… а защо не цветно и без думи, в повечето случаи излишни…

…

За любителите на фотография посетете двете галерии № 25 в сайта – продължение на тази серия „Бяла София“.

                                                                  / Милчо Левиев, НДК, София /

Музиката е отдаване, което изчезва заедно с жеста на реализацията. Мистерията е в самата поява там, където нищо не съществува предварително. Музиката, както любовта, се прави без коментар, планиране, без каквото и да е било рационализиране – който коментира, ни ги прави. Изживяваме момента, който не ни принадлежи. Изразът е в ефимерния звук, изчезващ заедно с породената вибрация. Следата от него се претопява в усещането, което имаме, винаги различно. Музиката не съществува, прави се в мига с отдаване без притежаване. Звукът ни докосва и се стопява във всемира. Виртуозът дава без да получава, звуците пресичат тялото му, покоряват сърцата, както този, който дава любов и откъсва от себе си.

                                                                                        / Национален балет, София /

Звукът, музиката, ритъма, както и танца, са първите и поради нематериалния си, ефимерен характер, най-високо стоящи изкуства. Движението на телата в ритъм и заемащи форми в пространството е също ефимерно отдаване, без материален остатък и следа.

Дъхът, който не притежаваме, но ни дава живот, е също неуловим…, всъщност истинските неща не са предмет на фиксиране и притежание… Казано друго яче, притежаването на каквото и да било ни блокира, отделя ни от истинското в живота, което се изплъзва, остава неопределимо. Опираме се на грубата материя, за да казваме, че живеем, но самият живот е съчетание от мигове, най-често неразбрани. Макар повърхносно, те ни дават от очарованието си в динамиката на промените и интензивността на усещането, което пораждат. Ако можем да ги свържем в едно, бихме заживяли различно…

                                                                  /Галерия в Сохо, Ню Йорк/

Фотографията търси мига, който превръща в материя с успялата снимка. Живописецът, по-субтилен от фотографа, не търси да улови образ готов отвън, а го изважда от себе си, вкарва в по-груба материя това, което музиканта излива в тонове… Скулптурът, както и комплексно творящия архитект изваждат вътрешното си усещане в повече измерения. За разлика от другите изкуства музиката и танца, без да се налагат във видимата материя, променят неща в живота.

                           / Шенг Ду, Китай /

Смъртта е реална, погледната единствено като процес от живота. Разлагане на субстнация и възобновяване на субстнация, устояване на форма и промяна на форма са постоянни процеси в живота. Смъртта представлява бързо дезентигриране като резултат на необходимостта на живота за промяна, обогатяване на външния си израз. Дори в телесната смърт няма прекъсване на живота. Единствено материалите от една форма се разлагат, за да послужат за други форми на живот.

….Смъртта е непрекъснато опровержение, което Цялото противопоставя на фалшивото ограничаване на егото в индивидуалната си форма.

…Животът не е изцяло победен от Материята. Той прави компромис, използвайки смъртта като продължение на живота.

…Животът, организиран в тялото  …  трябва да премине през процеса на смъртта, за да бъде преорганизиран и подновен.

… Смъртта е въпрос, който Природата непрекъснато задава на живота, за да му напомни, че още не е намерил себе си. Без прехода в смъртта съществото би останало завинаги в несъвършенната форма на живота. Преследвано от смъртта в него се събужда идеята за търсене на средства и възможности за съвършен живот.

… Еволюцията на душата се осъществява в невидим процес, чийто механизъм се реализира с пре-раждане на сила и съзнание във възходящи степени.

… Един единствен кратък човешки живот е очевидно недостатъчен за целите на еволюцията.

…Превърнах се в това, което бях преди прдставата за Време…

“Божествения живот” Шри Оробиндо

                     / Истанбул /

Човек, ако не знае за какво би умрял, не знае и защо живее.

Възможността, както и привилилегията да осъзнаваме значимостта на живота, ни отделят от минералния, растителния и животинския светове, които също участват в кръговрата на Природата.

Изкуството и религията до известна степен ни помагат да стопим границите на времето, но вече все по-ясно излизаме от тези помощни средства, за да стане възможно веднъж завинаги да станем хора с “божественото”, което носим в себе си или от криво осъзната собствена невъзможност да се самоунищожим. Това е интересната и не без напрежение част на двайсет и първия век, която ни очаква и вече живеем.

                         / Косово /