Деца

                                                                / Мопти, Мали /

Детето обича да играе не защото е лесно, а защото е трудно. – д-р Спок

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

В очакване на момента

авг. 19
2012

Анри Картие Бресон говори за “решителен момент във фотографията”. Преди години това ми повлия много в снимането. Триото око-сърце-визьор прави да уловим в хармоничен вид изплъзващата се реалност.

След концентрацията в очакване и реализирането на “решителния момент” следва отпускане и задоволство. Самият момент, скътан във филм или в пиксели, остава невъзвратим фрагмент от миналото. Усещането от добре уловения миг е винаги по-силно от  филмите, които ни увличат в потока на действието. Умението да уловим съдържателен многопланов момент позволява да говорим за изкуство във фотографията.

Мигът не ни принадлежи. Не ни се полага да го повторим, нито да го изживеем изцяло. За стабилно щастие  може само да се мечтае. Но какво друго да търсим освен настоящия момент!?  Всъщност самите ние не сме реалност, а сме в процес на осъществяване. Отиваме към идващото (или пък то идва към нас!?). Преживяваме прехода минало-бъдеще в очакване, което е форма на съзнание. На китайски, японски, еврид, в езикът на безкрайни възможности, глаголът съм няма сегашно време… Ние сме винаги на път… към ново преживяване.

На границата между минало и бъдеще казваме “сега”. То е винаги различно, облечено в напрежение от очакване на идващото. Ако “сега” останеше сега, времето би спряло да тече. Доказателство за изминалото време е самата промяна на нещата. Физиците са по-точни, когато свързват мярката за време с пространство, но това е възможно до определено време в миналото. Отвъд миналото времето изчезва като величина, става производно на нещо неизвестно. Преходът между потенциал и актуалност е въпрос основен за връзката свобода-детерминираност, останала в загадка.

Така животът, заедно с мисловните процеси, минава в напрежение, създадено от междувремието, наречено очакване. Когато степента на очакването намалее говорим за отегчение. Само смъртта, както и безкрайното, въображаемото вечно – от където идва силата на религиите – ни отнемат правото на очакване. Безвремието и празнотата ни карат да измисляме някакво отвъд. Чисто “сега” има в екстаза, в транса на границата на безсъзнанието, привилегия на мистици. В неудържимата любов също има усещане, което премахва възможността за очакване. Влюбени сме, защото присъствието на другия дава на момента интензивност, времето изчезва като понятие. Творческият процес, интензивният спорт също докосват безвремието на настоящия момент.

Масовото снимане, златна мина за бизнеса с нови технологии  е също свързан, освен с нарцисизма и с устрема да задържим изплъзващото се “сега”. С телефони, ай-пади и все по-качествено ковещи мига техники, гоним това, което не “иска” да ни принадлежи. Въпреки всичко “сега-то” е винаги нарушено от привилигерованото бъдеще, което се промъква и воалира настоящия момент. Невъзможността да го притежаваме под формата на очакване изостря съзнанието за глобалност, както и стойността на нещата. Това ни отваря към следващите моменти. Музиката би била невъзможна, ако не спирахме, за да задържим тона в момента на идването на следващия. Удоволствието идва от улавянето на мига, подобно на успялото щракване с фотоапарата. Контракция в очакване, отпускане от улавяне и задоволство от осъзнаване… се сливат в неосъзнатата стойността на момента, който живеем в реалността на бягащото настояще.

В Оровил (южна Индия) на покрива на огромна обезшумена зала във формата на кълбо е построена система от огледала. Във всеки момент на деня те прецизно насочват слънчев лъч към огромна кристална сфера в центъра на залата. Целта е всеки да визира лъча в състояние едновременно на концентрация и медитация. В “решителния момент” на Картие Бресон изглежда има подобно състояние. Добрата концентрация, съпроводена с неутралност, помага за всякакви ситуации. Оставаме активни и същевремнно независими от външните обстоятелства.

Фотографиите са от океана в Нор Па дьо Кале, северозапдна Франция. За фотографии от тази серия вижте 63-та галерия от сайта. Ако сте с голям екран, кликнете в галерия от дясно дясно: – цветни – страни – Франция, Туке.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ свобода. Рушахме границите, наложени от режима и града. Бяхме няколко  интелектуалци със свободен дух, който търсеше израз, надежди, които таяхме в себе си. Родителите ни бяха показали планината като спасение и без участието в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия. Невъзможното ни стимулираше. В желязната система на режима опитвахме без да го афишираме да създадем  дишащ микро климат. Мястото беше връх, най-високия на Балканите. Над него – безкрайно небе, слънце, луна, звезди. Линията на хоризонта свързваше крайното при нас с отвъдния  въображаем безкрай във форми, мечти, светлини. Фантазията, която ни водеше, повдигаше температурата на изгарящите ни въпроси зад границите на възможното в  лутане между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Високо горе  откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме си в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отнасяше в извънземни светове. Сприятелявахме се с  виелици и снежни бури, лятото с  цветя и потоци, дишахме свободно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. Страстта да превърнем невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни вадеше от градската незадоволеност, предлагаше ни живота в естествения му вид.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на пирин от Предела до Мелник  минаваше през Мусала. За Алпи, Хималаи не мечтаехме – те бяха за определени другари, на които не завиждахме. Местната вертикала беше достатъчна, човек може да се чуства свободен и в затвора.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха конфортно и почти инкогнито се разполагаше станцията “Космична”. Това място беше предназначено за физици, военни и метереолози . Лифтове за нагоре нямаше. Покорителите на върха изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН, Космична криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с всичко необходимо за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и  физик, привилегирован да изследва небесни загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди, без които животът става бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична се оказа индивид. Птици с еднакви перушина летят заедно, а приятелството, когато се получи е естествено както природата.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди връзката ни. Кузман изработи тегличи и сподели с нас заедно с произведението си  улеите под върха. Споделената радост е двойна. С таланта си той добави към лифта телефон и прожектори за нощни постижения. Получи се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни свикнаха с нас, приеха ни гостоприемно. В създаденото безвремие смесвахме поезия с философия, болящите въпроси с песни, след което се освежавахме в пухкавия сняг по улеите под върха. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше планината наоколо. На осемдесет години тя  не се отказа да ни направи компания и да  вземе първия си урок по ски. накратко “дворът” и Космична осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи от колорита си. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с приятеля ми Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили и наблюдавахме как красиви завихряния трупат сняг по козирките на върха. Споделяхме скътана бутилка с водка и бързаме, както се казва табиетлийски, както винаги  да превърнем трудностите в удоволствие. Но повечето е винаги враг на достатъчното. Заформилата се при върха прашна лавина ни изпревари. Звукова вълна със силен пукот ни изненада и удари преди снежната маса да ни поеме и завърти.

                                                                            / Мястото на бившия лифт /

Хора, несвикнали с планината, ни обвиняват в невнимание без да си дават сметка за силни усещания, които изпитва човек в опита да се слее с природата. Добрият планинар съзнава рисковете, това влиза в надпреварата между усещането спрямо природата и себе си, самата тя нехаеща за действията ни. Удоволствието от поетия риск е дрог, който иска да се повтаря. По пътища и автомагистрали катастрофите са по-чести. Високо горе усещанетое незаменимо и изпълва с благодарност за силните моменти. Страхът от риска е по-слаб от чуството на радост и усещането извън различните програми и детерминизми в града.

Спонтанно за миг с поглед нагоре изреках или имах усещането за нещо подобно на “Благодаря”. После пухкава бяла вълна.

Като деца обичахме по-големите морски вълни да ни въртят и изхвърлят на брега. На какво точно благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното от живота.

Без мярка за време изплувах като делфин устата отворена, пълна до гърлото със сняг, проникнал навсякъде. Треперех неудържимо. После на броени метри Върбан изригна изпод снега и се развика нещо неразбираемо. Кузман на стотина метра по-високо се провикна с мелодичния си глас : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се беше заплело в обувките му, снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме. Шокът от удара и студа ни тресеше с удивителна амплитуда. Планината ни отне всички такъми. Над лявото ми слепоочие туптеше сериозна цицина. Спасението беше на петстотин метра по-високо в майка Космична. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Движението  раздвижва кръвта, животът бешенагоре на Мус-Аллах. Аллах е велик, ние също, щом сме живи!

                                                        / Пътя към върха /

Полягат ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка за сила. Наоколо Върбан и Кузман накуцват съучаснически. Обещали сме си мешана скара и бутилка Мелнишко на Песако долу в Боровец. В Първа Градска Болница намират преминаване през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Всяко сянка носи светлина в себе си. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се връщам обратно горе на леч при орлите.

Казват, че нещастието никога не идва само. Две години след инцидента на Мусала козирката над пропастта при Баюви дупки в Пирин се счупи, оживя само един от нас. Загубих приятеля си Върбан. През същата година Космична станция се запали и изгоря. Няколко месеца след това хоризонта се отвори и заминах  за Франция. Така завърши куатрочентото на връх Мусала, най-хубавата част от живота ми. С Кузман, Върбан и няколко луди глави, търсещи красота и свобода. Кузман си остана индивид и добър приятел.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Господ

                                                                        / Ришикеш, Индия /

Господ се намира там, където му помагаме да влезе. – Мартин Бубер

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Възрасти

                                                              / Планината Атлас, Мароко /

Младостта е природен дар, докато напредналата възраст е произведение на изкуството. – Гарсон Канин

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: