/ Дол По, Непал /

Животът е пълен със страдание и най-страшното е, че свършва.

Уди Алън

След преживяни моменти с племето Химба човек не може да не се впечатли от спокойствието и хармонията в живота им, как запазват естественото си изражение и директен поглед в една съвсем негостоприемна природа. Подобни лица се срещат високо в Хималаите, в непосещавани кътове на Тибет, Индия… Сравнение е невъзможно да се направи с Маорите в Нова Зеландия, с аборигените в Австралия или с някои етнически групи в Северна и Южна Америка…, при които се забелязва по-скоро болка, страх, обърканост, дори омраза… Смесването с модерния свят е отровило автентичното в корените им, докато тук всичко е чисто, все още непокътнато.

Някои приемат човека като “необходима невъзможност”, докато Природата сама по себе си е изцяло „възможна“. Други поставят човека между безкрайното и крайното в материята, връзка между дух и материя. Тук  сред силната природа на Намибия, човешкият дух, когато го има, сякаш е още по-ясно изразен. В лицата Химба не видях “необходима невъзможност”, а дух в равновесие с Природата. Тези пастири живеят и оцеляват естествено, подобно на животните в нормална за тях среда. Човешките тела, пресечени от виталните енергии наоколо, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация са свързани безконфликтно с обмена на вибрации в света на животните и растенията. Ловецът използва езика на животното, за да стане невидим. При среща избягва силов контакт, взима само необходимото, за да живее. Връзките са взаимни. Всяка грешка наказва и поучава. Неутралната сила на природата прави законите недвусмислени, живяни с ферплей. Шаманът, за да помогне,  осъществява връзка със заобикалящите племето видими и невидими светове. Възобновява нарушена хармония. Мостът е тялото, в което грубото и субтилното се сливат. Човекът, с респект към Природата остава мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбиции и апетити на цивилизования свят, тези хора нямат друга грижа, освен да оцелеят по най-естествен начин. Маори, индианци и други, остават ограбени, объркани от “културния” подход на агресивния, нахлуващ от векове егоистичен свят на завоевателите. Отрязани от миналото си, те се адаптират лошо към изискванията и дръстичните промени на настоящето.

Тук, на границата между Намибия и Ангола, откривам силна, чиста Природа, заедно с хора, все още сляти с Нея. Именно тази стабилност и не друго се чете в лицата им.

Ако тези фотографии ви харесват, погледнете в сайта галерии 91 и 92.

Идва лято…

Удоволствието от любовта без любов е нещо блудкаво.

Казанова

Безлунна нощ. Далеч в тишината провиквания на птици, невидими, неизвестни, ехо в огромна катедрала. Меката светлина на няколко лампи скрива кристалните очертания на млечния път и осветява мястото, където животните идват да утолят жаждата си.

Дълбоко от мрака с плавни движения се изписват очертанията на растящи мистериозни фигури. Вечността добива форма. Няколко, после много повече огромни тела, заедно с малки в краката развяват уши, пристъпят тържествено. Потапят хоботи във водата.

Захласнат губя рефлекси. Не търся чанти, обективи, снимам с подръчното в ръцете. Слепен за близкото дърво вместо статив – 1/6 от секундата – нищо, пак става, движенията им са толкова плавни, продължавам… Поглеждат ме сякаш с удобрение. Само да уловя движението, някаква магия извън времето.

После телата бавно се стопяват, изчезват в мрака. Погълнала виденията, вечността се слива с дълбочината на нощта. Така е било в последните десетки хиляди години.

За любителите на фотография хвърлете око на 91 и 92 галерии в сайта.