Използвах периода на пандемията, за да завърша  първия си роман Извън Рамките, издаден през април тази година от издателство Рива. Представянето стана в зала Перото на НДК съпроводено от  фотографска изложба, първата, която направих преди трийсет години в летището Орли. Фотографиите показаха забранена за туристи долина в Хималаите, за която говоря в книгата. Залата се напълни, имаше близки приятели и се създаде сърдечна атмосфера.

В периода на пандемията, блокиран в къщи, замених фотографията с писане при това през отворените прозорци на чист въздух и птичи гласове, необезпокоявани от шума на големия град. Стигах до последната страница (номер триста) и  се връщах на първата над 50 пъти. Писането се превърна в дрог, в който откривах все по-добре звука на буквите, ритъма на думите, празното между редовете. Опитът от фотографията и обичта ми към музиката помагаха. Вадех, допълвах думи, представях си как са писали Пруст и други несравними гиганти на перото. Текстът, все едно скулптура, от която вадех и добавях материя, въплатен в главния герой Върбан, най-близкия ми  приятел в миналото. А той ми се усмихваше от непознатото отвъд и беше съгласен  с думите на дон Кихот: „Свободата Санчо, е от най-ценните блага!“ или тези на Виктор Юго: „Да спасим свободата, свободата ще спаси останалото.“ – свобода, отговаряща на вътрешното състояние на всеки.

В романа перипетиите в живота научиха Върбан да живее с единия крак извън Рамките на всичко което задушава и пречи на човек да изрази себе си. Той разбира постепенно как същите неприемливи Рамки ни карат да търсим изход за проблемите, било в тоталитарните системи, или във все едно кое, повече или по-малко затворено общество в света.

Можех да вая до безкрай това първо свое „бебе“, ако през април тази година не попаднах на млади, симпатични издатели от Издателство Рива. Те побързаха да ме убедят, че книга не се пише до безкрай, а аз се хванах на въдицата и предадох ръкописа за печат.

Сега опитвам да не тъгувам за това първо свое отроче, с което продължавам да живея. Било неминуемо, казват. Големият мъдрец от Тибет казва: „Моята религия е да не съжалявам за нищо – от миналото, от настоящето или от бъдещето.“ – звучи чудесно, нали?

( Южни Алпи, Нова Зеландия )

Фотографията може да бъде огледало, прозорец, регистриране, интерпретация, документ или произведение на изкуството. Към какво тя клони пред очите ни, е на всеки да определи.

( Булонски лес, Париж )

Живеем в една вечно променяща се реалност и два свята – видим и невидим, който гадаем с въображението си и правим изкуство.

                                                                                       ( Mt. Koya, Japan )

                                                                           ( Ладак, Индия )

Няма медитация без мъдрост, нито мъдрост без концентрация. – Гаутама Буда

Две говорещи очи. Вглеждаме се в тях и колкото по-дълбоко навлизаме, повече съкровища разкриваме

Дали учен, влюбен, поет, възрастен или дете, пресичаме воали, търсим скритото, различно във всеки.

„Очите, огледало на Душата“, казват. Звучи чудесно, ала Душата остава недостижима за обикновените очи. Изпълва ни живецът, зад който тя остава скрита, защитена от узурпатори.

И това, докато заживеем със Съзнание за взаимно разбиране, без страх, без агресии.

След добре запълнен живот погледът на човек е спокоен, дълбок, тежи с това, което ще отнесе в незнайното Отвъд. Такива хора са постигнали дистанция спрямо себе си и дават значимост на другите.  Ясен, говорещ поглед имат и  някои деца, преди да ги похлупят възпитания и драми.

Две говорещи очи: какво по-добро за фотограф, който не приема изкуствени постановки.

Лицата от портретите в блога са на непознати хора от случайни срещи по света. Снимал съм ги спонтанно, без обяснения и приказки, съпроводени от взаимно излъчване и благодарност за обмяната.