/ Дол По, Непал /

Животът е пълен със страдание и най-страшното е, че свършва.

Уди Алън

Лица с излъчването на номадите Химба, с естествен израз и директен поглед, може да срещнете само в изолирани места сред природата, било високо в Хималаите, в малкото още недеформирани от китайците кътове в Тибет, високо в планините на Индия и Пакистан… Подобно сравнение е невъзможно с маорите в Нова Зеландия, аборигените в Австралия или етническите групи в Северна и Южна Америка, които най-често излъчват болка, страх, обърканост, понякога дори омраза… Егоизмът, агресивността и лошотията, заедно с технологиите на модерния свят е убило  близкия до Природата свят, който за съжаление е на доизживяване.

Пастирите химба все още живеят и оцеляват в нормална за тях среда. Телата им, обитавани от естествена витална енергия, реагират според обстоятелствата. Кодовете за комуникация са свързани безконфликтно със света на живата Природа около тях. Ловецът ползва езика на животното, за да стане невидим, избягва силовия контакт и взима само необходимото, за да живее. Връзките са взаимни. Грешките наказват и поучават. Силата на Природата прави законите недвусмислени и живяни с ферплей. Шаманът, за да помогне,  прави връзка със заобикалящите племето видими и невидими светове (енергии) и възобновява нарушената хармония. Мостът е в тялото, в което грубото и субтилното се срещат без деформациите, присъщи на нашия свят, изпълнен с дълбокомислия. Човекът с респект към Природата, повлиян от нея, се превръща в мярка за всичко.

Трудно достъпни за туристи, далеч от амбициите и апетита на цивилизования свят, тези хора нямат друга грижа, освен да споделят живота помежду си и с Природата по най-естествен начин.

Племената  Химба живеят са сляти със силната, все още чиста Природа на границата между Намибия и Ангола и стабилността Й се чете в лицата им.

Ако тези фотографии са по вкуса ви, погледнете в сайта галерии 91 и 92.

Идва лято…

Удоволствието от любовта без любов е нещо блудкаво.

Казанова

Безлунна нощ. Тишина. От време на време само провиквания на птици. Невидими, неизвестни, като звуци в огромна катедрала. Меката светлина на няколко лампи, скрила кристалните очертания на млечния път над главите ни, осветява мястото, където животните започват да идват, за да утолят жаждата си.

От дълбокия мрак в далечината с плавни движения се изписват очертания на растящи мистериозни фигури. Вечността добива форма, отначало с няколко, после с повече огромни тела и техните малки в краката. Те веят уши, пристъпят тържествено и потапят хоботите си във водата.

Не съм ги очаквал и захласнат снимам с подръчното в ръце. Нямам време, за да търся необходимите за случая фотоапарат и обектив. Дървото наблизо се превръща в статив – 1/6 от секундата, нищо, става – движенията на сенките са плавни, очите на гигантите сякаш ме поглеждат с удобрение.

Минават минути и вечността поглъща виденията обратно в мрака на нощта. Така е ставало в последните няколко десетки хиляди години.