БЯЛА МОНГОЛИЯ

Монголия, облечена в зимна премяна, бяла, студена и още по-величествена, и красива.

Монголците се придвижват на коне, камили, елени, често на руски или китайски мотори и оазки. Вместо каски носят топли шапки от красиви, скъпи кожи на редки животни.  Двамата приятели на фотографията изпиха набързо пред очите ми по бутилка водка в местния „бакалия“, махнаха с ръка за сбогом, подпалиха мотора си пред магазина и след няколко метра се подхлъзнаха по леда на езерото, и най-естествено полегнаха да поспят на -20° С. След няколко часа обезпокоен за тях, се върнах на същото място, за да се уверя дали спирта ги държи живи, но те бяха отпътували.

3 милиона жители си поделят площ три пъти колкото Франция в страна, трудно овладяема, дори от братята руснаци, които опитали, както твърдят монголците „да хванат бика за рогата, но не успяли с тялото“. Местните, които срещах, са запазили своя дух и автентичност, именно което искам да фотографирам.

При поздрав, ръцете на по-възрастния са винаги отгоре. Мъжете си разменят красиви табатиери с пърфюмиран тютюн. От уважение всеки смърка от табатиерата на другия, която според своята ценност, говори за притежателя.

Монголците са приели кирилицата да изразява езика им, но са забравили говоримия руски и без преводач, разговаряме с очи и знаци. Комуникацията е лесна, това е свят, в който истините нямат необходимост да се доказват.

Шаманството при тцетаните, не далеч от границата с Русия, за съжаление се превръща в бизнес с туристи, докарани от агенции, готови да платят за изнесеното шоу. Истински шамани оправят  текущите проблеми в по-отдалечените от градовете племена, но се срещат все по-рядко. Казват, че духовете са против всякакво шоу и лишават истинския шаман от силата му, но за изкуствения това не представлява проблем.

Необятната природа е опазила страната, въпреки проблемите с руснаците от миналия век. Тибетската форма на будизъм и усещането  за отвъдния свят, са се върнали отново във всекидневието на монголците, както преди руската инвазия.

Корупцията в  големите градове, модите и растящия туризъм, не са попречили на монголците да запазят вековните си традиции.

Айрян от мляко на кобила в стара семейна купичката, облечена отвътре със сребро, се предава от ръка на ръка и всеки от гостите разказва или изпява нещо. Пия водка, каквато нормално не понасям и се разпявам – думите „сладуно моме“ идват спонтанно и продължавам с „Кавал свири на поляна“… Ритъмът, мелодията, се добавят към настроението в юртата, ставаме по-близки.

По време на монголската Нова Година, хората ходят на гости на коне.

Народ без традиции пресъхва,  но в монголската степ, всяко нещо е останало да тежи на мястото си и въздейства още по-силно. Респектът между хората, отношението към животните, чистотата в юртите са впечатляващи.

Светът  е естествен, жестът, излъчването замества думите, животът дори да е труден, е опростен. Никой не се оплаква.

Докъто пресичах страната, – няколко хиляди километра в отрицателни температури – живот имаше навсякъде.

По замръзнали реки, както и по езерото Кофсгол, най-голямо след езерото Байкал в недалечния Сибир, по леда се движат оазки и мотористи. Не срещнах кола с вериги или моторист с каска…

Бих ли се върнал през лятото в Монголия? Вероятно не и най-вече, за да запазя в представата си Монголия, преживяна в неопетнените й бели одежди.

Улан Батор, известен със силно замърсения от дървени въглища въздух, е огромен, модерен, грозен и интересен (особено през зимата), с модерно-архаичен градски вид. Въпреки огромните задръствания, хората както в България държат да се показват със скъпите си коли, мярка за богатство.

В местения базар, един от най-грозните, в сравнение с другите, познати в Азия, не се въздаржах да си купя шапка от лисица, друга от вълк, трета от заяк – спомени от сухия студ, в който ставните болки изчезват, но без топла шапка и добри обувки се измръзва.

Любителите на небесни тела има за какво да посетят Монголия. Виждате зимната луна през прозореца на хотела ми, притова в най-замърсения град в света…, за късмет толкова ясно.