Иван Пастухов

Жената е по-голяма от Океана, защото е неизмерима. Езикът е беден. Единствени поезията, музиката, скулптурата… докосват неизразимото.

Като мъж се опитвам да не се удавя в този океан, а като живеещ във франция – според популярната песен “жената е бъдещето на мъжа” се стремя да разширя визията на французите като добавям, че жената е настоящето на мъжа. Трябва да изгоним страха, а то от страх се правим на големи мъже. Жените също от страх ни отмъщават с каквото могат.

“Когато видях първата си гола жена, останах много учуден”, казва Уди Алън. Аз също не преставам да се чудя, дори когато ги виждам облечени. Не съм студиен фотограф и затова тук излагам това, което свенливо ловя в динамиката на  живота…

Покойният Илия Бешков казва “Жената цели да продаде най-скъпо това, което най-малко цени в себе си.” – да, но това са търговските отношения, които изграждат или съсипват света. На пръв поглед колкото сме по-независими от жените, толкова повече можем да им даваме или да им вземем, както и те на нас.

Парадоксално обаче всичко е обърнато наопаки и в това е мистерията на всяка по-дълга връзка. Жената стимулира мъжкото в нас, без което тя самата не може да изрази женствеността си. Духът и материята не биха се свързали, ако я нямаше тази амалгама от взаимно провокиране на качества. Следва от само себе си, че не можем да се притежаваме. Океанът не можем да го имаме, както и ако Океанът ни погълне, алхимията се разваля. Най сладкото и продуктивно напрежение се намира на границата между имам и съм.

Ева хваща ръката на Адам и го пита “Обичаш ли ме?” , а той отговаря: “Имам ли избор?”.

Игриви потоци, необезпокоявани от сезоните се промъкват между дърветата на Булонския лес. Ноември се стопява в декмври. Последни есенни листа все още имат кураж предсмъртно да огледат остатъка от разкошните си багри, да вибрират в раздвижените огледала на потоците. Водата винаги жива, дава тонус на заглъхващите тонове за последно сбогом. Есенната симфония на гората преминава в зимен унес.

Казваме : « снимаме, за да не говорим ». Вярно е, несподелимото не може да се напише или изрази с думи, които извън поезията, втвърдяват и обезличават. Реенето на мислите няма много общо с интуицията, ловяща момента. Фотограф, който приказва и снима, вероятно не е наясно със себе си. Фотографията дава свобода, простор извън задуха на мисълта и това не по-малко от живописта, музиката, поезията…

(В общия смисъл това не се отнася за фотожурнализма, освен за изключения като Роберт Капа… Мак Къри и други, които винаги сами, в сърцата на събитията правят изкуство.)

Снимките в блога образно показват противоречието, което изпитвам, опитвайки се да пиша за изложени фотографии. В случая  отраженията във водата ще бъдат интерепретирани съвсем различно от музикант, от някой японец или пък от гръцки пожарникар по горите… Имам ли право да отнемам думата (мисълта, идеята, полета…) на другия, като налагам своята. Още повече, че я провокирам, като излагам фотографии ?

Хамлетов въпрос, да бъде или не, дадена думата на ближния ? Имаме ли право на (собствен) живот ?  Ще кажете след 1989 година ни дадоха думата, но това не промени нещата, стана още по-перверзно. ? Перверзията в случая се определя от формата на контрол. Изглежда по-чисто е да нямаш, отколкото да имаш, но не истински. Думи, дадени или по точно направлявани под контрол объркват още повече всичко. Провокацията, да възбуждаш вниманието на ближния си е чудесно нещо, но едновременно се налага да му дадеш свободата да бъде Свободен в собственото си мнение и изява…  Затова всяка форма на диктатура убива изкуството, което не се получава, нито се интерпретира по поръчка.

Общо казано: диктатурата може да заема всякаква форма и да се изразява на всички човешки нива, все едно къде по света. Характерното е, че пречи, задушава, убива развитието на най-ценното, което носим и развиваме – духът.

При мен след 33 години живот в комунизма и вече 25 години независим и освободен полет, все още остава някакво желание да коментирам, дори това, което не търпи коментар. Сякаш искам си повярвам, че това е възможно.

Виждате сами: миловидните, тромави първи изречения преди снимките ограничават богатството на образите, които следват… В галерия 72 от сайта може да направите слайд-шоу и ще се съгласите, че думите са излишни.

Вече тринайсет години « Пари Фото » продължава бъде от най-значимите фотографски събития. Този четиридневен салон под пирамидата на Лувъра до голяма степен утвърди фотографията като изкуство, метафорична визия за света, в който живеем.

Всяка година тук се уточняват котите на известни изявени фотографи от деветнайсети век до сега. Затваря се връзката на кръга с начало Париж, откъдето много често изкуствата тръгват, минават през Ню Йорк, където се утвърждават, добиват мащаб и нова форма, минават през Токио, връщат се в Европа през Лондон, за да се преоценят отново в Париж. Това сверяване на стойности в изкуството, макар казано схематично, е ясно забележимо във феномена « Пари Фото ».

Спомням си, когато на първото изложение големите, световни фотографски галерии се представиха събрани заедно. Колекционери и запалени аматьори се хвърляха да купуват винтиджи (оригинални тиражи с авторски подпис или печат), днес все по-скъпи и трудно достъпни. Оцениха се нови таланти, дадоха им се коти, които за няколко години хвръкнаха до небето… (Соул Лейдър, Картие Бресон и много други от 500 – 1000 евро, сега са вече 30000 и повече.) Но това не е най-важното. Даде се възможност Голямата, утвърдена фотография, с всички фантастични, ненадминати техники от съответни епохи да бъде сравнявана със съвременни таланти, изразяващи сегашното ниво на изкуството. Всяка следваща година се проследяват тенденциите, упадъка или утвърждаването на истинските стойности във фотографията (да не бъркаме с репортажно изкуство, което има своите стойности).

И така, тази година между 19 – 22 ноември в Карусел на Лувъра се събраха 89 фотографски галерии, заедно с 13 престижни издатели на книги – най-добрите от 23 страни. Както всеки път, отдава се почит на определена страна с фотографска култура. Тази година водеща фигура е Иран, заедно с някои страни от арабския свят. (Това не пречи в този момент визите за Иран, поне тук в Париж, да бъдат спрени…). Фондацията за снимане в Бейрут представи редки фотографии, без да забравяме галериите от Кайро, Техеран и Дубай. Знаем, че Иран има стари фотографски традиции и много добри училища за снимане. В този тежък момент за иранците, очевидно това внимание има и политически характер. Осъществиха се дебати и прожекции, свързани с темата за фотографията в арабския свят.

Вижда се, че на мода е големият, дори гигантски формат. Това прилича донякъде на тенденцията да се карат в града джипове, да изразим още по-добре колко сме силни! За случая силата не е в джипа, а в техническата мощ на фотографа… Може да се каже, че шедьовърът в голям формат е още по-прекрасен, а кичът – ужасен. Въпрос на вкус. Въпреки всичко най-скъпите от изложените фотографии все още се оказват малки.

Например «Игра на Таро» на Роберт Клайн, оригинал от 1950 година, се продаде за 265 000 евро… Тиражът, външният вид  имат голямо значение, но нищо не може да замени окото и душевните качества на твореца.

За съжаление или не, изкуството отстъпва все по-голямо място на новите технологии. Те са значително по-забавни от някой остарял, скучен Рембрант. Освен това някой нов, свръхмодерен талант, който учудва публиката с нещо „ултра оригинално“, както се казва: „хваща много повече на очи“. В това объркване светът мутира към нещо ново, което макар интуитивно, стига да излезем невредими от надвисналите облаци, всички очакваме с нетърпение. То по всяка вероятност няма да е в изкуството.

Впечатляващо е колко много от зрителите в изложението бяха с апарат в ръка (и аз включително). За известна част от тях да снимат сниманото е по-интересно, отколкото самите изложени фотографии – вероятно начин всеки да изпробва новата техника в ръцете си.

Да, но не е съвсем така. Все още има фотографи, които създават произведения без да искат да учудват с оригиналност, а преживявайки епохата си се стремят да останат извън времето. Всъщност мярката за истинско изкуство е каквото остава от творението след като му мине модата.

Няколко думи за галериите в изложението : колегите унгарци с галерия Винтидж от Будапеща, както всяка година са на линия – просто имат какво да покажат, както и да продадат : Андре Кертез, Имре Кински, Керни, Мохоли Наги… ). Най-впечатляващи галерии остават : Howard Greenberg, Edwinn Houk и Aperture от Ню Йорк; Robert Klein от Бостон; Robert Koch от Сан Франциско; Michael Hoppen от Лондон; Base, Nasu и Foil от Токио; Torch от Амстердам, Max Estrella от Мадрид, Vue от Париж…

За първи път Наса представи фотографии в оригинал с поглед откъм разните Аполо и Джемини към земята (цени 5-7000 евро, а “Изгряване на Земята” погледнато откъм Луната се продаде за 14000 евро).

Както обикновено на подобни сериозни места се явяват и съвсем несериозни личности. Давам пример с маскирания господин, който си завря носа навсякъде преди да изпие спокойно едно шампанско и да си продължи авантюрата в Лувъра… Девойката с руска военна шапка се изчерви свенливо след предложението ми да й изпратя снимката…

Тази година в Париж ноември не е месец на фотографията. Това се прави на всеки две години. Сега около фамозното Пари Фото вместо стотина, могат да се посетят около трийсет интересни изложби. Не е за изпускане да се видят произведенията на Майкъл Кена, Клавдиж Слубан, Огюст Сандер… Майкъл Кена в Националната библиотека излага черно-бели пеизажи. Мотото на изложбата отговаря на видяното: “ Фотографиите ми са накити от време, което минава „.

За да съм кратък,  като задължителни ще добавя колекциите на « Делпир и Сие » в Европейската Къща на Фотографията, както и « Сюрреализмът във Фотографията » в Центъра Жорж Помпиду.

От своя страна ви каня на първата си изложба на Българска земя, която ще се състои в Си Банк в София между  14 януари и ако не се лъжа 12 февруари 2010 година.  Названието е « Тук – Таме ».

За любителите на изкуство при откриване на изложбата ще се пиат френски вина, знаете защо – хубавото вино също е изкуство.

В 70-та галерия на сайта могат да се видят останалите  фотографии от салона „Пари Фото“.

„Никога не съм по-малко сам отколкото в самотата.“ Сципион Африкански

Възможно ли е да бъдем сами? Възможно ли е да бъдем заедно? Колкото сме по-сами, не сме ли по-заедно? Когато сме заедно понякога не сме ли страхотно сами?

Когато снимаме дали сме сами? Възможно ли е да правим добра фотография, ако не сме сами?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Човек, когато е сам, “същевременно” е в състояние на непрекъснат обмен със света.

Както въпроса с яйцето и кокошката, по същия начин самотата и социалното не могат да имат причинно следствена връзка. Можем да говорим за самота единствено след отделяне от нещо (някой), с което сме били заедно. Същевременно само сами можем да бъдем заедно с каквото и да било в живота.

“Аз живея” не задължава никого да живее, докато самият живот ни задължава да бъдем сами. Останалото е въпрос на дозиране, на съдба (обстоятелства), праг на толерантност. Социалният прогрес не променя нищо на самотата: самоубийствата не намаляват в материално задоволените общества. Хората се стараят всячески да запълнят някаква огромна празнота, заела мястото на криворазбраната самота, която парадоксално е най-пълна.

Можем да разгледаме самотата в два аспекта: да се почустваме сами в света или да почустваме самотата на света. “Сам в света” е противоречие, защото светът сам по себе си е множество от всичко. Но е възможно да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа, което е въпрос на психическо състояние. Разрешението на въпроса е в продуктивната “самота”, чиито споделените плодове носят радост, а осъзната – радостта е вероятно най-човешкото усещане. ( И кучето маха с опашка, но не го осъзнава. )

Какъв е парадокса на фотографията: „самотният“ миг, откраднат от живота се превръща в история. Фотографията не създава момент или присъствие – това остава привилегия на живописта. Фотографът лови момента или по-точно “получава” мигът, който ще затвори във фотоапарат, за да го осъществи. Този миг остава сам за себе си, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота. Единствено фантазията на фотографа го свързва с някаква история. Фотографията  било в своята многоплановост, разноплановост или плоскост ще трябва да развълнува чувствителния човек, който от своя страна ще я префантазира по свой начин – изкуството е налице и извършва своята работа: вади ни от условностите, в които безутешно сме заплетени. Единствената постоянна величина в този процес е скоростта на светлината, която рисува със “самотния”, изолиран момент и въображение на фотографа.

Фотографът в самота и единствено в самота може да проникне в душата на обекта за снимане. Сам, изтрил шума на егото си, той е заедно “със”, опитва се да се слее с обекта (субекта) за снимане. Идеалната фотография е мига на сливане с обекта, нарисуван от светлината. Доближаваме се до познание по идентификация (аз те познавам, защото съм ти), за което говори Оробиндо в своите преживявания със Съзнанието.

От друга страна на където да обърнем поглед самотата остава най-добър еталон за различие, най-добра защита за сливане с цялото. Няма шедьовър в изкуството, който да не е единствен. Същото и с Големите сред хората, очевидно осъдени на самота, която парадоксално още повече ги приближава до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект: “В самотата си самотникът гложди своето сърце; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което си говори само и не е никога само. Или пък за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора са идвали от невъзможността да остане сам.

В дълбочината на нещата и извън всякакъв парадокс, самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Извън всякакъв парадокс, защото е погледнато еднопосочно, самотата е най-добра подготовка за смъртта.

Двама влюбени също са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е по-голяма от тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата си в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични апетити, компенсира човешка самота и страх от неизвестното в смъртта и респективно проблема с времето.

Казват “сам като куче” и все пак този, който отказва или му е отнета възможността да бъде сам, губи възможността да се зарадва. Модерният човек се блъска в две прегради: “чувствам се самотен” и  “не ме оставят на мира, не мога да остана сам.” Черно-бялата фотография изразява особено силно, бих казал безпощадно тези психологически моменти, обикновено  прикрити в живота.

Човекът е единственото същество, което се чувства само и което откъснато от природата търси своя ближен, за да се реализира.

Ще завърша с Октавио Пас: “Човекът е носталгия, търсеща връзка със своя източник. Затова, когато усеща себе си, човек се намира откъснат от другите с чуство за самота… …тази самота има двоен смисъл: от една страна човек добива съзнание за себе си, а от друга желание да излезе от себе си.”

Раждаме сами и умираме сами. През живота си желаем невъзможното: сливането на противоположностите, живота и смъртта, времето и вечността. Имаме интуиция за единство на тези противоположности в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта за няколко мига творение и рушене се сливат в едно. Измислили сме изкуството, за да се докоснем до подобни състояния.

Фотографията също е любов.

В Китай всичко е особено или да кажем различно.

Мисълта знаем, като инструмент за еволюция, е чудесен фактор за развитие. Същевременно тя е причина за всички човешки удачи и неудачи. След “Райската градина” сме обречени на правото да взимаме решения, свързани очевидно с мисъл и емоция. С тях и до днес берем каквото сме посадили в Земната си градина. Но ето, че в китайските глави, въпреки че невроните реагират, както при всички хора, информацията се явява като насложени образи. Асоциациите, логичният път на милиард и половина от населението на земята е различен. Това е свързано до голяма степен с китайската азбука и култура. Последният, съвсем скорошен китайски речник ползва петдесет и шест хиляди идеограми (синограми). В първия етимологичен речник от епохата на Хан (25-250 год. пр. н.е.), авторът Ксю Зен е вложил само 9353 идеограми. Не съм синолог, за да доразвия тази особено интересна тема, но различията сериозно затрудняват чужденеца. Към това добавяме и феномена Мао. По модела на Сталин, Мао Дзедун в името на прогреса разтърсва феодалния Китай, но не по малко дивашки от Сталин обезобразява една от най-старите култури. Обезличен китаец плюс различно мислене, с това се сблъсквам в няколко дълбоки китайски провинции. Нека да добавим, че дехуманизирането следва като сянка непрекъснато ускоряващия се технически прогрес. Китай строи и надстроява, на фона на безличието, с единствена цел богатство и експанзия.

Идваме от Париж с мой приятел фотограф. Идеята е да снимаме в Пекин последните стари квартали (Хутонг) около Забранения град, които подлежат на събаряне. В страната надписите са на китайски и освен в туристическите обекти и кръгове, рядко се срещат хора за комуникация на език, различен от китайски. Срещаме се със студенти в града. Говорят коректен английски и връзката става лесно. Припомням си времето, когато да срещнеш чужденец в София беше привилегия и колкото контактите да бяха следени и опасни, бяхме готови на всичко, само и само да разширим затворените ни граници. Каним ги в обикновен местен ресторант, след което просто не се разделяме. В продължение на няколко дни се виждаме, ядем заедно. Всячески се опитваме да разберем какво представлява Китай за тях. Същевременно виждаме как си спестяват въпроси относно нашия начин на живот. Доколко се пазеха помежду си или не можеха да формулират какво ги интересува, не е ясно. За разлика от френския си колега много бързо се върнах в старата комунистическа България, където всеки трети човек по някакъв начин беше “полезен” на режима. Трябва да се оживява, ще каже някой по-откровен българин. Да, има нещо такова и при студентите, които срещаме.

За тях сме интересни, както и те за нас, но в един момент става ясно, че всеки внимава какво говори. На въпроса: “Защо държите още портретите на Мао?” – срещаме учудени погледи, сякаш без Мао днес нямаше да се срещнем. Впечатляващо е вниманието им някой да не каже нещо в повече или различно, да бъде искрен. “Мао ни извади от мрачното минало, Мао построи Новия Китай” почти с упрек, отговаря момиче от групата. “А всички изгорени книги, милиони избити китайци, небивал глад, разрушено стопанство, икономика…” с мек, колеблив глас изреждам. “Всичко това е минало! Важни са целите. Бъдещето. Резултата…, ето, нали виждате?!” включва се не без емоция друг младеж. Всъщност този смазан народ се оказва до голяма степен доволен от новата форма на комунистически капитализъм (да кажем комунизъм, адаптиран към пазарна икономика). Неугасващата надежда за “светло бъдеще”, каквато ни натрапваха с години в България, сега грее на китайското небе.

Днес българинът започва да става реален. Илюзиите спрямо настоящето са разбити. За бъдещето – без ясно, градивно настояще какво бъдеще? Вероятно след няколко поколения… Младите хора се лутат без ясна представа за стойности в живота. Оставаме си наивни, мнителни и гениални, за да се оправим, както винаги във всякаква ситуация. Китаецът, силно свързан със земята, след всички жертви изглежда е готов отново на саможертва и страдание. Избор не му е даден, освен опиум за изграждане на Голям, Световен Китай на бъдещето. Макар субективно, това са първите впечатления с новия, стар Китай.

След десетдневно снимане в Пекин слизаме по реката Яндзь до най-голямата язовирна стена, най-големия строителен обект в света. Корабът е пълен с китайци, дошли отвсякъде. Възхваляват гордостта на страната. Никой не се съмнява в успеха на предприятието. Стотици села ще бъдат залети, жертви ще има много. Народът се гордее без да има думата. При стената се оказва, че освен огромната стена в строеж, няма нищо за виждане. Корабът слиза тържествено по дълбоки шлюзове, за да огледаме чудовището отвсякъде.

Връщаме се обратно по същите мътни води на реката. “Фантастично е нали?!”, възкликва неочаквано на френски език един китаец. Запознаваме се със симпатичен доктор, неврохирург, говорещ няколко езика. “Много интересно!”, отговарям учтиво с лек въпрос в погледа, за да продължим на разговора. “Загубите, жертвите за строежа са нищо в сравнение с идеята и постижението!”, пояснява любезния ни приятел. “А няма ли гладни в Китай?”, не се стърпявам. “По времето на Сталин са рушили, строили и гладували, сега не е ли вече различно?”. Докторът се засмя и сведе поглед. Бяхме от близки генерации и изглежда се разбрахме. След това деликатно добавям: “В България нямаме подобни строежи, но и при нас някои вярваха, други измряха, трети печелят пари и си дават децата да учат в чужбина… Все пак страната се развива, ставаме европейци…”. По-късно в компанията същият доктор и съпругата му продължаваме пътуването. Помагат ни да се настаним във влака за следващата набелязана провинция. Без тяхна помощ на гарата не можем да се справим, освен на местния мандарински диалект.

Продължаваме пътуването по неотъпкани от туристи пътеки. До селото Вей Шан в провинцията Сишуан пресичаме огромен пазар с няколко десетки хиляди китайци, разположили стоките си на полето. Отначало срамежливо правим няколко снимки, за да не натрапим присъствието си като фотографи. Съвсем скоро става ясно, че не само никой не го е грижа за нас, но и както и да снимаме, не привличаме ничие внимание. Чудесно! Рядко явление. Оказваме се сами сред огромна маса от хора. Всеки е обхванат от желанието да продаде сякаш в строго установен  ред, без крясъци и емоция. Силно колоритно и едновременно безжизнено пространство, в което човешката стойност стои далеч зад продукта за продаване. Свят съвсем различен.

Сянката на Конфуций, останала зад гърба на Мао, е заменена с безразличие вероятно към всичко външно, идващо в повече на всичките им грижи. Неочаквано майка и син се изправят гордо пред нас за снимка. Майката с желязно изражение държи личната карта на сина си. Единствените, които ни обърнаха внимание.

Близо до огромния, примитивен селски пазар взимаме ултрамодерен автобус по голяма, асфалтирана магистрала. Няколко реда коли хвърчат в две посоки. Не е за вярване. Намаляваме скоростта, защото две жени метат усърдно с дълги метли няколко летящи хартийки по магистралата…

Дългогодишната диктатура е убила инициативността, пропила е народа със страх и с чувство за вина (познати чувства и в нашия свят). Настоящата експанзия и новите възможности за пазарна икономика карат китаеца да се хвърля, да гради с ентусиазъм. Мащабите надминават всякакви представи. Видяхме го и на Олимпийските игри – изглежда нереално. Същевременно прозира абсурд, заедно с възможността всичко да се разпадне и вълната да обърка света.

Трудно можем да сме обективни в непрекъснато мутиращия свят. За бъдещето на човека е необходима инициативна демокрация, разрешаваща все по-крещящи глобални проблеми. Когато сте в Китай, възможно е да мислите за бъдещето единствено на Китай. Да не говорим за усещането за китайците в Тибет след всички масови убийства и мъчения на стотици хиляди невинни души на покрива на света.

В продължение на две години останахме в контакт с Лиан Танг, жената на любезния доктор. Планирахме как да пътуваме заедно с новата линия на влака Шенг Ду – Ласа. От своя страна те искаха да дойдат в Париж за евентуална докторска специализация. За случая Лиан си даде френско име Елиан и започна да учи интензивно френски. След това им се роди дъщеря, странно възникна проблем с мейловете и връзката се загуби.

В Китай не ни се случи нищо особено. Просто самият Китай се оказва доста особен за преживяване.

Голямото Изкуство на човешките гении има привилегията да остава извън времето. То може да чака стотици години, за да бъде разбирано и да продължава да разкрива стойностите си. Опасност за него не съществува. Тя е откъм страната на масовата публика, за която то остава най-често неразбрано. Големият литературен текст дава възможност за непрекъснато възникващи въпроси. Всеки път той може да се препрочита на различно ниво. Не е обект за превод, преподаване или преразказване. В живота, когато се докосваме до голямо произведение на изкуството, то се променя непрекъснато в самите нас. Джорж Щайнер, от големите познавачи на Шекспир, споделя: “ Шекспир не е претекст (както би станало с много други автори) за малкия господин Щайнер, който прекарва живота си да го чете, препрочита и се опитва пламенно да го преподава по университетите в света…” Същото с Растропович, който след като цял живот свири Бах, на осемдесет годишна възраст споделя, че започва едва сега да улавя нещо от гения на Бах. До колкото по-голямо творение съзнателно се докосваме, по-малки ставаме, но то ни отваря, дава ни кураж за нас, както и за възможностите на човека изобщо.

Все пак историята на големите текстове е къса. Омир е съвсем близо до Бодлер, пре-Омировците, от които Омир се вдъхновява са двадесет хиляди години преди него. Времето се ускорява. Оралната форма на това, което е станало литература е преобладавало в света с векове. Напоследък след всичко написано, заедно с новите технологии, все повече се приближаваме към подобна тенденция – виртуалното четене започва да се налага.  Големите класици почти не се четат. Да не говорим за текстове, които объркват с лоши преводи. Всеки по-интелигентен руснак ще се изсмее на все едно кой превод на Пушкин. Преведете Емили Дикинсън…, или библията, най-превежданата книга в света.

Голямото Изкуство е извън всякаква критика.  За съжаление работата на критиците не подлежи на оспорване. Критикът може да казва каквото сметне за добре според нескромната си компетентност. Такава му е работата, а компетентността му остава субективна. Когато става дума за разбиране и критика, големият Бекет казва, че след всяка следваща интерпретация успехът е “… да имаме по-малък неуспех” от предишното интерпретиране (« To fail better »). Ако някой казва, че Моцарт не знае да пише мелодии, дори да го вземем за луд, мнението си остава негово и валидно. Такова е отмъщението на човека в невъзможността на всеки да бъде Голям. Това шоу, което прави критиката спрямо неразбраното Голямо, забавлява интелектуалните общества точно толкова, колкото и когато няма нови политически истории, убийства и интересни сензации по медиите, за да остане спокоен и да не се отегчава народа.

Самият гений е извън тази проблематика. Шекспир не го е било грижа кой как го разбира и, нито пък се е замислял за собствената си величина. Отговарял е на поръчките и е изразявал дълбокото в себе си. Омир дори не сме сигурни, че е съществувал. Важно е произведението му. Осъзнаването на гения като гений е съвсем скорошно явление от епохата на романтизма. Нещата се променят от момената, в който Бетовен казва : « Аз съм Бетовен. ». Роден прави ненадминатата скулптура на титана Балзак. Подобна скулптура не е била възможна по времето на Шекспир, на когото нямаме дори свестен портрет. Новата епоха, епоха на обезличаване на индивида и на изкуството, изисква като компенсация подчертаване на личността, която парадоксално липсва все повече в обществото. От тук и подчертаването на персоната на титанът, който твори и опрян на гения си афишира присъствие. Всичко това до изчезването на последните Големи Творци. Колкото е по-голям гладът за индивиди, толкова по-вече се афишират претендиращите. Всъщност става все по-ясно колко голяма част от хората в света претендират, вместо да живеят истински себе си. Светът се индивидуализира и обезличава едновременно. Мога да дам пример с фотографията : вече всички навсякъде по света се забавляват, както с телефоните и снимат кой с каквото може. Ето фотографията добива все по-голяма стойност, съвсем близка до изкуството и заедно с популяризирането си се обезличава. Обезличаването от своя страна води до нова, още по-голяма незадоволеност, вероятно път към нов свят, все още търсещ себе си.

Липсата на гиганти в изкуството се заменя с гигантизъм в технологиите. Никой дълбоко в себе си не вярва в появата на нов Микеланджело. Науката прави огромни скокове напред. Свидетели сме на Големите сред учените, които парадоксално влачат след себе си цели екипи от некадърни колеги. В същото време все повече се губи езикът между твърде напредналия елит в науката и света. Вероятно в цялото си объркване търсим инстинктивно нов начин на мислене…

Шедьовърът, Голямото Произведение, след като го прочетем ни подтиква да го започнем отново. Как да разберем ненадминатия Сервантес, който в Дон Кихот съдържа цялото човечество във всички епохи! Ще кажете, че българите от Бай Ганьо на Алеко Константинов, са същите и до днес. Да, понякога и по-колоритни и дори модерни, но това е защото по едни или други обстоятелства промените в народа ни са забавени…

Едва излизаме от свят, изпълнен с драми и трагизъм, с много пролята човешка кръв по най-животински начин. Шедьоврите дават надежда за възможностите на човека, но стават и все по-недостижими. Новите технологии най-предизвикателно все повече изместват изкуството.

Измислили сме изкуството, за да се спасим от смъртта, празнотата и неизвестното. Започнали сме да се гиздим и танцуваме около първите гробници, за да подчертаем връзката си с този, който ни напуска в другия свят. От това и първия театър, първите украшения, рисунки, звуци… Болката от смъртта е развила невероятни творчески качества в човека, развила е изкуства, религии…, които вече се губят, за да излезем от примитивната си наивност. Сега на друго ниво, вероятно по-добро от това на Неандертала (първите гробове са  отпреди 400 000 години), с цялата си невъзможност и възможност се опитваме да навлезем в ХХI-ия век, за да се преоткрием или самоунищожим.

“Двадесет и първият век ще бъде духовен или няма да го бъде”  Андре Малро (френски министър на културата по времето на Де Гол.)

От важните ключови за развитието на света страни, до малкия по площ и население Израел (от предишния блог), стои “Майка Индия”, както я наричат индусите. В тази най-голяма, поради това и най-трудно управляема демокрация, в близко бъдеще с най-многобройно население на земята, най-богата на етнически групи, на говорими езици и диалекти, с най-много религии, с най-бързо развиваща се информатика, с най-много бедни и богати, с най-голям духовен бизнес, с още много най-най.., чужденецът се чувства у дома си.

Идеята ми в тези блогове е да провокирам въпроси, да карам “очите да чуват и ушите да виждат”, както са казвали ведическите риши.

Индия има толкова лица, че всеки може да намери нещо според вкуса си. И въпреки, че се развива стремглаво напред, това не й пречи  да остава загадъчна страна, дори за самите индийци.

През деветнайсeти век се разкрива екзотиката на Индия, добавя се интереса към нея на големи философи като Хегел, Нитче, Шелинг, Шопенхауер…, създава се индомания, но всички те отминават същината на индийския дух, включително и английският колонизатор.

През двайсети век философи и историци, в интереса си към Далечния Изток, без да ползват достатъчно добре санскритски, се опитват, макар на друго ниво, но все още повърхностно, да представят в Европа тази изключително комплексна култура. В анализите си повечето от тях неволно проектират европейския начин на мислене.*

Относно Индия, европейският поглед среща тотално различна култура и по чисто картезиански път се стреми да направи непознаваемото познаваемо. Големите грешки в санскритските преводи са вероятно по-лесно поправими, но в дребните нюанси двусмислията се наслагват и това е довело до замъгляване на много концепции. Например за западния начин на мислене често се смесва понятието религия и философия, когато става дума за Индия. Ако вземем думата “дхарма”, която на санскритски има религиозна концепция, установяваме, че същата дума е свързана с юриспруденцията, с начина на държане, а вероятно и с други нюанси. Да добавим само, че от шестте основни брамански школи или традиции в Индия, само една се занимава с идеята за Бога.

Индия е толкова рационална, колкото и ирационална, като това не пречи да бъде съвсем прагматична спрямо реалността. Нереалната “реалност”, реалността и реалната “нереалност” тук вървят ръка за ръка. Всъщност каквото и да кажем, обратното може да се приеме също за вярно. И отново прилика с Израел: в юдаизма водещо значение има писмото, дакато идеята за Бога остава абстрактна. Тората най-вече се грижи човек да не консумира несъзнателно от Дървото на Познанието. В Индийската култура две неща са съществени: санскритските писания и човекът със своите действия, както и отношението му към заобикалящия го свят. Божественото има нужда от нас, както и ние от Него. За индиеца да вярвате в Христос или в Ганеш е едно и също нещо. Важна е искреността във вярата и респекта към другия.

Малко за младите хора в Индия: ако идвате от Китай – засега единствената равностойна по мащаб на развитие и бройка на населението конкурентка на Индия – и сте срещали китайски студенти, както и други будни млади хора, ще се учудите на невероятната им работоспособност и качество на работа. Ще забележите как китаецът, без да знае защо и къде отива, сляпо напредва, устремен да надмогне себе си и да победи света. Ако има интерес, същият ще ви забележи и при случай изостави, за да продължи (макар без Мао) отново напред. В Индия подобен порив е налице, но точно обратното. Ще срещнете будни погледи на приятелски настроени индийци, пълни с въпроси. Приемат ви за добре дошли в Майка Индия, с която се гордеят. Любопитни са да опознаят света, но най-вече, за да обогатят себе си и страната си. Тази разлика е толкова очебийна, че човек с поглед обърнат на Изток, не може да не се замисли за манталитета на половината от населението на бъдещия свят.

Индия е недвусмислено най-духовната страна в света. Живеем в епоха, в която икономиката е цар. Навсякъде по земята всичко се продава. Купувачът най-често ненаситен, ако се изключат базовите необходимости, запълва някаква празнота в себе си. Средният американец например, пък и много други като него, прави шопинг навсякъде, преди още да е открил къде се намира. По същия начин след втората половина на миналия век Индия вече съвсем успешно започва да продава духовност (това, което притежава). Ашрамите процъфтяват, гуру може да намерите навсякъде, дори и извън Индия (добре адаптиран към нуждите на средата). Освен от многобройната литература, заляла езотеричните книжарници, както и от всичко, което се разправя, имаше момент, в който също залитнах да потърся пряк път към световете, които “всеки носи в себе си”. В Путапарти посетих прочутия Сай Баба. Изпих чашата до дъно: три дни и три нощи медитирах, пях баджани, цитирах мантри и се завирах максимално близо под носа на великия Гуру. Вярно е, правеше “чудеса”. Материализираше предмети и то по вкуса и вярата на всеки. Хора от цял свят, всички облечени в бяло, фанатично зяпаха “божеството” и разбира се оставяха всичките си пари. Някои идваха директно със самолети до близкото летище, построено за случая. Меко казано Дисни Ленд в индийски стил. Сай Баба строеше болници, училища, пишеше книги, превеждани на много езици, но за разлика от истинските големи мистици, беше с голямо его и с много шоу. Истинският гуру е невидим за външния свят. Без да афишира прави необходимото там, където е наистина необходимо. В естествения обмен на енергии, личното се губи за сметка на качествено ново съзнание. А това го има и при всеки Голям сред хората.

Светът е гладен за духовна храна. Лесно се завъртат главите на всички, на които религиите са дошли до гуша. Други се сещат изведнъж, че зад студения материален свят има воалирани духовни величини, без които решават, че живога е безмислен. Който е уловил връзката между дух и материя (някои напреднали алхимици през Средновековието също са правили успешни опити) много лесно намира начин да събуди сред непосветените вяра, както и култ към себе си.

С две думи не усетих нищо Божествено в духовната фабрика на Сай Баба. Побягнах презглава да търся нещо истинско. Дали съм намерил? Да, например малко по на юг, скътано до планината на Шива. В Тируванамалаи усещате Индия в цялата й прелест. В Ашрама на Шри Махариши, свят човек живял в началото на миналия век, думата пари не съществува, чудеса няма, просто духовност, която ако имате вкус и пламъче за нея, се чувствате изпълнени. Продължавате пътя си различни. Недвусмислено е: както след истинска любов, след хубаво вино…, трябва да сте различни, така става с всичко истинско, до което се докосвате.

Ще добавя нещо, за което дадох години от живота си и когато става дума за Индия не мога да го отмина. Става дума за Шри Оробиндо. Той е съвременно съчетание от Леонардо да Винчи, Чарлз Дарвин, Шекспир, Рембо, Дантон, Робеспиер…, вероятно с ведическия риши Агастия от древна Индия. Тази невероятна личност заедно с няколко съмишленици вдига Индия срещу англичаните, подава топката на Ганди и се оттегля, за да се отдаде на бъдещето на човешкия вид. Дълго време предполагах, че евреите, най-близки по дух до индийската мисъл, в Кабалата са постигнали нещо подобно. Оказва се, че евреинът, избран сред народите, за да надживее всички възможни трудности, постига комфорта на добро мислене без задушаване, с максимално кислород в мисълта. С гения на еврейската азбука и начинът на интерпретиране на текстовете те постигат компромис за Хомо Манталикус (мислещия човек), все по-задушен в оковите на мисълта. Шри Оробиндо най-радикално излиза от този задух и пробива в посока на супраманталния човек на бъдещето. Интегралната йога третира въпроса за съзнание във всяко най-обикновено действие от ежедневието на всеки от нас. Всеки човек е добре там, където се намира и с това, което прави, стига да посмее да е истински спрямо себе си. Очевидно говорим за хора и за прогрес в човешки смисъл на думата, тоест излизаме от степента животно-човек, в която сме потопени.

Шри Оробиндо превежда някои досега неточно интерпретирани текстове в Упанишадите, сравнява ги със собствения си експеримент в “лабораторията”, както нарича Ашрама в Пондишери, и с помощта на сподвижницата си Мер, получават първи реализации на супраманталния човек на бъдещето. В опитите им няма нищо езотерично, нито абстрактно, а чиста физиология. Божественият материализъм, за който говори Мер, излиза от всякакви религиозни концепции. Думичката “божествено” е свързана с неназоваемото от науката и възможностите на мисълта. Линейното мислене (анализ и синтез) става сферично. Манталният човек мутира, както маймуната, когато е навлизала в двоичния код на мисълта и в даден момент се е засмяла. (Да – не = противоречие = ха – ха – ха…) Вече излизаме от антагонизма на мисълта, (будистите биха се разочаровали…, нирвана не е необходима.) за да стигнем до познание по идентификация. За милионите религиозни хора по земята Мер не без хумор казва: “Молят се на Някого или на Нещо. По-добре със същия устрем и енергия да Станат Някого, да Са Нещо…” Очевидно пътят за това не е в страдание. Там където има болка, тя винаги е свързана с някаква форма на лъжа.

Искам да добавя, че сега Лабораторията на Шри Оробиндо и Мер е превърната в съвременен Ашрам с не лош бизнес. Мавзолей с ред, подобен на някои познати наши мавзолеи от миналото… Остава интересен гроба на Мер и Шри Оробиндо с възможността да оставите цвете и на тръгване да вземете друго. Мер е давала на всекиго цвете с вибрацията, която му отговаря. Съвсем наскоро тази хубава традиция е също прекратена. Колкото до самия Ашрам и хората в него, това само напомня как са унищожили Мер в експеримента й с клетъчния мантал. Това е добре камуфлирано в тържественото представяне на Ашрама.

Преди два месеца минах по най-високите пътища на Индия – между 4500 и 5400метра – между областите Джаму Кашмир и Химашал Прадеш. В съвсем не лесни условия за пътуване срещнах невероятно много млади индийци мотористи. В повечето случаи бяха с наети мотори и екипи неотговарящи на условията. Групираха се често в заледената обстановка, за да си помагат от премръзвания. Понякога се оказваха без бензин, със спукани гуми… Бяха винаги усмихнати, услужливи, готови да ви обърнат внимание. Човек се познава в трудни моменти. Бяха тръгнали да откриват родината си. Преди десетина години по същите места се срещаха единствено камиони от армията.

Написаното тук е гледна точка. Лишено е от всякква сферична мисъл (каквато до голяма степен може да срещнете в поезията и книгите на Оробиндо, както и в музиката на Бах, който вероятно е предусещал  Супрамантала…!?). Както всяка гледна точка, тя е субективна. Затова преди да станем супрамантални, въпросите остават по-важни от отговорите, които могат да доведат само до нови въпроси.., търсещи да подобрят живота.

*През вековете нещо подобно се получава и с интерпретирането на еврейските писания. Биещ на очи пример е превода на Десетте Божи Заповеди, база на юдео-християнско-ислямската култури. В оригиналния текст на Тората се говори за Думи, а не за Заповеди. В самите Десет Божи Думи много значения са също неправилно преведени и оттам лошо интерпретирани. В продължение на векове това води до безброй конфликти и до много пролята кръв.

Мого често социалния успех на някои хора е следствие на невроза. Последствията се заплащат от милиони.

Откакто Хомо Сапиенс Сапиенс се разхожда по земята има ключови места, където стават решителни за човечеството събития. Израел е разположен на такова място.

По структура и развитие тази единствена по рода си държава е стимул и провокация за всички. Събрани от цял свят, донесли със себе си различни култури, след две хилядолетия отхвърляне отвсякъде, евреите се прибират в изходната си точка. Цената за това са шест милиона избити през Втората световна война.

Сухата палестинска земя на мястото на Израел се превърна в градина, провокация за архаичния околен свят. Разликите са винаги в повече за всички, а още повече за народи с общи корени.

Странна държава, изтъкана от противоречия, които са същевременно чудесна база за прогрес. Оцеляването, историята го е показала, означава да се устои една дължина пред другите. Също трудно смилаемо, особено за тези, за които прогресът е проблем.

В Израел всичко е трудно, бързо, напрегнато, но на място. Всеки е от някъде и не се чувства чужденец. Тел Авив пулсира с ритъма на Ню Йорк, докато Йерусалим – столица на три монотеизма – е обратно, извън времето. Казва се, че всеки вярващ е свързан с този град, в който всички ангели и дяволи намират общ език.

Тук всичко е близо. Само на трийсет километра на юг от прохладата на Вечния Град Мъртво море спада драматично с по един метър на година. Това все още не ви пречи да четете спокойно вестника си, удобно излегнати в най-богатите на соли и минерали води на земята. Още по-удобно е с гумена възглавничка. Декорът на пустините наоколо е незаменим.

Намазани с кал от морето някои се оглеждат едни други в големи огледала… Всяко растение в процъфтяващите оазиси и кибуци в пустинята получава необходимата му капчица вода, за да е красиво. Светлината по интензивност е сравнима с тази на Тибет. Тоновете, сенките, полутоновете и отраженията са рай за фотографа. В пустинята всеки камък, всяка форма е история. На 400 метра под морското равнище въздухът се оказва най-чист и богат на кислород.

Тръгвате на север по реката Йордан. Декорът се променя. Всяка гледка е митична и тежи с историята си. След Голанските височини се отбивате се в Тцват, градът на кабалистите. За разлика от квартала Меа Шарим с крайнорелигиозните в Йерусалим, тук никой не ви пречи да снимате. Отговарят ви на всякакви въпроси.

Храната в Израел, наречете я кашер, био, екологично чиста…, носи вкуса на земята, която според еврейския закон си почива на всеки шест години. Разликата е чувствителна, освен това опитвате всички кухни на света.

Ако идвате от Китай, където в цялата страна надписите са на китайски, тук с облекчение се ориентирате на четири езика. Освен това полицаите имат по-сериозни грижи и задължения от това да следят как се движите. Всички бързат и внимават, а където е необходимо компютърните връзки са на най-високо ниво.

В тази страна всичко е парадоксално. Създаването на Израел, заедно с края на шоата, подписва и края на юдаизма. Темата е дълга и комплексна, защото изразява комплексността на евреина, който иска да бъде едновременно всичко и нищо. Това идва още от Адам.

От 1948 година насам евреите преоткриват корените си в Свещенната Земя. Там преди 2000 години римските кохорти начело с Титус разрушават за втори и последен път техния Храм и избиват близо един милион евреи. Потушили са най-сериозния бунт в тази епоха. Като свидетелство е останала Стената (на плача) от Свещения Храм в Йерусалим. Разпръснати по света, евреите остават свързани помежду си със Закона написан в Тората, дар Божи, основа на всички прогресивни закони – очевидно стимул и провокация за всички. Сега Израел е демократична държава с религиозен аспект. Трудна комбинация, нещо обратно на това, което виждаме в днешния Иран. В Талмуда се коментира, че религия, която се меси в политиката е корумпирана, а политика, която ползва религия, анулира качествата си. Юдейският закон обединяващ евреите от хилядолетия не предполага правото на държава. Евреинът е създаден да бъде мост, но не и собственик. В противен случай притежанието, ако го има трябва да служи за мост, в противен случай притежанието се обръща срещу притежателя си. Освен това младото поколение в Израел обръща гръб на традицията базирана на буквите и писмото, най-дишащата и прогресивна култура създадена от човека. Кодовете са нарушени за сметка на момента разбиран като благополучие. На другия полюс се намират крайно религиозни, които не признават Израел като държава преди идването на Месия, до осъществяването на световно братство между народите…

Да добавя и едно последно голямо противоречие. Правото на защита на всяка държава предполага въоръжаване и при конфликт някаква степен на агресия. Това отново е извън всички кодове на Тората, която търси да сдобри по всякакъв начин вълкът и агнето. Уди Алън намира изход като казва, че това е възможно ако всяка сутрин на вълка му се доставя ново агне.

Евреинът, ако не сте евреи, ви остава най-близък и най-далечен. Това не може да бъде разбрано ако не го преживеете едновремено като привилегия и като наказание…