Ти и аз

Най-краткият път към себе сиНай-краткият път към себе си минава през другия.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Памир

03 Pamir from Allay

Говорим често за приятелство и какво ли не е изписано на тази тема.  Като млади сме искрени, очаровани от редки приятелства, с които откриваме себе си и другите. След това с годините ставаме реалисти и скептични, играем роли, изискани от многобройните създадени връзки. В желанието да имаме комфорт в собствените си очи, както и с околните, ласкаем се с претенциите за сериозни приятелства. Проблемите, когато ги има, нормално идват от градината на ближния. За позитивните, доброжелателни хора тези проблеми изковават приятелства. Вярно е, но в колко от дълголетните връзки, ако разчупим добрите навици и част от създадения комфорт на близост, остава нещо истинско ? Ако няма искрено взаимно разбиране с респект към разликите във всеки, ако няма изградена безусловност в отношенията, приятелството остава въображаемо, обикновена замяна на интереси. Освен това в силни ситуации повечето хора се оказват съвсем различни.

27 Kirgiz

Намирам се между Таджикистан и Киргизстан, в базов лагер под връх Ленин. Руснаци и българи се готвят да атакуват върха. За мен е достатъчно да преспя в първия височинен лагер (5100м), да зърна пурпурния хоризонт към Тян Шан, Мустаг Ата, Хан Тенгри… Нямам какво да доказвам, а усилието за изкачване на върха отнема от незаменимото богатство и атмосфера на далеч по-живия свят в долината. Вкусил от силата на планината, слизам по-ниско, за да търся човешки обмен. Пътешествието добива смисъл.

Една слънчева сутрин решавам да се разкърша нагоре по дължината на шумолящия до базовия лагер поток. Без да си давам труд, заслушан в гласа на развихрените води на потока, набирам височина към ледника на върха. Мястото, заобиколено от охрено обагрени планини, е приказно. Налага се да пресека потока, станал цяла река, за да завия към разкриващата се долина. Щеки нямам, а бързеите са опасни. Друго не остава, намествам се удобно до кънтящата симфония на реката. Орли рисуват фигури в небето, унасям се в приятен сън.

10 Kirgiz

Привиждам юрти, дим, топъл качамак… Човек огладнява и на сън… После идва кон… Трием носове, вероятно го качвам…, вече не помня. Отварям примрежен поглед. От другата страна на реката виждам истински, разкошен, катранено черен кон. „Не е сън“, смотулевям. Забоден като статуя на коня изправен ездач с пушка. Махам с ръка за поздрав. Статуята кимва. Раздвижвам развълнувано ръка, напред назад, жест с желание да пресека реката. Статуята кимва с лека усмивка на лицето. Нямам думи. Дори не снимам от вълнение. Конят с танцова стъпка,  зигзаг, с разкошно „па де дьо“ пресича реката. Статуята, слята с животното, остава с непроменено изражение, рисувано от неизвестен живописец.  Мълчаливо разменяме погледи. Обувката на ездача се изтегля от стремето, а той с внимателен жест ми показва къде да сложа крак, за да се кача. В танца към отсрещния бряг този път сме двама. Плъзвам се да сляза от коня, възторжено търся думи с бедния си руски. Слънцето ме заслепява, искам да благодаря…, да, но очилата ми са останали от другата страна между камъните. Показвам с пръст очите си, после брега отвъд реката. Следва трето действие на своеобразния балет. Казакът споделя с удоволствие изкуството си. То му е в кръвта. Без да слиза от коня, приведен до земята, в няколко къси диагонала, без да спира с два пръста прихваща нещо от земята.

19 PamirДействието се развива, както на филм. Вместо да си сложа очилата, насочвам ги към лицето на ездача. Отново дискретна усмивка и най-после, сякаш първата част на преставлението свърши, чувам гласа му:  “спасибо”. Следва раздвижване, колебание, въпросителни погледи, насочени нагоре към наострените зъбери. С трудно въздържана емоция поклащам позитивно глава. Кракът на ездача отново излиза от стремето. Усмивката сега е широка. Поканен съм да споделя нещо неочаквано…

22 Kirgiz

Ловецът разбрахте не е словоохотлив. Моят руски също е слаб. Това не ни пречи да се чувстваме добре, нещо повече, да прекараме чудесно. Качваме се над 5000 метра, до пещера, където при удачен лов той преспива. Без да разбирам от ловжийство, пушката е красива, доста архаична, с подписа на някой от дедите. На скътано от вятър място полагаме везана бохча. Следват домашна питка, сол и сметана.

Денят запада, стигам до каймака на историята. Приятелят казак, усетил възторга ми към черния жребец, най-неочаквано ми предлага своя кон. На колебанието ми със сигурен жест той сочи пътя към базовия лагер в долината. Конят, той ще си го прибере… и това съвсем естествено.

08 PamirПо пътя надолу с коня ни заобикалят и наскачат големи овчарски кучета. Цели вълци. Вдигам високо крака над стремената. Конят продължава безпрепятствено, нали е у дома си. Минават часове. Осветен от луната, ловецът, със спокойно лице и същата лека усмивка идва да си прибере коня. Умората от дългия ден и слизането до лагера не му личат. Беше разбрал, че обичам коне. В такива моменти човек вярва във всички приятелства.

Винаги съм искал да имам кон. Както и куче. Слон става нахално, но не невъзможно… Колкото до ловеца, на всекиго бих пожелал финеса на подобно, макар кратко приятелство. Животът е изтъкан от моменти.

Cusco, Peru                                    / Гужарат, Индия /

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Каракорум

Възможността да се почувстваме едновременно малки и големи, помага да усетим по-ясно двата полюса, които всеки носи в себе си. Във всекидневния живот тези усещания се смесват в някакво мъгливо самомнение.

Rakaposhi range, Pakistan copyТръгнали от Бурма, загърбили Асам, на запад пресичате Бутан  и следвате дължина на Хималаите, най-могъща сред планините на земята. В Непал в посока обратна на мусоните, пресичате пет осемхилядника, за да продължите в Индия през Ладак и Кашмир. Отзовавате се в страховития Каракорум. Ако отидете още на запад навлизате в цветните очертания на Памир, после Тян Шан, Хиндукуш, Алтай… Но когато идва дума за Каракорум, заприличвате на смешно пясъчно зрънце или ако предпочитате на малко стръкче тревица. Тук стотици гиганти са забили върхове в безкрайните небеса, събрали са се на своята Агора. Върховете споделят със звездите силата на Земята. К2 и могъщите му съседи остават най-голямото предизвикатество за орлите на алпинизма. Климатът играе с късмета на всеки куражлия.

03 Pakistany Highway copyТръгвам от съвсем не чаровния Исламабад. Разделянето на Пакистан от Индия създава този нов грозен град върху земя, пропита с история. Между летището и автогарата не остава друго, освен да изядете едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри. Не е за пропускане след изкуствените европейски пилета! Следва бързо спасяване нагоре по Каракорум Хайуей. На връщане, повлияни от силни преживявания, забравяте от къде сте тръгнали и напразно искате Исламабад да ви впечатли с нещо  автентично. Дори моля шофьора на джипа да ни закара в стар квартал с истински хамам. Бъркам, старо няма, хамам още по-малко!

През време на комунизма невъзможността да се пътува извън страната, особено за по-неспокойните, търсещи духове, изостряше още повече усета за свобода. За мен се превърна в условен рефлекс. Дори неотдавна на връх Алиботуш, по дължината на границата ни с Гърция, забелязах как продължавам да изпитвам вълнение от една най-обикновена граница. Зяпвам глуповато и се питам тук ли застрелваха бегълците. Без да съм бягал през граница, очевидно все още не съм безразличен. Да се пресече граница не само беше невъзможно, но да се стигне до градовете наоколо се изискваше специално разрешение. Сега пресичам десетки граници и продължавам да се вълнувам, дори там, където няма нищо. Психоанализ не е необходим, очевидно лесното преминаване на граница потвърждава чувството ми за свобода. Скоро ще разберете защо споделям всичко това.

38 Vakhan KoridorСлед неочаквано добър прием в Гилгит и чудесен трек около Нанга Парбат в Хималайската част на Пакистан, с приятел се насочваме към Балтийската част на Каракорум. Ще продължим към Малкия Памир в района Чипурсан, недалеч от границата с Афганистан и Таджикизтан. Потапяме се в атмосферата на ислям, примесен с будизъм. Това не пречи за мюсюлманите от повечето райони на страната, да оставаме “нечисти”, недостойни за Рая. Слава Богу (звучи смешно) в Корана гостенина, особено високо в планината, е свещен.

Вакхан коридор е създаден през 19-ти век като буферна зона между Британската и Руската империи. Сега от там преминават номадите Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан. Без особени проблеми, с минимална формалност в местната митница, керваните минават през Хиршад пас (5200 метра) и слизат в долина, врязана между Пакистан и Таджикистан. Коридорът има излаз и контрол едновременно към Афганистан, както и път към Киргизтан. Местата са опасни, а за мен поради граничната зона и автентичната, фантастична природа без туристи, са повече от интересни.

Vakhan Koridor- copyСега разбирате за какво вълнение става дума. Как да не пресека границата!

От групата носачи двама от местните не искат да ме оставят сам.

56Chipursan PamirИзчакваме да отмине киргизки керван с якове. Свидетели не са необходими. Планината откъм Афганистан е сякаш рисувана от Рьорих. Готов съм да остана да снимам с години. Представям си Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…, тези фантастични пътешественици, които без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки и опасности са пресичали невероятни девствени места не спирани от нищо. Всяка крачка е била откритие. Затова пък ние се скриваме недалеч от съмнителен чек пост в долината. Разправят за английски фотожурналист, който преди няколко години бил заловен и затворен. Приютени под уютна скала, пламъците на огъня доразвинтват вече развинтеното ми въображение. Мислите ми летят към този Афганистан, бивша част от Индия, за който се е проляла и пролива толкова кръв! Завиждам на фотографите, които са пребродили тази фантастична страна преди руската инвазия. Реализирани са  фотографии-икони с тези горди, фантастични хора, отговарящи на силата на заобикалящата ги природа. Неотдавна Ролан и Сабрина Мишо показаха (в Petit Palais в Париж) ненадминатите си фотографии от миналото на Афганистан. Стив Мак Къри също ни показва резултатите от войните по тези места – отново икони.

48' Vakhan KoridorНа следващия ден оставям дамата си спътници да се приберат обратно по пътеката. Няма какво да ми се случи. Качвам се на непознат граничен връх и погледът ми носталгично потъва в свят, който ме тегли и нося в себе си. Все едно напускам близък човек, който искам физически да задържа.

Свят зад граница!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Хималаи

31 ManasluХималаите, за който обича природа, са както любовта, силни, винаги различни, прекрасни и неизмерими. Хоризонталът в града се заменя с вертикалата на планината, забодена в безкрайното небе. Усещането е на вечност. Колкото по-високо, по-широко, по-необозримо. Очарован, духът лети разчупва граници, блокажи. Високо горе погледът е различен. Усмивката също. Малко думи са достатъчни, има спокойствие и изострена чувствителност. Времето се мери в сезони и векове. Оживяват силните. Напоследък нещата се променят, но все още се намират кътчета, от където лъха вечност.

В живота има ситуации, от които настоящият момент остава завинаги кристално чист в съзнанието. Бъдеще и минало, където често намираме убежище, се стопяват в яснотата на момента. Чувствате се истински живи, просто истински.

10 Thaple la

09 Thaple la През 1998 година се отвори възможност да направя трек около масива Манаслу в Непал. Осемхилядникът е страховит и величествен, а обиколката класическа с редки села и високи пасове. Мястото е гранична зона с Тибет. Със свободно време и малко фантазия все още остават за изследване интересни превали. При късмет може да се закачите за минаващи номади с натоварени за Тибет якове. Казвате „ку-ку“ на китайците и бягате обратно на сигурно място в Непал.

13 Longtang Gompa, TzumБез да меря време импровизирам като се отклонявам от трековия път. Навлизам в забранена за туристи гранична зона, долината Тцум. На картата е отбелязан манастир, който искам да посетя. За съжаление още в първото селце военните ме забелязват. Обяснявам, че изследвам будистки манастири. С благи думи и бакшиш, както българин знае да прави, вратите се отварят, дават ми четири дни до манастира и обратно. Оставам девет, за да стигна по стар керванен път до Тибет. По пътя откривам още четири още по-стари действащи гомпи (манастири) с чудесен прием навсякъде. Незабравими мигове в недокоснати от туризъм места. Оказва се, че тибетския мъдрец Миларепа е слязъл през X век по същата долина в Непал. Негова е мисълта : „Религията ми е да не съжалявам за нищо от минало, настояще или бъдеще“. Маните – камъни с инкрустирани мантри, буди и други свещени фигури – са изчукани от първите непалски майстори от времето на Миларепа. Долината е пропита с вековна духовност. Подобно усещане нямате в страни като Канада, Австралия, Нова Зеландия…

25 Lama Thendar Sherab TzumВоенните изпращат по следите ми отряд. Предупреждават ме в един от манастирите и имам достатъчно време да бинтовам „изкълчения“ си крак и да си дам трагичен вид. Изказвам благодарност на спасителите си, което ни сближава, разменяме си адреси. Прибират ме с добре бинтован крак.  Без да правя  историята дълга, три дни по-късно наистина изкълчвам глезен. На снимката виждате ламата, който за 48 часа ме излекува с тибетски треви. През цялото време усмивката не напусна лъчезарното му лице. Не изрекохме повече от десетина думи. Тази история навява друга: Дюрхайм, приносителя на Зен будизма в Европа, пътува в едно купе с японец, с когото в продължение на часове  не си проронват дума. Японецът слиза на съответната гара, обръща се към съпътника си и му казва : „Благодаря за пълноценния разговор!“. Аз също благодарих за пълноценното преживяване на ламата лечител. Фотографиите от долината Тцум се превърнаха в изложба на летището Орли в Париж.

Но да продължа трека около връх Манаслу. На два дни път преди „обиколката на Анапурна“, двата трека правят връзка. Рано сутринта ме вдига силна възбуда в лагера.

28 ManasluВ дълга редица откъм Тибетската граница пристигат група мъже, жени и деца смазани от умора. В усмивките им личи радост и болка. От съвсем скоро те са свободни, ние сме първите срещнати хора. С кратки придремвания тези смели бежанци са вървяли близо петдесет часа. Сега без приказки присядат дискретно да си поемат дъх. После мълчаливо, без да се отпуснат продължават надолу по долината. Без поглед назад, все напред, напред към Дарамсала при Далай Ламата.

След силните преживявания в последния месец обиколката на Анапурна ме ужасява. Дебели, глезени американки с шерпи, подпиращи ги да напредват изглеждат гротескно. Следват ги сериозно съсредоточени, притенциозни 13Ang Ialsenевропейски физиономии – хималайски вариант на почивка в Алпите през месец август. След долината Тцум няма как, получава се така. Вечерта, в първия за преспиване лодж, местното момче проявява разбиране. Разправя как прадедите му, за да отидат до Потала, са пресичали напреко зад масива на трите Анапурни. През лятото качвали високо стадата, а наесен слизали от другата страна. Че каква по-добра идея – да избягам отново, както ми прошепва сърцето. Пътека няма, но момчето ще ме изведе нагоре, да набера височина и видимост. След два паса ще се прехвърля от другата страна на път към Потала. Изпращам носачите с багажа по класическия път. Анг Иалсен, шерпа и многогодишен приятел, отказва да ме остави сам. Взимаме спални чували, лека храна за три дни и поемаме пътя на дедите.

Първата нощ преспиваме под скала над горския пояс (горите в Непал стигат до около 4-4200м). Догарящата жар припуква, топли ни далеч от лоджовете с шумни туристи. Вибрацията, усещането, което имате по места, където не стъпва човешки крак е съвсем различно. Природата, освободена от човешкия товар, ако не я отравяте ви дарява неподозирани усещания. Качваме било, пресичаме пресни следи от снежен леопард. На теория не е страшно, но инстинктивно забързваме, набираме височина. Омаяни, в космична обстановка, без да ни е ясно точно къде се намираме, правим втори лагер. Мястото е удобно. Манаслу, от тук съвсем различен, се издига от ляво, Анапурна 2 от дясно – почти за завиждане. Правим ложе от девствени треви в есенни тонове. Бистър, леко заснежен ручей ни прави компания под виолетовото небе. Малко след това млечният път от кристално ясната нощ ни отнема грижата за следващия ден.

Над пет хиляди метра човек може да се мобилизира, но не и да се нервира. Компасът, без да се сетя за това, е насложил грешка. Не съм да го настроил за Непал. Пред нас се издигат непознати, труднопроходими върхове.  Удачно е да ги заобиколим. Подхващаме изкачване отляво. След осем часови опити става ясно, че не е възможно. По-удобно е било да сме тръгнали надясно. Преспиваме на същото място. Залезът е огнен. Манаслу отново потъва в дълбокото индиго на нощта. Седнали до познатия поток сваряваме една последна супа. Закусваме добре в мобилизиращата кристално чиста зора. Тръгваме надясно, вероятен изход към билото. Късно следобед поделяме последната курабийка. Без да го показва, чувствам Анжи притеснен. Досега не се е замислял колко време се живее без храна. Истинският шерпа дава обет за безгранична грижа към този, с когото е тръгнал.  Да се върнем обратно за мен е недопустимо. Освен това нещо ни просветва, виждаме натрупани камъни… от дедите.

Himalaya perduЗад превала на 5300м. пред очите ни се разкрива- хоризонт с фантастична гледка. И отново различни възможности. Компасът сочи към бездънна долина, обрасла в гори. Ниско долу се виждате мъглите, както и мен в чудесна префинена форма. Мисля, че постигнах килограмите от студенските си години. Не ми се мисли, че е възможно да се лутаме със седмици. Билото отляво изисква време и техники за катерене. Отдясно – други върхове, неотбелязани на картата. Приемаме, че целта ни селцето Сиклис, преди Потала, е малко в ляво долу в мъглата на неизвестно време от превала. Знаем също, че в ниското ще загубим видимост. Тръгваме надолу към вероятната посока.

Без да съм маниак на девствено, но чистотата и излъчването на терена са невероятни. Пием хималайска вода. Все по-леки и прочистени спим в клек на топло. После продължаваме в набелязаната въображаема посока. Физически погледнато става все по-интересно. Олекнал, мозъкът ми се изчиства, както никога дотогава. Няколко часа сън са достатъчни. Гладът се заменя с усещане за празнота. Движенията, макар забавени, стават по-леки. Тялото изяжда всичко ненужно в себе си. Анжи пали свещени треви, повтаря спасителни мантри. Аз пък експериментирам новото си тяло, виждам все по-ясно дреболии, стръкчета трева добиват неподозирана значимост. Живея с живота на потока, с инсекта и орела в небето. Всичко едновремено. Във величината на момента малко и голямо са Едно. Концентрация и медитация едновременно – вероятно най-вярното състояние.

Спасяват ни две средновековни, полуголи мъжки фигури. Събират корени на невероятно място. Към диалекта им, слаборазбираем за Анг Иалсен, се добавят жестове, за да уточним вярната посока. Варим супа от корени. Снимам гърба на непокорения, зачервен от залеза Мачапучаре, мистериозния връх с опашка на риба. Снимам го под ъгъл, какъвто се лаская да смятам за рядък. Струва си гладуването! Корените на хората от кроманьона страхотно нагарчат. Знам, че сме спасени. След два дни, леки като перца кацваме пред къща, в която ни приготвят омлет с дал-бат (ориз и леща).

Зарязвам храната и хуквам с фотоапарата, за да снимам 07 Siklisприседналата наблизо невероятна баба-мумия. Снимам я преди да се разпадне. Тази снимка по-късно ми изплаща половината от трека. Бях изгубил чувството за глад.

Усещането за яснота и вибрацията на недокосната от човешки крак планина остават незабравими.

Оказва се вярно, това да се загубиш е най-добрия начин да се преодкриеш.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

У дома

17 Не обичам да оставам у домаНе обичам да оставам в къщи. До такава степен, че когато отивам някъде, където ми казват « чувствай се като у дома си », директно се връщам в къщи.     Реймонд Дево

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: