/ Дол По, Непал /

Животът е пълен със страдание и най-страшното е, че свършва.

Уди Алън

Лицата на номадите Химба с естествения си израз и директен поглед, са рядко срещани. Подобно излъчване се среща в изолирани места сред природата, високо в Хималаите, в някои още малко деформирани от китайците кътове в Тибет, високо в Индия и Пакистан… Такова сравнението е невъзможно с Маорите в Нова Зеландия, аборигените в Австралия или етническите групи в Северна и Южна Америка, най-често излъчващи болка, страх, обърканост, понякога дори омраза… Егоизмът, агресивността и технологиите на модерния свят е отрова за  близкия до природата свят, за съжаление на доизживяване.

Пастирите химба живеят и оцеляват заедно с животните в нормална за тях среда. Телата им, обитавани от естествена витална енергия, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация са свързани безконфликтно със света на животни и растения. Ловецът ползва езика на животното, за да стане невидим и избягва силов контакт, взима само необходимото, за да живее. Връзките са взаимни. Грешките наказват и поучават. Силата на Природата прави законите недвусмислени, живяни с ферплей. Шаманът, за да помогне,  прави връзка със заобикалящите племето видими и невидими светове (енергии) и възобновява нарушената хармония. Мостът е в тялото, в което грубо и субтилно се срещат без деформациите, присъщи на нашия свят изпълнен с дълбокомислия. Човекът има респект към Природата и повлиян от нея се превръща в мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбиции и апетити на цивилизования свят, тези хора нямат друга грижа, освен да оцелеят по най-естествения начин.

На границата между Намибия и Ангола сред силната, все още чиста Природа, Химба се сливат с Нея. Тази стабилност се чете в лицата им.

Ако тези фотографии ви харесват, погледнете в сайта галерии 91 и 92.

Идва лято…

Удоволствието от любовта без любов е нещо блудкаво.

Казанова

Безлунна нощ. Тишина. Единствено провиквания на птици. Невидими, неизвестни, ехо, както в огромна катедрала. Мека светлина на няколко лампи скрива кристалните очертания на млечния път над главите, осветява мястото, където животните започват да идват, за да утолят жаждата си.

От дълбокия мрак в далечината с плавни движения се изписват очертания на растящи мистериозни фигури. Вечността добива форма. Отначало няколко, после повече огромни тела, с техните малки в краката, веят уши, пристъпят тържествено и потапят хоботи във водата.

Захласнат снимам с подръчното в ръцете си. Нямам време да потърся необходимия за случая фотоапарат. Дърво наблизо се превръща в статив – 1/6 от секундата – нищо, става – движенията на сенките са плавни. Очите на гигантите ме гледат сякаш с удобрение.

После вечността поглъща виденията обратно в мрака на нощта. Така е ставало в последните няколко стотин хиляди години.

Любителите на фотография, хвърлете око на 91 и 92 галерии в сайта.