Възможността да се почувстваме едновременно малки и големи, помага да усетим по-ясно двата полюса, които всеки носи в себе си. Във всекидневния живот тези усещания се смесват в някакво мъгливо самомнение.

Загърбили Асам, тръгвате от Бутан на запад по дължина на Хималаите, най-могъща сред планините на земята. След три месеца в посока обратна на мусоните, пресичате пет осемхилядника, после в Индия следват Ладак и Кашмир, за да се отзовете пред страховития Каракорум. Бихте могли да си отдъхнете малко по на запад в Памир, Тян Шан, Хиндукуш, Алтай…, ала пред Каракорум оставате като смешно пясъчно зрънце, стръкче трева… Смалени, с поглед към стотиците гиганти, забили върхове в безкрайни небеса, усещате Всемира. Събрани на своята Агора, върховете споделят със звездите силата на Земята. К2 и могъщите му съседи си остават предизвикатество за орлите на алпинизма. Климатът играе с късмета на всеки, имащ куража да опитва.

Тръгвате от съвсем не привлекателния Исламабад. Разделянето на Пакистан от Индия създава този нов град, но единствено земята е пропита с история. Между летището и автогарата не остава друго, освен да изядете едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри. Не е за пропускане след изкуствените европейски пилета! Следва бързо спасяване нагоре по Каракорум Хайуей. На връщане, повлияни от силни преживявания, започвате да мислите, че Исламабад също ще ви впечатли с нещо  автентично. В случая моля шофьора на джипа да ни закара в някой стар квартал на града, за да направим истински хамам. Бъркам – старо няма, хамам още по-малко.

През време на комунизма невъзможността да пътуваме извън страната, особено за някой по-неспокоен, търсещ дух, изостряше още повече усета за свобода. Това изглежда се превръща в условен рефлекс. Неотдавна при връх Алиботуш, по дължината на границата ни с Гърция забелязах, че все още съм способен да се спра на най-обикновена граница и съвсем глупаво да зазяпам наоколо. Във въображението ми, особено в случая, изплуват места с бодлива тел, ровове, наблюдателници, електрически инсталации, граничари, кучета… Без да съм бягал през граница, очевидно се вълнувам, питам се как други са рискували… Да се пресече граница не само беше невъзможно, но да се стигне до градовете наоколо се изискваше специално разрешение. Град Петрич, например с мистериозните Рупи, открих едва след 1990 година. Сега пресичам десетки граници и продължавам да изпитвам вълнение, дори там, където няма нищо. Психоанализ не е необходим, самото преминаване на граници ме чисти.

След неочаквано добър прием в Гилгит и чудесен трек около Нанга Парбат в Хималайската част на Пакистан, после друг в Каракорум в Балтийската част, продължаваме към Малкия Памир в района Чипурсан, недалеч от границата с Афганистан и Таджикизтан. Имаме работа с ислям повлиян от будизъм, но за мюсюлманите от повечето райони на страната, оставаме “нечисти”, недостойни за Рая. Все пак в Корана за наша радост гостенина е свещен. Освен това ни се дава възможност да прогледнем.

Вакхан коридор е създаден през 19-ти век като буферна зона между Бритнската и Руската империи. Сега от там минават номади Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан. Без особени проблеми, с минимални формалности в местната митница, номадите минават през Хиршад пас (5200 метра) и слизат в долина, тясно врязана между Пакистан и Таджикистан. Има излаз и контрол откъм Афганистан, както и път към Киргизтан. Местата са опасни, но за мен поради автентичността си повече от интересни.

Разбирате защо и за какво вълнение, особено в моя случай, става дума. Ясно е, че ще пресека границата. Преди години японци са получили разрешение да снимат телевизионен филм.

От групата носачи двама местни не искат да ме оставят, съгласяват се да ме съпроводят.

Изчакваме да отмине киргизки керван с якове. Светът е малък, свидетели са излишни. Планината откъм Афганистан е сякаш рисувана от Рьорих. Готов съм да остана с години. Представям си Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…, фантастични пътешественици, които без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки, опасности, просто са пресичали невероятни девствени места. Не ги е спирало нищо. Всяка крачка е била откритие. Затова пък ние се скриваме недалеч от чек поста в долината. Разправят как преди няколко години английски фотожурналист е бил заловен и затворен с месеци. Приютени под уютна скала, пламъчетата на огъня доразвинтват вече развинтеното ми въображение. Какъв е този Афганистан, за който толкова кръв се пролива! Завиждам на фотографите, които са го пребродили преди руската инвазия. Има фотографии-икони с тези горди, фантастични хора, отговарящи на силата на заобикалящата ги природа. Неотдавна, макар на възраст, Ролан и Сабрина Мишо отново показаха (в Пети Пале в Париж) ненадминатите си фотографии от миналото на Афганистан. Стив Мак Къри днес ни показва резултатите от войните по тези места – пропити с болка и отново икони.

На другия ден оставям спътниците си да се приберат обратно в Пакистан. Вече няма какво да ми се случи. Качвам се на граничен връх и носталгично се заглеждам в свят, който ме тегли и нося дълбоко в себе си. Прилича на близък човек, който си отива, а ви се иска да го задържите, да го прегърнете физически.

Свят зад граница и то какъв!

Финансовата криза, световна и очевидна, не замира, а се утвърждава все по-ясно. Тази година петдесет процента от французите не си позволяват ваканция, тоест не пътуват. Това не се забелязва толкова ясно в Париж, но Париж не е Франция, както Ню Йорк не са Щатите. Французите “артисали” в града се препичат по красиви паркове с книга, списание, слушалки в ушите… Кейовете на Сена са задръстени не с коли, а с жадни за слънце тела. Aвенюта, улици, булеварди дишат свободно, колела препускат по алеите – първият половин час e безплатен и безпаричните се местят от квартал в квартал с ново колело. Август е месеца, когато човек може да се разхожда в града-музей без напрежение и стрес. През септември се изсипват обратно няколко милиона парижани. Още не влезли в ритъм, всеки ускорява темпото със стегната физиономия поради края на хубавото лято…

За фотографията: в момента, когато агенция Гама, заплашена от стандартизиране на пресата, повече от всякога е на ръба на пропастта, XXI фестивал “Виза за фотография” в Перпинян (Южна Франция) се готви да защити ролята на фотографите, свидетели на времето, в което живеем. Готвят се трийсетина фотоизложби, прожекции и дебати с големи фотожурналисти: Абас се завръща от седем годишно снимане в света на исляма, Дейвид Бърнет от Иран, Масино Берути от Пакистан, Паскал Метр от Сомалия, Залмай от Афганистан, Доминик Нар от Рванда… Няма да изброявам всички големи фотожурналисти, както и други известни  фотографи, но атмосферата за любителите на фотожурнализъм съвсем не е скучна. Всеки иска да покаже качество, да учуди и то в динамиката на свят, в който ако новините не носят суспенс не си струват вниманието… Добрата снимка е несравнимо по-силна от другите медии. Явява се като нож с две остриета особено, когато пресата все повече играе с политиците. Възможно е да срещнете най-възрастния фотограф на планетата – Вили Ронис на 99 години, който живее недалеч от Перпинян. Оплаква се, че не може да снима заради артрита в пръстите.

Днес парадоксално, когато цифровата техника прави бума си и почти всеки с телефон или какво да е регистрира околния свят, да сте фотожурналист, дори изобщо фотограф и да живеете коректно от това, се превръща в подвиг.  Само единици големи признати фотографи си позволят лукса да снимат, когато и където пожелаят. Себастиао Салгадо, Стив Мак Къри…, броящи се на пръсти, след двайсет и повече години блъскане по списания и агенции стават независими. Все пак възхитителен е куража на младите възторжени погледи, търсещи да запечатат момента, изпълнени с надежда за всяко следващо снимане.

Цената на свободното снимане може да се заплаща и с компромис. Една допълнителна дейност, която материално да подпомага фотографа-идеалист да снима свободно. Преди години предпочетох да се занимавам с винарство, за да дишам и снимам със свободен поглед. Сега например пропускам Перпинян за сметка на международен винарски салон в Страсбург – качвам и велосипеда си във влака, за да мога вечер и рано сутрин да снимам в града.

Портретът е вероятно най-трудната тема във фотографията. Ако приемем, че на времето фотографията е измислена, за да “фиксира” човешки фигури, първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер… снимат пеизажи или натюрморт единствено поради технически причини, защото необходимостта от дълги експозиции не са позволявали улавянето на живи същества. Веднъж този проблем разрешен, фотографията се превръща в машина за портрети.

За първи път през 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира основния въпрос за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще бъде плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който ще се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет се осъществява, когато зрителят усеща едновременно душата на модела и пулса на фотографа. Примерите са много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото и човек инстинктивно слага маска, персоната се превлъща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, а поставя множество въпроси, които не изискват отговор, правят триъгълник между фотографа, фотографирания и зрителя.

Да направим чест на майстора и цитираме Картие Бресон, който през месец август би навършил сто години : “Да уловим човек във връзката му със самия себе си, в тишината на собственото му същество”. Да уловим истинското в човека без то да бъде повлияно от околния свят. Това е свързано с “решителния момент” на Бресон, нещото се появава, натискаме спусъка. Привилегирован момент! В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто снимката я взимаме” (на френски изразът звучи съвсем точно: prendre une photo, на английски to take a picture). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри ! Интересен е факта, че появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта – душата на обекта за рисуване се е налага да бъде представена различно. Ражда се кубизма, както и другите нови течения.

Добрата фотография не е снимане на нещо, а самото нещо. Снимано, то се превръща в нещо ново. Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Така и най-незначителния предмет може да изглежда фантастично. Да му се даде наименование, означава да се осакати. Това му отнема възможността да бъде интерпретиран различно, а в голямата фотография дори безгранично. Там е магията на фотографията като изкуство. Тя може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската снимка ни приближава до вселена без образ, до чистата про-ява. От там следват безкрайни интерпретации, привилегия на изкуството.

За разлика от музиката и литературата фотографията и архитектурата не са свързани с времето.  Мислите си много повече за самия фотограф, на който гледате фотографията, отколкото за автора на книгата, която четете. Гледна точка може по-лесно да намерим в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи съвсем субективно от усета и визията на всеки според вродената му и развита от преживяванията в живота чувствителност.

За Ралф Гибсон  “фотографията се определя в част от секундата, когато съзнанието на фотографа прониква в обекта на снимката.” Каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава, творението надвишава твореца. Само твореца-глупец вижда себе си над всичко.

Пиша няколко реда за този, който най-много ме повлия във фотографията. Париж празнува сто годишнина на Анри Картие Бресон, който почина през август 2004 година. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови снимки, които всички познаваме и не се насищаме да преоткриваме.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата снимка няма нужда от корегции. Днес фотошоп би фалирал с подобни клиенти… Той бързо разбира приемуществото на фотографията – с нова пластичност и интуиция за живота да пресъздаде в движение ясно « изразяващо равновесие ». Да снимаме означава « да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето ». Това е средство да проникнем в нещата, както и да се освободим от тях, но в никакъв случай не да подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на « решителни моменти », който жаден да открива, е пътувал неуморно. Анри е обича да медитира, за да рисува. Така и завършва живота си. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“. Анри ги постига и двете.

Интересно съвпадение : тази седмица по радио Франс Кюлтюр всеки ден има интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който през месец август в добра форма навършва 99 години. Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот от същата епоха. Вили Ронис сподели, че това което днес го спира да снима е артрозата в пръстите на ръцете. Майстор на черно-бяла фотография, с някои незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

За да сме в тон с настоящето, ще спомена изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети според мястото и времето, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта си „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай, Дюрбан… са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по цял свят като консуматори без вкус…, колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пеизажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери е наречено „Планетата Пар“.

Показвам и няколко фотографии с поредното откриване на “Пари плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на Сена, вече осма година се събират парижани, “артисали” в града, както и многобройни туристи – препичане, танци, къпане, свалки…

Нещо любопитно: от известно време в центъра на Париж недалеч от Айфеловата кула се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона ни дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. Дали защото колелетата станаха на мода или пък самият град е във ваканция.., но на снимката според светлия цвят на балона днес въздухът е чист.

Уведомявам посетителите на сайта, че започнах проект за снимане на двайсте арондисмента (квартала) на Париж. Всеки квартал на този чудесен и разнообразен град има физиономия, свое кметство, облик и очарование. Започнах с квартала, където живея. Фотографиите може да ги видите на страница 69 в галерията на сайта.