Събитията в района на Кашмир преди 15 години не ми позволиха да посетя този кът от “земния рæай”, не случайно така наричан в Индия и Пакистан. Още от библейски времена насам знаем, че Рай на земята не е възможен, но това не пречи да има вълшебни кътчета, където човек продължава да си задава същия въпрос, какво липсва Рай да съществува? Отговорът е прост: човека. Хората са основен фактор за всяко преживяване.

Без да правя метафизичен анализ за изгубен или непостигнат Рай, тук споделям противоречията, с които се сблъсквам при пътуване, особено по места, тежащи с история и култура, все още запазени от варваризма на туристите. Промените за съжаление са прогресивни и невъзвратими. Това ме засяга като свободен дух и фотограф, търсещ възможност да пие „вода от извора“. Търся да регистрирам автентичност, защото ако загубим корените, губим от историята, респективно хоризонта към нови истински неща.

Развитие без номадизъм е невъзможно. Новият век ни води към нови видове номадизъм – електронен, компютърен, телефонен, самолетен, туристически… Това в случая подписва края на тези първи вековни номади. „Изворната“ вода не е същата.

Погледът на номада – по дефиниция човек, търсещ промяна, осъществена в движение, с обмен на стока и култура – очевидно не може да се сравни с повърхностните стойности на промяната, която  туристът във ваканция си предлага в някаква несъзнателна или съзнателна терапия (почивка), за да се освободи от ежедневието. Ваканция = вакуум, празнота. В общия случай туристът търси да изпразни препълненото, понякога дори преляло в себе си. Да се научиш да пътуваш е толкова трудно, колкото да се научиш да работиш.

Номадът-пътник се интегрира в околната среда, обменя стойности, душевни и материални, не мери, не сравнява. Той живее, както птицата лети. За човек във ваканция, особено напоследък, светът се превръща в сцена, където  представлението се заплаща. Участието забавлява и провокира. От там идва и арогантността на вечно изискващия турист-зрител, в контраст с възмущението на неволно превърналия се в играч (или обект, продукт на пътната агенция) автохтонен жител или номад… От тук и парадокса: туризмът икономически развива различни общества, но обърнал обекта на туризъм в продукт за забавление, нарушава нормалния обмен на стойности, изграден от хилядолетия. Туристът, превърнал се в консуматор, плаща и рекламира качеството на „стоката“, нагодена или не към шаблоните на културния му мироглед. Невъзможността да се адаптира към обкръжаващата среда, масовият турист откупва със средствата, с които разполага. Парите, най-често под формата на бакшиш – а те  първоначално са били измислени за защита и откупване на свобода – в случая дават свобода на туриста да не се приравнява към нещо „различно“, макар и привлекателно и екзотично  (за което дори е платил преди пътуването). Духовното се заменя с материално. Следва неминуемо очуждаване, дори ненавист. Но да не бъдем радикални, всяко правило има изключения.

Глобалната промяна на климата и ускореното развитие на новите технологии също са значими фактори, които не прощават и на най-изолираните кътчета на планетата. По покривите на вековно сгушени, скрити от света села и манастири, заедно с удобните слънчеви акумулатори стоят закачени огромни параболни антени, подобни на мелниците, които е атакувал Дон Кихот. Контрастът между съвременния град и архаичните традиционни общества се стопява.

Защо пиша всичко това? След Кашмир, Ладак, Нубра, Спити.., прекрасни места в северна Индия близо до границите с Пакистан и Китай (Тибет),  отклонявам се към Рупшу, където през 1996 година бях срещал номади със стада от Тибет. Тогава все още не бяха виждали фотоапарат. Впечатли ме как всяко нещо в живота им тежи на мястото си, дефиниция за Култура. Преживях незабравими моменти. Веднъж опитал, искате още и то в контраст на всичко изкуствено, наложено от живота.

Водачът, който съм наел, споделя, че напоследък нещата се променят: срещата с номади е въпрос на късмет. Слезлите от Тибет, вече са различни, покитайчени… Рядко се срещат огнени, орлови погледи на ездачи, говорещи езика на вятъра… На височина четири-пет хиляди метра вятърът през юни е различен, понякога яростен. Не се разчита на стабилно време. Феномен, който забелязваме навсякъде. Възрастните не издържат, а младите мечтаят, мечтаят за друг, по-интересен свят, този на туристите. В последните десетина години агенциите търсят да продадат все по-екзотични места. Западният човек все по-жаден за промяна, плаща. С все по-разнообразни технологии намираме по-лесно различното извън себе си…

След няколкодневно търсене, недалеч от езерото Тцо Морири намирам стада и палатки на три-четири семейства Чанг-па. Дошли са от Чанг Танг. Имам бомбони за малките, тютюн за мъжете и няколко мускалчета българска роза за почуда на жените. Богатият израз с очи и мимика все още е възможен и валиден. Допълвам с десетина думи на местен диалект. На тази височина въздухът и думите са редки, но въздействието по-дълбоко!

Чанг-па издояват козите и сядаме да пием посолен чай с масло от як, особено вкусен след третата чаша. Планините наоколо се оглеждат в тюркоазено езеро. Орли се вият в небето, хоризонтът далеч зад езерото провокира въображението за нов полет. Душите летят безгранично, беднотията в палатките не дразни. Гостоприемните стари овчари с усмивка и топлина в сърцата без да мерят разделят с пътника каквото имат. В палатката мястото за гост е свещено.

Но ето, че в момента, когато удобно настанен, с топъл чай в ръка, всеки жест ме топли, едно младо момче със странно втренчен поглед се приближава и без видим повод ми прошепва в ухото: “get out“ , излизай от тук. В тона му чувствам острото “махай се”! Не реагирам. Само нещо ме свива под лъжичката.

С благодарност, сърдечно се сбогувам с възрастните Чанг-па, които видимо не разбират за инцидента. Водачът ми с не по-малко огорчение споделя как новото поколение вече не понасят живота на родителите си. А когато нямат парична изгода, ненавиждат чужденците и понякога стават агресивни. Не бях помислил за бакшиш. Виждаме стадата на последното поколение номади. Старите, красиви стилови къщи на отдалечените в планините села все повече са покрити с практични, лесно построими, блестящи на слънцето, ламаринени покриви. Големи сателитни антени поемат боклука на модерния свят. Светът се променя. Без да драматизираме белите мечки са също на изчезване.

Искам да напиша повече за красивата част на това чудесно пътуване с най-старите будиски манастири, но гласчето “get out”, в контраст на всичко останало, все още засяда в гърлото ми. Спомням си преди няколко години как след 40 дневен трек в Непал – на границата между Сиким, Тибет и Непал, пред величествения Канченджонга – с амбицията и въображението да открия “края” или по-скоро “началото на света”, място, където предполагах, че турист не стъпва, едно детенце ми поиска долар. Дадох му бомбон, но това не обезцени долара.

Земята се върти, стойностите се променят, за да влезем в нова, различна и изключително интересна епоха, вероятно съвсем различна от всичко преживяно досега. Ускорението понякога ни обърква и плаши. Все пак човекът остава като най-интересен фактор в природата.