Монголия, облечена в зимна премяна, бяла и студена е още по-величествена и красива.

Монголците се придвижват на коне, камили, елени, на руски и китайски мотори или оазки. Вместо каски те носят топли шапки от красиви, скъпи кожи на редки животни.  На фотографията двамата приятели изпиха набързо всеки по бутилка водка в местния „бакалия“, махнаха с ръка за сбогом, подпалиха мотора до магазина, направиха няколко метра, подхлъзнаха се по леда на езерото и най-естествено полегнаха да поспят на -20° С. След няколко часа, обезпокоен за тях, се върнах на същото място, за да се уверя дали спирта ги държи живи, но те бяха отпътували.

В Монголия 3 милиона жители си поделят площ три пъти колкото Франция в страна неовладяема, дори от руските братушки, които се опитвали, както твърдят монголците „да хванат бика за рогата без да успеят с тялото“. Местните, които срещах, са запазили своя дух, именно до който искам да се докосна и фотографирам.

При поздрав, ръцете на по-възрастния се поставят отгоре. Мъжете си разменят красиви табатиери с пърфюмиран тютюн. От уважение всеки смърка от табатиерата на другия, която според ценността, говори за притежателя си.

Монголците са приели кирилицата, но са забравили говоримия руски. Без преводач, разговаряме с очи и знаци. Това е свят, в който истините нямат необходимост да се доказват.

Шаманството при тцетаните, отглеждащи елени не далеч от границата с Русия, за съжаление все повече се превръща в бизнес с туристи, готови да платят за интересното шоу. Ролята на истинските шамани е да оправят  текущите проблеми в отдалечените от градове племена. Говори се, че духовете са против изкуствени жестове и лишават шамана от силата му, но за изкуствения това не представлява проблем.

Въпреки проблемите с руснаците от миналия век, необятната Природа е опазила страната. Тибетската форма на будизъм и усещането  за отвъдния свят са се върнали във всекидневието на монголците, както е било преди руската инвазия.

Страната е толкова обширна, че корупцията в големите градове, модите и растящия туризъм, не пречат на монголците да запазят вековните си традиции.

Айрян от мляко на кобила в стара семейна купичката, облечена отвътре със сребро, се предава от ръка на ръка и всеки от гостите разказва или изпява нещо. Пия водка, каквато нормално не понасям и се разпявам – „сладуно моме“ излиза спонтанно от устата ми и продължавам с „Кавал свири на поляна“… Ритъмът и мелодията се добавят към настроението в юртата. Ставаме по-близки.

По време на монголската Нова Година, хората си гостуват на коне.

Народ без традиции пресъхва, но в монголската степ, всяко нещо тежи на мястото си и въздейства. Респектът между хората, отношението към животните, чистотата в юртите са забележителни.

В този съвсем естествен свят жестът и излъчването на хората замества думите. Животът е труден и опростен. Никой не се оплаква.

Изминах няколко хиляди километра в отрицателни температура, а живот имаше навсякъде.

По замръзнали реки, както и по езерото Кофсгол, най-голямо след езерото Байкал в недалечния Сибир, по леда се движат оазки и мотористи без вериги, а мотористите без каски…

Бих ли се върнал през лятото в Монголия? Вероятно не. Искам да запазя в себе си Монголия, преживяна в неопетнени бели одежди.

Улан Батор, известен със силно замърсен от дървени въглища въздух, е голям, модерен, грозен и интересен (особено през зимата), с модерно-архаичния си градски вид. Въпреки огромните задръствания, хората както в България държат да се показват със скъпи коли, явно мярка за богатство.

В местения базар, един от най-грозните, в сравнение с познатите в Азия се сдобих с шапка от лисица, друга от вълк, трета от заяк – малка колекция и спомен от сухия студ, в който ставните болки изчезват, но без топла шапка и добри обувки се измръзва.

Любителите на небесни тела има за какво да посетят Монголия. Това е зимната луна през прозореца на хотела ми, при това в най-замърсения град в света.