Анри Картие Бресон говори за “решителен момент във фотографията”, когато триото око-сърце-визьор намира хармония в изплъзващата ни се реалност.

Усещането за добре уловен момент е по-силно от фабулата на филм, в който сме увлечени в потока на действието. Умението да уловим съдържателен, многопланов момент с история, различна в очите на всеки, превръща фотографията в изкуство.

Мигът е единствен, единствено той ни принадлежи, но не се полага да го повторим. За спряно щастие човек може само да мечтае.

На китайски, японски, арабски, еврид, глаголът съм няма сегашно време – ние сме винаги  на път да се осъществим.

„Сега“ е на границата между минало и бъдеще. А то е  винаги различно, често облечено в напрежение, очакващо идващото ново “сега”. Промяната е доказателство за изминало време. Във физиката време и пространство са неделими, но това е валидно до определено време в миналото, отвъд което, казват астрофизиците, времето не съществува като величина.

Преходът между потенциал и актуалност е основен въпрос в загадъчната връзка свобода-детерминираност. Ние не сме напълно свободни, нито напълно детерминирани.

Животът ни преминава в напрежение, създадено от междувремието, наречено очакване. Когато степента на очакване намалее, често настъпва отегчение. За твърдите реалисти мистерията на смъртта или въображаемата вечност отнемат правото на очакване.  Чистото “сега” в екстаза, приет за граница на безсъзнание, е привилегия на някои будисти и мистици.

Усещането в неудържимата любов не търпи очакване. Присъствието на любимия/любимата изпълва момента с интензивност, несъвместима с понятието време. Творческият процес и интензивният спорт също са свързани с моментно безвремие.

Все повече хора, запълнили момента с новите си смартфони, бягат от времето, потънали в новата религия на виртуалните връзки.

В Оровил (южна Индия) на покрива на огромна, изолирана от шум зала, е инсталирана система от огледала, които във всеки момент на деня насочват слънчев лъч към голямо кристално кълбо в центъра на залата. Целта е да конценрираме поглед в лъча в състояние на пълно отпускане. Такова е и състоянието на фотографът, който снима концентриран, едновременно забравил себе си.

Фотографиите в този блог са от плаж в Нор Па дьо Кале в северозападна Франция.

През годините 1973-83 за някои от нас, търсачи на свободни валенции, по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в оазис, изразяващ Свобода извън диктатурата, налагана от режима и задуха в града. Кузман, домакинът на Станцията за „Изследване на Космични Излъчвания“ ни събра – няколко спортни момчета,  интелектуалци със свободен дух.  Родителите ни още от малки ни бяха подарили Планината, която постепенно се превърна в спасение от групировки и организации под водачеството на Единствената Управляваща Партия. На върха се създаде свободно дишащ микро климат.  Небосводът над главите ни, хоризонтите от всички страни, изгревите, залезите винаги различни, всички те ни водеха към въображаеми светове. Фантазията ни смесваше изгарящите въпроси свързани с границите на възможно между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените идеи.

                                     / поглед към Пирин от връх Мусала /

Откривахме езика на птиците и дивите кози. Вслушвахме се в безграничните истории на вятъра. Млечният път ни отвеждаше в извънземни светове. През зимата се сприятелявахме със снежните виелици и бури. Обичахме да рискуваме, а Планината ни приемаше, защото я обичахме. Лятно време дишахме на воля сред аромата на  цветя и шума на потоци, градяхме смели планове, пишехме стихове без микрофони над главите. Желанието да превръщаме невъзможното във възможно ни служеше за екипировка. Безпристрастната природа ни спасяваше от градската незадоволеност, предлагаше  ни живота в естествения му вид.

                                                     / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към мраморното било на Пирин до Предела, след това до Мелник, минаваше през Мусала. Алпите и Хималаите бяха отредени за заслужили другари, на които се опитвахме да не завиждаме. Местните вертикали ни бяха достатъчни.

                                                                  / Връх Мусала с поглед към Витоша /

Станцията “Космична” беше предназначена за физици и метеоролози. Лифтове откъм Боровец нямаше. Покорителите на Мусала изпиваха по чай в малката приемна на върха, принадлежност на БАН и се връщаха обратно към хижа Мусала. Сградата криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи с уреди за изследване на космични лъчи.

Сред хората се раждат индивиди, без които животът би бил бездушен и монотонен. Кузман, домакинът на Космична е един от тях. Заедно с приятелството на него дължахме неограничения престой на върха – птиците с еднакви перушина летят заедно.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

С въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до станцията Космична, Кузман направи лифт за ски с телефон и прожектори за нощно каране.  Създаде микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метеоролози и военни добавиха приятелството си с чудесни моменти заедно. Излизахме « да си поиграем на двора », както майката на Кузман наричаше улеите под върха. Самата тя, на осемдесет години, взе първия си урок по ски при езерото. Понякога карахме ски без бански, за да „няма разлики“ по тялото … (слънцето беше по-щадящо от днешното половин век по-късно).

“Дворът” и Космична ни осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                           / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1978 /

Но живот без препятствия губи колорит. Един слънчев следобед въжето на лифта се скъса. Рисунките ни по пухкавия сняг под върха се провалиха. Кузман ни събра с Върбан за урок по свързване на метално въже.  Междувременно захладня, северозападният вятър се засили. А ние с по няколко глътки водка, бяхме превърнали трудностите в удоволствие и увлечени в новото занимание, не усетихме как вятърът натрупва сняг върху козирките на върха. Внезапно, след силен пукот, заформилата се при върха прашна лавина ни понесе към езерото.

                                                          / Мястото на  лифта днес е празно/

Изплувах като делфин, устата отворена, пълна до гърлото със сняг.  Треперех неудържимо, с амплитуда не позволяваща  да докосна излязлата над слепоочието ми подутина. Съвсем наблизо изпод снега  изригна Върбан и веднага се развика на трудно разбираем език, докато накрая разчлени, че сме глупаци. Кузман на стотина метра по-високо с равен глас и нотка хумор се провикна ободряващо: « как сте бе момчета? » (той и да искаше, не успяваше да се нервира). Въжето на лифта му се заплело в обувките, снегът го обходил, преминал през него и го оставил жив. Счупено нямаше никой. Шокът от удара и студът ни тресеше с удивителна амплитуда. Ски, ръкавици шапки, якета останаха под лавината до лятото.  Загърнахме се с одеала от близкия заслон. Майка Космична ни очакваше петстотин метра по-високо. Северният вятър по ръба ни грабна в ледената си прегръдка. Животът беше горе, на върха.

                                                        / Пътя към върха /

Положиха ме на масата за пинг-понг. От едната страна до главата ми – кофа със сняг за подутината, от другата – тенжара с бульон от домашна кокошка, за сила. Върбан и Кузман накуцваха съучаснически наоколо. Обещахме си мешана скара и бутилка Мелнишко на ресторанта Песако в Боровец.

В Първа Градска Болница лекарите решиха, че съм преминал през комоцио. Полагаше ми се цял месец домашен отпуск с уговорка да кротувам на тъмно. Седмица след това се върнах на леч при Кузман и орлите.

                                                          / Алпи, 1985 /

                                                   /На Мусала без Космична, 2013 /

                                                                        / Ришикеш, Индия /

Господ се намира там, където му помагаме да влезе. – Мартин Бубер

                                                              / Планината Атлас, Мароко /

Младостта е природен дар, докато напредналата възраст е произведение на изкуството. – Гарсон Канин