/ Дол По, Непал /

Животът е пълен със страдание и най-страшното е, че свършва.

Уди Алън

Лицата на номадите Химба са запазили естествения си израз с директен поглед, рядко срещани по други места на планетата. Подобно излъчване ще намерите понякога високо в Хималаите, в някои недеформирани от китайците кътове в Тибет, в някои провиции на Индия… Сравнението е невъзможно с Маорите в Нова Зеландия, с аборигените в Австралия или с етническите групи в Северна и Южна Америка, които най-често излъчват болка, страх, обърканост, дори омраза… Егоизмът, агресивността и технологиите на модерния свят е отрова за  близкия до природата свят за съжаление на доизживяване.

Дали приет като  “необходима невъзможност” или като звено между безкрайно и крайно в материята, като  връзка между дух и материя, за Химба може да се каже , че духът им е в равновесие с Природата. Тези пастири живеят и оцеляват естествено, заедно с  животните наоколо в нормалната за тях среда. Телата им, заредени с  витална енергия, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация са свързани безконфликтно с  вибрациите в свят на животни и растения. Ловецът ползва езика на животното, за да стане невидим. При среща той избягва силов контакт и взима само необходимото, за да живее. Връзките са взаимни. Всяка грешка наказва и поучава. Неутралната сила на природата прави законите недвусмислени, живяни с ферплей. Шаманът, за да помогне,  прави връзка със заобикалящите племето видими и невидими светове (енергии) и възобновява нарушената хармония. Мостът е тялото, в което грубо и субтилно се срещат без деформации, предизвикани от дълбокомислия. Човекът има респект към Природата и заедно с нея се превръща в мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбиции и апетити на цивилизования свят, тези хора нямат друга грижа, освен да оцелеят по най-естествен начин.

На границата между Намибия и Ангола сред тази силната, все още чиста Природа се намират хора сляти с Нея. Тази стабилност и не друго се чете в лицата им.

Ако тези фотографии ви харесват, погледнете в сайта галерии 91 и 92.

Идва лято…

Удоволствието от любовта без любов е нещо блудкаво.

Казанова

Безлунна нощ. В тишината единствено провиквания на птици. Невидими, неизвестни, ехо в огромна катедрала. Мека светлина на няколко лампи скрива кристалните очертания на млечния път, за да освети мястото, където животните идват да утолят жаждата си.

От дълбокия мрак в далечината с плавни движения се изписват очертанията на растящи мистериозни фигури. Вечността добива форма. Отначало яколко, после повече огромни тела, с техните малки в краката веят уши, пристъпят тържествено и потапят хоботи във водата.

Захласнат снимам с подръчното в ръцете си. Нямам време да търся необходимия за целта фотоапарат. Близкото дърво се превръща в статив – 1/6 от секундата – нищо, става, движенията на сенките са плавни. Очите на гигантите ме поглеждат сякаш с удобрение.

После телата отново се стопяват в мрака. Вечността, погълнала виденията, се слива с дълбочината на нощта. И така е ставало в последните няколко стотин хиляди години.

За любителите на фотография хвърлете око на 91 и 92 галерии в сайта.