Иван Пастухов

„Никога не съм по-малко сам отколкото в самотата.“ Сципион Африкански

Възможно ли е да бъдем сами? Възможно ли е да бъдем заедно? Колкото сме по-сами, не сме ли по-заедно? Когато сме заедно понякога не сме ли страхотно сами?

Когато снимаме дали сме сами? Възможно ли е да правим добра фотография, ако не сме сами?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Човек, когато е сам, “същевременно” е в състояние на непрекъснат обмен със света.

Както въпроса с яйцето и кокошката, по същия начин самотата и социалното не могат да имат причинно следствена връзка. Можем да говорим за самота единствено след отделяне от нещо (някой), с което сме били заедно. Същевременно само сами можем да бъдем заедно с каквото и да било в живота.

“Аз живея” не задължава никого да живее, докато самият живот ни задължава да бъдем сами. Останалото е въпрос на дозиране, на съдба (обстоятелства), праг на толерантност. Социалният прогрес не променя нищо на самотата: самоубийствата не намаляват в материално задоволените общества. Хората се стараят всячески да запълнят някаква огромна празнота, заела мястото на криворазбраната самота, която парадоксално е най-пълна.

Можем да разгледаме самотата в два аспекта: да се почустваме сами в света или да почустваме самотата на света. “Сам в света” е противоречие, защото светът сам по себе си е множество от всичко. Но е възможно да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа, което е въпрос на психическо състояние. Разрешението на въпроса е в продуктивната “самота”, чиито споделените плодове носят радост, а осъзната – радостта е вероятно най-човешкото усещане. ( И кучето маха с опашка, но не го осъзнава. )

Какъв е парадокса на фотографията: „самотният“ миг, откраднат от живота се превръща в история. Фотографията не създава момент или присъствие – това остава привилегия на живописта. Фотографът лови момента или по-точно “получава” мигът, който ще затвори във фотоапарат, за да го осъществи. Този миг остава сам за себе си, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота. Единствено фантазията на фотографа го свързва с някаква история. Фотографията  било в своята многоплановост, разноплановост или плоскост ще трябва да развълнува чувствителния човек, който от своя страна ще я префантазира по свой начин – изкуството е налице и извършва своята работа: вади ни от условностите, в които безутешно сме заплетени. Единствената постоянна величина в този процес е скоростта на светлината, която рисува със “самотния”, изолиран момент и въображение на фотографа.

Фотографът в самота и единствено в самота може да проникне в душата на обекта за снимане. Сам, изтрил шума на егото си, той е заедно “със”, опитва се да се слее с обекта (субекта) за снимане. Идеалната фотография е мига на сливане с обекта, нарисуван от светлината. Доближаваме се до познание по идентификация (аз те познавам, защото съм ти), за което говори Оробиндо в своите преживявания със Съзнанието.

От друга страна на където да обърнем поглед самотата остава най-добър еталон за различие, най-добра защита за сливане с цялото. Няма шедьовър в изкуството, който да не е единствен. Същото и с Големите сред хората, очевидно осъдени на самота, която парадоксално още повече ги приближава до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект: “В самотата си самотникът гложди своето сърце; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което си говори само и не е никога само. Или пък за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора са идвали от невъзможността да остане сам.

В дълбочината на нещата и извън всякакъв парадокс, самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Извън всякакъв парадокс, защото е погледнато еднопосочно, самотата е най-добра подготовка за смъртта.

Двама влюбени също са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е по-голяма от тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата си в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични апетити, компенсира човешка самота и страх от неизвестното в смъртта и респективно проблема с времето.

Казват “сам като куче” и все пак този, който отказва или му е отнета възможността да бъде сам, губи възможността да се зарадва. Модерният човек се блъска в две прегради: “чувствам се самотен” и  “не ме оставят на мира, не мога да остана сам.” Черно-бялата фотография изразява особено силно, бих казал безпощадно тези психологически моменти, обикновено  прикрити в живота.

Човекът е единственото същество, което се чувства само и което откъснато от природата търси своя ближен, за да се реализира.

Ще завърша с Октавио Пас: “Човекът е носталгия, търсеща връзка със своя източник. Затова, когато усеща себе си, човек се намира откъснат от другите с чуство за самота… …тази самота има двоен смисъл: от една страна човек добива съзнание за себе си, а от друга желание да излезе от себе си.”

Раждаме сами и умираме сами. През живота си желаем невъзможното: сливането на противоположностите, живота и смъртта, времето и вечността. Имаме интуиция за единство на тези противоположности в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта за няколко мига творение и рушене се сливат в едно. Измислили сме изкуството, за да се докоснем до подобни състояния.

Фотографията също е любов.

Често се поставя въпроса кой човек е добър, кой е лош. Добрите и лошите хора по света са равномерно разпределени. Привилегировани места не съществуват и ако изключим войните и тероризма, оплакванията, че светът е лош, са винаги от личен характер. Понятията етика и морал се коментират според нивото и културата на обществото и остават обществен продукт. Битието определя съзнанието, точно колкото и съзнанието определя битието. Те са винаги взаимно свързани. Вече никой не вярва на комунистическите излияния за битие, определящо съзнание. Все едно на какво ниво – добрият човек носи доброто зърно в себе си, лошият остава потенциално лош с шанс за промяна. Статика в природата няма, но промените изискват време, понякога цели поколения. Всички сме свидетели…

За Йемен може да се каже, че колкото една страна е по-примитивна, тоест по-назад във времето, толкова лустрото и воала от натрупани култури е по-незначителен. Хората са по-директни, по-ясно разбираеми. Тук по един или друг начин не-мюсюлманина е осъден да завърши с гниене в ада. Нещата са опростени – доброто и злото в отношенията се изразяват директно, без културни надбавки. Добрият човек без да ви познава ще сподели залъка си с вас, ще ви упъти с добро чувство, пък Аллах има грижата за останалото. Лошият не може да ви елиминира (обществото му поставя граници), но ще ви попречи с каквото може, ще ви покаже, че сте нежелан. Разликата, например в Европа е, че същият “лош” човек, например французин, няма причини “да ви вкарва в правия път или да ви елиминира”, но ако да кажем ви блъсне или ви създаде проблем, в неговото “пардон” ще има нотката на “махай се от пътя ми, защото ми пречиш”. Разликата не е голяма, въпрос на култура. Не давам примери с България…

Снимам в столицата Сана един от най-старите сукове на ориенталския свят. За да се прибера в хотела се шмугвам по тесни кълдъръмени улички. Вали ситен дъжд.

Открадвам няколо кадъра с загърнати в черно женски фигури, които прибягват между локви. Усещат ме. Изглежда вниманието ми ги забавлява. Опитвам се макар от известно разстояние дискретно да завържа разговор: “Къде бих могъл да изпия едно кафе?” шмотюлевям на английски. Младите забулени жени уверени, че наоколо няма мъжки погледи, отговарят на чист английски да ги следвам на известно разстояние. На въпроса “докъде”, без да се обръщат прошепват „good coffee“. Очевидно няма да го пием заедно, но въображението ми се развинтва. Следвам ги приятно възбуден. Снимам без притеснение. Взаимните ни усещания са в еволюция, но ето, че се явава мъжка компания. Това ни задължава да поемем в различни посока. Опитът ми да ги пресрещна в съседна улица е неуспешен.

Налага се да забравя кафенето, загадъчните погледи и хубавите гласчета с прекрасен английски. (Трудно ми е да отрека, че големи хубави очи, приятен женски тембър и всичко друго скрито, понякога са много по-загадъчни и предизвикващи от секс дефилето, което може да се види, например по улица Витоша в София… Вероятно въпрос на чувствителност.).

Забележително е, че жените – по-ясно видимо в бавно развиващите се страни – са по-прогресивни и понякога дори с цяла крачка пред мъжете. Децата също. Ако не се лъжа Сталин казва, че за успешна диктатура на пролетариата “трябва да започнем най-напред с превъзпитанието на жените и децата”…

На следващия ден се намирам на малко площадче в Шибам, друг стар град, където оставам да преспя. Деца играят весело на топка, други въртят с пръчки гуми от колела. Макар и несръчно се включвам с тях. После всички ме заобикалят и с помощта на едно от момчетата, говорещо английски, става приказка. Обяснявам, че съм българин, което в тези кътчета на света отваря повече врати – не е веднага ясно доколко съм “неверующ”. Разправям как българите сме много добри на футбол. Упражнихме се да снимаме заедно, след което идва време за молитва.

Децата най-мило ме канят да ги придружа в близката джамия. В колебанието си каква роля да играя, едно от децата ме пита: “Вярваш ли в Аллах?”. “Да – отговарям – вярвам, че всичко, навсякъде е Аллах.” Това му харесва, замисля се… Друго момче ме запитва: “Но в България сте мюсюлмани, нали?”. “Не всички”, отговарям спокойно. Това ги обърква. Момче от групата губи търпение и нарушава неудобния момент: “Ами добре, да вървим”. Тръгваме бавно към джамията. Решавам, че се явява добър случай да открадна някоя снимка там, където сам трудно бих доказал вероизповеданието си. Нямам вид и най-вероятно не съм достатъчно “добър мюсюлманин”, за да мина за такъв. Все още не съм изтрил туристическото от себе си. Да, но първото момче с неудобните въпроси продължава да ме гледа втренчено и неочаквано изтърсва: “Ти си прочел Корана, нали ?!”. После докато се колебая с изострен тон директно ме запитва: “Вярваш ли в Корана?”. Реших да не си играя с огъня, още повече, че бащите вероятно са в джамията. “Вярвам в това, което е писано в Корана – всичко е Божествено, но… аз не съм мюсюлманин.” Спираме се всички. Момчето с директните въпроси ме поглежда презрително и казва нещо, което преводачът премълчава. Въпреки всичко три-четири деца  ме заобиколят и показват, че съжаляват за хубавото ни приятелство това, че пътищата ни се разделят: но ето – нямам право да влизам в Джамията! Те са мили и сърдечни. На фона на сянката слънчевите лъчи се открояват още по-силно.

Малко преди да продължа пътя си на другия ден, съвсем случайно се сблъсквам с момчето-преводач. Питам го какви са били последните думи на детето, което държи да разбере дали вярвам в Корана. “Пътят ти води към ада”, смутолевя той с известно неудобство.

Красотата на стария, все още автентичен Йемен е забележителна. Не мога да отрека, че предпочитам прямотата на простия, обикновен човек, пред воалиращото лустро на съгражданина в нашето “високо цивилизовано общество”, което най-често прикрива истинската му същност (без това да променя процента на добри и лоши хора по-света). Колко по-опростен би бил живота ако си позволим да бъдем истински без необходимостта да претендираме за нещо, което не сме.

Не успях да снимам в джамията, но оставам с чудесен спомен от Йемен.