Добрият фотожурнализъм е нож с две остриета. Знаем, изображението действа по-силно от думите – « една картина (изображение) струва хиляда думи » казва Сун Кси в Китай преди две хиляди и петстотин години. Силата на изображението има субективен и политически характер. Когато представяме и говорим за ЗАОБИКАЛЯЩА РЕАЛНОСТ, за тази реалност даваме единствено концепции. Пространство–време са винаги взаимно свързани и са дотолкова реални, доколкото виолетовия цвят на минзухара, отговарящ на определена дължина на вълната, е само характеристика на цветето, наречено минзуар. В този смисъл фотографията, взета като изображение на реалността, не показва повече реалност, отколкото всички други опити за представяне на реалността. Дори да приемем вътрешното проникновение на някого за по-обективно, то е също функция на външния свят, от който произлиза.  Ние отразяваме света с детерминизма на характеристиките, които субективно му даваме… От тук и деликатната позиция на фотожурналиста, търсещ да представи някаква обективност в събитията, които заснема. Но как е възможно да съдим за събитие, погледнато субективно от съответното дори платено за тази цел „око“. Естетизма и качествата на това „око“ ще ни заведат в света на фотографа, но не и в реалната обстановка на събитието. Един и същ обект, заснет в различна светлина и от различни фотографи, има съвсем различен вид. А самото събитие следва ред други незаснети и в никакъв случай обективно изяснени събития…

Субективната визуална идея на човека зад обектива не е единствения недостатък (или привилегия) на фотографията. При всички случаи мисленият и измислен от нас свят е интерпретация. Това не намалява интереса към живота, веднъж с налагащата се отвсякъде неизяснена обективност, както и с разнообразните възможности на мозъка да създава и да интерпретира творенията си за открития. В такъв смисъл фотографията се превръща в изкуство.

Казано различно, да приемем фотографското клише за предаване на реалност, все едно под каква форма, е  банализиране на изкуството. А изкуство, доведено до видима баналност, губи предназначението да отваря към нови многопланови субтилни светове. За Тициано „живописта започва, когато това, което гледаме вече няма общо с това, което виждаме“. Големите учени също са наясно, че правят изкуство. Както казва Айнщайн: „Физиката е вид метафизика, защото няма допир до реалността“.

Фотографията, която излагам тук, крие загадка. Оставям на търсещите да открият какво крие зад привидното тази скала в далечното Тасманово море.

/автопортрет, Нова Зеландия/

Казвам често, че снимам, защото не мога да рисувам, така е по-лесно. Ако се замисля по-дълбоко, виждам как водеща в случая е мистерията на мига, връзката пространство – време, след това тази между вътрешен и външен свят, между видимо и невидимо, между светлина и сянка, това ме привлича. Тогава „гледам“ се превръща във виждам. Запитвам се и за ролята на фактора страх, това да не изпусна живота. А страхът, съвсем нормален за един незавършен живот, очевидно стимулира Момента, който наричам „интересен“, в който ставам цялостен, защото го осъзнавам и преживявам истински. Извън него се виждам в ничия земя, в ритъм и летаргия, определена от условности, култура, закони, създадени и необходими за съответния ред и ход в живота…  Истинското, до което се докосвам, ме буди, за да заживея по-отворен. Успялата фотография е плод и доказателство. Ако събера стотина добри фотографии сред стотиците хиляди, ще ме нарекат голям фотограф, но това не променя качеството на търсения миг. Реализираният миг не се нуждае от доказателство. Плодът остава стимул и мост, връзка, начин на обмен с околния свят. Сам човек е без стойност, няма развитие. Обменът на плодовете, които създаваме, ни задължава да еволюираме за нови. Да го наречем ли Изкуство? Или просто еволюция? Но факт е, че животът и смъртта единствено събрани заедно създават ценността на мига, в който се опитваме да сме истински живи. Всички търсим този мистериозен миг преди „бинг-банга“, преди времеброенето и извън времето, мигът на вечното претворяващо се съвършенно…, голямата мистерия, които някои наричат дядо Боже…

/Хокитика, Тасманово море/

Да, това е Етиен Дюмон, журналист в Ла Трибюн в Женева, който срещам за втора година в салоните на Парифото в Лувъра. Очевидно е живял и сред някое племе в Африка и това му се отразява по съответен начин. Любопитно, нали? Ако започвам с него, то е за да покажа, че днес в изкуството, включвам и фотографията, между финеса, субтилното, многопланово изразяване и гротескните, вулгарни, дори граничещи с абсурда демонстрации, всичко е възможно. Не е друго, а въпрос на търговия, начин да се привличат и учудват слепци, сноби, всички все едно как търсещи да запълнят живота си с нещо оригинално. Всичко да се продаде и на всяка цена.

В голямото изкуство водещо остава вечното, извън модите, винаги стойностно и можем да благодарим на големите колекционери, обогатили света с вкус и оставени съкровища…

Парифото е описано в  блог от миналата година, а сега това 14-то по ред съвпада с 30 годишнината на месеца на фотографията в Париж. За всички запалени и с възможност да ровят в сайтове сред всички 57 официални изложби не трябва да се изпусне: Harry Callahan във Фондацията Cartier Bresson, André Kertezs в Jeu de Pomme, Larry Clark в Musée d’Art moderne, Robert Frank à Karl Lagerfeld в Monnaie de Paris, “Autour de l’extrême” в Maison Européene de la Photographie, Heinrich Khün в Musée de l’Orangerie…. А който се интересува повече, може да потърси в: /mois de la photo paris 2010/.

След Япония преди две години, после след арабския свят и Иран миналата година, сега Парифото се обръща към Източна Европа. За съжаление в България, освен липсата на по-сериозно изградени фотографски традиции, няма галерия, която професионално и на ниво да представи талантливи фотографи в Европа. Прага, Будапеща, Братислава, Варшава и Любляна се явяват като център на внимание на световното фотографско общество. Освен стари майстори, галериите им показат нови визии в съвременната фотография.

Източна Европа се представя с над 90 фотографи, които представляват почти една трета от цялото изложение. История на фотографията не би се изградила по същия начин без именитите унгарци Роберт Капа, Андре Кертез, Ласло Мохоли Наги, Ласло Елкан (или Люсиен Ерве), Брасаи… Поляците показат седем фотографи, еманципирали се от наложените норми на бившия комунистически режим. Клавдиж Слубан от Словения, вече отдавна известен в Париж с непрекъснато растяща кота – между 2000-8000 евро на винтидж* -  е представен от няколко световни галерии, щедро раздава автографи на последни издания на свои книги, продавани с фотографиите. Рекордът е на Андре Кертез с една фотография „При Мондриан“ от 1927 година, малко по-голяма от пощенска картичка, изложена в ню йоркската галерия Гринберг за 700 000 евро.

Чехите са известни с Франтишек Дритко, а сега даровития Станко Абадзик, заедно с група фотографи е представен с „Хроники от Източна Европа“ в изложбата „East Side Story“ в HSBC, 103, av. des Champs-Elysées. Да не говорим за Жозеф Куделка, на който в една немска галерия, заедно с фотографиите продават книгата „Цигани“ за 900 евро… Споделям най-вече радостното усещане, това, че заедно с голямата криза в изкуствата, фотографията вероятно като по-късно, по-крехко и сравнително лесно за интерпретиране изкуство, добива все по-голяма стойност. А Парифото е един от влиятелните фактори.

В залата за пожекции, след многобройни диапорами и представяния на галериите от Източна Европа, Парифото завършва с отдаване на почит на починалия тази година Бахман Джалали, създателя на Съвременната Иранска Школа по фотография. Кратък филм показва огромни шествия в Техеран, съпровождащи големия майстор и учител. Мир на праха му!

Продължавам да снимам женски крака. Когато не ми се дават очи, всичко говори…  Човек излъчва с всичко от себе си. Всичко говори.  Обтураторът щраква с 1/125 от секундата, ловим момента… Не е малко. Когато е възможно.

*Винтидж е тираж  в ограничен брой, реализиран и подписан от автора.

Който се интересува и обича фотография, би могъл да хвърли око в галерия 70 от сайта.

Парижките градини, не по-малко красиви от Силс-Мария, предразполагат за нов мисловен мач. Не търсим истина, искаме да отидем по-далеч във възможното. Без илюзии за блестящо настояще, вярваме в човека на бъдещето с ново, различно съзнание за света и себе си. Глобално грешка във вселената няма и не може да има. Възможността да изразим себе си не е чисто човешка изява. Срещаме го и в животинския свят. Привилегия на човека е да прави разлика между изразимото и неизразимото. Изкуството се е скътало на това място и е чудесен, макар отчаян полет, израз на невъзможността да бъдем съвършени. Науката – добър тренинг на мислещия, пресъздаващ природата и себе си човек, понякога с двуяки резултати. Уважаваме религите като израз на духовна чувствителност, доколкото не служат за манипулиране или като неудобни патерици на слабите духом. Не знам доколко ми изнася да мисля така или прозирам някаква реалност. Вероятно и двете.

-       Надниквам в по-стари блогове и намирам, че ставаш тромав, повтаряш се, въртиш в кръг?!

-       Вероятно да. Чувствам задух, добро доказателство, че съм нормален и се променям. Задухът е барометър за промяна. Малко хумур, пирует без да се взимам на сериозно и пак напред на лов за ново…

-       Чувството за хумур спасява. Втвърдиш ли, регресираш, започваш да пречиш на себе си и на околните.

-        Новото в света, което ни залива непрекъснато и ускорително, е супер интересно. Миналото храни, а настоящето трябва да го живеем с широко отворени очи.

-       Стига да не е само формула или принцип. Но да се върнем на темата. Стигнахме до мотора на творчеството, взел енергия от напрежението между субективния свят на Аза и обективния външен свят – всичко това през духовния мост на всеки, когато го има.

-       Светът, външно обективен за себе си, остава неопределим за човека. С пет закърнели, все по-денатурализирани от съвременния начин на живот сетива, грубо погледнато не ни остава друго освен да създаваме нови икономики, заедно с по-качествено клониране. За шесто чувство да не говорим, най-често го бъркаме с неизразени желания и подсъзнателни носталгии и емоции. Колкото до външния свят, обективността също се мени, светът се претворява във всеки миг. Оптимистичното е, че слизайки надолу, рискуваме или да се унищожим или да скочим по-високо. Вярвам по-скоро в скока…

-        Запънали като магарета, слагаме ред, правим политика, наука, повърхностно изкуство, тук там с шедьовър за разкош…

-       Мислещият човек е нещо прекрасно и ужасно. Свидетели сме… При всички случаи живеем извън света на Истината.

-       Това плаши ли те?

-       Страхът идва от несигурност, от неяснота, “да бъдем или не”, казва Хамлет… За мен изходът е в излизане от антагонизма и робията на двоичния код, на който сме жертва. Но това няма общо с темата за Изкуство, а будизма не ме задоволява като изход.

-       Въпреки, че в по-широк мащаб всичко е свързано.

-       В съвременното Изкуство от началото на миналия век до сега, не сме измислили нищо ново. Сюрреализмът с богатото въображение на Мен Рей, Мохоли Наги, Андре Кертез и някои други, разчупва класическите граници на фотографията. Сега, от известно време на мода са темите. Фотографът равива тема, иска да покаже на света „нещо ново“ – например как се изхвърля боклука в бидонвилите, какво става в американските затвори, в транссибирските влакове…, след което се ревръща в “изявен фотограф” със завършена тема… Регистрират го после е бързо забравен, защото темата вече не очудва, което става с всяка мода. Модата е създадена, за да впечатлява, а впечатлението е винаги повърхностно и временно. Има разлика между иманентно и трансцендентното, което докосва есенцията на нещата  и остава извън времето. Капа, Бресон… са следвали събитията на века, снимали са без да разсъждават, просто не са могли да се спрат, наложили са стила на това, което са самите те.

-       Без да си драматичен човек, в тона ти се усеща горчивина, като на застаряващ, пропуснал нещо в живота…

-       Дано да не е така. Нотката на горчивина в случая предполагам е въпрос на чувствителност, смесена с амбиция. Години наред, заедно с преводите за Шри Оробиндо и Мер, приех съвсем сериозно възможността за Супраманталния човек, чудесен изход за конфликния и обхванат от себе си Хомо Сапиенс Сапиенс. Това ми даде кислород и отговори на много дотогава неразрешими въпроси. Реализирах как в средата на миналия век сме се докоснали до нещо фантастично, което сякаш се е изплъзнало или да го кажем по-оптимистично, отложило… Опътил се към този преход ми се даде много, но днес мащаба на тези гиганти-пионери на Новия човек липсва. Останал без репери, намалих темпото. Там е носталгията ми или нахално казано, горчивина за нещо недовършено, вероятно компромис, свързан с времето. Човек е нормално да бърза да изживее всичко. Птичка в ръката струва две в гората! От друга страна: „Да бъдем приятели с времето“, казва Шри Оробиндо. Самото време е от най-интересните загадки. За физиците то е свързано с пространството… И накрая просто страдам от нормаления човешки егоизъм да искам всичко да става сега и веднага. Пълна идиотщина!

-       Но ето, че не избягваш капаните на мисълта. Въпреки убеждението, че е излишно, продължаваш да анализираш. Както сега правим в диалозите за Изкуството…

-       Бягам, боря се, както отказващия цигарите. Катерене към висшето плато на съществуване без помощен кислород, не е лесна работа.

-       Какво имаш в предвид?

-       Схематично казано преди супрамантала има пет нива на мисълта, с които боравим, според степента на развитие: обикновен, висш, озарен, интуитивен и свръхмантал. Тези енергийни зони са част от супрасъзнанието. Ако подсъзнанието е еволюционното ни минало, супрасъзнанието е еволюционното ни бъдеще.

-       Какво общо с Изкуството?

-       Обикновеният мантал принадлежи на хора, които имат необходимостта да кажат, до обусловат нещо, за да си помогнат, да разберат самите те какво мислят. Висшият мантал принадлежи на хора, които с помоща на анализ и синтез правят наука или философия, знаят да се концентрират и да боравят с мисълта. Озареният, а още повече интуитивният мантал, вече отварят клапа за спонтанно ловене на друго ниво вибрации. Тогава започваме да знаем, защото разпознаваме. Манделщам излива уловените стихове на лист хартия, Моцарт спонтанно вади блестящи тонове, Бетовен глух…, Ван Гог невероятни цветове… На това ниво говорим за Интуиция, “спомен за Истината”, както я нарича Шри Оробиндо или “вечен миг, причина за годините (времето)”. За откриване друго няма, освен във времето бавно разпознаване на миг от Светлина, на който всички сме били свидетели.

-       Затова ли пишеш със светлината?

-       Не е за шега, без Светлина, поне нашия свят е невъзможен.

-       А звукът?

-       Много хора са го казали: без музика светът не би бил същия. Но това е отново утеха, бягство във висшите сфери. По времето на Бах са слушали много повече. По времето на Хитлер, в съседство с крематориумите също са слушали блестящи концерти.. Става ясно, че Изкуството също не е разрешение за човешкия проблем. А при съответно съчетание на звуци, тантризма, мантрите от Веди и Упанишади, влизаме в свръхмантала – звуци, променящи качествата на материята.

-       Че какво повече?

-       Дотук всичко е винаги частично. А ние искаме радост без болка. Живот, познание и творчество, събрани в едно, без конфликт и напрежение. Където има болка, има лъжа. Всички тези нива на мантал и витал (жизнена енергия, емоции…) са само лъчи към нещо по-голямо и недостижимо. Тегли ни като магнит, отиваме към него, а то се отдалечава. Изкуство, наука, религии не са достатъчни. След като започваме да го разбираме, защо да не искаме още !?

-       В този порив не бягаш ли от ежедневието? …

-       Разбира се, че не бягам. В най-малкото се крие и най-голямото. Допира с ежедневието стимулира, свързва с външния свят. Парадоксално това отвън е навсякъде, в стръкчето трева, в беззъбата баба, в просяка, както и в месаря или първия министър… Но всичко това е само начало. Голямото усилие е в приемане на невъзможността да надскочим сянката си. Да не бързаме, да станем приятели с времето, този капан, чудесна измишльотина на мислещия човек. Горчивата ми нотка, за която споменавш се таи именно в това: с ясното съзнание, че всичко е наред, продължавам да бързам, сякаш нещо ми се изплъзва.  А знам, че е илюзия… Това са вековно вкоренени навици, които изискват да се слезе до ниво телесен, та и клетъчен мантал.

-       Ловим се за всичко възможно, за да създадем някаква стабилност…

-       Да, може да се каже, че единствено повтарянето на едни и същи вибрации, превърнати в навици, ни дава известна видима стабилност.

-       Говорихме за Истина. Интересно е, че каквото и да кажем, обратното също е вярно. Единствено поезията свързва в общ смисъл. Но не тази в наредени стихове, такава поезия е също измислена. Но, който няма поетична душа какво прави?

-       Via media. Средния път, но без котва! Докъто сме в лъжовния свят, болките са неминуеми. Буда иска да раздвижи стара Индия с гениалната за времето си идея за бягство от живота, Христос в тежък за евреите момент, освежава епохата с принципа за обичта, Мохамед обединява мюсюлманите с вяра и меч… Всичко това не е направило света по-добър. Сълзите продължават да мият болката в душите ни. Цветан Тодоров в интересната си книга “Авантюрите на абсолютното” (В български превод „Красотата ще спаси света“) цитира поетесата Цветаева: “Между небесата на духа и човешкия ад изкуството се явява като чистилище, от което никой не иска да отиде в рая.” Тя говори за някакво трето царство между небето и земята. И малко по-нататък: “Само в дълбочината на страданието, в нас божествено отеква виталната (жизнената) песен на света, като песен на славей в мрака.” Някакъв вид активна неутралнст в пълно съзнание за настоящия момент.

-       Важното е да не спираме.

За любителите на фотография: влезте в сайта на „Парижки градини“ галерия 67