Шедьовър (chef-d’oeuvre)

Le livre rabinГолямото Изкуство, това на човешките гении има привилегията да остава извън времето. То може да чака стотици години, за да бъде разбирано и продължава да разкрива стойностите си. Опасност за него не съществува. Тя е откъм страната на масовата публика, за която остава най-често неразбрано. Големият литературен текст създава непрекъснато възникващи въпроси. Четем го всеки път на различно ниво. Не е обект за превод, преподаване или преразказване. Когато се докоснем до голямо произведение на изкуството, то се променя в самите нас. Джорж Щайнер, един от най-добрите познавачи на Шекспир, споделя: “Шекспир не е претекст за малкия господин Щайнер, който прекарва живота си да го чете, препрочита и пламенно преподава по университетите в света…” Подобен пример с Растропович, който след като цял живот свири Бах, споделя, че едва на осемдесет години започва да улавя нещо от гения на Бах. Колкото по-голямо творение докосваме съзнателно, по-малки ставаме. То ни отваря, дава ни кураж, показва възможностите на човека.

52 Prières Likir Най-новата ни история не е толкова дълга. Омир е съвсем близо до Бодлер. Пре-Омировците, от които Омир се вдъхновява са няколко хиляди години преди него. Времето се ускорява. Оралната форма на това, което е станало литература, е преобладавало с векове. След всичко написано досега, заедно с новите технологии сега започва да се налага виртуалното четене. Големите класици почти не се четат. Да не говорим за текстове, които само объркват с лошите си преводи. Всеки по-интелигентен руснак ще се изсмее на все едно кой превод на Пушкин. Преведете Емили Дикинсън…, или пък библията, най-превежданата книга в света.

symphonie - copie Голямото Изкуство остава винаги извън всякаква критика.  За съжаление работата на критиците не подлежи на оспорване. Критикът, според нескромната си компетентност, може да казва каквото сметне за добре. Такава му е работата, а компетентността е субективна. Когато става дума за разбиране и критика, големият Бекет казва, че след всяка следваща интерпретация успехът е  “ да имаме по-малък неуспех” – „To fail better“ – от предишното интерпретиране. Ако някой казва, че Моцарт не знае да пише мелодии, дори да го вземем за луд, мнението си остава валидно и негово. Такова е отмъщението на човека в невъзможността на всеки да бъде Голям. Това шоу, което прави критиката спрямо неразбраното Голямо, забавлява интелектуалните общества точно толкова, колкото и политическите истории, убийства и интересни сензации по медиите, начин народа да не се отегчава и остане спокоен.

23 Lamayuru - copieГеният е извън тази проблематика. Шекспир не го е било грижа кой го разбира, нито пък се е замислял за собствената си величина. Отговарял е на поръчките и е изразявал дълбокото в себе си. Дори не сме сигурни, че Омир е съществувал. Важни са произведениеята му. Осъзнаването на гения като гений е скорошно явление от епохата на романтизма. Нещата се променят от момената, в който Бетовен казва : „Аз съм Бетовен!“. Роден вае ненадминатата скулптура на титана Балзак. Подобна скулптура не е била възможна по времето на Шекспир, на когото нямаме дори свестен портрет. Новата епоха, епоха на обезличаване на индивида и на изкуството, изисква като компенсация подчертаване на голямата личност, която липсва и ще липсва все повече в обществото. От тук и подчертаването на персоната на титанът, който твори и опрян на гения си, афишира присъствие. Всичко това ще става до изчезването на последните Големи Творци. Колкото е по-голям гладът за индивиди, толкова по-вече се афишират претендиращите. Всъщност става все по-ясно колко голяма част от хората в света претендират, вместо да показват истинското от себе си. Светът едновремено се индивидуализира и обезличава. Във фотографията днес всички, навсякъде по света се забавляват, всеки снима с телефони и всичко подръчно. Парадоксално, паралелно с обезличаването си, част от фотографията се третира все по-стойностно, близо до изкуството.

Липсата на гиганти в изкуството обяснява донякъде гигантизма в технологиите (обратното също е вярно). Никой дълбоко в себе си не вярва в появата на нов Микеланджело. Това не пречи на науката да прави огромни скокове напред. Свидетели сме на Големите сред учените, които неминуемо влачат след себе си цели екипи от некадърни колеги. Същевременно все повече се губи езикът между твърде напредналия елит в науката и останалия свят, залят от популярна информация по-скоро за търговски цели. Вероятно в цялото си объркване инстинктивно търсим нов начин на мислене…

Шедьовърът, Голямото Произведение, след като го прочетем, ни подтиква да го започнем отново. Как да разберем ненадминатия Сервантес, който в Дон Кихот съдържа цялото човечество във всички епохи! ШедьовърЩе кажете същото за Бай Ганьо и българите на Алеко Константинов. Да, понякога те са и по-колоритни днес, но то е поради обективни причини. Едва, едва сме излезли от свят, изпълнен с драми и трагизъм, с невероятно много пролята човешка кръв и то по най-животински начин…

Измислили сме изкуството, за да се спасим от смъртта, празнотата и неизвестното. Започнали сме с гиздене и танци около първите гробници, за да подчертаем връзката си с този, който ни напуска в другия свят. От там запова и първия театър, първите украшения, рисунки, звуци… Болката от празното неизвестно и смъртта е развила фантастични творчески качества в човека, развила е изкуства и религии, които започват да се губят, за да излезем от примитивната си наивност. Сега на друго ниво, вероятно по-добро от това на нашите предшественици (с първи гробове отпреди 100 000 години), с цялата си невъзможност и възможност се опитваме, макар неловко, да навлезем в ХХI-ия век, за да се преоткрием или самоунищожим.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Йемен

Yemen-1Често се питаме кой човек е добър, кой лош. Най-вероятно между добро и зло има равновесие, в противен случай нямаше да се съществуваме. Привилегировани места няма и ако изключим войните, диктатурите и тероризма, оплакванията, че светът е лош, са винаги от личен характер. Понятията етика и морал са относителни според културното ниво на всяко общество. Битието определя съзнанието, точно колкото и съзнанието определя битието. Те са взаимно свързани. Вече никой не вярва на комунистическите излияния за битие или общество, класа, определящи съзнание. Все едно на какво ниво, добрият човек развива добро зърно, а лошият отровни корени. Статика в природата няма, но промените изискват време, понякога цели поколения. Светът с цялото си разнообразие и различия неминуемо се развива.

Йемен Сана2Колкото една страна е по-примитивна,  съответно назад във времето, толкова лустрото и воала от натрупани култури е по-незначителен. В известен смисъл хората, останали извън световните проблеми, са по-малко натоварени, по-директни, по-ясно разбираеми. В Йемен, както и в много арабски страни, не-мюсюлманите сме осъдени да завършим с гниене в ада. Нещата са опростени – в отношенията доброто и злото се изразяват директно, без културни надбавки. Добрият човек, без да ви познава, ще сподели залък с вас, ще ви упъти с добро чувство, пък Аллах има грижата за останалото. Лошият ако не може да ви елиминира, ще ви попречи с каквото може, ще ви покаже, че сте нежелан. В Европа същият “лош”, например французин, няма причини да ви вкарва в „правия път“ или да ви елиминира. Но ако ви блъсне или му създавате проблем, в “пардон”, който ще чуете, носи нотката на “махай се от пътя ми, пречиш!”. Въпрос на култура. Не давам примери с български език…

13 Sanaa В столицата Сана снимам от най-старите сукове на Ориента. Шмугвам по тесни кълдъръмени улички, за да се прибера в хотела. Вали ситен дъжд.

Сана Йемен Загърнати в черно две женски фигури, прибягват между локвите. Открадвам няколо кадъра. Усещат ме, но вниманието ми ги забавлява. Опитвам се да завържа разговор от разстояние: “Къде мога да изпия кафе?” провиквам се под сурдинка на английски. Жените уверени, че наоколо няма други погледи, отвръщът на чудесен английски да ги следвам. На въпроса “до къде”, без да се обръщат промълвят „for а good coffee!“. Че няма да го пием заедно е ясно, което не пречи на въображението ми да се развинти. Следвам ги приятно възбуден. Снимам без притеснение. Взаимни усещания са в развитие, но ето, явава се мъжка група. Връзката е прекъсната, поемаме в различни посока. Опитът да ги пресрещна в съседна улица е неуспешен.

Йемен Сана

Налага се да забравя за кафето, както и загадъчните погледи с хубави гласчета. Трудно се отрича, че големи, хубави очи, приятен женски тембър и всичко друго скрито е по-предизвикателно от западните секс дефилета. Въпрос на чувствителност.

Рада ЙеменЗабележително е, че жените в бавно развиващи страни, са по-прогресивни от мъжете. Ако не се лъжа Сталин казваше, че за успешната диктатура на пролетариата, след унищожаването на интелектуалния свят, трябва да се  превъзпитат жените…

Шибам ЙеменНа следващия ден се намирам на малко площадче в Шибам, друг старинен град. Деца играят на топка, други въртят гуми от колела. Включвам се с тях, макар несръчно. Заобикалят ме и благодарение на момче, говорещо английски, става приказка. България не е позната, не е ясно доколко съм “неверующ”. Разправям им колко сме добри на футбол. След това се упражняваме, снимаме заедно. Идва ред за молитва.

ЙеменЧувстваме се близки и децата най-мило ме канят да ги придружа в близката джамия. Колебая се каква роля да заема, докъто едно от тях ме пита: “Вярваш ли в Аллах?”. “Да“, отговарям ясно. После добавям: „да, навсякъде, всичко е Аллах.” Това се харесва, замислят се… Друго момче пита малко недоверчиво: “в България сте мюсюлмани, нали?”. “Не всички”,  запазвам спокоен тон. Това леко ги обърква. Някой от групата губи търпение и спасява неудобния момент: “Ами добре, да вървим!”. Упътваме се бавно към джамията. Решавам, че се явява случай да открадна някоя фотография там, където сам сред възрастни трудно бих доказал вероизповеданието си. Освен това още нямам достатъчно смелост, несигурен във вида си, поне вътрешно не се чувствам достатъчно “добър мюсюлманин”, за да мина за такъв. Усещам втренчения поглед на първото момче с неудобните въпроси, което спира и неочаквано изтърсва: “Прочел си Корана, нали ?!”. Реших да не си играя с огъня, още повече, че татковците ни очакват в джамията. “Вярвам в написаното в Корана – всичко е Божествено, но… аз не съм мюсюлманин.” Спираме всички. Момчето с директните въпроси ме поглежда презрително и казва нещо, което преводачът премълчава. Пътищата ни се разделят: нямам право да влизам в Джамията! В очите на няколко деца се чете съжаление за хубавото ни приятелство. Слънчеви лъчи, пробили сянката на облаците, проблясват наоколо.

Йемен Ал Хаджара На другия ден случайно се сблъсквам с момчето-преводач. Питам го за думите на момчето, което държеше да разбере дали вярвам в Корана. “Пътят ти води към ада…”, смутолевя преводача без да ме погледне в очите.

Красотата на стария, още автентичен Йемен е забележителна. Не отричам, че предпочитам прямотата на простия, обикновен човек, пред воалиращото лустро на някои от европейските си съграждани. Колко опростен би бил живота ако си позволим да сме истински без да претендираме за това, което не сме. Все пак, прикриването на същността на много от хората, не променя процента на добри и лоши хора по-света.

В джамията не успях да снимам, но оставам с чудесен спомен от Йемен.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Перу

Светът е едновременно ужасен и прекрасен и всеки го живее според погледа, с който го гледа. Оттам и невъобразимото разнообразие в така интересно измисления от нас, наглед повтарящ се свят.

ПеруОт Индия се прехвърляме в Южна Америка. Този път не търсим прилика, както между Израел и Индия, а по-скоро фрапираща разлика, която не може да ни остави безпристрастни. И наистина, след Индия, в която беднотията е нещо естествено – индиецът от хилядолетия е изгладил екзистенциалните си проблеми – в Южна Америка беднотията е драматична и плаши. Силният контраст между бедни и богати е подчертан от не случайната омраза на бедните и чувството за превъзходство на богатите.

Перу, ЧенчероСлед като излезем от очарованието на пейзажите и богатата история на индианците, ако успеем да откъснем очи от колоритните наметала и шапки на местните жители, не може да не се запитаме “защо и откъде идва неприкритата болка в очите на хората?”. Дали е от далечна носталгия към нещо невъзвратимо или просто от някакъв конфликт или друга голяма липса?

Случи се така, че веднага след първото голямо пътуване в Индия посещавам Санто Доминго. Спя при богати хора, след което тръгвам из страната, за да потърся естествения обмен, който така добре се получава с хора от народа. Впечатляват ме погледи, в които се чете страх и омраза. Има противоречие между чудесната енергия на старата, пропита с история доминиканска земя и живота на хората, лишени сякаш от нещо основно. Отговорът дойде на следващата година в Перу.

Перу, остров АмантаниВ Перу снимам в Арекипа, Пуно, островите в езерото Титикака, Куско, Мачу Пикчу… Навътре в страната, извън комерсиалната си част туризмът дава възможност за нормални приятелски отношения. Красотите на Перуанската природа, както и паметниците, останали от Инките грабват вниманието. За известно време човек може да се абстракира от проблемите, присъщи на Латинска Америка.

ПеруЕдин слънчев следобед спирам колата до малко селце, където се чувства движение. Вероятно има празник. Хората са излезли на поляна, местен терен. На дълги маси се лее бира, има небрежно разхвърляни храни. Пият и нещо по-хард, защото всички са здраво дръпнали. Оркестърът поддържа ритъм, но това, което привлича вниманието ми е петела, висящ с главата надолу, вързан за краката на въже между два пръта. Зад близка ограда нервно потропват коне. На мен, както и на нещастния жив петел, никой не обръща внимание. Снимам колкото да маркирам мястото. Поемам към колата със съжаление за загубеното време. Но ето, че ме застигат няколко дечица. Обграждат ме и на въпроса за петела „защо е вързан така?“, обясняват, че който го откачи, минавайки с кон между прътовете, става герой на празника. Хайде обратно, колко му трябва на човек, още повече, че обхванати от по-сериозни занимания местните нямат вид да ги е грижа за животинчето в йогистка поза.

ПеруПодавам фотоапарата на шофьора до мен и се хвърлям върху първия по ръка трезв жребец. Имам в предвид, че всички от селото бяха трескани. От снимката с коня виждате, че шофьорът ми има око за снимане…. Малко след това с петел в ръцете и в неудобното положение на герой-чужденец се отзовавам обграден от пийналите господа от селото. На средно добър испански обяснявам, че не искам да им прекъсвам тържеството, но децата са ме подскокоросали… Ами да го кажа направо, по бира не си падам, да не говорим за разните местни бъркочи! Свалят ме тържествено от коня и без особена церемония вдигат чаши и ме обявяват за Падрино (кръстник) на селото.

ПеруКонтактът с коня е чудесен, но за всичко останало не се връзвам с дължината на вълната. Все пак мърдане няма. Хващат ме под ръка директно към църквата, колим петела пред Божия кръст.  Оркестърът се съдира да свири полувесели леко меланхолични мелодии. Лабаво няма, свързани сме кръвно. Обявяват, че Падриното, освен пари за петела, трябва да оставя някой песос за добрата сполука на селото. Реагирам отрицателно. Обяснявам, че имаме чудесен кмет и в нашето село София, който става за баш Падрино. Това ще укрепи вече осъществената връзка между двата града…, очаква ни голямо бъдеще. За случая дори ударям глътка бира. След това в момент на взаимен екстаз, управният ми шофьор приближил колата до църквата, деликатно ме изтегля от милото тържество.

Перу, УрубамбаГоворим за тъгата в очите. След представлението в църквата започнах по-добре да разбирам какво е направил сеньор Кортес, както и всички мили човеколюбци-хриситяни след него. Днес индианците живеят в миш-маш от християнство и прекъснати стари традиции, без да могат да вярват в друго, освен в местното питие. А то ги вади от празнотата, характерна за всички хора без ясна идентичност. Това обяснява разликите в беднотията на Азия и Южна Америка.  В Индия, страна изпълнена с дух, където всичко е традиция, чаровната, женствена индийка, загърната в красиво, колоритно сари за няколко рупии, остава сърдечно усмихната. Същата ще положи жасмин на това, в което искрено вярва и ще знае, че е вечна.

В Перу алкохолът и ритъмът на танците са само подкожни инжекции. Това не лишава страната от красота и богата история, добрият човек е навсякъде добър, но тук видях много тъга в очите.

Перу, Мачу Пичу На фотографията виждате това, което ме впечатли рано сутрин пред Мачу Пикчу, когато завъртях апарата на деветдесет градуса – мястото доби профила на човешка глава. Поздрав на старите Инки!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: