„От Париж до Ашрама“ – Иван Пастухов откри рая в Индия, но продължава да пътешества на лов за фотомигове.“

С това заглавие ме дари списание „Тема“ от 18-24 януари по повод фотоизложбата в Сибанк. Списанието е интересно, с много добре представни и разнообразни теми. Колкото до статията за мен, не се оплаквам, проявявам разбиране. Произхождам от тази страна и знам колко е трудно човек да се отърси от детерминизма, който ни е ограничавал с години. През последните дни имах чудесни срещи със съвременни хора, изразяващи уважение и финес, което до скоро не беше често срещано явление. Промяна има. В пресата жаргонът от време на време вече не е така хулигански и драматичен – сякаш е било задължително да се подчертава някаква необуздана, безгранична свобода, изразена дори вулгарно и осакатено.

На всички срещи и интервюта най-искрено споделям и се опитвам да обясня, че гръмки изрази не са необходими, кариера в живота не съм правил, не съм я и търсил. Постигнал съм някакво ниво на вътрешен мир и равновесие, което помага да търся свободна изява в трудния свят, в който сме всички. Качеството на всяко действие, включително свободата, изисква непрекъснато усилие всеки ден. Не са неща, които можем да фиксираме. Статика в живота няма и ако не прогресираме, става обратното. А понякога дори регресираме, за да прогресираме още по-добре. Въпрос на съзнание. Но ето, постигнал съм не повече от способността да застана зад руля на малката си лодка с възможност да взимам решения. Важното е да дават плодове и да не пречат на никой.  Планове не правя, граници не слагам. Такъв е животът ми, без Ашрами, без стремеж към богатства, титли, без от до. Обичам да обичам, радвам се да се радвам. Крача с няколко миши напред, както в играта: „Царю честити имен ден, колко е часа?“ Не знам дали сега децата я играят…, но в тези стъпки стават нещата. А в живота понякога една миша е по-голяма от много гигантски…

Преди година в Асоциацията на Картие Бресон в Париж изложиха Соул Лайдър. Един от големите фотографи-колористи на века. Видяхме го вече над осемдесет годишен. На входа на изложбата с големи букви беше написал: « Творих и бях щастлив, защото животът ми мина в сянка ».

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121

Идва ред да се покажат мои фотографии в България (изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове,  зад гърба на Народния театър в София – 14 януари – 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията се заема сериозно с въпроса нещо, за което нито съм мислил, нито разчитал. И ето, че това ме връща назад към корените, към родния ми град… Семейство нямам, но ще срещна приятели, останали близки, въпреки изтеклите години. В Париж една изложба е немислима без пресмятане на възможните продажби. Но в  София се замислям по-скоро как би станал купона, какво вино ще се пие и дали това ще донесе радост на всички – рефлекси от старото време, когато нямаше нищо и трябваше да измисляме как в сферата на възможното нещата да станат по най-интересен начин.  Изкуство беше да се направи от нищо нещо или от нещото, малко по-различно нещо.

Сега отново, сякаш по модел от „едно време“, не търся, сякаш нямам нужда от друго, освен от споделената радост на ново изживяване. А това е чудесен урок, изглежда с универсално действие. Радостта е най-добрата хигиена, макар прекалено проста, за да стане по-общо явление. Очевидно между анархията и строгата скованост, която срещам в София, има среден път, свързан коректен професионализъм. Колкото до фотографиите в изложбата, принтирах с пигментни мастила и с фотохартия „файн арт“, подходяща за такова принтиране. Опитвам със снимки от различни места в света, за да стават интересни съчетания. Кръщавам изложбата “Тук – Там”, а къде е “тук” и къде “там” няма значение в свят, който е Един и въпреки всички трудности, упорито се стремим да стане единен. Колкото и да сме скептични, изглежда това е единствения път за да оцелее човечеството.

Преди три години по същия начин и без някаква особена амбиция с Яна Петкова и мой приятел от Бордо, Венсан, създадохме Винекселанс. Срещна ни радостта, че разбираме от вино и го обичаме… Желанието да споделим това с българите даде плод – а всеки добър плод дава нов. Така без реклама тази малка фирма създаде добро име на стабилен източник за интересни френски тероарни вина с утвърдени качества на проверими оптимални цени.

Пиша това, за да изразя двойното удоволствие, което имам, това да споделя със съгражданите си две изкуства. А те са три, защото включвам и изкуството да зарадваш околните.

Би било чудесно да можехме да фотографираме света отвътре. Външният свят е по-малко интересен. Всички хора притежават „трето око“ без да го ползват или пък бъркат с интуицията, която в повечето случаи е емоционално оцветена.

/ Шринагар, Кашмир /

Ето този портрет. В абсолютния смисъл вероятно e най-добрият, който съм правил. Убеден съм, че лицето на дамата зад бурката е съвсем естествено, без поза, без въпроси и съмнения кой стои пред нея или коя е самата тя. Дамата се отдава на момента. Прикритието, завесата на бурката я лишава от нормален човешки обмен, в случая я пази, дава й свободата да бъде такава, каквато е. И двамата крадем. Без да позираме и двамата се чувстваме свободни. Не се каня да я снимам, нито пък тя се готви да се представя. Няма колебание и от двете страни, знаем какво искаме и ни е интересно. И двамата сме истински.

Не продумваме дума, Убедени, че сме сами в задния двор на джамията, ако може така да се каже гледаме се очи в очи. Тя не променя позата си, вдигам апарата и щраквам. Усмихвам се, вероятно и тя, под бурката. Чувстваме се заедно. Мерси мадам! Да запечатам образа й без да явиждам директно се оказва най-нормалното нещо. В голям, добре изваден тираж погледа на жената се усеща.

Мярката за успеха на портретното изкуство е трите участващи страни да бъдат изпълнени от творчески елемент. Темата за фотографирания, за фотографа и за зрителя, трябва да остава неизчерпаема. Случаят е такъв.

“Модата e във въздуха, вятърът я носи, усещаме я, вдишваме я, тя е едновременно в ефира небесен и във всекидневния калдаръм, съдържа в себе си идеи, обичаи и събития.” Така говори за модата, госпожа Габриел Шанел.

Модата е винаги в тон с времето. Карл Лагерфелд с оригиналния си вкус продължава линията Шанел, но освен Хермес, всички големи модни къщи в Париж вече принадлежат на групировки с повече или по-малко интересни модисти. Господин Юбер де Живанши вече надхвърлил осемдесетте, напуснал света на модата, сега в живописния си замък все още се радва на красивото в живота. Всичко това, за да кажем, че сме излезли от епохата на големите Couturiers (моделиери, шивачи), които са можели да правят всичко, от зашиване на копче, до най-изтънчени гънки, линии и форми на дрехата. Днес в модерното изкуство, както и във всичко останало, все по-осезателните промени си казват думата.

Бягам от претрупаното Шанз-Елизе, булевард, превърнат в търговски туристически маршрут с все по-малко френски облик. Шмугвам се във Фобур Сен Оноре, после завивам обратно по авеню Монтен, за да завърша обиколката си през Жорж Сенк. Избирам нарочно по-елегентна част на Париж и донякъде играя ролята на папарак – Високата мода се пази от копиране. Спасявам се с коректния си европейски вид : “Виждам, че не сте с дръпнати очи” с усмивка и лек упрек, подхвърля портиера на Кристиан Диор. Пред Ланвен, продавач от магазина излиза с думите: “Нали знаете какво правите…, не е желателно…” – попадам на учтиви хора, на които без да го показват, им е приятно, че излъчвам възторг към красивото. Радостното чувство е от най-добрите и невинни ключове за много врати.

Японците се оказват най-силни в крадене на идеи, но и не биха снимали така открито, с чиста съвест.

Любителите на фотография могат да продължат в 72  галерия от сайта.