За любителите на фотография погледнете в сайта галерия №79 „For fun“ – „За майтап“.

В контрастите от преживяното разбрах още по-добре защо снимам и какво търся и какво ми се случва в страстта да уловя мига. Това определя и фотографията като стил на живот, така различна от живописта, резултат от наслагване на вътрешни състояния или от киното, което идва след фотографията, за да слее моментите в истории. Един миг близък до истина съдържа безброй истории.

От друга страна човек трябва да е идеалист, глупак или луд, за да си въобрази, че може да достигне до някаква истина. Колкото повече я приближаваме, подобно на хоризонта тя се отдалечава. Когато имаме необходимата чувствителност, виждаме я отдалеч, почти като мираж… Приближаваме и Нещото е вече различно. Такава е и мистерията на живота, който заедно с амбицията да го уловим, ни се изплъзва все повече. Това ни кара да философстваме, да правим наука, изкуство и възторжено да летим към нови, все по-далечни бягащи хоризонти…

Но настоящият момент крие мистерия, която е много привлекателна. По-напреднали мистици достигат до състояние между концентрация и медитация, претендират за сферична мисъл (обективна спрямо линейната), която поне засега не е в сферата на Хомо Сапиенс Сапиенс. Но да се върнем към фотографията. Да, търся да закова момента и да разбера, че съм жив, дори да обоснова присъствието си спрямо настоящия момент, да се забода в живота. Резултатът е двустранен – вътрешно задоволство и благодарност, и евентуално споделен външен образ.

Съвременните технологии ни отдалечават, бих казал ни отвикват от възможни вътрешни състояния, докато единствено те ни отварят към нови нива на съзнание. (Светът не може по външен път да опознае и разбере себе си. В такъв случай ние ставаме излишни.) Но ето, че фотоапаратът, насочен от човешко око, цепи секундата и лови неща, които убягват на рутинния поглед, пък дори и на добре виждащи очи (гледам не означава виждам). Изострена интуиция ме пласира спрямо светлината и обекта, за да уловя “неуловимия” миг, ако това е речено да се случи. Включвам и страстта като гориво, защото човек нямащ страстно увлечение към това, което прави едно, че не е за завиждане, но и резултатите стават за храна на прасетата. Такива са много откак свят светува. Страст, означава страст към живота и то в настоящия момент. Плановете за бъдеще и спомените от миналото приличат на филми, които в повечето случаи ни ласкаят или драматизират, за да запълнят празния момент.

В резюме за обичащите фотография: да знаем добре какво търсим и от какво бягаме. Компромисът е неминуем, а новите моменти, външни и вътрешни, се сливат в напипани мигове, които търсят да се доближат до истина – едновремено толкова близка и далечна. Да снимаме сякаш всеки миг е единствен. Чудесен урок за живота.

От 9 февруари до 6 юни в музея Жьо де Пом (Jeu de Pomme) в Париж са изложени фотографиите на Лизет Модел (1901-1990), родена във Виена и живяла и снимала в Ню Йорк. На входа на изложбата четем: „Когато насочвам обектива си към нещо за снимане, в себе си нося въпрос, на който вероятно фотографията ще даде отговор. С други думи не съм тази, която знае или която би доказала каквото и да било, а просто получавам урок“. Аз бих добавил, че това е начина да не налагаме себе си, а да оставим нещото да се появи и вероятно да ни обогати. Фотографията се превръща в безкраен източник на познание, както на света, така и на себе си. Фотографиите на Лизет са неповторими, както всяко истинско изкуство.

Снимките в блога са от Перник на фестивала на Кукерите, които ме изпълниха с хубави емоции. Всички сме далеч от съвършенство, а колегите-фотографи от фестивала показаха изключителни способности в това да си пречат едни на други. Нямаше следа от фотографска етика, никаква толерантност,  уважение към ближния, което означава и към себе си. Все пак кукерите бяха повече от фотографите и всеки успя да хване каквото може.

В 34 галерия на сайта бихте могли да се разходите между Кукерите от Фестивала в Перник.

Сега на международния фестивал за кукери и маски в град Перник, страховитите фигури, които мощно дрънкат, безкомпромисно прочистват терена от зли енергии. Сравнявам ги с други култури, географски отдалечени и напълно различни, където страшни маски и силни звуци също гонят „лошите сили“. (Фотографиите са от Ладак в северна Индия и африканските племената Догон в Мали)

Сега в Перник чувствам в себе си българина, таящ огъня на старата ни земя – трептя не само с ритъма на кукерските звънари, но на моменти пристъпвам без да знам дали снимам или съм влязъл в екстаза на танцуващите.

Същевременно човекът, живеещ в чужбина в мен остава впечатлен от двете силно контрастни състояния в народа ни. Перничани, натрупани като гроздове зад оградите около площада с шествията, следят движенията на минаващите групи. В очите на хората тук-там проблясва интерес и това на фона на сивота и безизразност. Чувства се болката на един измъчен, изстрадал от векове народ. Тази болка все по-често я виждаме и осъзнаваме навсякъде по света, но тук лесно се стига до мазохизъм, често до безчувствие, както и садизъм. При случай те бързо се обръщат в неудържимо, съвсем искрено веселие. В ритъма на танците се събужда жажда за живот. Забравил себе си, българинът става сякаш добър, радостно полита до небето. Тази рядко срещана в Западна Европа автентична радост, когато я има, изглежда ни дарява с Балканска жизненост (за добро и зло), помага ни да преодолеем изключително трудните моменти, през които е преминал и преминава народа ни.

Радостта е отрова за “злите духове” – плашим ги с маски и гръмки звуци, но те просто се стопяват пред човешката ни радост. Така на моменти животът става толкова  прекрасен, колкото е бил и ужасен.

След всички медийни истории в столицата, свързани с изложбата в Сибанк успях да се приземя успешно в околните села на празник с маски, подготовка за международния фолклорен фестивал в Перник в края на януари.

До танци не стигнах, но се маскирах като фотограф, разбира се тропнах с ритъма на звънарите на кукерите, злите духове избягаха и се понаснимах на чисто…

Нещо друго. Открих радостния факт, че българската полиция знае не само да глобява (все едно за чия сметка), но и че при случай се весели чудесно. На минус десет-петнайсет градуса хората вдигнаха градус и духът роден български се извиси над всички кризи, минали и настоящи.

Иван Пастухов откри рая в Индия, но продължава да пътешества на лов за фотомигове.“

С това заглавие ме дари списание „Тема“ от 18-24 януари по повод фотоизложбата в Сибанк. Списанието е интересно, с много добре представни и разнообразни теми. Колкото до статията за мен, не се оплаквам, проявявам разбиране. Произлязъл съм от тази страна и знам колко е трудно човек да се отърси от детерминизма, който ни е друсал толкова години. През последните дни имах и чудесни срещи със съвременни хора, изразяващи уважение и финес в отношенията, което до скоро не беше често срещано явление. Промяна има. В пресата жаргонът вече не е толкова, бих казал хулигански, бедноизразен и драматичен (сякаш беше необходимо да се подчертае безгранична свобода във възможността да се изразим свободно, за съжаление в случая осакатено).

Сега на всички срещи и интервюта най-искрено споделям и се опитвам да обясня, че кариера в живота не съм правил, не съм я и търсил. Постигнал съм някакво ниво на вътрешен мир и равновесие, което ми помага да търся свободна изява в трудния свят, в който живеем и това по възможно по най-лек и директен път. Свободата, както и обичта изискват всекидневно, дори всеминутно усилие. Те не са неща, които можем да задържим. Статика в живота няма и ако една система не прогресира, регресира. Чудесно е, че дори понякога регресираме, за да прогресираме още по-добре. Въпрос на съзнание. Но ето, това съм постигнал, способността да застана зад руля в малката си лодка и да взимам решения. Те не трябва да пречат на никого и по възможност да носят плодове.  Планове не правя, граници не слагам. Такъв е животът ми, без Ашрами, без стремеж към богатства, титли, без от до… Обичам да обичам, радвам се да се радвам. Крача с по няколко миши крачки напред, както е в играта: „Царю честити имен ден, колко е часът?“ Не знам дали сега децата я играят…, но раят е в тези стъпки напред. (А в живота понякога една миша крачка е по-голяма от много други гигантски…)

И за да завърша с фотография, защото престоят ми за месец в София е свързан с изложбата в Сибанк, ще споделя как се представи  един голям фотограф от Ню Йорк, вече над осемдесет годишен – Соул Лейдър – който преди една година направи чудесна изложба в Асоциацията на Картие Бресон в Париж. На входа на изложбата беше написано с големи букви : « Творих и бях щастлив, че животът ми мина в сянка ».

Идва ред да се покажат мои фотографии в България (изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове,  зад гърба на Народния театър в София – 14 януари – 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията се е заела сериозно с въпроса нещо, за което нито съм мислил, нито разчитал. И ето, че това ме връща назад към корените, към родния ми град… Семейство нямам, но ще срещна приятели, останали близки, въпреки изтеклите години. В Париж една изложба е немислима без пресмятане на възможните продажби и всичко. Но в  София се замислям по-скоро как би станал купона, какво вино ще се пие и дали това ще донесе радост на всички – рефлекси от старото време, когато нямаше нищо и трябваше да измисляме как в сферата на възможното нещата да стават по най-интересния начин. Беше истинско изкуство да се направи от нищо нещо или от нещото, същото нещо.

Сега отново, сякаш по модел от „едно време“, не търся и нямам нужда от нещо особено, освен от споделената радост на едно ново изживяване. А това е чудесен урок и изглежда валиден за навсякъде. Радостта е най-добрата хигиена, макар и прекалено проста, за да бъде схваната от всички. Очевидно между анархията и строгата скованост има среден път, свързан с лекота в изявата и добър професионализъм. Колкото до фотографиите в изложбата – направих опити с нови пигментни мастила и най-после с истински добра фотохартия, подходяща за такова принтиране. Опитах със снимки от различни места в света и се оказа, че стават интересни съчетания. Кръстих изложбата “Тук – Там”, а къде е “тук” и къде “там”, е без значение в свят, който е не само Един, но въпреки всички трудности, ако не друго все повече се стреми да става единен. Колкото и скептично да гледаме на нещата, дори изглежда нямаме имаме друг избор?! Изложбата още не е открита, а вече предусещам нови връзки, нови фотографии, нови полети… и все с налагащата се визия за световно единство – очевидно в демократична форма.

Преди три години по същия начин и без някаква особена амбиция с Яна Петкова и мой приятел от Бордо, Венсан, създадохме Винекселанс. Срещна ни радостта, че разбираме от вино и го обичаме, както хората, които го пият… Желанието да споделим това с българите даде плод – а всеки добър плод дава нов добър – направи днес, без каквато и да е реклама, тази малка фирма да носи доброто име на стабилен източник за интересни френски тероарни вина с максимално добро за българския пазар качество, на оптимални цени.

Пиша това, за да изразя двойното удоволствие, което имам да споделя със съгражданите си две изкуства. А те  всъщност са три, защото включвам и изкуството да зарадваш ближния си.

Ето този портрет, в абсолютният смисъл на дефиницията за портрет, вероятно e най-добрият, който съм правил. Убеден съм, че лицето на дамата зад бурката е възможно най-естествено, без поза, без въпроси и съмнение кой какво крие зад обектива. Тук дамата се отдава на случая. Прикритието, завесата на бурката я лишава от нормалния човешки обмен и същевременно я пази, дава й свободата да бъде самата себе си. И двамата крадем, макар в обратни посоки. И двамата без да позираме си даваме свобода. Не се каня да я снимам или не, нито пък тя се гласи да се представя или не. Колебание няма и от двете страни, защото знаем какво искаме и ни е интересно. И двамата сме истински.

Не си продумахме дума, бяхме убедени, че сме сами в задния двор на джамията. Погледнахме се в очите, ако може така да се каже. Тя не промени позата си, вдигнах апарата и натиснах спусъка. Усмихнах се, вероятно и тя под бурката. Бяхме заедно. Да запечатам образа й без да я „виждам“ се оказа най-нормалното нещо в живота.

Мярката за успеха на в портретното изкуство е, когато трите участващи страни са изпълнени от творческия елемент. Фотографираният, фотографът и зрителят – консуматор. Темата трябва да остава неизчерпаема. Случаят е такъв.

Модата е винаги в тон с времето. Днес  Карл Лагерфелд с оригиналния си вкус продължава линията Шанел, но освен Хермес, всички големи модни къщи в Париж вече принадлежат на групировки с повече или по-малко интересни модисти. Господин Юбер де Живанши вече надхвърлил осемдесетте, от известно време напуснал света на модата, все още се радва на красивото в живота в живописния си замък. Всичко това дотук, за да споделя, че сме излезли от епохата на  големите Couturiers (моделиери, шивачи), които са знаели да правят всичко, от зашиване на копче, до най-изтънчени гънки, линии и форми на дрехата. В модерното изкуство, както и във всичко останало, днес си казват думата – промените са все по-осезателни.

Бягам от претрупаното, всеизвестно Шанз-Елизе, булевард, превърнат във вулгарен туристически маршрут с все по-малко френски облик. Шмугвам се във Фобур Сен Оноре, после завъртам обратно към авеню Монтен, за да завърша обиколката си с Жорж Сенк. Избирам нарочно по-елегентна част на Париж и донякъде играя ролята на папарак, защото Високата мода се пази от копиране. Спасявам се с коректния си европейски вид : “Виждам, че очите ви не са дръпнати” с усмивка и лек упрек в гласа, подхвърля портиера на Кристиян Диор. При Ланвен продавач от магазина излиза с думите: “Нали знаете какво правите…, не е желателно…” – попадам на учтиви хора, на които някак си без да го показват, им е приятно, че се радвам. Радостта е от най-добрите и невинни ключове за много врати.

Японците се оказват най-силни в крадене на идеи, но и не биха снимали така открито и с чиста съвест като мен.

На когото му е интересно, може да продължи в 72  галерия от сайта.

Ето, обличам костюмчето си за “официални случаи” и избирам връзка за съответния костюм на баща ми а той е доволен за добрия вкус на сина си. После с голяма дамаджана вино се понасяме по хлъзгавия, заледен тротоар към Кумците. Там е сложена маса за десет човека – кумците и ние. Около високата до тавана елха, отрупана с играчки, има специално място, където дядо Коледа ще остави торбата, когато удари полунощ. Най-възрастният на масата е дядо Гочо и е вече на 90 години. Обърнат на изток, той се изправя тържествено за молитва. Всички ние около масата, малки и големи, обръщаме се в същата посока и повтаряме “хляб наш насущний…”. Омаяни сме от искрения глас на дядо Гочо и от аромата на тамяна в кандилницата до иконата на стената. Никой от нас не е религиозен, но всички вярваме. Вярваме в нещо много хубаво. Затова сме заедно, и се обичаме.

Лично аз вярвах, че всичко е наред и освен това рано или късно ще имам колело. Да ви призная и сега обичам велосипедите си, които не ме напускат.

На масата има четиридесет ястия – не мога да броя до толкова, но чубрица, олио (зехтинът не е известен), вода, вино… също се броят. След молитвата дядо Гочо разчупва голяма домашна пита, на която е запалена свещица и всеки започва с хляб и сол. После нещата следват, както си му е реда.

Започнали сме отрано и накрая на вечерята, след кадаифи и баклави след вицове и смехории, следват танци – времето е на ча-ча-ча, буги-буги или рокендрол за по-напредналите… Малко преди полунощ започва напрегнато очакване на звънеца – Дядо Коледа не е далеч! Най-после човекът с голямата бяла брада, макар да е от далечни земи, идва точен и звъни като за пожар. Няма нищо даром в този свят! Концентрирам се в каквото съм научил, за да заслужа каквото ме очаква. Торбата с подаръците грабва вниманието ни до такава степен, че всякакви други забавления са немислими. Все едно сме на състезание за най-оригинален подарък. Не разбирам само, след като подаръците идват от другаде, защо възрастните си благодарят помежду си?

Късно през ноща поемаме с татко обратно по тъмната улица за вкъщи. Бате Боре и кака Нели ни изпращат – за всеки случай, хлъзгаво е… Чуден свят, дамаджаната е празна, а всички са по-внимателни! Поредната Коледа завършва с хубави сънища и с подаръка до възглавницата. Сутринта Коледата, която следва е свързана с чудната Бъдни вечер.

Сега в Париж се радвам на прекрасния град-музей, на хубави празници и трапези. Елхи, украшения на всяка крачка. Католиците са по-студени хора, чувството за мистика е обърнато в рационалност. Новите техно играчки, да не говорим… Не мога да разкажа нищо дъбоко душевно и за да бъда кратък ще цитирам Платон: “Адмирирането е най-добрата хигиена.” В Париж човек винаги има на какво да се въхити.

Вече шеста година  от първи декември двайсетте парижки арондисмана (квартала), всеки със своя физиономия, осъществява темата “Париж осветява Париж”. Над 120 улици, площади и авенюта си намигат с различни осветления.  Да се намали изсичането на горите по света е трудна задача, но затова пък тук всеки квартал творчески разработва идеята за спестяване на енергия. Използват се електролуминисцентни диоди със слаба консумация, които дават илюзия по дърветата на падащи снежинки… До март месец голямата пързалка при кметството на първи арондисман конкурира тази пред кулата Монпарнас. Едната от е от изкуствена материя за начинаещи, падането боли по-малко. До нея се клатушкат две огромни елхи, украсени от шведски артисти, подарък от Швеция.

“Желязната ни дама” или Айфеловата кула, както я наричат парижани, всяка вечер сменя облеклото си в различни динамично представени цветове и скробоскопични ефекти.

От 20 декември до 4-ти януари многобройните инсталирани манежи в града са безплатни. А витрините на магазините, въпреки кризата навсякъде демонстрират охолство и безгрижие…

Всичко това след разказа за Бъдни вечер звучи студено, нали? Е, времената се променят и ние с тях, въпреки, че всичко преживяно истински не се губи.

Добре дошли в Париж – наяве и в сънищата си – но както казват, всяко чудо е за три дни.

Търсете голяма светлина и дълбока сянка. Останалото идва естествено.

Едуард Мане

От фотографска гледна точка всяка игра между светлина и сянка е интересна. Силният контраст между двете е най-труден за представяне, привилегия на техничното снимане. Най-интензивна светлина казват има в Тибет, Йерусалим и при слънчевата централа Темис в Южна Франция – подобна светлина съм срещал и по вулкани в Южна Америка, а с промените на климата вероятно има и другаде.

Господин Мане с широк артистичен дух е търсил максималното от спектъра на възможното, за да извади нюансите, на които е бил способен. Това не означава, че не можем да потърсим същото в границите на един тон без необходимост за силни контрасти и с това отново да усетим силата на изкуството.