Често се питаме кой човек е добър, кой лош. Най-вероятно по света добрите и лошите хора са равномерно разпределени. Привилегировани места няма и ако изключим войните, диктатурите и тероризма, оплакванията, че светът е лош, са винаги от личен характер. Понятията етика и морал са относителни според културното ниво на всяко общество. Битието определя съзнанието, точно колкото и съзнанието определя битието. Те са взаимно свързани. Вече никой не вярва на комунистическите излияния за битие или общество, класа, определящи съзнание. Все едно на какво ниво, добрият човек носи добро зърно, а лошият отровни корени. Статика в природата няма, но промените изискват време, понякога цели поколения. Светът с цялото си разнообразие и различия неминуемо се развива.

Колкото една страна е по-примитивна,  съответно назад във времето, толкова лустрото и воала от натрупани култури е по-незначителен. В известен смисъл хората, останали извън световните проблеми, са по-малко натоварени, по-директни, по-ясно разбираеми. В Йемен, както и в много арабски страни, не-мюсюлманите сме осъдени да завършим с гниене в ада. Нещата са опростени – в отношенията доброто и злото се изразяват директно, без културни надбавки. Добрият човек без да ви познава ще сподели залък с вас, ще ви упъти с добро чувство, пък Аллах има грижата за останалото. Лошият ако не може да ви елиминира, ще ви попречи с каквото може, ще ви покаже, че сте нежелан. В Европа същият “лош” човек, например французин, няма причини да ви вкарва в „правия път“ или да ви елиминира. Но ако ви блъсне или ви създаде проблем, в “пардон”, което ще чуете, ще има нотката на “махай се от пътя ми, пречиш!”. Въпрос на култура. Не давам примери с България…

В столицата Сана снимам от най-старите сукове на Ориента. След това се шмугвам по тесни кълдъръмени улички, за да се прибера в хотела. Вали ситен дъжд.

Загърнати в черно две женски фигури, прибягват между локвите. Открадвам няколо кадъра. Усещат ме, но вниманието ми към тях ги забавлява. Опитвам се, макар от разстояние, да завържа разговор: “Къде мога да изпия кафе?” провиквам се под сурдинка на английски. Жените уверени, че наоколо няма други погледи, отвръщът на чудесен английски да ги следвам. На въпроса “до къде”, без да се обръщат промълвят „for а good coffee!“. Че няма да го пием заедно е ясно, което не пречи на въображението ми да се развинти. Следвам ги приятно възбуден. Снимам без притеснение. Взаимни усещания са в развитие, но ето, явава се мъжка група. Връзката е прекъсната, поемаме в различни посока. Опитът да ги пресрещна в съседна улица е неуспешен.

Налага се да забравя за кафето, както и загадъчните погледи с хубави гласчета. Трудно се отрича, че големи, хубави очи, приятен женски тембър и всичко друго загадъчно скрито е по-предизвикателно от западните секс дефилета. (не изключвам улица Витоша в София…) Въпрос на чувствителност.

Забележително е, че жените в бавно развиващите страни, са по-прогресивни от мъжете. Ако не се лъжа Сталин казваше, че за успешната диктатура на пролетариата, след унищожаването на интелектуалния свят, трябва да се  превъзпитат първо жените…

На следващия ден се намирам на малко площадче в Шибам, друг старинен град, където ще преспя. Деца играят на топка, други с пръчки въртят гуми от колела. Макар несръчно, включвам се с тях. Заобикалят ме и благодарение на момче, говорещо английски, става приказка. България не е добре позната и не е ясно доколко съм “неверующ”. Разправям за българите, колко сме добри на футбола… След това се упражняваме да снимаме заедно. Идва ред и за молитва.

Чувстваме се близки. Децата най-мило ме канят да ги придружа в близката джамия. Колебая се каква роля да играя, докъто едно от тях ме пита: “Вярваш ли в Аллах?”. “Да“, отговарям ясно. После добавям: „вярвам, че  навсякъде, всичко е Аллах.” Това се харесва, замислят се… Друго момче пита малко недоверчиво: “Но в България сте мюсюлмани, нали?”. “Не всички”,  запазвам спокойния тон. Това леко ги обърква. Момче от групата губи търпение и спасява неудобния момент: “Ами добре, да вървим!”. Упътваме се бавно към джамията. Решавам, че се явява случай да открадна някоя фотография там, където сам сред възрастни трудно бих доказал вероизповеданието си. Освен това смелост още нямам достатъчно, съмнявам се и във вида си, или поне вътрешно не се чувствам достатъчно “добър мюсюлманин”, за да мина като такъв. Освен това първото момче с неудобните въпроси продължава да ме гледа втренчено. Спира и неочаквано изтърсва: “Прочел си Корана, нали ?!”. Реших да не си играя с огъня, още повече, че татковците ни очакват в джамията. “Вярвам в написаното в Корана – всичко е Божествено, но… аз не съм мюсюлманин.” Спираме се всички. Момчето с директните въпроси ме поглежда презрително и казва нещо, което преводачът премълчава. Пътищата ни се разделят: нямам право да влизам в Джамия! Три-четири деца  ме заобиколят и в очите им се чете съжаление за хубавото ни приятелство.  Те са мили и сърдечни. Пробили сянката на облаците, слънчевите лъчи проблясват наоколо.

Малко преди да продължа пътя си на другия ден, случайно се сблъсквам с момчето-преводач. Питам го за последните думи на момчето, което държеше да разбере дали вярвам в Корана. “Пътят ти води към ада…”, смутолевя той без да ме погледне в очите.

Красотата на стария, още автентичен Йемен е забележителна. Не отричам, че предпочитам прямотата на простия, обикновен човек, пред воалиращото лустро на съгражданите във “високо цивилизованите общества”. Колко опростен би бил живота ако си позволим да сме истински без да претендираме за неща, които не сме. Все пак, прикриването на същността на много от хората, не променя процента на добри и лоши хора по-света.

В джамията не успях да снимам, но оставам с чудесен спомен от Йемен.

Светът е едновременно ужасен и прекрасен и всеки го живее според погледа, с който го гледа. Оттам и невъобразимото разнообразие в така интересно измисления от нас, наглед повтарящ се свят.

От Индия се прехвърляме в Южна Америка. Този път не търсим прилика, както между Израел и Индия, а по-скоро фрапираща разлика, която не може да ни остави безпристрастни. И наистина, след Индия, в която беднотията е нещо естествено – индиецът от хилядолетия е изгладил екзистенциалните си проблеми – в Южна Америка беднотията е драматична и плаши. Силният контраст между бедни и богати е подчертан от не случайната омраза на бедните и чувството за превъзходство на богатите.

След като излезем от очарованието на пейзажите и богатата история на индианците, ако успеем да откъснем очи от колоритните наметала и шапки на местните жители, не може да не се запитаме “защо и откъде идва неприкритата болка в очите на хората?”. Дали е от далечна носталгия към нещо невъзвратимо или просто от някакъв конфликт или друга голяма липса?

Случи се така, че веднага след първото голямо пътуване в Индия посещавам Санто Доминго. Спя при богати хора, след което тръгвам из страната, за да потърся естествения обмен, който така добре се получава с хора от народа. Впечатляват ме погледи, в които се чете страх и омраза. Има противоречие между чудесната енергия на старата, пропита с история доминиканска земя и живота на хората, лишени сякаш от нещо основно. Отговорът дойде на следващата година в Перу.

В Перу снимам в Арекипа, Пуно, островите в езерото Титикака, Куско, Мачу Пикчу… Навътре в страната, извън комерсиалната си част туризмът дава възможност за нормални приятелски отношения. Красотите на Перуанската природа, както и паметниците, останали от Инките грабват вниманието. За известно време човек може да се абстракира от проблемите, присъщи на Латинска Америка.

Един слънчев следобед спирам колата до малко селце, където се чувства движение. Вероятно има празник. Хората са излезли на поляна, местен терен. На дълги маси се лее бира, има небрежно разхвърляни храни. Пият и нещо по-хард, защото всички са здраво дръпнали. Оркестърът поддържа ритъм, но това, което най-привлича вниманието ми е петела, който виси с главата надолу, вързан за краката на въже между два пръта. Зад близка ограда нервно потропват коне. На мен, както и на нещастния жив петел, никой не обръща внимание. Без да е особено интересно снимам наоколо. Поемам към колата със съжаление за загубеното време. Но ето, че ме застигат няколко дечица. Обграждат ме и на въпроса за петела „защо е вързан така?“, обясняват, че който го откачи, минавайки с коня си между прътовете, става герой на празника. Завъртях се обратно и колко му трябва на човек, още повече, че бащите, обхванати от по-сериозни занимания, нямат вид да ги е грижа за животинчето в йогистка поза надолу с главата.

Подавам фотоапарата на шофьора, който ме съпътства и възсядам щях да кажа „първия трезв жребец“. До такава степен всички от селото бяха натрескани. От снимката с коня виждате, че шофьорът ми има око за снимане…. Малко след това, в неудобното положение на герой – чужденец, с петел в ръцете се отзовавам сред пийналите господа от селото. На средно добър испански обяснявам, че не искам да прекъсвам тържеството, но да кажем, децата са ме подскокоросали… Ами да ви кажа съвсем ясно, не си падам по бира и разните му местни бъркочи! Свалят ме обаче тържествено от коня и без много церемонии с вдигнати чаши ме обявяват за Падрино (кръстник) на селото.

Контактът с коня се оказва чудесен, но за всичко останало просто не отговарям на дължина на вълната. Все пак мърдане няма. Взимат ме под ръка, отиваме в църквата, колим петела пред кръст с разпънат Христос.  Оркестърът се съдира да свири полувесели-полумеланхолични мелодии. Както се казва, няма лабаво, свързани сме кръвно. Обявяват, че като Падрино, освен пари за петела, трябва да оставя някой песос за добрата сполука на селото. Реагирам. Обяснявам, че имаме фантастичен кмет и в нашето село София, който може да стане от мен още по-Падрино. Това ще укрепи осъществената здрава връзка между двата града… и с голямо бъдеще… За случая узрявам дори да ударя една бира, пък все едно, само да ме оставят. Историята завършва с хепиенд, защото в момент на взаимен екстаз, управният ми шофьор приближил колата до църквата, деликатно ме изтегля от милото тържество.

Говорим за тъгата в очите. След представлението в църквата започнах да разбирам какво е направил сеньор Кортес, заедно с всички мили човеколюбци-хриситяни след него. Днес индианците са сготвили чудесен миш-маш от християнство и минали традиции, без да могат да вярват в друго, освен в местното питие. А то ги вади от празнотата, характерна за всички хора без ясна идентичност. Това обяснява разликата с беднотията в Индия. Чаровната, женствена индийка, загърната в красиво, колоритно сари за няколко рупии, е сърдечно усмихната. Дори когато проси, без да й дадете нещо, усмивката остава непроменена. След това в близкия храм ще положи жасмин на това, в което искрено вярва и ще знае, че е вечна.

В Перу алкохолът и ритъмът на танците са само като подкожни инжекции. Без това да лиши страната от красота и богата история, добрият човек е навсякъде добър, но в случая с много тъга.

На фотографията виждате откритие, което правя рано сутрин пред Мачу Пикчу. Фотографията, обърната на деветдесет градуса има профила на човешка глава. Поздрав на старите Инки!