Шедьовър (chef-d’oeuvre), да, но накъде вървим?

Le livre rabin

Гениите сред хората са творци извън времето. Добрият литературен текст възбужда различни въпроси.  Шекспироведът Джорж Щайнер споделя: “Шекспир не е претекст за малкия господин Щайнер, прекарал живота си да го препрочита и преподава в световните университети, да се мисли за гениален…” Растропович цял живот свири Бах и споделя как едва на осемдесет години започва да вади от виолончелото малко повече от гения на Бах. Когато се докосваме съзнателно до голямо творение, то ни смалява и едновременно ни помага да растем.

52 Prières Likir

Новата човешка история е къса. Омир е съвсем близо до Бодлер. Пре-Омировците, от които Омир се е вдъхновявал, са няколко хилядолетия преди него.  Оралната форма на това, което по-късно се превръща в литература, преди това е преобладавала с векове.

Голямото Изкуство не подлежи на критика. За съжаление никой не оспорва работата на критиците. Критикът, според нескромната си компетентност казва каквото смята за важно, но компетентността му е субективна. Когато става дума за разбиране и критика, големият Бекет казва, че след всяка следваща интерпретация, успехът е  – „To fail better“ – от предишното интерпретиране. Ако някой казва, че Моцарт не знае да пише музика, дори да го приемем за луд, мнението му остава негово и валидно. Такова е отмъщението на всеки в невъзможността си да бъде Голям. Това шоу, което прави критиката спрямо неразбраното Голямо, забавлява интелектуалните общества, както политическите истории, убийства и сензации пълнят медиите, начин народът да не се отегчава.

23 Lamayuru - copie

Геният е извън тази проблематика. Шекспир е нямал грижата кой го разбира, той не се е замислял за собствената си величина. Отговарял е на поръчките и е изразил каквото носи в себе си. За Омир, дори не сме сигурни, че е съществувал. Важно е какво оставя след себе си.

Осъзнаването на гения като гений е скорошно явление от епохата на романтизма. Нещата се променят от момента, в който Бетовен казва : „Аз съм Бетовен!“. Роден вае ненадмината си скулптура на титана Балзак. Подобна скулптура не е била възможна по времето на Шекспир, на когото дори нямаме ясен портрет.

Шедьовърът ни подтиква да го четем отново. Възможно ли е да разберем по друг начин ненадминатия Сервантес, който в лицето на Дон Кихот съдържа цялото човечество във всички епохи!

Днес живеем в епоха на обезличаване на индивида и на изкуството.Светът се индивидуализира и виртуализира в едно изкуствено заедно. Липсата на големи творци и личности се усеща все по-силно. Диктаторите, все по-ясно и добре настанени,  афишират присъствието си. Всъщност никога не сме били по-заедно и по-разделени, по-свободни и по-затворени в задушаващи системи, по-нахранени и по-гладни, по-съзнателни и по-загубени, без яснота на къде вървим…

Фотографията става все по-взискателна, стигнала до границата на възможното ( с колажи и ефекти) и едновременно все по-популярна, превърната в забавление. Дори молещите се в джамиите си правят лайкове с телефоните си.

Успехът на технологиите донякъде обяснява липсата на гении в изкуството. Вероятно изкуство, както религиите, вече не са достатъчни, за да запълнят растящите изисквания на един зараждащ се нов свят. Айфонът осмисля голяма част от междувремието на много хора, но в себе си никой не вярва в появата на нов Микеланджело.

Езикът между напредналия елит в науката все повече се губи връзка с останалия свят. Средствата за информация ни правят все по-заедно и все по-сами. 

Шедьовър

Изкуството е запълвало една голяма празнота, включваща смъртта. Историята ни започва с гиздене и танци около първите гробници, за да подчертаем връзката си с отвъдния свят. Така сме създали първия театър, първите украшения, рисунки, звуци… Болката от неизвестното празно и смъртта е развила творческите ни качества. Днес, на път да излезем от примитивната си наивност, те се трансформират в нови качества на друго ниво от предшествениците ни отпреди 100 000 години. Навлизаме в ХХI-ия век, за да се преоткрием различни или да се самоунищожим.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Йемен

Yemen-1

Йемен Сана2

В повечето арабски страни невярващите сме осъдени да завършим земния си път в ада. Но според мен, добрият човек, все едно къде, без да ви познава, ще сподели залъка си и ще ви упъти с добро чувство. В случая Аллах ще има грижа за останалото. Лошият, ако не може да ви елиминира, тук ще ви попречи с каквото е възможно, за да ви покаже, че не сте желан.  Същият  в Европа, с френското “пардон”, ще излъчи ненавист, сякаш ви казва “пречиш!”

13 Sanaa В столицата Сана след посещението на един от най-старите сукове на Ориента, вървя по тесни, лъснали от току що падналия дъжд, калдъръмени, улички.

Сана ЙеменДве женски фигури загърнати в черни бурки притичват между локвите. Разбират, че ги снимам, това сякаш ги плаши, но и забавлява. “Къде мога да изпия едно кафе?” се провиквам зад тях на английски. Те се оглеждат, уверяват се, че улицата е празна и ми отговарят на учудващо добър английски да ги следвам. Вървим почти заедно и без да се обръщат допълват: „for а good coffee!“. Знам, че няма да го пием заедно, но ги следвам приятно възбуден. Иска ми се да кажа още нещо, но се появява мъжка група и връзката ни се прекъсва. Те кривват встрани и сменят посоката. Искам да ги пресрещна в съседна улица, но безуспешно.

Йемен Сана

Забравям за кафето, загадъчните погледи и звънките гласове. Големи, красиви очи с приятен женски тембър и всичко скрито, могат да бъдат по-голямо предизвикателство от прекалено видимите части на жените, с които сме свикнали в Европа.

Рада ЙеменЖените в ориента, описани в най-рафинираната поезия на тази тема, същевременно са робини на мъжкото съсловие. Това им не пречи  да бъдат градящият и по-стабилен фактор в изграждането на живота. Другарят Сталин казал, че за осъществяване на успешна диктатура на пролетариата, след унищожаване на опасния интелектуален свят, превъзпитанието трябва да започне с жените и децата…

Шибам ЙеменНа следващия ден на малко площадче в стария град Шибам спирам при група деца. Едни въртят гуми от колела, други ритат топка. Едно момче ме заговорва на слаб английски, става приказка. За България не знаят друго освен името на футболиста Величков. Без да имам понятие от футбол им разправям колко сме добри и известни в цял свят, после се упражняваме да снимаме, но идва ред за молитва.

ЙеменЧувстваме се все по-близки, вероятно ме приемат за вярващ и  ме канят да ги придружа в близката джамия. Докато се колебая коя роля да заема,  едно по-източено момче моли преводача да ме пита дали вярвам в Аллах. “Да“, отговарям и добавям: „всичко е Аллах.” Това се харесва, но спорят за нещо и същото момче пита с недоверие в гласа дали в България сме мюсюлмани. “Не всички”,  отговарям.  Някои от групата губят търпение и ме спасяват от неудобния момент като се забързаме към джамията. За мен това е възможност да открадна някоя фотография, особено като приятел с децата на място, където не се чувствам сигурен във вида си.  Усещам втренчения поглед на  момчето с неудобните въпроси, което се спира, спира и преводача и се вторачва в мен: “Знаеш да четеш Корана, нали ?!”  Просветва ми за татковците в джамията и решавам да не си играя повече с огъня: “Уважавам написаното в Корана, но… не съм мюсюлманин.” Момчето ме поглежда презрително, казва нещо, което преводачът премълчава, само споделя ,че нямам право да продължа с тях в Джамията. В очите на няколко деца се чете съжаление за новото ни приятелство. Казвам на всички „селям алейкум“, но те продължават без да ми отговорят.

Йемен Ал Хаджара На другия ден случайно срещам момчето говорещо английски и го питам за думите на приятеля му. “Пътят ти води към ада…”, смутолевя преводача без да ме погледне в очите.

Красотата на прастария Йемен е забележителна. Красивата природа се слива с запазената от векове органична архитектура, на вид, както в приказките.

Не отричам, че предпочитам прямотата на обикновените хора, пред претенциите и изкуственото лустро в повечето изкуствени общества, пълни с претенции в големите градове.

Йемен е между най-интересните страни, които съм посещавал.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Перу

Светът е прекрасен или ужасен, според очите с които го гледаме. Може също да се каже, че самите ние го правим да бъде такъв.

ПеруВ този аспект опитвам да сравня Южна Америка с Индия, където беднотията боде в очите. Но докато в пропитата с духовност Индия,  индиецът от хилядолетия е сложил ред в екзистенциалните си проблеми и приема беднотията естествено, в Южна Америка тя изглежда грозна и плашеща. Контрастът между бедни и богати е изпълнен с омраза.

Перу, ЧенчероАко изключим очарованието си от пейзажите и богатата история на индианците и откъснем очи от колоритните им наметала и шапки, не може да не се запитаме от къде идва неприкритата болка в очите на по-голямата част от населението.

Малко след първото си пътуване в Индия посетих Санто Доминго. Бях отседнал известно време при богат приятел, всичко беше чудесно, в един вълшебен за живот свят, но ме теглеше да вкуся повече от разнообразната природа на Караибите и да потърся обмен с хората от народа. Много скоро бях впечатлен от страха и омразата, която се четеше в погледа на голяма част от хората. Домениканската земя, пропита с история,  излъчваше силна енергия, но в живот на жителите, липсваше нещо основно.

Перу, остров Амантани Отговор намерих следващата година в Перу, където се упътих да снимам в Арекипа, Пуно, островите в езерото Титикака, Куско и Мачу Пикчу. В страната се пътува безпроблемно, прави се лесен контакт с местните, създават се приятелски връзки. Красотите на перуанската природа и остатъка от културата на инките ме накараха да забравя за известно време проблемите, които ме бяха разтърсили в предишното пътуване.

ПеруВеднъж, кръстосвайки страната, шофьора ми  спря до малко селце, където на голяма поляна до пътя, се развихряше шумен празник. На дълги маси имаше небрежно  разхвърляни храни и бидончета с бира, която се лееше на воля. Имаше явно и нещо по-хард, защото всички бяха здраво дръпнали. Оркестърът поддържаше един и същ ритъм, но това, което най-вече привлече вниманието ми беше шарения петел, вързан за краката с главата надолу на въже, опънато между два пръта. Съвсем наблизо няколко коня нервно потропваха с копита. Оставихме колата на шосето и с шофьора се приближихме да разберем какво става, но никой не ни обърна внимание.  Снимах, колкото да маркирам мястото и тръгнах към колата с известно съжаление за изгубеното време, но се появиха дечица, които ми пресякоха пътя и ме  обградиха без да ме пускат да продължа. Попитаха ме от къде идвам, а аз ги запитах защо петелът е вързан по такъв начин. Обясниха ми, че който с коня си го достигне между прътовете, ще стане герой на празника. Прииска ми се да  опитам децата ми се зарадваха и се върнах обратно. Не беше трудно, обхванати от по-сериозни занимания, местните нямаха вид на угрижени за петела, заел царската йогийска поза (ширшасана).

ПеруПодадох фотоапарата си на шофьора и с помощта на две по-здрави момчета яхнах първия ми под ръка жребец. Шофьорът ми явно имаше око за снимане, уловил момента във фотографията.

Последва следния сценарий:

С петелът в ръце, заемам ролята на герой-чужденец. Пийналите сеньори от селото ме обграждат, а аз на средно добър испански обяснявам, че не искам да прекъсна тържеството им, но децата са ме накарали… Прекъсват ме и ми подават бутилка с неизвестно питие. По бири не си падам, а още по-малко по местните бъркочи! Да, но местните без особена церемония вдигат шумни наздравици и ме обявяват за Падрино (кръстник) на селото.

ПеруКонтактът ми с коня беше добър, но за останалото не успявам да се влюча на необходимата дължина на вълната. Мърдане няма, хващат ме под ръка и се упътваме към църквата на селото, където колим петела пред кръста на Христос. От този момент ставаме кръвно свързани, грешка няма. Оркестърът през цялото време не спира да свири меланхолични мелодии.  Обявяват също, че като Падрино, освен пари за петела, трябва да оставя малко песос и за сполуката на селото. Обяснявам, че в нашето село София имаме чудесен кмет, който може да бъде още по-Падрино от мен и така ще укрепим създадената вече връзка между двата града. Няма как, изпивам една свръх кисела бира, главата ми се завърта още повече и виждам как говоря, както комсомолския ни секретар преди години в училище. Наоколо всички са пияни и разбира се не разбират глупостите, които разправям. По време на екстаза, оправният ми шофьор е успял незабелязано да приближи колата най-близо възможно до църквата и деликатно ми прави знак да изляза. Баньо, баньо, питам за тоалет, напускам милото тържество в църквата и се спасявам.

Перу, УрубамбаВръщам се към тъгата в очите. Едва след представлението в църквата започнах да разбирам какво е направил сеньор Кортес, както всички човеколюбци-християни след него. Индианците живеят в смесица от християнството, с което са ги задължавали да живеят испанците и старите им, отдавна прекъснати традиции, без да спират да си помагат с местните домашни питиета. Това ги вади от празнотата, характерна за хората без изяснена вяра и идентичност. В Индия, страна пропита от духовност и традиции, индийката, загърната в красиво, колоритно сари за няколко рупии, е женствена и чаровна. Тя всекидневно полага жасмин на това, в което искрено вярва и знае, че самата тя е вечна.

В Перу алкохолът и ритъмът на танците са подкожни инжекции, които не запълват липсата на нещо основно (логоса) в живота на хората, нито да изтрият тъгата в очите. Това не отнема от добрината на добрите сред хората в тази прекрасна страна, пропита с история и разнообразна природа.

 

Перу, Мачу Пичу На фотографията – Мачу Пикчу рано сутрин, обърнат, с профил на човешка глава.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: