Гашербрум

окт. 29
2017

Когато в средата на октомври късно вечер заспите със зейналите кратери на пълната луна над палатката, а звездите са се скрили зад светлата нощ и на сутринта цветовете на есенните треви са внезапно побеляли,  радвате се като дете на неочакваното бяло и сменяте маратонките с голями обувки и мисълта, че идва зима.

                                                                  / Гашербрум в облака от дясно /

Тук на пет хиляди метра всичко около вас съвсем нормално е на седем, осем хиляди и повече…

Това е поглед от палатката, разположена в измисления от нас базов лагер на Гашербрум. Такъв лагер реално не съществува – този осемхилядник казват не се покорява откъм Китайска страна.

                                                        / началото на ледника на Гашербрум /

Три часа по-късно белият свят се стопява така бързо, както се е появил. Човек се пита сън ли е било или действителност.

После, когато сте обратно  в Европа, задавате си същия въпрос за цялото пътуване.

Живот, следващ пътя на сънищата, превърнати в действителност,  е … – оставям на вас да завършите мисълта, както ви е най-удобно.

www.pastoukhov.com – Галерия 12 – за повече фотографии от тези места. Необходим е компютър.

 

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

КАШГАР, К2, ГАШЕРБРУМ, БРОД ПИК ОТКЪМ КИТАЙ

окт. 15
2017

Бивш оазис по пътя на коприната между пустинята Такламахан, Памир и Тиан Шан, град Кашгар е на кръстопът между Киргистан, Тибет и Пакистан. Провинцията Xinjiang означава « Нова граница », това е също бившия Тюркестан, останал чувствителна зона за експанзивния Китай. Уигурите не говорят турски, но Турция, дори България не са им чужди. Няколкото думи в стил тешекюр, машаалах, гюзел бързо ни сближават. С жестове и малко думи си позволявам близост, непонятна за западните туристи.

От двайсет и повече години се каня да посетя това място с голямо минало и реноме сред най-старите ориенталски пазари. Преди тридесетина години тук все още е имало атмосфера на автентичност, покрита с патината на хилядолетна история. За мен това е достатъчно. Истините са скрити за обикновенното ни човешко любопитство. Те са бездънни кладенци или понякога падащи звезди, привилегия на рядкосрещаните голями сред хората. Когато небето е чисто, с благодарност отварям очи, опитвам да скатая каквото успея.

С това пътуване съм тръгнал да реализирам остатъци от стари сънища, да регистрирам по тези места някоя изостанала вибрация от миналото, но което е по-сигурно, ще намеря вертикалите на планината, забодени високо в индигото на небосклона. Извън технологии, икономики и политики, планината е неутрална спрямо човешкия ни егоизъм, ненаситен да притежава и доминира. Освен това символиката на формите притежава езика на вечното.

Щастлив е този, които успява да следва и материализира своите сънища и мечти. Благодарен съм за тази възможност, която ни е дал живота.

Каракорум, най-страховитият от гигантските планински масиви на планетата, с трудния си климат и своите 500 км. между Индия, Пакистан и Китай е вкупчил стотици многохилядни великани. Преди години тази силна природа ме плени откъм Пакистанскан. Сега, въпреки трудния достъп, се отваря възможност да навлеза в този масив откъм страната на Китай. К2, Гашербрум, Брод Пик заедно с многобройни седемхилядници наоколо правят естествена граница между тези три страни. Граничните зони, навсякъде най-трудно достъпни за простосмъртните, се оказват най-интересни.

След няколко посещения на китайски провинции, включително Тибет, разбирам как Китай с неувяхваща мания за сила и величие не си е дал друг избор, освен да руши в новозаграбените територии остатъците от стара култура в многострадалните местни населения, притова в името на градене на ново блестящо материално бъдеще. Ленин и Сталин на времето считали, че огромните жертви са нищожни спрямо идеята и възможносстта да построят светло бъдеще за всички! В Китай сме свидетели на една непрощаваща комбинация от диктатура и капитализъм във фрапираща експанзия, до голяма степен утопична и не без възможност за провал.

Такава виждам наяве ситуацията в областта Ксингжианг с подтиснато доминирано население от уигури – хора с характер, поставени под непрекъснат наложен контрол, живеещи под звука на сирени на циркулиращи по широките булеварди полицейски коли. По улиците навсякъде циркулират полицаи с палки и щитове в ръцете, въоръжени военни, с филтри, инсталирани пред всеки магазин и подлез, с бюра за проверка на всяка крачка. Огромният вековен стар Кашгар е запазил облика си на крепост, но огромните стени са излишни, крепостта е отдавна завзета и добре пазена от всички страни.

В малките, вибриращи от история улици на стария град са залепени портрети на квартални активисти,  следящи за реда, ползващи привилегии подобно на нашите квартални отговорници от времето на комунизма с добре познатия почин самият народ да следи ближните си. Върнат 40 години назад със скрит фотоапарат снимам  познати картинки в съвременен вариант.

След Кашгар поемам към Ташкурган – също покитайчен вековен град по пътя на коприната. Тук по улиците отново циркулират полицейски сирени. Намирам се недалеч от края на Пакистани Хайуей на разконение между Ласа и Кашгар – най-високия автомобилен пас на земята. По пътя преспивам в мизерна барака пред езерото Каракол между Мустаг Ата – « Баща на Ледените Планини » 7456м и Конгур Таг 7719м.. Платил съм скъпо за специално разрешение от военните, което остава безмислено, защото не мога да спя в юрта на местни киргизи. Мога само  да снимам изгрева на Мустаг Ата без да срещна местни киргизи със стадата им. В себе си все още тая старата мечта да се спусна със ски от този приет от алпинистите за скиорски връх.

Военно положение цари от близо година. Киргизите, наплашени се крият, явен мал шанс за мен. Както в Кашгар, така и в огромната провинция наоколо, чужди езици не се говорят. Езикът и чарът на номадския живот са жестовете. Излъчването на хората понякога е много по-съдържателно от безмислените разговори. Обменът е ясен,  нещата стават или не стават.

Връщам се обратно няколко стотин километра  към Кашгар – пътят с пасове между планините Кун Лун и Памир в посока на Каракорум, не е разрешен за чужденци. Невъзможността да открия тези скрити за простосмъртните места развинтват още повече въображевието. Често срещам новозабогатели китайци със скъпи коли, които безпроблемно откриват страната си. Пред езерото Каракол те се спират да си правят селфита. Дамите китайки,  свръх модерно облечени, се фръцкат пред езерото с отражение на планината.

Двамата туристи французи и една англичанка, с които споделям джипа към границата с Пакистан възбудено споделят  минали преживявания или правят програми за бъдещи пътешествия. Веднъж по домовете си, те ще разправят за пътешествието  в Китай, от което са разбрали единствено, че животът е различен, труден и неразгадаем за европейската мисъл. Единици са тези, които успяват да се потопят в настоящия момент с искрено желание да докоснат реалността, в която живеят. И това да става в тишина, която да е  пълна…

След тридневно пътуване с безброй военни контроли по пътища широки и удобни за маневри и строеж на нови градове великани, най-после стигаме до граничния град Илик. Отново бариери, прашен път, контрол… и най-после срещата с дългоочакваните камилари, камили.  Следва малка двадесетдневна експедиция, в която човек, обичащ  планината, забравя мъки и неволи, прави нови връзки между земята и небето.

Тялото се адаптира в цикъл от 3, 8, 20 и 45 дни. След 45 дни то е способно да катери границите на възможното. За мен това не е най-важно. Човек не продава есента на живота си на амбициите на егото. Двайсет дни са достатъчни, за да могат на пет-шест хиляди метра тялото и духа ми да опитат вкуса на божествения нектар.

Вкусвам от красотата на съвършенната естествена архитектура, безплатен подарък от Природата. Лещите на фотоапарата ще  отразят това, което не зная да рисувам, което не мога да изсвиря, да изпея или да предам в стихове. Неразделният  другар, кутията с окото, което вижда без да мисли, ще избира мигове, които светлината му дарява да закове мига и да спре времето, за да ме сдобри с вечността, която ни убягва вечно .

Вярата във Вечното е Слънчев Лъч, пресякъл капчица роса върху венчелистче, може да е и сълзичка по румената бузка на детенце или формирана във въздуха снежинка.

За първи път, сложени като постскриптум, не вмъквам фотографии в текста.

                               / Кашгар /

                              / Най-голямата статуя на Моа в китай /

                          / Отговорнички за реда в  Стария град в услуга на полицията /                                           / Квартални отговорници  /

                       / Смяна на квартал, означава показване на документ за самоличност /

/ Старата единствена чайна в стария град, където възрастните се събират и споделят каквото могат /

 

                                    / Все в Стария град /

                         / Този китайски полицай по липса на враг беше заспал, само сирените на колите  свирят под крепостта – за всеки случай и да поддържат напрежението от 7 ч. до полунощ /

                             / В огромния Неделен базар, се хапва чудесно /

                        / Бизнеса не спира… /

                           / При езерото Каракол и вмасива на Конгур /

                                        /  Мустаг Ата /

                                / Ташкурган, до границата с Пакистан /

                               / Автопортрет в Ташкурган /

                                  / Илика, последен военен пост, среща с камиларите /

                                         / Долината на река Шаксгам, идваща от ледниците на веригата на Каракорум, едновременно граница с Пакистан /

                                       / Първи лагер /

                               / На път към базовия лагер на К2 /

                                   / Пред Агил Пас 4800м и разклонението между К2 и Гашербрум /

                                              / Аргил Пас /

                                                         / В далечината ледника на Гашербрум /

                                                                     /Гашербрум/

                                                      /Ледникът на Гашербрум /

                              / Ледника на Гашербрум /

                                        / На път за К2 /

                          / К2 – дясно и Гашебрум от ляво /

                                / К2, Chhogori, малко след изгрев /

Можех да отида по-навътре и в двата ледника, този на Гашербрум и на К2 – имах нужда от другар,  алпинист с въже за осигуровка и повече шоколад и вода.

За младите силни и амбициозни алпинисти връзка отзад в основата на К2 и после в ляво през ледниците е възможна – предполагам с невероятни гледки и към двата осемхилядника едновременно, а камилите трябва да заобиколят  и както направихме ние да влязат поотделно и в двете долини. Правено е за седмица от словенци преди десетина години. Доколкото ми е известно Гашербрун не качван откъм китайска страна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Леон Левинщнайн

май 27
2017

Големите фотографи, издигнали фотографията до нивото на Изкуство, не са много. Броят се на пръсти, но възторгът е още по-голям, когато откриете още някой, останал в ъгъла на някоя библиотека или книжарница. Това ми се случи вчера, когато попаднах на последния брой на „Леон Левинщайн“, издание поделено между Щтейдъл ( немски издател, от най-добрите в Европа)  и галерията Хауърд Грийнберг (от най-добрите в Ню Йорк).

                                                                     / ул. д-р Бланш, Париж 75016 /

Леон Левинщайн казва: Ходя, гледам, спирам се, снимам . Съвсем просто и ясно, нещо което ми отговаря, правя го, както дишам , „без фасон“, както казват франсетата.

                                            / По кейовете на Сена/

И отново виждам себе си в този човек, който е бил маргинален :

„Чуствам се стар и млад, еднакво луд, както и мъдър,

околния свят не ме занимава, но се вглеждам във всички хора (regardless and disregardful to the others),

приличам на дете и на възрастен,

в себе си нося груба твърдост и много нежност.

                                     /Канал сен Мартен, Париж/

С фотоапаратът изписваме живота, искаме да извадим квинтесенцияна на нещото пред погледа ни. За да стане това възможно трябва да се забравим, да изтрием себе си и да оставим нещото да се изрисува на бъдещата плоска повърхност, фотографията. После оставяме това да говори на всеки, според това което му отговаря. Трудно бих нарекал подобно действие професия, а по-скоро състояние, в което сме щастливи да се докоснем по своеобразен начин до околния свят. Успешните моменти за частта от секундата на самото щракване остават винаги незабравими.

                            /Стълби в Триумфалната арка, Париж/

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Фотография

май 12
2017

 

                                                                / Париж /

Ние сме това, което виждаме.

                                                 / Гран Пале, Париж /

Друг ще каже ние сме това, което се храним. Но добрата храна също помага да виждаме по-чисто, ясно и проникващо. Музикантът би добавил звука. Когато слушаме музика, за който умее, звуците дават образи, подобно на четивото и най-вече на поезията.

                                               / Кунминг, Китай /

Фотографията се превръща в изкуство, когато съчетава всичко това.

                                                                     / София /

Произведенията на фотогографа са частични признания на това, което носи в себе си.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бала Монголия

мар. 25
2017

БЯЛА МОНГОЛИЯ

Дойде ред за Монголия, огромна, бяла и студена, с безбрежни широти и планински върхове в безоблачното небе. В зимната си премяна страната се оказа величествено красива, жива и най-вече с редки туристи през зимата.

Монголците в страната се движат на коне, камили, елени, а най-често на мотори, руски или китайски и вместо с каски, с красиви топли шапки.  Тези двама приятели на фотографията си поделиха по бутилка водка, махнаха с ръка за сбогом,  подхлъзнаха се на леда и съвсем естествено полегнаха да поспят на -20° С до мотопеда. Когато след три часа се върнах да се уверя дали спирта ги задържа живи, вече бяха отпътували.

С площ три пъти колкото Франция и с 3 милиона жители монголците си поделят страна, трудно овладяема дори от братята руснаци, които се опитали да хванат бика за рогата, но тялото не успяли. Монголците са успяли да запазят духа и автентичността си. Както във всяко от пътуванията, именно тази автентичност тръгнах да потърся .

След съответния поздрав с две ръце, в който тези на по-възрастния са отгоре, 

монголците си  заменят красиви табатиери с пърфумиран тютюн. От уважение всеки смърка от табатиерата на  другия.

 

Монголците са приели кирилицата да изразява езика им, но са забравили говоримия руски и без преводач се отзовавате, както в Китайски, Индийски, Японски и други провинции в разговор с очи и знаци. Тази комуникация в по-примитивния свят, където истините нямат необходимост да се доказват е безпроблемна.

Шаманите  разбира се правят бизнес с многобройните туристи, дошли за шоу и готови да платят. Истинските не са за показ и слава Богу, защото кой би оправил проблемите в останалите далеч от градовете племена. В сферата на духовете всяко шоу се наказва и лишава шамана от силата му.

 

Огромната, фантастична природа, въпреки перипетиите от миналия век, е опазила страната. Тибетската форма на будизъм и усещането  за отвъдния свят са се върнали във всекидневието, както преди инвазията от руснаците.

 

Въпреки царящата корупция в няколко големи градове, отровите от навлязлите моди и растящия туризъм, монголците са опазили вековните си традиции.

Айрян от мляко на кобила в стара семейна купичката, облечена със сребро отвътре преминава от ръка на ръка. Всеки казва или изпява нещо. Пия водка, каквато нормално не понасям, идват ми спонтанно думите на „Сладуно моме“, след това „Кавал свири на поляна“…, без да мога да преведа съдържанието, ритъма и мелодиите повдигат още повече температурата на всеобщото настроение.

Монголската Нова Година в две-три семейства даде възможност да се докосна до местните традиции. Преживяванията са физически, свързани са с корените на обществото.

Обикновенната вяра е най-често емоционална или интелектуална,  докато традициите правят да бъдем истински заедно. Народ без традиции пресъхва и се намразва. Тук в монголската степ всяко нещо тежи, носи значение на мястото си. Сравним с изтощените от комформизъм европейски общества тук респектът между хората и отношението към животните е за завиждане. Забравям бързо историите с Трамп, Дуган, Путин и останалите герои, с които ни пълнят телевизиите…

Фотографите казваме, че снимаме, за да не говорим, особено в естествен свят, където жестът и излъчването замества думите.

През изминалите няколко хиляди километра не видях място, дори на подобни отрицателни температури, където да няма живот.

По замръзналите реки, както и по езерото Кофсгол, най-голямо след Байкал  в недалечния Сибир, по леда се движат коли и мотористи. По тези ледове и снегове не срещнах кола с вериги или моторист с каска…

Бих ли се върнал през лятото в Монголия? Добър въпрос, по-скоро не. Вероятно и най-вече, за да не изцапам неопетненото преживяно бяло. Или можеби да, ако това става при приятели монголци, далеч от агенции и туристически бизнес. Срещите с тези номади трябва да става по номадски с душевен обмен, а не както в изложбена зала. (напоследък феномена в Париж е как въпреки прекрасните каталози, все повече хора снимат картини в изложбите с телефони…, да не говорим, когато пътуват по-далеч…, някаква мания за регистриране или пък технически оргазъм, вложен в успяващите да завъртят главите нови технологии…)

Улан Батор, известен със замърсения от дървени въглища въздух, е огромен, модерен, грозен и интересен с противоречивия си модерно-архаичен градски вид. Дали от въздуха или заледените пътища, има огромни задръствания и както в България, хората държат да имат скъпи коли.

В базара, от най-грозните, които познавам, не се въздаржах да  купя шапка от лисица, друга от вълк и дори трета от заяк – спомен от сухия студ, в който ставните болки изчезват.

От няколко хиляди фотографии опитвам да избера някои подходящи за блога. Да преобладават  по-взискателните черно-бели или тези, флиртуващи с цветове. Зелената Монголия през лятото дали е по-грабваща? Монголците ще останат ли така сърдечно отворени, когато в хубавото време ги нападнат туристи или светът, обсебен от сметки и бизнес се деформира, както навсякъде? Страхувам се, че да, но това не пречи да се опитва.

 

Приятелите на небесните тела имат за какво да посетят Монголия. Тази луна от последната ми вечер беше градска, при това в най-замърсения казват град в света…

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: