Наемам джип, с който по малки писти и живописни долини се промъквам между Средения и Висок Атлас* на път за Анерги, долина на Бялата река. Доскоро трудно дъстъпна, без електричесто и телефон, с малки селца скътани в земен рай, където живеят бербери от клана Аит Сукхман.

Ще опитам да уловя каквото е възможно от изчезващата по тези места култура, която вехне заедно с настаняването по старите глинени покриви на сателитни антени.

След влажния, напрегнат Париж се потапям в синьо, безоблачно небе, контур от бели върхове, в низините цветни долини на късна есен. Тук-там закъснял овчар, кучешки лай, магаре, кози се промъкват между петна от сняг и изостанала крехка тревица. Такива са отраженията в обектива този първи ден в Мароко.

Аид, празникът на овцете, продължава цяла седмица. Осъществява се всяка година 71 дни след рамадана. Колят се и се ядат до пресита овце, агнета и кози. Това ме очаква в берберското село от 600 жители Аит Булман с домакин и шеф на селото гостоприемния Саид. Органичната архитектура на къщите се слива с меката охра от склоновете на Атлас. Стръмни пътеки пресичат пасове, водят до съседни села, разположени в други близки и далечни долини.

Домакинята, Фату, жена на Саид, ме прегръща като син с трогателна сърдечност, присъща на ориента, където госта е свещен. Имахме такава и в България преди много години, нося я в себе си.

Поднася се зелен чай с мента и много захар. След третата чаша ви става байгън, но следва купичка зехтин с малко мед на дъното, където се топят късове топла питка.

После пристига глинено гърне, обгърнато в пара. Под зеленчуците се подава крехко агънце. Не се съмнявате, че всичко е био, нали… Ядем с ръце, с късове хляб загребваме зеленчуци и богатия на подправки сос. С подобно меню, същото гостоприемство и неподправена сърдечност ме нападат във всяка къща в продължение на седмица. Спасява ме движение и страстта да снимам от сутрин до вечер. Бързам да се импрегнирам с това, което утрешния ден на новия, напиращ век може да ни скрие. Ако пък светът се срине, вероятно ще остане само това…., си казвам, увлечен от преживяването.

Но сигурни неща в този свят не съществуват. До догарящите въглени на печката, след вкусните залъци, полуизлегнат на удобни възглавници блаженно облизвам пръсти преди да ми полеят за измиване. Оказвам се сам с мислите си – всички наоколо довършват вечерята с погледи напрегнато обърнати към мароканско шоу по телевизията. Излишно е да коментирам отровата, която постепенно се промъква в тези домове, очевиден контраст между екрана и спокойната, сладка приказка вечер, да не говорим за приятното отпускане след домашния хамам, подтоплян на огън с дърва, донесени на магарешки гръб от долината…

Идва четвъртък, ставам по здрач. Магарето ме отнася до местния сук на десетина километра. Тук идват бербери от околните планини и предлагат добитъка си. Оставят ме да снимам на воля.

В местните бербери, откъснати от света, няма нищо екстремно, свързано с Корана. Същото усещане имах в планините на Пакистан и Йемен. Горе не е, както долу.

Единствен чужденец в местността, каня на чай в местното “кафе”. Избирам интересни фигури, глави, силни погледи.

Без приказки, разбираме се с ясни жестове, понякога с лека почуда, но без неприязън. Всичко е наред. Щастлив да живея нещо автентично, прекарвам деня с тези хора, които ме оставят да бъда истински, както тях.

Дали празника прави берберите от тази долина така отворени към един, да кажем симпатичен, но все пак чужд човек, дали това идва от приятелството ми с обичания от всички Халифа, който ме представя, отговор нямам.

В тясно дефиле, без възможност за пътека, вече час газя до колене в студената Бяла река, кафява през късната есен, за да стигна по-отдалечени махали. На места някои хора ги е страх от обектива, но веднага следва усмивка, после покана за чай.

Петък е ден за отмора. Излегнат на удобна скала пред джамията (която няма вид на такава), заслушан в молитвите и монотонния глас на мюезина, наблюдавам ниско до реката накладен огън, голям казан и жени, танцуващи с крака върху богато пране. Благодаря на Аллах за удобното място, но защо е направил мъжете  да почиват, а жените да работят?!

Саид ме нарича Ибрахим – защо не, така му е удобно – кани ме да се молим заедно. Правя филм с молитвите и камъкът, който докоснат с ръце, лице и сърце, замества джамията. Саид е доволен. Канен съм догодина на празника на селото, когато жените си слагат традиционни бижута. Аллах Уахед (Аллах е Един)!

Все пак, питам се, едва ли не разтревожен, къде се крият лошите духове в тази долина? От многобройните пътувания по места толкова различни, отдавна знам, че доброто и злото, макар изразени по различен начин, са еднакво разпределени. Дали на това място лошотията е потушена, скрита зад празничните настроения? Дали стомасите на по-примитивните хора успиват незадоволеността, омекотяват лошите характери?

Но ето, че седмица след тези чудесни преживявания, на няколко стотин километра от това място (разказа от предишния блог) високо в планината времето се разваля. Налага  се да направя голям преход към най-близкия град на топло. С Халифа и магаре за багажа пресичаме различни нови долини. Тук срещам отново овчари, които обаче оставят кучетата си да ни нападат – не обичат чужди елементи, обяснява спокойно Халифа. Ниско в долината стигаме до село, където решаваме да преспим. С невздрачен поглед ми се казва да прибера фотоапаратите в раницата. Настаняваме се в мрачна, съмнително чиста стая без прозорци. Подават ми малко чайниче с хладка вода да се позамия и това в някаква мръсна дупка “далеч от женски погледи”. Следващият ден е петък, не се работи, гледат ни накриво – осъдени сме да останем до събота. Малко преди да си легнем чувам мотор на кола. Камионетка е спряла недалеч. Моля Халифа бързо да разбере дали могат да ни закарат на около 50 километра до близкия град, все едно цената! Щофьорът е съгласен, по тъмно струва тройно. Събираме багажа, сбогувам се с магарето, единственото мило същество за деня. С облекчение тръгваме към нови преживявания.

Доброто и злото са навсякъде сред хората, само Аллах е велик! Въпреки това съвсем не е вредно човек да има някой лев в джоба – “и Господ помага, но в кошара не вкарва”, казва народа.

* Атласките планини, с най-висок връх Тубкал 4000м., се простират 2400 км между Мароко, Алжир и Тунис.

За любителите на подобни истории следва трета част за бербери, вече до голяма степен поарабени, от Маракеш. Фотографиите от Мароко, чернобели и цветни, също ще се появят в сайта.

Воден от номадски дух, на 450км от Маракеш навлизам в джебела (масив) Сагро в сърцето на планината Атлас в Мароко. Търся места, непосещавани от туристи, където все още се среща нещо истинско от берберите полуномади, които по това време на есентта, заедно с идващите снегове, слизат със стадата си в ниските части на планината. Там, в закътани долини на джебела инсталират палатките си, изтъкани от черна вълна.

Запознавам се със семейството на Заид от клана Аит Иша, наследници на традиции от племената Аит Ата. Аит, което означава “сина на” или “семейството на” подчертава силната семейна и трибална принадлежност на тези хора. На девойката, която ме посрещна с ледена физиономия се представям за турчин – всичко става по-лесно – в случая не съм арабин, още по-малко французин или все едно какъв европеец и “невярващ”. Берберите са мюсюлмани, имат хилядолетна история и по-широка визия от арабите, но в изолирани места остават резервирани към външния свят. Това до голяма степен запазва автентичната им култура. В Мароко, заедно с арабското нашествие, гонени от долините, те са намерили обежище в планината Атлас.

Приет гостоприемно оставам да приспя, но  горя да науча повече за берберите. На сутринта тръгвам с водач и магаре да търся Заид с голямо стадо кози високо в планината. Навътре в долината се откланям – забелязвам сграда, училище, чинове, черна дъска и деца. Симпатичен млад учител ме кани на чудесен френски, после освобождава децата да напуснат класа. Урокът по история ми се поднася от небето. Името на берберите е Амазир – свободни хора – населили още от ранна египетска епоха северна Африка. По-късно стават опасни и за Римската империята – известна е историята с Ханибал. Римляните ги назовават “барбар” (варвар), а от там по-късно “бербер”, което и на гръцки означава „чужденци“. Имат собствена азбука, идваща от финикийската, близка до клинописа от Вавилон и пишат в посока, обратна на арабите. В Мароко днес те са бербери, в Алжир – кабили, в Буркина Фасо, Южна Либия и на места в Сахара – туареги. Над черната дъска в училището с големи букви е написано “елмуд ер тимгл” – учим се до гроб. От тази година берберския език става задължителен в училищата на Мароко – споделят невероятния късмет за страната да притежава млад, динамичен, милеещ за народа си цар. Сега, в този кът скрит от света, изпивам до дъно чашата на гостоприемство на всеотдайния учител. Продължавам пътя си в минералния свят на планината Атлас, където в края на есента високо горе е останала малко свежа трева за козите.

Ще приспя в малък заслон притежание на Заид, за да продължа на другата сутрин към стадото, водено от жена му с малката си дъщеря.

Майката на Заид приготвя вкусна вечеря, която бих споделял до края на живота си, а първите слънчеви лъчи на деня ме водят по-високо до черната палатка, подслон за 300 кози.

Снимам ненаситно, развълнуван, както винаги от привилегията да се докосна до неща, които представяват просто живота, без нагласа, без насторения и умисъл.

Малката чаровна овчарка Зара с майка си ме водят нагоре по урвите към последни предзимни тревици. Тишината на планината ни поема, за да чуваме  хрупкането на козите зъбки с малки устнички, които от време на време ви щипват по ръцете. Зара се катери по скали от една страна на стадото, майка й с плетиво в ръцете от друга.

Периодично двете овчарки си подвикват и припяват. Колкото по-високо, по-красиво. Скалите си подават ехото на две женски гласчета.

                                                               /малката овчарка Зара/

Звуците в минералната тишина на планината, заедно с ритмичното хрупкане на козите, се закотвят дълбоко в сърцето ми. Аллах витае навсякъде!

За почитателите на сайта: в отсъствието ми фотографиите в www.pastoukhov.com  наедряха. Ако разполагате с по-голям екран, ще виждате кадрите в нов размер и в по-добро качество. Галериите са представени по-ясно, намирате лесно и бързо това, което ви интересува и харесва. Всичко това с благодарност към майстора информатик  Стефан Еротеев, който даде всичко от себе си.

Галериите за Мароко, цветен и черно-бял, ще се появят в сайта заедно с „Бербери /втора част/“  в блога. Ще се разходим в други по-населени долини на могъщия Атлас.

Безлунна нощ. Далеч в тишината се чуват провиквания на птици, невидими, неизвестни, ехо в огромна катедрала. Мека светлина на няколко лампи крие кристалните очертания на млечния път, осветява мястото, където животните идват да утолят жаждата си. Приплясване, вероятно нощтна птица, после отново тишина.

Дълбоко в мрака с плавни движения изплуват, очертават форми големи, безшумни сенки. Вечността се раздвижва. Няколко, после много, заедно с малки в краката, огромни тела махат уши, пристъпят тържествено. Потапят хоботи във водата.

Захласнат губя рефлекси, не търся обективи, снимам с подръчното слепен за близкото дърво – 6400 аса и 1/6 от секундата – нищо, виждам, че става, продължавам… Сякаш усещам удобрение в погледите им, търся да уловя движението, магията извън времето.

После огромните тела бавно потъват в мрака. Вечността се слива с дълбочината на нощта, поглъща обратно видението. Така е било в последните няколко хиляди години.

За любителите на фотография хвърлете око на  91 и 92 галерии в сайта.

Светът се променя толкова бързо и навсякъде, че вече е почти невъзможно да се намерят недокоснати, автентични с миналото кътчета. Да се пие “вода от източник” е едва ли не въпрос на въображение. 21-ият век напира, изисква, плаши и въодушевлява. Остават някои недостъпни гранични зони между страни като Китай, Индия, Пакистан, Афганистан, Русия…, които все още крият изненади. В проекта “Генезис” фотографът Себастиао Салгадо си дава лукс да снима последните двадесетина места на планетата, недокоснати от човешки крак. Затова пък да се намери човешкия крак, недокоснат от цивилизацията, става все по-рядко и трудно. Очевидно Новото време, Новата Епоха, в която навлизаме, има по-високи изисквания. Дълбоките стари истини се оказват плитки и това, което човек все още не е осъзнал, ни задължава да се преоткрием на различно ниво или вероятно разрушим.

Но ето, че на границата между Намибия и Ангола успявам да докосна една от единайсетте етнически групи в Намибия, Химба, част от които все още остават автентични полуномади. Намибия с площ три пъти Франция и 2 милиона и стотина хиляди жители е от най-рядко населените страни в света. Химба, братовчеди на масаите, преди около двеста години се преселват от север, вероятно от долината на Нил и са подгрупа на останалите стотина хиляди Хереро. През месец юни те се местят със стадата си между Ангола и Намибия. Предпочитат областта Каоковелд, между планините Зебра и Байне, недалеч от красивите водопади Епупа – на езика Хереро “водите, които падат”. За да открия автентични села с овчари Химба, се налага да наема магарета с местен водач и без пътища да търся все още недокоснати от туристи места. Това, което е на изчезване в Азия, тук с малко усилие и адаптация към терена, се оказва едва ли не приятна авантюра.

Ефикасен водач и двама мулетари химба ме учат на жестове химба. С примитивни хора нещата стават директно, излъчването говори повече от думите, изразява неизразимото. Тези хора от векове живеят с добитъка си, реагират подобно на дивия кон, който няколко дни преди това, ме приближава неочаквано и подушва, за да разбере какво представлям. Очите на коня не успях да снимам, но ги виждам в лицата и погледите на тези хора.

В първото село сближаването става лесно. Предишния ден кобра се е изплюла в лицето на жена от племето с възпалено око и силно главоболие. Гледачът отсъства и колиура от аптечката ми става за промивка и обмен на добри чувства.

Незасегнати от мисионери и от похристиянчването на страната, племената химба остават с прародителски традици около вечния, свещен огън. Дървото Мопане, също свещенно, служи за палене и подръжка на огъня, за леч, за битови строежи, включително за правене на ковчези и чистене на зъби…

Веднъж приет в селото, всичко протича естествено. Фотографиите от малкото екранче възбуждат възторжени викове. Свикнал с миризмата – химба не се мият, а налагат червена глина, напоена с масла върху кожата си, която добива копринен отенък – не без чувство на хумор и взаимна симпатия се снимаме с няколко местни дами. Чувствата се засилват. Предлагат ми дори да се свържа със селото – колкото повече жени имам, повече деца ще се родят, ще се грижат за стадото. Всяка жена ще ми коства 8 крави или четиридесет кози. Бащата на девойките ме одобрява, но предпочита крави и то от сой. Показвам ясно, че засега не мога да си позволя повече от две жени. Шегата настрана, виждам, че някои от тях не знаят броя на децата си… Но все пак повече деца, повече добитък, след това повече жени и така нататък. Завист, ревност не са познати. Всеки знае възможностите, ролята и мястото си. Природата е силна и налага своите закони.

Вечерите са хладни, топлим се до огъня. Обменяме песни. Ритмичният български фолклор впечатлява и заразява. Опитвам да пригласям на местен диалект. Рискувам и глътка доста кисел айран от общото глинено гърне. Вкусно! Става девет, закъснели за сън потъваме в студената многозвезна нощ. Сутрин в пет е вече светло. Хора и добитък се раздвижват, има вълшебна светлина за снимане. Жизнените деца Химба едновременно помагат и играят безспир – живот слят с ритъма на природата. Без стрес и напрежение времето в някакво безвремие добива различна стойност. От къде и как се е запазила такава автентичност, такова внимание, топлина и дълбочина в очите на някои от тези химба? Срещам невероятно примитивни, но съвсем нормални хора. Не се очудват, не ме разглеждат, не проявяват материален интерес. Благодарни за всеки жест, отвръщат с подобен. На искрено внимание отговарят по същия начин. Не променят природата, а се нагаждат към нея. Самите те Природа притежават човешка чувствителност.

Прибирам се в Европа и идва най-трудното. Зареден с чудесна енергия, регулирал тялото си към ритъма и изискванията на природата, освободил главата от екзистенциални въпроси и материални грижи, как да заживея отново в средата, която ми принадлежи, без да загубя автентичното, до което съм се докоснал, към което имам вкус, нося и търся дълбоко в себе си? Дилема, която определя стила на живота, към който се стремя: без да бягам от големия град, където стават нещата, да свързвам модерното с всичко автентично, което може да се вземе от природата и човешкия дух. Фотографията, уловените мигове показват, че изживяното не е сън. А можеби въображението, смесило реалността със сънищата, които следваме, изгражда това, което живота даром не ни дава. Човек се мери по реализираното възможно, а това включва част от сънищата. Сън, въображение и реалност ни превръщат в творци на новото. Проблемът с осъществяването е личен, подобно на свободата да взимаме решение, осъществяваме и споделяме…

Ако обичате фотография, погледнете в сайта галерии 91 и 92.