“Самураят  не изразява своето страдание по никакъв начин. Той не показва, когато е гладен, когато се чувства самотен или до каква степен животът му е труден. По лицето му не се четат мисли. Мъжът трябва да е способен да се смее, когато сърцето му плаче.”, казва Аиако Миура

“Душата на жената е огледало, а душата на самурая е сабя.” – японска поговорка.

Такава е Япония до днес, с горд самурайски дух и рафинираност на гейша – различна планета с различни човешки възможности. Не е разрешение на човешките проблеми, но дава поука за неща, които липсват другаде. Сблъсквате се с нещо твърдо, след това сте очаровани друго после отново пропаднете в строго пазени граници и се задушавате.

Японецът е горд, с ясно изразен стил и дълбоки корени. Това помага да слее смъртта, живота и обществото в едно, без сложни картезиански въпроси и съмнения. Гордостта е защита за изградената убеденост, национална от векове и непоколебима в своя израз. Това е притеснително за свободолюбивия дух на съвременните рушители на култури, но буди възторг към изградените позитивни качества на този народ, който си дава живота за своята  Империя на Изгряващото Слънце.

Контрасти има във всичко и навсякъде, противоположности, които не се карат помежду си. Култура, захранвана от ясно определени корени и традиции, облечени в свръхсъвременна цивилизация. Заливащите нови технологии не пресушават миналото, както често става другаде, а вървят паралелно с неостаряващата традиционност. Животът се развива в силно изразени контрасти. Крайните, често ексцентрични млади също запазват японското изражение в лицата си.

Хората имат респект към всичко и всички. Омразата и обичта,  тези чисто човешки качества, не се изразяват видимо.  Не се казва “обичам те”, а “има обич”. Ясно изразеното на запад “всеки за себе си” не изключва характерното за Япония “всеки за всички!”.

До безвкусицата на средния японец, безконфликтно стои изключителния финес на ерудирания. Зад вулгарния смях на японската селянка, е стаена загадъчната усмивка на гейша във всяка култивирана японка.

До кокетно построени, красиви къщи, се нареждат грозни, а до тях внезапно съвършено изграден храм със забележителни градини. Заедно с обикновенните, грижливо приготвени всекидневни ястия, опитвате други от изключително рафинираната японска кухня. Жените са божествено красиви или грозни. Седмици наред се питам как са възможни толкова грозни градове, докато не прозрях, че подплатата на някое кимоно от обикновена тъкан може да бъде подплатено с разкошен копринен хастар. Наложената привидност в Япония често крие голям финес. Формите в тази блестящо чиста и оптимално подредена страна, имат подчертана простота, ако може да се каже, в стил Зен.

Природата навсякъде е автентична и пазена религиозно. Недостъпни места съжителстват със свръхнаселени метрополия. Поисках да пресека малка планина между две села с очертана на картата пътека. Обясниха ми, че не е желателно, защото в региона има мечки.

Разхождате се с опаковка от бонбон без да намерите кошче за боклук, сърцето не ви дава да нарушите чистотата и го държите в джоба си.  Японецът не заспива без баня, къпе се често, използва рационално и с много естетика стотиците минерални бани, над 800 в страната.

В планинско селце се къпя за едно евро и половина във вода над 40 градуса. След като си изпарвам „нещата“, японците в банята  с деликатна усмивка ме поглеждат съпричастнически. На излизане открехвам вътрешната врата на банята и ги снимам. Те не реагират, а аз малко гузен бързам да напусна банята.

Баня за японеца означава чистота, естетика, ритуал и удоволствие. Често минералните бани са дублирани с външен басеин в градина, възможни дори на осемнайстия етаж на хотела, в който преспах. В сауни на 110 градуса на стената е закачен голям телевизионен екран.

В японските градове хората метат пред  своята къща и пред тези на съседите. Всеки на свой ред на интервали от десетина дни, предава на съседа си метла с описание за нещо, което има да се довърши. Да няма хартийка или листенце непочистено! Наесен, заедно с падащите листа, ритъмът зачестява.

Животът на японците минава в работа. Когато имат три дни почивка, те взимат бърз влак, за да открият и преживеят нещо в страната. Срещам малко чужденци, туристите са най-вече японци. “Чужбина” е привилегия за богатите между тях и това става рядко, не повече от един път в живота.

Чужденецът в Япония отначало пътува трудно, но много бързо е улеснен, защото се намира някой, който безусловно ще ви помогне. Когато е невъзможно да ви обяснят на говорим чужд език, ще ви покажат пътя на смарт фон или просто с усмивка ще ви заведат до търсеното място.

В огромното метро в Токио има невероятен ред и яснота, които след първия стрес ви помагат да се оправите.

Хората в купетата спят или са погълнати от телефоните си.

В натоварените часове има определени вагони с възможност дамите японки да пътуват седнали. Не успях да се промъкна да ги снимам. На излизане от метрото бързам и пресичам на червено, но изведнъж усещам многобройни, забодени в гърба ми погледи. Обръщам се гузно, погледите се изместват с няколко градуса, за да се направят, че не ме виждат. Чувствам се задължен да се върна обратно и да си припомня, че не съм в Европа.

На зеления семафор има човече, което подскача с приятна мелодия и ви приканва да пресечете по-бързо.

В малко селце до Японско море, една ранна сутрин след двудневен престой в традиционен домашен хотел,  се готвя да взема местния автобус до близката гара.

Да, но не се съобразявам, че в неделя автобусите могат да имат различно разписание. Автобусът не идва в уречения час и аз леко паникьосан забелязвам в уличката местен японец да чисти багажника на колата си. Разтревожен за влака, искам да разбера дали ще има автобус, но човекът не ме разбира. Жестикулирам, имитирам влак, свиря с уста, правя пуф-паф, показвам часовника си – след броени минути влакът ще замине! Човекът се замисля и внезапно разбира. Изблъсква багажите си настрана, поема моя и скачаме бързо в колата. На гарата се затичва с куфара ми да ме настани в купето. Не се въздържам, прегръщам го силно, по български. Японецът о чудо, се просълзява и остава на перона да маха след тръгналия влак. Малко след това на съседната седалка срещам прикрития, студен поглед на японец, за който тази интимност е дошла в повече.  Да не забравяме, за определена генерация японци аз принадлежа на“външния свят“, който им е показал, че са слаби в края на войната.

Според ритуалите по време на раждане или при смърт японецът се ражда шинтоист и умира будист. Двата погледа към света, без да са радикални, безконфликтно смесват енергии, които си взаимстват и се допълват.

Политеизмът на доминиращият шинтоизъм, вдъхновен от будизма, съчетава анимизъм и шаманство с  безкраен брой богове. Това помага на всеки да моли божеството на своята религия. Божества на любов, на пари, на катастрофи по пътищата, на всички радости и проблеми в живота съжителстват под един флаг.

Богатите, изтънчено красиви храмове, често разположени във фантастично красиви градини са отворени за всички.

Промъквам се внимателно в двора на голям манастир, определено не за туристи. Нормално трябва да се обадите предварително с възможност да преспите и да присъствате на сутришната служба. Не ми правят забележка и снимам. Стотина монаси излизат на двора с ритуални поклони и в съвършен такт хлопат с дървените си обувки, забързани в посока на другите близки манастири наоколо.

Прекланят се пред всеки храм, пеят звучни мантри и в същия ритъм се прибират, безпристрастни към външния свят,  включително агресивния ми обектив.

Вечно свежи цветя по гробовете показват неувяхващия култ към миналите генерации над хиляда години назад. Празници, подобни на нашите кукери, се правят целогодишно. Суеверие и свръх модернизъм съжителстват безконфликтно!

Хората работят, разтоварват напрежението си и отново работят. Игрите, както и хотелите за кратки срещи и забавления са супапи за ежедневния стрес и концентрация.

В Япония е невъзможно да видите стара или мръсна кола.Тоалетните чинии в повечето случаи са затоплени, някои от тях с телекоманди за фино регулиране. Пушенето в центъра на градовете е забранено, за това има специални места в хотелите, ресторантите и летищата. Хотелите-капсули са свръхмодерни,  оптимално подредени до сантиметър. В отредените ви десетина квадратни метра не липсва нищо за добро комфортно пребиваване.

Възпитанието на тези чисти, облечени като кукли в спретнати училищни униформи дечица, е строго и най-вече свързано с общественото добро в страната.

Във влака опитвам да изчистя носа на дете, което непоносимо подсмърча до мен. Майка му ме спира ядовито, защото преча на детето да разбере, че да се чисти нос на публично място не е прилично. И това са най-обикновени непретенциозни хора.

Работниците навсякъде са облечени, сякаш се намират в операционен блок. Шофьорите на таксита и автобуси, хората, които копаят улицата или все едно кой работник, всички носят чисти ръкавици, бели за шофьорите, в унисон с дантелите в таксито. Без изключение! И всичко с висок професионализъм.

Машинистът на местен влак, разбира се с бели ръкавици, на всеки пътен знак, си прави знак, предполагам за лично присъствие на духа и добра концентрация. Сам в кабината в продължение на два часа жестът, съпроводен с остро извикване, се повтаря десетки пъти.

Не мога да нарека японците щастливи, но на земята къде ли има щастлива нация?

В Япония “животът е смърт и смъртта живот”, казва тяхна поговорка. Прието и утвърдено, това дава тон на стила, който за нас е впечатляващ.

И още нещо парадоксално: японецът, въпреки строгите си възгледи, не обича да отрича – не казва „не“. Прави гримаса и ви отговаря „трудно е“ – „muzukashii“. На повечето мои конкретни въпроси, отговорът на английски беше „maybe“ – вероятно.