скоро в музея Jeu de Paume в Париж. Ако Диан Арбюс прави революция във фотоизкуството, Беренис Абот, утвърждава фотографията като огледало, субтилно изразяващо реалността. И докато при нея този вид естетика е « пасивна игра на огледала* », за контраст, в същия музей на първия етаж е представен поливалентния китаец (художник, архитект, куратор, критик, директор…) Аи Вейвей,  при когото снимането е по-скоро « активна естетика на призми ». За него фотографията не показва реалност, а е самата реалност, картография на света. Фотографията му провокира, има политически смисъл, регистрира невероятната скорост и промените, които стават в Китай, подобно на трийсете години от миналия век в Ню Йорк, този, който снима Беренис Абот. Провокатор на сериозно ниво, – виждате средния пръст в серията “Игра на перспектива” пред пеизажи и паметници от цял свят, на които човек робува – в момента Аи е затворен в Китай и не може да посети настоящата си изложба в Париж. Ето пример за съвременна форма на изкуство с лавинен политически характер – Сталин с право се е страхувал от хората на изкуството, които считал за « второ правителство ». Но пустинята няма врати, такива са и съвременните методи на комуникация, които товарят и същевременно развързват света. Въпреки всички усилия на китайското правителство да спре известните блогове на Аи Вейвей, сега всички ги четем на екран, представени едновременно с фотографиите му, изразяващи драстичните промени в Китай.

Лично аз нямам вкус към този вид изкуство, но нали Изкуството цели да променя света и нещо във всеки, който се докосва до него !

* Хорхе Луи Боржес е считал, че има две естетики: пасивна естетика на огледала и активна естетика на призми.

Факт за въздействието върху публиката е този елегантен парижанин, който мери средния си пръст с този на фотографа от снимката. Погледнато по същия начин това е нова реалност, този път в моя обектив, също мимолетна, настанена в предишната реалност регистрирана от колегата Аи…

Виждаме приятелката на Аи, която вдига роклята си на най-публичното място в Пекин, недалеч от портрета на Мао.

От паралела на двете изложби се вижда колко различна и с невероятно силно въздействие може да бъде фотографията, реагираща в тон с времето си. Тук не показвам фотографии на Диан Арбюс, изразяващи силата на промените в Ню Йорк в първата част от миналия век, а по-скоро промените в съвременното изкуство, което търси още повече да провокира, отколкото да надминава себе си. Това отговаря на болезненото търсене на изход сред невъзможностите на епохата, в която живеем.

                                     / Ню Йорк 2011 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бяла Витоша /без лифтове/

 

… а защо не цветно и без думи, в повечето случаи излишни…

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бяла София

 

 

За любителите на фотография посетете двете галерии № 25 в сайта – продължение на тази серия „Бяла София“.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Музика и Танц

                                                                  / Милчо Левиев, НДК, София /

Музиката е отдаване, което изчезва заедно с жеста на реализацията. Мистерията е в самата поява там, където нищо не съществува предварително. Музиката, както любовта, се прави без коментар, планиране, без каквото и да е било рационализиране – който коментира, ни ги прави. Изживяваме момента, който не ни принадлежи. Изразът е в ефимерния звук, изчезващ заедно с породената вибрация. Следата от него се претопява в усещането, което имаме, винаги различно. Музиката не съществува, прави се в мига с отдаване без притежаване. Звукът ни докосва и се стопява във всемира. Виртуозът дава без да получава, звуците пресичат тялото му, покоряват сърцата, както този, който дава любов и откъсва от себе си.

                                                                                        / Национален балет, София /

Звукът, музиката, ритъма, както и танца, са първите и поради нематериалния си, ефимерен характер, най-високо стоящи изкуства. Движението на телата в ритъм и заемащи форми в пространството е също ефимерно отдаване, без материален остатък и следа.

Дъхът, който не притежаваме, но ни дава живот, е също неуловим…, всъщност истинските неща не са предмет на фиксиране и притежание… Казано друго яче, притежаването на каквото и да било ни блокира, отделя ни от истинското в живота, което се изплъзва, остава неопределимо. Опираме се на грубата материя, за да казваме, че живеем, но самият живот е съчетание от мигове, най-често неразбрани. Макар повърхносно, те ни дават от очарованието си в динамиката на промените и интензивността на усещането, което пораждат. Ако можем да ги свържем в едно, бихме заживяли различно…

                                                                  /Галерия в Сохо, Ню Йорк/

Фотографията търси мига, който превръща в материя с успялата снимка. Живописецът, по-субтилен от фотографа, не търси да улови образ готов отвън, а го изважда от себе си, вкарва в по-груба материя това, което музиканта излива в тонове… Скулптурът, както и комплексно творящия архитект изваждат вътрешното си усещане в повече измерения. За разлика от другите изкуства музиката и танца, без да се налагат във видимата материя, променят неща в живота.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Смъртта

                           / Шенг Ду, Китай /

Смъртта е реална, погледната единствено като процес от живота. Разлагане на субстнация и възобновяване на субстнация, устояване на форма и промяна на форма са постоянни процеси в живота. Смъртта представлява бързо дезентигриране като резултат на необходимостта на живота за промяна, обогатяване на външния си израз. Дори в телесната смърт няма прекъсване на живота. Единствено материалите от една форма се разлагат, за да послужат за други форми на живот.

….Смъртта е непрекъснато опровержение, което Цялото противопоставя на фалшивото ограничаване на егото в индивидуалната си форма.

…Животът не е изцяло победен от Материята. Той прави компромис, използвайки смъртта като продължение на живота.

…Животът, организиран в тялото  …  трябва да премине през процеса на смъртта, за да бъде преорганизиран и подновен.

… Смъртта е въпрос, който Природата непрекъснато задава на живота, за да му напомни, че още не е намерил себе си. Без прехода в смъртта съществото би останало завинаги в несъвършенната форма на живота. Преследвано от смъртта в него се събужда идеята за търсене на средства и възможности за съвършен живот.

… Еволюцията на душата се осъществява в невидим процес, чийто механизъм се реализира с пре-раждане на сила и съзнание във възходящи степени.

… Един единствен кратък човешки живот е очевидно недостатъчен за целите на еволюцията.

…Превърнах се в това, което бях преди прдставата за Време…

“Божествения живот” Шри Оробиндо

                     / Истанбул /

Човек, ако не знае за какво би умрял, не знае и защо живее.

Възможността, както и привилилегията да осъзнаваме значимостта на живота, ни отделят от минералния, растителния и животинския светове, които също участват в кръговрата на Природата.

Изкуството и религията до известна степен ни помагат да стопим границите на времето, но вече все по-ясно излизаме от тези помощни средства, за да стане възможно веднъж завинаги да станем хора с “божественото”, което носим в себе си или от криво осъзната собствена невъзможност да се самоунищожим. Това е интересната и не без напрежение част на двайсет и първия век, която ни очаква и вече живеем.

                         / Косово /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: