“Двадесет и първият век ще бъде духовен или няма да го бъде”,  Андре Малро, френски министър на културата по времето на Де Гол.

От важните ключови за развитието на света страни след малкия по площ и население Израел от предишния блог стои, както индусите я наричат: “Майка Индия”. В тази най-голяма, и не лесно управляема демокрация, в близко бъдеще с най-многобройно население на земята, най-богата на етнически групи, на говорими езици и диалекти, с най-много религии, с най-бързо развиваща се информатика, с най-много бедни и богати, с най-голям духовен бизнес, с още много най-най… чужденецът се чувства у дома си.

Индия има толкова лица, колкото всеки да може да намери нещо според вкуса си. Колкото и стремглаво да се развива напред, тя остава загадъчна страна, дори за самите индийци.

Екзотиката на Индия е разкрита през деветнайсети век. Към това се добавя интереса на големи философи като Хегел, Нитче, Шелинг, Шопенхауер… Създалата се индомания не пречи включително английските колонизатори да отминават същината на индийския дух.

През двайсети век философи и историци в интереса си към Далечния Изток без да ползват достатъчно добре санскритски опитват, макар на друго, все още повърхностно ниво, да представят в Европа тази изключително комплексна култура. В анализите си повечето от тях неволно проектират европейския начин на мислене.

Относно Индия европейският поглед среща тотално различна култура и по чисто картезиански път се стреми да направи непознаваемото познаваемо. Големите грешки в санскритските преводи са вероятно по-лесно поправими, но в дребните нюанси двусмислията се наслагват. Това довежда до замъгляване на много концепции. Западният начин на мислене често смесва понятието религия и философия. Ако вземем думата “дхарма”, която на санскритски има религиозен смисъл, установяваме, че същата дума е свързана с юриспруденция, с начини на държане. Освен това от шестте основни брамански школи или традиции в Индия, само една се занимава с идеята за Бога.

Индия е толкова рационална, колкото и ирационална без това да пречи да бъде съвсем прагматична спрямо реалността. Нереалната “реалност”, реалността и реалната “нереалност” тук вървят ръка за ръка. Всъщност каквото и да кажем, обратното може да се приеме също за вярно. И отново прилика с Израел: в юдаизма водещо значение има писмото, дакато идеята за Бога остава абстрактна. Тората се грижи най-вече човек да не консумира несъзнателно от Дървото на Познанието. В Индийската култура две неща са съществени: санскритските писания и човекът със своите действия, с отношението си към заобикалящия го свят. Божественото има нужда от нас, както и ние от Него. За индиеца да вярвате в Христос или в Ганеш е едно и също нещо. Важна е искреността във вярата и респект към ближния.

Напредъкът сред младите хора в Индия е невероятен. Ако идвате от Китай – засега единствената равностойна по мащаб на развитие и бройка на населението конкурентка на Индия – и сте срещали китайски студенти, както и други будни млади хора, ще се учудите на голямата им работоспособност и качество на работа. Забележително е как китаецът, без да знае защо и къде отива, сляпо напредва, устремен да надмогне себе си, да победи света. Ако има интерес, същият ще ви забележи, но при случай ще ви изостави, за да продължи (макар без Мао) отново напред. В Индия подобен порив е налице, но отношението е точно обратното. Приемат ви за добре дошли в Майка Индия, с която се гордеят. Любопитни са да опознаят света, но най-вече, за да обогатят себе си и страната си. Ще срещнете будни погледи, изпълнени с въпроси на приятелски настроени индийци. С радост ще ви показват снимки на семейството си с желание да разберат повече и за вас. Тази разлика е толкова очебийна, че човек с поглед, обърнат на Изток, не може да не се замисли за манталитета на половината от населението на бъдещия свят.

Индия недвусмислено е най-духовната страна в света. Живеем в епоха, в която икономиката е цар. Навсякъде по земята всичко се продава. Купувачът най-често ненаситен, ако се изключат базовите необходимости, запълва някаква празнота в себе си. Средният американец, както и много други, навсякъде прави шопинг, още преди да е открил къде се намира. Така след втората половина на миналия век Индия пък съвсем успешно започва да продава духовност. Ашрамите процъфтяват, гуру, добре адаптиран към нуждите на всеки, може да намерите навсякъде в и извън Индия.

Освен запален от многобройната литература, заляла езотеричните книжарници, както и от всичко, което се разправя, аз също имах период на залитане.  Търсех пряк път към световете, които както се казва “всеки носи в себе си”. В Путапарти посетих прочутия Сай Баба. Изпих чашата до дъно: три дни и три нощи медитирах, пях баджани, цитирах мантри и се завирах максимално близо под носа на великия Гуру. Вярно е, правеше “чудеса”. Материализираше предмети и то по вкуса и вярата на всеки. Хора от цял свят облечени в бяло фанатично зяпаха “божеството”. Разбира се оставяха всичките си пари. Някои идваха директно със самолети до близкото летище, построено за случая. Приличаше на Дисни Ленд в индийски стил. Сай Баба строеше болници, училища, пишеше книги, превеждани на много езици, но за разлика от истинските големи мистици, имаше огромно его, причина и за голямото шоу. Истинският гуру е невидим за външния свят. Без да афишира той прави необходимото там, където наистина е необходимо. В естествения обмен на енергии, личното се губи за сметка на ново неафиширано качество. Това срещаме при всеки Голям сред хората.

Светът е гладен за духовна храна. Лесно се завъртат главите на всички незадоволени от религии или ударени от студения материален свят.  Усвоил няколко кода за трансформиране на материята, „гуруто“ лесно увлича, буди вяра сред лутащите се, лесно създава култ към себе си.

С две думи не усетих нищо Божествено в духовната фабрика на Сай Баба. Побягнах презглава да търся нещо истинско. Малко по на юг в Тируванамалаи, селце, скътано до планината на Шива,  усетих Индия в цялата й прелест. В Ашрама на Шри Махариши – свят човек живял в началото на миналия век – думата пари не съществуваше, без чудеса, просто духовност, която ви изпълва, особено ако имате вкус за това с пламъче горящо в гърдите. Продължих пътя си различен. Недвусмислено е, както след истинска любов, след хубаво вино…, ставаме различни. Така е с всичко истинско, до което се докоснем, било то и цвете.

Ще добавя нещо, за което дадох години от живота си и когато става дума за Индия не мога да отмина. Става дума за Шри Оробиндо. Той е съчетание от Леонардо да Винчи, Чарлз Дарвин, Шекспир, Рембо, Робеспиер…, може да добавим още ред от исторически величини, включително ведическия риши Агастия от древна Индия. Тази невероятна личност, заедно с няколко свои съмишленици вдига Индия срещу англичаните, подава топката на Ганди и се оттегля, за да се отдаде на бъдещето на човешкия вид. Дълго време предполагах, че евреите, най-близки по дух до индийската мисъл, в Кабалата са постигнали нещо подобно. Оказва се, че евреинът, избран сред народите, за да надживее всички трудности, постига най-вече комфорта на добро, непрекъснато възобновяващо, без задух мислене. С гения на азбуката им и начинът на интерпретиране на текстовете, евреите постигат изход за мислещия човек, все по-задушен в оковите на мисълта. Шри Оробиндо обратното, радикално излиза, променя системата и пробива в посока на супраманталния човек на бъдещето. Интегралната йога е свързана с еволюция на съзнанието във всяко най-обикновено действие от ежедневието на всеки. Човек е добре там, където се намира и с това, което прави, стига да посмее да е истински, искрен в действието си. Говорим за прогрес в съзнанието на хората, изход от нивото животно-човек, от което още не излизаме.

Шри Оробиндо превежда някои стари, дотогава неточно интерпретирани текстове от Упанишадите, сравнява ги със собствените си преживявания в “лабораторията”, както е наричал Ашрама в Пондишери. С помощта на сподвижницата си Мер получават първи забележими реализации на супраманталния човек на бъдещето. В опитите им няма нищо езотерично, нито абстрактно. Божественият материализъм, за който говори Мер, излиза от всякакви религиозни концепции. Думичката “божествено” е свързана с неназоваемото от науката и възможностите на мисълта. Линейното мислене – анализ и синтез – е превърнато в сферично. Манталният човек мутира подобно на маймуната, когато е навлизала в двоичния код на мисълта, за да може в даден момент от еволюцията да се засмее. Излиза се от антагонизма на мисълта, няма противоречия, няма драма, нито сублимация. Нирвана също не е необходима. Стига се до познание по идентификация. За милионите религиозни хора по земята Мер не без хумор казва: “Молят се на Някого или на Нещо. По-добре със същия устрем и енергия да Станат Някого, да Станат Нещо…” Очевидно пътят за това не е в страданието. Където има болка, тя е свързана с някаква форма на лъжа.

Сега „лабораторията“ на Шри Оробиндо и Мер е превърната в съвременен Ашрам с не лош бизнес. Прилича на мавзолей, подобен на познати наши мавзолеи от миналото… Единствен интерес представлява гроба на Мер и Шри Оробиндо (самадхи) с възможността да оставите цвете и на тръгване да вземете друго. Мер е давала на всекиго цвете с вибрация, която да му отговаря. Дочух, че наскоро тази хубава традиция е също прекратена. Колкото до Ашрама и хората в него, за съжаление те напомнят на времето, когато са унищожили Мер в експеримента й с клетъчния мантал. Всичко е добре камуфлирано в тържественото представяне на Ашрама, където егото на живеещите в него е отново цар. Грабна ме идеята за нов човек на бъдещето, изпратих два куфара с книги в Париж, където се оказа, че има Институт за Еволютивни търсиния, посвен на работата на Шри Оробиндо и Мер. Преди години Людмила Живкова като представителка на „Източна Европа“ (нямало друг) занесла родна пръст в близкия до Пондишери Уровил, символичен град на бъдещето. Малко прибързано е държала кратка реч, с това, че идва краят на диктатурите и дивашките отношения между хората. Знаем как съдбовно, на връщане от Индия, Людмила „пада“ в банята си, а Тодор Живков получава златен медал със званието Генерален Секретар на Партията… Тема интересна, за които се интересуват от миналото ни.

Преди два месеца минах по най-високите пътища на Индия – между 4500 и 5400метра – между областите Джаму Кашмир и Химашал Прадеш. В съвсем не лесни условия за пътуване срещнах невероятно много млади индийци мотористи. В повечето случаи бяха с наети мотори и екипи, неотговарящи на условията. В заледената обстановка се групираха често, за да си помагат от премръзвания. Понякога се оказваха без бензин, със спукани гуми… Бяха винаги усмихнати, услужливи, готови да обърнат внимание на всеки. Човек се познава в трудни моменти. Бяха тръгнали да откриват родината си. Преди десетина години по същите места се срещаха единствено камиони от армията.

Написаното тук е само гледна точка и като точка остава субективна. Лишена е от сферична мисъл, каквато  прозира в поезията и книгите на Шри Оробиндо.  Бах, в музиката си, без да го знае, сякаш се е докосвал до Супрамантала…  Преди да станем супрамантални, въпросите все пак си остават по-важни от отговорите… А те могат да доведат само до нови въпроси, търсещи да подобрят живота.