Музиката е отдаване, което изчезва заедно с жеста на реализацията. Мистерията е в самата поява там, където нищо не съществува предварително. Музиката, както любовта, се прави без коментар, планиране, без каквото и да е било рационализиране – който коментира, ни ги прави – изживява се момента, който не ни принадлежи. Изразът е в ефимерния звук, изчезващ заедно с породената вибрация. Следата от него се претопява в усещането, което имаме, винаги различно. Музиката не съществува, прави се в удобен момент с отдаване без притежаване, звукът ни докосва и се стопява във всемира. Виртуозът дава без да получава, звуците пресичат тялото му, покоряват сърцата, както този, който дава любов и откъсва от себе си.

                                                                                        / Национален балет, София /

Звукът, музиката, ритъма, както и танца, са първите и поради нематериалния си, ефимерен характер, най-високо стоящи изкуства. Движението на телата в ритъм и заемащи форми в пространството е също ефимерно отдаване, без материален остатък и следа.

Дъхът, който не притежаваме, но ни дава живот, е също неуловим…, всъщност истинските неща не са предмет на фиксиране и притежание… Казано друго яче, притежаването на каквото и да било ни блокира, отделя ни от истинското в живота, което се изплъзва, остава неопределимо и не ни принадлежи. Опираме се на грубата материя, за да казваме, че живеем, но самият живот е съчетание от мигове, най-често неразбрани, носещи очарованието си в динамиката на промените и интензивността на усещането, което пораждат.

                                                                  /Галерия в Сохо, Ню Йорк/

Фотографията търси удачния миг, които превръща в материя с евентуално успялата снимка. Живописецът, по-субтилен от фотографа, не търси да улови готовия образ отвън, а го изважда от себе си, вкарва в по-груба материя това, което музиканта излива в тонове… Скулптурът, както още по-комплексно творящия архитект, работят в повече измерения, за да извадят вътрешното си усещане. Но музиката, както и танца, без да се налагат във видимата материя, променят нещо в живота. Разбирате, че не става думи за партитури, плочи и други регистриращи методи, които са комерсиалната част на повторените уловени мигове.

Смъртта е реална, погледната единствено като процес от живота. Разлагане на субстнация и възобновяване на субстнация, устояване на форма и промяна на форма са постоянни процеси в живота. Смъртта представлява бързо дезентигриране като резултат на необходимостта на живота за промяна, обогатяване на външния си израз. Дори в телесната смърт няма прекъсване на живота. Единствено материалите от една форма се разлагат, за да послужат за други форми на живот.

….Смъртта е непрекъснато опровержение, което Цялото противопоставя на фалшивото ограничаване на егото в индивидуалната си форма.

…Животът не е изцяло победен от Материята. Той прави компромис, използвайки смъртта като продължение на живота.

…Животът, организиран в тялото  …  трябва да премине през процеса на смъртта, за да бъде преорганизиран и подновен.

… Смъртта е въпрос, който Природата непрекъснато задава на живота, за да му напомни, че още не е намерил себе си. Без прехода в смъртта съществото би останало завинаги в несъвършенната форма на живота. Преследвано от смъртта в него се събужда идеята за търсене на средства и възможности за съвършен живот.

… Еволюцията на душата се осъществява в невидим процес, чийто механизъм се реализира с пре-раждане на сила и съзнание във възходящи степени.

… Един единствен кратък човешки живот е очевидно недостатъчен за целите на еволюцията.

…Превърнах се в това, което бях преди прдставата за Време…

“Божествения живот” Шри Оробиндо

                     / Истанбул /

Човек, ако не знае за какво би умрял, не знае и защо живее.

Възможността, както и привилилегията да осъзнаваме значимостта на живота, ни отделят от минералния, растителния и животинския светове, които също участват в кръговрата на Природата.

Изкуството и религията до известна степен ни помагат да стопим границите на времето, но вече все по-ясно излизаме от тези помощни средства, за да стане възможно веднъж завинаги да станем хора с “божественото”, което носим в себе си или от криво осъзната собствена невъзможност да се самоунищожим. Това е интересната и не без напрежение част на двайсет и първия век, която ни очаква и вече живеем.

                         / Косово /

Да си влюбен е състояне, а да обичаш и действие.

Дърветата са поеми, които земята рисува по небето. Кахил Гибран

… а на земята българска любителите на фотография, които харесват, следят блоговете и живеят в София, на 19 февруари, четвъртък, в 16,20 до 18 часа в Нов Български Университет (ул.Монтевидео, 12) ще има семинар за фотография с мое участие – добре сте дошли, вярвам ще бъде забавно и интересно.

Всяка бръчка e бразда в спокойния календар на добре преминал живот. – Чарлс Дикенс

Всяка бръчка, бих казал, е история, израз на богати преживявания. Дори болките, разбрани и осмислени, стават красиви. Лицето, прозорец към външния свят, не може да скрие динамиката на живота и вътрешните реакции, особено при хора без кепенци. По такива лица се четат цели романи.

От незнайни времена е казано: „Ако искаш да проникнеш в невидимото, наблюдавай видимия свят“. Човек не може да се скрие, освен от себе си.

“Нещата единствено имат стойността, която човек им придава.” – Молиер

Започвам с една фотография, но намирам двамата  сиди (господа) за експресивни и продължавам да ги следвам:

Диалога им продължава и решавам да променя сюжета:

объръщам глава наляво:

… след това надясно:

… не виждам нищо интересно и се опътвам се към близкото кафене за чаша зелен чай с мента и много захар…, не страдам от диабет…

споделям го с тази двойка…

После на излизане до кафенето:

или:

И така нататък в този слънчев ден сам, далеч от „европейски погледи“, в планината Атлас на Мароко – денят се оказа такъв, на диалози, комуникация…, наречето го, както ви е удобно!

Не знам доколко това ви разсмива, но за мен беше забавно и затова сложих блога в „хумористична фотография“.

Весели Новогодишни празници читатели на блога! Тази година кризата си казва думата и над айфеловата кула няма заря…

е портрет не на модела, а на художника.“  -  О. Уайлд „Портретът на Дориан Грей“

                                                                                                                                                                              / Мароко /

Дали е така с портретите във фотографията ? Сигурно да, защото очите на фотографа не могат да виждат повече от това, което се отваря или им се подава отвътре. Външният свят е само дразнител и претекст. Широкият, прозорлив, дълбок, изтънчен и какъв ли не още поглед идва отвътре, комплекс от много качества, център на които вероятно е душата на автора. Гледам и виждам са две различни неща, а между виждам и виждам също има разлика. Въпрос на виждане! и слава Богу – това ни дава шанс да се подобряваме. Но да не забравяме, нещата са винаги двузначни – вътрешното състояние повлиява външния свят, който съответно се отваря за очите, които наблюдават. Дарява ни това, с каквото сме дарили. Както в любовта, всичко в света е свързано с обмяна на дарове, стига те да са искрени, тоест истински.

                                                                                                    / Автопортрет /

Весели Коледни празници на всички, които четат блога и обичат фотография!

Маракеш – арнакеш (от арнак – мамя), наричат французите този град, където всеки по някакъв начин иска да ви излъже. В долините, които посетих нямаше нищо, но и нищо не липсваше. В Маракеш има всичко, но борбата за оцеляване, превръща тази стара (XI век) алморавидска столица в напрегнат, търсещ съвремието град.

Тук берберите са близо 30 процента. Една част държат да са бербери, за да будят интерес сред туристите, останалите постепенно се стопяват в доминиращото арабско мнозинство. Истински бербер не коментира произхода си, както и всичко истинско не изисква коментар.

От фотографска гледна точка, на места, където ако снимате без да купите нещо е обидно, дори опасно, за да спася положението ниско под колана слагам широкоъгълен обектив, а в другата ръка с втори апарат разсеяно рея поглед…

Срещам твърди, пронизващи очи в по-скоро преобладаваща арабска зима, отколкото пролет.

За сметка на това децата играят на воля по-добре от много други в Европа.

Маракеш е град на силни контрасти, едновременно грозен и с рафинирана красота, много мръсен и на места изрядно чист, безреден, плашещ, но не опасен, с неизмерими богатства и крайна беднотия. Французите не са обичани, но Франция е търсена и необходима, завиждана и ненавиждана. Френският език свободно говорим, французи с малка пенсия се чувстват богати, преселват се на слънце, с пресни плодове, евтини домашни прислужници…

Между София и Истанбул разлика не се прави, ставам и за албанец. Приет за “полутурист” снимам по-спокойно. На “добре дошъл”, “да се видим отново”, усмихнат отговарям: Инш Аллах! Няколко пъти възкликвам Машаалах, но без реакция, явно не звучи арабски. “Мюсюлманският свят не е единен и това ни спасява”, си казвам на ум. За себе си звуча противоречиво, защото съм убеден, че бъдещето на човека е в обединение и взаимно разбиране на всички, но кой е готов за това. Примери с културната ни, цивилизована Европа имаме достатъчно.

Централният сук в Маракеш е хилядолетен, стар колкото града, но близостта с Европа го прави несравним с все още фантастичните сукове на Санаа и Йерусалим, мащабите и усещането са различни. Когато вали, капе отвсякъде без това да пречи на потока от туристи. Намирате се на два часа и половина от Париж. Освен това Мароко не е Алжир, Тунис или Либия, където проблемите не свършват.

Изчаквам двама пакистанци да се пазарят за цената на муска, безбожно скъп в Европа. Купуваме заедно добро количество с 40 процента намаление. На следващия ден същия продавач с широка усмивка ми предлага с още 20 процента по-евтино. Вдигам ръце, умеят да търгуват!

Стаите в известната Мамуния отговарят на цената – между 500 и 2000 евро. Маракеш е град на контрасти. Близко до народа, може да се нахраните с чудесно агнешко “био” за две евро – животни, плодове и зеленчуци в бедните страни, където изкуствените торове са скъпи, все още имат чудесен вкус – добавяте и огромен, зрял нар за десет цента…

Мажорел е бижу сред градините-бижута по света. Интересния син цвят на Ив Сен лоран е в контраст със зелените палми, забити в друга, по-различна небесна синева.

Летя обратно към Европа. В ушите ми кънти далечно ехо от гласовете на двете овчарки от високия Атлас.

Мира и ритъма на живот в долината на Бялата река също не ме напускат. Забравям бързо Маракеш и оставям преживяните сърдечност и красота да ме върнат към празника на берберите догодина. Жените ще засияят с безценните си традиционни бижута. Инш Аллах – дай Боже!

Арабската зима се съпротивлява на изгряващото слънце на новия, все още твърде объркан свят. Революционната идея, че нещата не падат от небето, че Инш Аллах не прави чудеса, а трябва да си помогнем сами, за да ни помогне и Аллах, е трудна за смилане. Все пак, процесът е невъзвратим и все повече изненади ни очкват отвсякъде.

Който се интересува от фотографиите, които направих в Мароко, може да надникне в сайта в галерии 93, 94, 95 и 96, а за големите екрани – по азбучен ред – Мароко – цветни или чернобели, въпрос на вкус.

Икхлеф не е виждал баща си от много време. Пътуваме заедно и не сме далеч от родния му дом. Отклоняме се от пътя, за да изпием чаша чай. Ставам свидетел на трогателната, леко динамична и съвсем спонтанна среща между баща и син. На бащата не му личат годините /86/, синът, в разцвета на силите си, благородно се оставя да бъде победен – бащата остава винаги баща..

Майката на Икхлеф ни сервира “каквото има под ръка” – не сме за оплакване.

Самата тя остава настрана, за да добавя каквото липсва. Спомням си преди години, макар в голям град като София, покойната ми баба не оставяше човек да напусне дома ни без почерпка.

Някой ще попита защо смесвам черно-бели с цветни фотографии? Защото използвам богатството и на двете форми на изразяване.