БЯЛА МОНГОЛИЯ

Ето една Монголия, огромна, бяла и студена, с безбрежни широти и планински върхове в безоблачно небе. В зимната си премяна страната е още по-величествено красива, съвсем жива и най-вече почти без туристи.

Монголците в страната се движат на коне, камили, елени, често на мотори, руски или китайски. Вместо с каски носят оригинални топли шапки от различни кожи.  Двамата приятели на фотографията си поделиха по бутилка водка в местния „бакалия“, махнаха с ръка за сбогом, подпалиха мотора и се подхлъзнаха на леда на езерото. После съвсем естествено полегнаха да поспят на -20° С до мотопеда. Когато след три часа обезпосоен се вупътих да се уверя дали спирта ги държи живи, те бяха отпътували. Явно човек може да се адаптира към всичко.

С площ три пъти колкото Франция и с 3 милиона жители монголците си поделят страна, трудно овладяема дори от братята руснаци, които се опитали да хванат бика за рогата, но тялото не успяли. Монголците са успяли да запазят духа и автентичността си. Както във всяко от пътуванията, именно тази автентичност тръгнах да потърся .

След съответния поздрав с две ръце, в които ръцете на по-възрастния остават отгоре, 

монголците си заменят красиви табатиери с пърфумиран тютюн. От уважение всеки смърка от табатиерата на  другия, а качеството на самата табатиера говори за притежателя. (Не чак както модела на смартфона при нас…)

Монголците са приели кирилицата да изразява езика им, но са забравили говоримия руски и без преводач се отзовавате, както в Китайски, Индийски, Японски и други провинции в разговор с очи и знаци. Тази комуникация в по-примитивния свят, където истините нямат необходимост да се доказват е безпроблемна.

Шаманите  разбира се правят бизнес с многобройните туристи, дошли за шоу и готови да платят. Истинските не са за показ и слава Богу, защото кой би оправил проблемите в останалите далеч от градовете племена. В сферата на духовете всяко шоу се наказва и лишава шамана от силата му.

Огромната, фантастична природа, въпреки перипетиите от миналия век, е опазила страната. Тибетската форма на будизъм и усещането  за отвъдния свят са се върнали във всекидневието, както преди инвазията от руснаците.

Въпреки царящата корупция в няколко големи градове, отровите от навлязлите моди и растящия туризъм, монголците са опазили вековните си традиции.

Айрян от мляко на кобила в стара семейна купичката, облечена със сребро отвътре преминава от ръка на ръка. Всеки казва или изпява нещо. Пия водка, каквато нормално не понасям, идват ми спонтанно думите на „Сладуно моме“, след това „Кавал свири на поляна“…, без да мога да преведа съдържанието, ритъма и мелодиите повдигат още повече температурата на всеобщото настроение.

Монголската Нова Година в две-три семейства даде възможност да се докосна до местните традиции. Преживяванията са физически, свързани са с корените на обществото.

Обикновенната вяра е най-често емоционална или интелектуална,  докато традициите правят да бъдем истински заедно. Народ без традиции пресъхва и се намразва. Тук в монголската степ всяко нещо тежи, носи значение на мястото си. Сравним с изтощените от комформизъм европейски общества тук респектът между хората и отношението към животните е за завиждане. Забравям бързо историите с Трамп, Дуган, Путин и останалите герои, с които ни пълнят телевизиите…

Фотографите казваме, че снимаме, за да не говорим, особено в естествен свят, където жестът и излъчването замества думите.

През изминалите няколко хиляди километра не видях място, дори на подобни отрицателни температури, където да няма живот.

По замръзналите реки, както и по езерото Кофсгол, най-голямо след Байкал  в недалечния Сибир, по леда се движат коли и мотористи. По тези ледове и снегове не срещнах кола с вериги или моторист с каска…

Бих ли се върнал през лятото в Монголия? Добър въпрос, по-скоро не. Вероятно и най-вече, за да не изцапам неопетненото преживяно бяло. Или можеби да, ако това става при приятели монголци, далеч от агенции и туристически бизнес. Срещите с тези номади трябва да става по номадски с душевен обмен, а не както в изложбена зала. (напоследък феномена в Париж е как въпреки прекрасните каталози, все повече хора снимат картини в изложбите с телефони…, да не говорим, когато пътуват по-далеч…, някаква мания за регистриране или пък технически оргазъм, вложен в успяващите да завъртят главите нови технологии…)

Улан Батор, известен със замърсения от дървени въглища въздух, е огромен, модерен, грозен и интересен с противоречивия си модерно-архаичен градски вид. Дали от въздуха или заледените пътища, има огромни задръствания и както в България, хората държат да имат скъпи коли.

В базара, от най-грозните, които познавам, не се въздаржах да  купя шапка от лисица, друга от вълк и дори трета от заяк – спомен от сухия студ, в който ставните болки изчезват.

От няколко хиляди фотографии опитвам да избера някои подходящи за блога. Да преобладават  по-взискателните черно-бели или тези, флиртуващи с цветове. Зелената Монголия през лятото дали е по-грабваща? Монголците ще останат ли така сърдечно отворени, когато в хубавото време ги нападнат туристи или светът, обсебен от сметки и бизнес се деформира, както навсякъде? Страхувам се, че да, но това не пречи да се опитва.

Приятелите на небесните тела имат за какво да посетят Монголия. Тази луна от последната ми вечер беше градска, при това в най-замърсения казват град в света…