Извън Рамките

авг. 24
2023

Използвах периода на пандемията, за да завърша  първия си роман Извън Рамките, издаден през април тази година от издателство Рива. Представянето стана в зала Перото на НДК съпроводено от  фотографска изложба, първата, която направих преди трийсет години в летището Орли. Фотографиите показаха забранена за туристи долина в Хималаите, за която говоря в книгата. Залата се напълни, имаше близки приятели и се създаде сърдечна атмосфера.

В периода на пандемията, блокиран в къщи, замених фотографията с писане при това през отворените прозорци на чист въздух и птичи гласове, необезпокоявани от шума на големия град. Стигах до последната страница (номер триста) и  се връщах на първата над 50 пъти. Писането се превърна в дрог, в който откривах все по-добре звука на буквите, ритъма на думите, празното между редовете. Опитът от фотографията и обичта ми към музиката помагаха. Вадех, допълвах думи, представях си как са писали Пруст и други несравними гиганти на перото. Текстът, все едно скулптура, от която вадех и добавях материя, въплатен в главния герой Върбан, най-близкия ми  приятел в миналото. А той ми се усмихваше от непознатото отвъд и беше съгласен  с думите на дон Кихот: „Свободата Санчо, е от най-ценните блага!“ или тези на Виктор Юго: „Да спасим свободата, свободата ще спаси останалото.“ – свобода, отговаряща на вътрешното състояние на всеки.

В романа перипетиите в живота научиха Върбан да живее с единия крак извън Рамките на всичко което задушава и пречи на човек да изрази себе си. Той разбира постепенно как същите неприемливи Рамки ни карат да търсим изход за проблемите, било в тоталитарните системи, или във все едно кое, повече или по-малко затворено общество в света.

Можех да вая до безкрай това първо свое „бебе“, ако през април тази година не попаднах на млади, симпатични издатели от Издателство Рива. Те побързаха да ме убедят, че книга не се пише до безкрай, а аз се хванах на въдицата и предадох ръкописа за печат.

Сега опитвам да не тъгувам за това първо свое отроче, с което продължавам да живея. Било неминуемо, казват. Големият мъдрец от Тибет казва: „Моята религия е да не съжалявам за нищо – от миналото, от настоящето или от бъдещето.“ – звучи чудесно, нали?

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Фотографията

авг. 03
2023

( Южни Алпи, Нова Зеландия )

Фотографията може да бъде огледало, прозорец, регистриране, интерпретация, документ или произведение на изкуството. Към какво тя клони пред очите ни, е на всеки да определи.

( Булонски лес, Париж )

Живеем в една вечно променяща се реалност и два свята – видим и невидим, който гадаем с въображението си и правим изкуство.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Медитация – Концентрация

юли 29
2023

                                                                                       ( Mt. Koya, Japan )

                                                                           ( Ладак, Индия )

Няма медитация без мъдрост, нито мъдрост без концентрация. – Гаутама Буда

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Очите, огледало на душата

дек. 11
2020

pastedGraphic.png

Две говорещи очи. Вглеждаме се в тях и колкото по-дълбоко навлизаме, повече съкровища разкриваме

pastedGraphic_1.png

Дали учен, влюбен, поет, възрастен или дете, пресичаме воали, търсим скритото, различно във всеки.

„Очите, огледало на Душата“, казват. Звучи чудесно, ала Душата остава недостижима за обикновените очи. Изпълва ни живецът, зад който тя остава скрита, защитена от узурпатори.

И това, докато заживеем със Съзнание за взаимно разбиране, без страх, без агресии.

pastedGraphic_2.png

След добре запълнен живот погледът на човек е спокоен, дълбок, тежи с това, което ще отнесе в незнайното Отвъд. Такива хора са постигнали дистанция спрямо себе си и дават значимост на другите.  Ясен, говорещ поглед имат и  някои деца, преди да ги похлупят възпитания и драми.

pastedGraphic_3.png

Две говорещи очи: какво по-добро за фотограф, който не приема изкуствени постановки.

pastedGraphic_4.png

Лицата от портретите в блога са на непознати хора от случайни срещи по света. Снимал съм ги спонтанно, без обяснения и приказки, съпроводени от взаимно излъчване и благодарност за обмяната.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Куба 2018

юли 21
2018

Месец юли в Куба е горещ, задушен, с леки превалявания. Влагата добавя към задуха. Приемуществото е, че няма туристи.  Полетът до Сантияго не е пълен и минава неусетно.

Летището – мизерно. Прилича на Софийското по време на строежа на комунизма.

Спя в стара колониална къща, собственост на местен жител. Хотелите са държавни, безбожно скъпи, понякога екзотични, с интересна колониална архитектура, но повечето лошо поддържани. Домакинът ми е с възможности отпреди революцията, успял да скрие в Маями ценности от миналото на семейството си.  След смъртта на Фидел Кастро,  с разведряване на обстановката – само разведряване, защото „строежът на комунизма“ не е приключил до днес  –  той успял да върне  имуществото си обратно в страната. В този богат, обширен, чудесно подреден колониален дом с таван висок десет метра има вътрешен двор и вместо покрив богато озеленена тераса.


Старата част на града е пленителна. Улиците са тесни, къщите боядисани с ярки цветове, някои добре поддържани,  други полуразрушени, а жегата по това време е отчайваща.

В Куба циркулират две разменни монети. Разлика между тях е двадесет и пет пъти, същата между платежоспособността на чуждите туристи и местните жители със заплати на повечето пенсионери в България (150 евро).

По лицата на хората е изписана тъга, която преминава много бързо в радост. Народът живее бедно, примитивно, но повечето хора са гостоприемни, с отворени сърца, както в България преди години (това е, че забравяме лошите моменти и често идеализираме). Човек, когато няма какво да губи,  сърцето му се отваря по-широко, особено с малко повечко ром, хубава пура, жива музика и любов. Тъгата се превръща във весела, заразителна  емоция.

Морето е топло, малко мътно и без туристи.

Вратите на домовете са широко отворени, контактът с улицата е директен. Като българин ме приемат добре навсякъде, при това в страна рай за фотографа. На тромав испански разправям как при посещението на Фидел Кастро в София, бяха затворили планината Витоша, другарят да направи необезпокояван своя крос. Боди гардовете го намерили с млада булка в село Чуйпетлево от другата страна на планината. По-възрастните кубинци помнят тези времена и ме канят братски да споделим по чаша ром. Помагам им с няколко евро, доларът тук не е обичан. Жената под фотографията, снимана като млада, ме спасява от внезапния пороен дъжд навън. Подарявам й мускалче с българска роза и се оказва, че Розовата долина й е позната.

Пресичам Куба – 1500 километра от Сантиаго  до Хавана и  виждам как, въпреки беднотията, повечето кубинци обичат Фидел Кастро, подобно на руснаците, които продължават да тачат Ленин и Сталин, а китайците Мао. Това са народи, нуждаещи се от силен водач, често патологично обременен диктатор, който да ги обединява, води и смазва (каквато изглежда е цената).

Кубинците не само са свикнали с нямане, ами се хвалят, че това ги прави сърдечни и сплотени заедно, с безплатно образование и осигурено здравеопазването. В последното не ме убеждават, защото  уморен от няколко часова езда в красивия Виналес,  настъпвам ръждиво желязо на покрива на къщата, от която  снимам. Местната аптеката не разполага с превръзки, а в болницата за чужди граждани мацват набързо раната ми с памук, напоен в йод. „Стерилната“ превръзка е парче марля, увита в стар вестник с цена общо пет евро.

Природата на Виналис е чудесна за езда. Има интересни  скали за катерене, но поради обилния туризъм и бързото забогатяване на местните, отношенията са вече комерсиални.

В Куба богатите цветове, музиката, танците, ромът, пурите и хубавите кубинки раздвижват кръвта на кубинците  и създава настроение.

Земите в страна са изоставени поради липса на селскостопански машини. Волове и коне теглят каруци, Такситата се заместват с рикшо.

След Сантяго  през Камагуей продължавам към Тринидад – „перлата на Куба“. Калдъръмени улици, стари, многоцветни сгради, каруци и шевролети, малки бистра с чудесна кухня и хубави усмивки.

Сиенфуегос е известен с лабиринт от тесни улички, екзотични и чудесни за човек да се загуби. Жителите са гостоприемни и разговорливи.

 

По рафтовете на магазините, всичките държавни, има наредени по няколко продукта, най-често ориз, олио, захар и сол. Сапуните липсват и при случай се оказват ценен подарък, за което не бях помислил. Но това не означава, че кубинците са мръсни. Странно, самият аз непрекъснато обилно изпотен, не усещах миризма по себе си, нито в околните.

 

 

 

Портретите на Ке Гевара и Фидел са навсякъде и не ви изпускат от очи.

Хората танцуват при всяка възможност и на всяка възраст. На бара ви предлагат чаша с листа от мента и захар, добре разбити с малко ром и много лед. Пие се често, на малки глътки. Вероятно хората правят любов по същия начин.

Сградата на операта в Хавана със забележителна архитектура, стил необарок от 19-ти век, носи името на Алисия Алонсо. Помня чудесните моменти, когато тази фантастична балерина, вече сляпа, игра в Софийската опера заедно с Мая Плисецкая, двете най-големи звезди в световния балет.

 

Централният площад на революцията в Хавана и стария град, дори за тях само заслужава едно отиване до Куба. Почти половината от фотографиите, които направих са в Хавана.

В този сезон „извън сезона“ две седмици за  Куба са достатъчни. Оставате с чудесен спомен и урок за човечност. На моменти сърцето ви се свива от беднотията, в която кубинците живеят. Който помни миналото в България,  разбира за какво става дума. За сметка на това испанците са оставили завидно за съжаление нестопанисвано наследство.

Единствено многобройните американски коли са изрядно реставрирани. Моторите им са заменени с дизелови на мерцедес или тойота, а колите вечни и гордост на кубинците.

 

Хазяйката ми в Хавана рано сутрин старателно ми приготвяше чудесна закуска, след което  прекарваше деня си на голям дървен, люлеещ се стол с вентилатори от двете страни. Дори в най-бедните домове в страната, столовете се люлеят и вентилаторите въртят в пълен оборот.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: