Върбан – из преживяното 1983 година

ян. 24
2018

Нова Година наближи. Върбан взе отпуск, за да си отдъхне и да поеме въздух на роден терен. Беше се върнал смазан, с ниско паднал дух. На петролните помпи либийците третирали българите като общи работници и се държали много  грубо. Изглеждаше изнервен, Либия била гранично поносима, но за отказване от плана ни не ставаше дума.
Върбан беше помогнал да дойда на себе си след завръщането ми от Нова Зеландия, сега след Либия беше мой ред да му дам кураж и реших да му покажа, че не сме сами. Запознах го с Ален, на който гостуваше приятел Жирар, неотдавна завърнал се от Андите. Събрахме се добри планинари и с микробусчето на Жирар се упътихме към Пирин. Щяхме да спим в колата ниско в гората под хижа Яворов после рано на другия ден да подхванем нагоре към билото. Очертаваше се ясен ден и денивелацията от две хиляди метра със ските нагоре до заслона не представляваше проблем. Тримата бяхме в разцвета на силите си.


Ето какво бях написал в дневника си за този най-дълъг кошмарен ден в живота ми. Тетрадката с тези бележки, която неотдавна открих, преди да замина бях предпазливо скрил в двойното дъно на гардероба в къщи:
« В този ден в който живота и смъртта се събраха в едно, разбрах как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и понякога прекрасни. Стана ми ясно как всяко нещастие, преодоляно успешно, безусловно помага да погледнем на света по-съзнателно, с по-малко илюзии.
Зората ни събуди в света на вековните, облечени в бели одежди пирински борове. Отворихме очи в свеж, кристално ясен ден. Гората ни освобождаваше от стресовете на града, около нас тишината се нарушаваше единствено от пропукване на натежалите от сняг клони. С коланите, залепени на ските, кръстосвахме следи на обитателите на гората. Слънцето срамежливо се промъкваше между проблясващите корони на дърветата и рисуваше сенки по девствения сняг. Пухкави лавинки от някой развижен клон ни създаваха студени изненади във вратовете, смеехме се и ускорявахме крачки. Планината ни приемаше и отваряше място на свободата, която си дарявахме.
По пътя към билото, малко след Средоноса, където гората отстъпва място на клека и лятно време по скалите хортуват помежду си усмихнати еделвайси, с Върбан рамо до рамо се заговорихме за последните ни преживявания. Духът на приятеля ми беше паднал, както никога досега. Опитвах се да го убедя, че ако успея да се оженя и да замина, проблемите му с арабите в Либия и робията с петрола бързо ще приключат. С малко късмет можехме да се съберем навън по-рано от предвиденото. С две думи той трябваше да устиска трудностите и да ме изчака.
Следвахме следите на франсетата пред нас и неусетно набирахме височина: « ето виж, отварят ни път, както досега никой не е правил за нас. » – опитвах да вдигна духа на приятеля си. « Така е тръгнало, така ще става и занапред. Засега е ясно, без външна помощ няма как да се оправим! ». Честно да си кажа повече се опасявах нескопосан инженер, какъвто бях аз, щях ли да се оправя с жена и две деца в Париж. Върбан се смееше, беше ясно, че не обичам професията си, но намираше, че слагам каруцата пред воловете. После на свой ред се замечтаваше. Искаше да продължи с винарство, особено във Франция, място най-богато на разнообразни вина и разбира се, ако желая да се включа Така от приказки и планове неусетно качихме билото. « Върбе, ще успеем, ако не, ще продължим да се учим как да успяваме! » бях заключил дълбокомислено.
На хоризонта далеч зад югославските планини имаше тънка черна ивица. Фронт ли беше или какво? До заслона Баюви дупки оставаха близо два часа стегнато ходене. Щяхме ли да изпреварим загатнатата ивица на хоризонта?! Четиримата се гледахме мълчаливо. В колебанието си да вземем решение Жерар извади термус с чай, Върбан буркан с мед, чертата на хоризонта оставаше една и съща. Без да се бавим повече бяхме набрали достатъчно височина и продължихме напред по добре познатото, най-красиво и опасно било на планините ни.
Три години по-рано на идване от Синаница по същите мраморни ръбове с Върбан ни беше хванала снежна буря. Видимостта беше станала нулева. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ските и щеките, за да се опазим от гръм, прегърнахме се и сгушени прекарахме ноща на триста метра от заслона. Помня как рецитирахме, пяхме, удряхме си шамари, за да не заспим в гърмящата нощ. Бялата смърт тогава само ни погали без да ни прибере.
Сега Върбан продължаваше да бъде тревожен, дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене на същото място, не можех да предценя. Вярно, чертата на хоризонта надебеля, но все пак този път бяхме четирима!
Налагах си да мисля позитивно. В раницата ми кротуваше прясна пъстърва, при Върбан имаше бутилка с домашно вино, да не говорим какво носеха в раниците си франсетата. Такива бяхме с Върбето, той чуствителен, интуитивен рак, а аз огнен оптимист, стрелец. Тези класации винаги ме бяха дразнели. Намирах, че зодиите също, както много неща ни поставят в рамки. По-скоро търсех как да събера в себе си качествата на всички зодии, за да дишам свободно, без ограничения. Дали бях нахален и лаком за живот или с богато въображение, не знам.
Час по късно бяхме приближили заслона, но и чертата на хоризонта надебеля застрашително и много бързо се превърна в тъмно сива вълна с буреносен вятър. Заля ни снежна буря.
« Нещата се повтарят! » – промълви Върбан. Вързахме ските на раниците и бавно крачка в крачка, един след друг продължихме по ръба във възможно най-дясната част на козирката. Нямахме друга възможност, връщането назад беше по-опасно. Заслонът беше пред нас.
Жерар като най-здрав и с опит пое партината най-отпред. Следваше го Върбан, после аз и Ален отзад. Върбан необяснимо защо предпочиташе да се опира на ските си и да ги забожда на всяка крачка. Подхвърлих му да ги стегне отзад на раницата, ръцете да бъдат свободни. Чух последните му думи: « Чоче, само тези момчета…, ако те ни оправят, иначе…! » – « Пъстървата е вече в тигана! » – извиках с упрек в гласа.
Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата с крака в пропастта. Ален бавно протегна ръце, Жирар зад него. Двамата внимателно ме издърпаха. « А Върбан?? » Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Далеч отдолу съвсе слабо дочух гласа на приятеля ми. Поисках да скоча – « Стой! Ти си луд! Ще паднеш върху него и двамата заминавате в пропастта…! » изкрещя Ален и ме улови за раменета.
Върбан беше жив. Да слезем беше невъзможно, той трябваше да издържи! Сутринта по здрач ще потърсим начин, ако е възможно да го приближим. – « Ще дойдем! » – изкрещях, за да кажа нещо. В заслона мълчанието беше зловещо.
На развиделяване бурята поотихна, но непроницаема мъгла беше похлупила планината. Имахме нужда от помощ. В главата си обяснявах трескаво на Върбан, че трябва да издържи. Помощ ще намерим, да изяде меда от буркана в раницата.
Спуснахме се откъм сигурната страна, инстинктивно и максимално бързо на широки диагонали. Подхванахме долината на Влахина река по пътя, който бяхме изминали с Йетте преди година. В Кресна трябваше да има телефон. Върбан беше жив! Директорът на Спасителна служба Пешо Москов от София ни познаваше с Върбан, щеше да изпрати спасителен екип.
В долината се прокрадваха слънчеви лъчи, водеха борба с чернилката високо горе, носеха надеждата фронта да отмине. Оставил багажа на франсетата, олекнал тичах с вътрешното на скиорските си обувки надолу по дефилето. С пресъхнало гърло, спрях да натопя устни, лице, глава в студения поток. Планината горе черна и запушена, тук глави на минзухари и птичи гласове смесени с шума на потока. Отърсвах глава, готов да полетя отново, когато усетих как за момент всичко замря. Бъдеще и минало се стопиха в кристална яснота. Някакъв пакет, спуснат от свише, убедителен, без емоция с ясно очертани думи: « всичко е наред ! ». Светът, Върбан, Животът, Смъртта в някакво безвремие недвусмислено изразяваха: « ВСИЧКО Е НАРЕД ! ». Стръкчетата трева, минзухарите, потока, птичките, Върбан, всички бяха съгласни, всичко беше наред !
Като излязал от далечен сън скочих и се затичвах към спасителния телефон. Животът и смъртта се превърнаха в едно и също нещо! Сърцето знаеше повече от обикновенната мисъл. Туптеше и повтаряше: « Банчо! Банчо! Всичко е наред! ». Не мислех за друго, освен да прегърна приятеля си.
Софийска спасителна служба реагира тревожно, но за съжаление това не бил техен район. « Каменица, Кончето и Баюви дупки се разделят между Банско и Разлог, те ще се оправят, не може да им се бъркаме! .» – беше отговора на дежурния спасител. Тряснах телефона. В обхваналата ме паника се обадих на Кузман, който тръгна веднага с негов приятел за Предела. Човекът бил от УБО, специалните служби с най-добра екипировка в страната. Щели да вземат екип и за мен. На това разчитах и продължих на стоп, за да стигна до срещата ни при колата на французите в гората.
С вида, който имах по пътя никой не отказа да ме вземе. Пристигнах преди Кузман. Местните служби бяха засекли кола с френски номер и побързаха да ме арестуват. Това, че човек умираше в планината бил проблем на спасителите, сподели местния полковник. Бях на път да колабирам, когато Кузман и приятеля му дойдоха, местните сополанковци козируваха на човека от спец службите и се упътихме към хижа Яворов. Спасителите от Разлог трябваше да са на път да извадят Върбан. Нощта падна, пристигнахме уморени, а отрядът от Разлог заварихме в общата спалня: « Ба, па той нема да е вече жив! Че тръгнем за тялото рано утре… »., беше извинението.
Кузман захвърли демонстративно значката си на спасител, хапнахме набързо и тримата продължихме нагоре да спасяваме приятеля ни. Върбан беше в снега вече двадесет и четири часа. Случилото се в хижата ми вдига адреналина достатъчно, за да продължа с Кузман и приятеля му. Фронтът беше отдавна отминал. Двамата силни мъже ми помагаха да ги следвам. Далеч отзад замигаха фенерите на стреснатите от заплахата на Кузман спасители. Откъм Банско не беше ясно дали е тръгнал друг отряд, защото имали проблем с батериите и връзка не можело да се осъществи.
В късна сутрин намерихме счупената козирка. Забравих слабост, главобол и световъртеж, закрещях името на приятеля си. Напразно. Да слезем се оказа невъзможно, въжето не беше достатъчно дълго да ни осигури. Подсичане отстрани без събаряне на снежните дъски и необходима осигуровка също се оказа невъзможно. Нуждаехме се от помощта на спасителния отряд, който не дойде поради нова аларма за приближаващ се фронт. Върбан остана в неясно състояние горе.
В София ме посрешнаха като убиец и мизерен, слабохарактерен тип. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, не пожелаха да ме видят. Последвалото лошо време не позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Изтече цяла седмица и мобилизираха военните.
Върбан беше издал дъх през същата нощ, със счупено плаващо ребро, замръзнал без възможност да диша нормално.
Военните свалиха тялото ниско в гората. Държах за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Двамата имахме еднакво дълбоки, добре очертани линии на живота. Искахме да следваме заедно очертаните съдби в ръцете ни, уверявахме се един друг, че няма как да не успеем. Ръката му сега ледена, чуствах като жива. Усещане, което остана завинаги. Понесах Върбан със себе си. Щях ли да успея да живея за двама?! »
Казват, че малко преди зората нощта е най-тъмна. При мен мракът беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба на приятеля ми. Стоях затворен в кола до гробищата с надежда да изчакам момента, за да се промъкна да запаля свещ. Близка на семейството дойде да ми каже, че скоро ще ме споходи същата участ.
В местен вестник написаха, че съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да става диверсант и да прави връзка с французите. Дали това беше подход на службите да ме държат в напрежение или плод на примитивната човешка лошотия, не беше ясно. Страхът и злото са плод на скрити минали страдания, които лесно причиняват нови. Човек трудно къса вековни вериги.
Кузман се върна обратно на Мусала. Ален, целият в херпеси, страдаше мълчаливо без да се обажда. Единствен татко ме прегърна, убеден че съм направил възможното за приятеля си. Не бях сам. С Ц. споделяхме болката, палехме свещи в ръзлични ъгли на стаята и безмълвно се любехме. Опитвах да надрасна дребнавостта на околните, болката затваря и озлобява хората. Куражът не е за всеки, който го има качва по-високо. Необходим е не само кураж, но и сърце! Малкото добрина в чист вид сякаш спасява цялото болно човечество и дава смисъл на живота.
После колелото на съдбата или по-скоро на живота, тогава се колебаех как да го назова, се завъртя отново. К. дойде и подадахме молба за брак. Разрешението от властите дойде изненадващо бързо. Подписахме в Районния съвет и във Френското посолство. Позволихме си дори лукса за църковен брак, екстравагантно желание на К., любопитна да открие източното православие. Катешизма при католиците я беше направил атеистка, докато нашите фрески, икони и песнопения изглежда я докосваха различно.
Явор от службите вероятно ни е наблюдавал зад кулисите или беше поел друга мисия. До последния подпис живеех с чуството, че ми се готви нещо ново зад гърба. Но както се казва: « всеки облак е облечен в сребърна лента », сякаш някакво благодетелско рамо продължаваше да ми помага. Семейство Ле Б., повече от доволни за успеха на приятеля на дъщеря им, присъстваха на всички церемонии. К., в елегантната си булченска рокля, по време на коктейла в посолството получи месечния си цикъл и без съжаление остави червен печат на едно канапе стил Людвиг XVI в приемната на посолството. В къщи се заливахме от смях за отмъщението й към френските буржоа, « дошли на ваканция в България ». Най-щастлив беше татко, доживял хепи енд за фамилията ни със син, настанен на всичкото отгоре в обществото на стара френска аристокрация. Тук за първи път бях наистина надминал баща си, който изглежда също за първи път беше истински доволен.
К. си замина, а новия задграничен паспорт получих директно от гишето на партера в паспортния отдел на милицията. Напуснах неприятната сграда с  гъделичкащо вътрешно желание да размахам новия паспорт пред човека зад тежката кожена врата. Вместо това натисках радостно педалите на велосипеда обратно към къщи с чуството, че света този път наистина беше мой.
Парите за влака към Париж дойдоха от Ж., който купи старата многотомна енциклопедия Ларус на дядо Иван. От Българската Народна Банка получих отново полагаемите се сто долара за извън граница.
Татко без да го покаже се готвеше да понесе тежестите на самотата. А. и Ж. деликатно се спотаиха без да афишират радостта си да помогнат на сродна душа да излезе от клетката.


Приготвях багажа си за заминаване, когато по радиото съобщиха, че е станал пожар на връх Мусала. Имало вятър, пожарът, предизвикан от искри във вътрешен кабел се развил твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви.
С това се затвори една голяма глава от живота ми в България. Бях ли готов без програма да скоча в неизвестното? Нямаше как да го знам. Поех въздух и скочих.

( Този текст е извадка от книгата „Извън рамките“, която пиша в момента, причина да занемара блоговете напоследък.)

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Ташкурган

ян. 16
2018

ТАШКУРГАН

 

 

Ташкурган е разположен в  оазис, от най-значимите по пътя на коприната или по-точно разположен на най-централно място за керваните от миналото. Пътища на коприна има повече от пръстите на ръцете ни. Градът се намира в близост – от една страна до Афганистан, от друга до Киргистан, от трета до Пакистан, а малко по-далеч на юг до Индия, като в същия момент вие сте в Китай, в покрайнините на провинцията Ксингианг. На това място  се събират великаните Памир, Хиндукуш, Каракорум и Хималая, нещо като център на всички азиатски истории и култури от миналото.


 

Тръгнал да търся базовите лагери на К2, Гашербрум и Брод Пик в китайския Каракорум, реших да направя едно отклонение и с  много трудно добито разрешение си дадох възможност да разбера какво е останало от това интересно кръстовище на култури. Отговорът е: много малко!

Китайците отдавна са сложили желязна ръка на тази стратегическа гранична област с безброй пропускателните филтри и въоръжени военни щъкащи навсякъде.

 

Ясно е, че тук единствения възможен език са жестовете:

С огромни усилия в периода 1959-79 китайците са успяли да овладеят тези важни писти, кръстосващи областта. Най-живописен и интересен от всички е пътя от 1300км между Гилгит в Пакистан и Кашгар в Китай,  сега наречен Пакистани хайуей. Строенето на този невероятен път, изсечен сред най-могъщата природа на планетата, казват е отнело живота на 1200 души, почти по човек на километър.

 

 

Гробът и развалините наоколо показват мястото, споменато от Птоломей, където са се спирали керваните от Персия – крайна точка, където са се срещали търговците, за да обменят стоката си. Марко Поло разправя как на китайците от тази епоха са липсвали изразни средства, особена срамежливост, в която персите вечер са оставяли стоката си до каменната кула, а на сутринта там намирали количество коприна, което ако отговаряло по стойност на стоката им, те го взимали, ако не прибирали обратно това, с което са дошли. През следващата вечер китайците на свой ред идвали да завършат сделката и да приберат чуждата или обратно своята стока.

Гробовете, които виждате са на суфи с останки от култа на Парсите с култ към Зороастър. Макар нарочно занемарени от китайците, те са тачени от местните уигури. Дори да се  намираме на няколко километра от Афганистан, жените в тази щастлива долина не са воалирани и можехме  да си разменим усмивки. “Ние тачим огъня и светлината” се похвали под сурдинка един мъж, с който заедно пихме чай и като гостенин в града не ме остави да платя. Вярно е, че не срещнах друг чужденец – поне за двата дни, които бях в Ташкурган. За повече от два дни престой в този град се налагаше по-специално разрешително. Изпитах едва ли не ярост от това да не ми позволят да разгледам околностите – на място, богато на история и най-вече автентично, непокварено от запълващи времето си туристи. Богатите, лъскави китайци, стигнали безпроблемно до тук, си правеха селфита със старините за фон, без да имат понятие от суфи и история…

 

Величието тук се е загубило далеч в историята. Стратегически то е запазило важността си, а дали е бедно или дори мизерно, зависи от гледната точка, защото ориенталския манталитет на уигурите им позволява да се веселят и да влагат табиет в живота. Запазили са физиономията си и не се смесват с китайците. (да не кажа похитителите си)

 

Девойките не са воалирани, те просто се криеха на завет от силния, студен вятър ( височината тук е близка до тази на връх Мусала )

Вакхан Коридор не беше далеч от тук. Това е мястото, през което е минал Марко Поло, напускайки Китай на път за Самарканд и Бохара. Преди две години имах виза и билет за самолет за там, но Аллах не пожела да ме остави да снимам бедните вакхи в тази интересна долина между Афганистан, Пакистан и Китай. Избягвайки инцидент на един сфетофар, прелетях над велосипеда  си и успях да си счупя двете китки и лакти. Вакхите със светли очи и благ характер, чаровни и далеч от екстремистите мюсюлмани оставих за друг път при случай – това момиченце от фотографията е киргиз и вероятно вакх.

Ето и една черно бяла фотография с чудесн спомен от това за съжаление измъчено от китайците място от хубавата ни планета.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Екс-ан-Прованс

Дек. 12
2017

„Фотография“ и „чернобяла фотография“ в блога искам да събера в едно, вероятно влияние на Лайката, която вече не  излиза от ръцете ми. Цветовете са радост, виждаме света цветен, но нюансите, които помагат да наречем фотографията изкуство се виждат най-добре в чернобялата фотография.

Ето няколко късноесенни моменти в този стар френски град със сгради съхранени от 15-16век в една късноесенна обстановка.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Гашербрум

окт. 29
2017

Когато в средата на октомври късно вечер заспите със зейналите кратери на пълната луна над палатката, а звездите са се скрили зад светлата нощ и на сутринта цветовете на есенните треви са внезапно побеляли,  радвате се като дете на неочакваното бяло и сменяте маратонките с голями обувки и мисълта, че идва зима.

                                                                  / Гашербрум в облака от дясно /

Тук на пет хиляди метра всичко около вас съвсем нормално е на седем, осем хиляди и повече…

Това е поглед от палатката, разположена в измисления от нас базов лагер на Гашербрум. Такъв лагер реално не съществува – този осемхилядник казват не се покорява откъм Китайска страна.

                                                        / началото на ледника на Гашербрум /

Три часа по-късно белият свят се стопява така бързо, както се е появил. Човек се пита сън ли е било или действителност.

После, когато сте обратно  в Европа, задавате си същия въпрос за цялото пътуване.

Живот, следващ пътя на сънищата, превърнати в действителност,  е … – оставям на вас да завършите мисълта, както ви е най-удобно.

www.pastoukhov.com – Галерия 12 – за повече фотографии от тези места. Необходим е компютър.

 

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

КАШГАР, К2, ГАШЕРБРУМ, БРОД ПИК ОТКЪМ КИТАЙ

окт. 15
2017

Бивш оазис по пътя на коприната между пустинята Такламахан, Памир и Тиан Шан, град Кашгар е на кръстопът между Киргистан, Тибет и Пакистан. Провинцията Xinjiang означава « Нова граница », това е също бившия Тюркестан, останал чувствителна зона за експанзивния Китай. Уигурите не говорят турски, но Турция, дори България не са им чужди. Няколкото думи в стил тешекюр, машаалах, гюзел бързо ни сближават. С жестове и малко думи си позволявам близост, непонятна за западните туристи.

От двайсет и повече години се каня да посетя това място с голямо минало и реноме сред най-старите ориенталски пазари. Преди тридесетина години тук все още е имало атмосфера на автентичност, покрита с патината на хилядолетна история. За мен това е достатъчно. Истините са скрити за обикновенното ни човешко любопитство. Те са бездънни кладенци или понякога падащи звезди, привилегия на рядкосрещаните голями сред хората. Когато небето е чисто, с благодарност отварям очи, опитвам да скатая каквото успея.

С това пътуване съм тръгнал да реализирам остатъци от стари сънища, да регистрирам по тези места някоя изостанала вибрация от миналото, но което е по-сигурно, ще намеря вертикалите на планината, забодени високо в индигото на небосклона. Извън технологии, икономики и политики, планината е неутрална спрямо човешкия ни егоизъм, ненаситен да притежава и доминира. Освен това символиката на формите притежава езика на вечното.

Щастлив е този, които успява да следва и материализира своите сънища и мечти. Благодарен съм за тази възможност, която ни е дал живота.

Каракорум, най-страховитият от гигантските планински масиви на планетата, с трудния си климат и своите 500 км. между Индия, Пакистан и Китай е вкупчил стотици многохилядни великани. Преди години тази силна природа ме плени откъм Пакистанскан. Сега, въпреки трудния достъп, се отваря възможност да навлеза в този масив откъм страната на Китай. К2, Гашербрум, Брод Пик заедно с многобройни седемхилядници наоколо правят естествена граница между тези три страни. Граничните зони, навсякъде най-трудно достъпни за простосмъртните, се оказват най-интересни.

След няколко посещения на китайски провинции, включително Тибет, разбирам как Китай с неувяхваща мания за сила и величие не си е дал друг избор, освен да руши в новозаграбените територии остатъците от стара култура в многострадалните местни населения, притова в името на градене на ново блестящо материално бъдеще. Ленин и Сталин на времето считали, че огромните жертви са нищожни спрямо идеята и възможносстта да построят светло бъдеще за всички! В Китай сме свидетели на една непрощаваща комбинация от диктатура и капитализъм във фрапираща експанзия, до голяма степен утопична и не без възможност за провал.

Такава виждам наяве ситуацията в областта Ксингжианг с подтиснато доминирано население от уигури – хора с характер, поставени под непрекъснат наложен контрол, живеещи под звука на сирени на циркулиращи по широките булеварди полицейски коли. По улиците навсякъде циркулират полицаи с палки и щитове в ръцете, въоръжени военни, с филтри, инсталирани пред всеки магазин и подлез, с бюра за проверка на всяка крачка. Огромният вековен стар Кашгар е запазил облика си на крепост, но огромните стени са излишни, крепостта е отдавна завзета и добре пазена от всички страни.

В малките, вибриращи от история улици на стария град са залепени портрети на квартални активисти,  следящи за реда, ползващи привилегии подобно на нашите квартални отговорници от времето на комунизма с добре познатия почин самият народ да следи ближните си. Върнат 40 години назад със скрит фотоапарат снимам  познати картинки в съвременен вариант.

След Кашгар поемам към Ташкурган – също покитайчен вековен град по пътя на коприната. Тук по улиците отново циркулират полицейски сирени. Намирам се недалеч от края на Пакистани Хайуей на разконение между Ласа и Кашгар – най-високия автомобилен пас на земята. По пътя преспивам в мизерна барака пред езерото Каракол между Мустаг Ата – « Баща на Ледените Планини » 7456м и Конгур Таг 7719м.. Платил съм скъпо за специално разрешение от военните, което остава безмислено, защото не мога да спя в юрта на местни киргизи. Мога само  да снимам изгрева на Мустаг Ата без да срещна местни киргизи със стадата им. В себе си все още тая старата мечта да се спусна със ски от този приет от алпинистите за скиорски връх.

Военно положение цари от близо година. Киргизите, наплашени се крият, явен мал шанс за мен. Както в Кашгар, така и в огромната провинция наоколо, чужди езици не се говорят. Езикът и чарът на номадския живот са жестовете. Излъчването на хората понякога е много по-съдържателно от безмислените разговори. Обменът е ясен,  нещата стават или не стават.

Връщам се обратно няколко стотин километра  към Кашгар – пътят с пасове между планините Кун Лун и Памир в посока на Каракорум, не е разрешен за чужденци. Невъзможността да открия тези скрити за простосмъртните места развинтват още повече въображевието. Често срещам новозабогатели китайци със скъпи коли, които безпроблемно откриват страната си. Пред езерото Каракол те се спират да си правят селфита. Дамите китайки,  свръх модерно облечени, се фръцкат пред езерото с отражение на планината.

Двамата туристи французи и една англичанка, с които споделям джипа към границата с Пакистан възбудено споделят  минали преживявания или правят програми за бъдещи пътешествия. Веднъж по домовете си, те ще разправят за пътешествието  в Китай, от което са разбрали единствено, че животът е различен, труден и неразгадаем за европейската мисъл. Единици са тези, които успяват да се потопят в настоящия момент с искрено желание да докоснат реалността, в която живеят. И това да става в тишина, която да е  пълна…

След тридневно пътуване с безброй военни контроли по пътища широки и удобни за маневри и строеж на нови градове великани, най-после стигаме до граничния град Илик. Отново бариери, прашен път, контрол… и най-после срещата с дългоочакваните камилари, камили.  Следва малка двадесетдневна експедиция, в която човек, обичащ  планината, забравя мъки и неволи, прави нови връзки между земята и небето.

Тялото се адаптира в цикъл от 3, 8, 20 и 45 дни. След 45 дни то е способно да катери границите на възможното. За мен това не е най-важно. Човек не продава есента на живота си на амбициите на егото. Двайсет дни са достатъчни, за да могат на пет-шест хиляди метра тялото и духа ми да опитат вкуса на божествения нектар.

Вкусвам от красотата на съвършенната естествена архитектура, безплатен подарък от Природата. Лещите на фотоапарата ще  отразят това, което не зная да рисувам, което не мога да изсвиря, да изпея или да предам в стихове. Неразделният  другар, кутията с окото, което вижда без да мисли, ще избира мигове, които светлината му дарява да закове мига и да спре времето, за да ме сдобри с вечността, която ни убягва вечно .

Вярата във Вечното е Слънчев Лъч, пресякъл капчица роса върху венчелистче, може да е и сълзичка по румената бузка на детенце или формирана във въздуха снежинка.

За първи път, сложени като постскриптум, не вмъквам фотографии в текста.

                               / Кашгар /

                              / Най-голямата статуя на Моа в китай /

                          / Отговорнички за реда в  Стария град в услуга на полицията /                                           / Квартални отговорници  /

                       / Смяна на квартал, означава показване на документ за самоличност /

/ Старата единствена чайна в стария град, където възрастните се събират и споделят каквото могат /

 

                                    / Все в Стария град /

                         / Този китайски полицай по липса на враг беше заспал, само сирените на колите  свирят под крепостта – за всеки случай и да поддържат напрежението от 7 ч. до полунощ /

                             / В огромния Неделен базар, се хапва чудесно /

                        / Бизнеса не спира… /

                           / При езерото Каракол и вмасива на Конгур /

                                        /  Мустаг Ата /

                                / Ташкурган, до границата с Пакистан /

                               / Автопортрет в Ташкурган /

                                  / Илика, последен военен пост, среща с камиларите /

                                         / Долината на река Шаксгам, идваща от ледниците на веригата на Каракорум, едновременно граница с Пакистан /

                                       / Първи лагер /

                               / На път към базовия лагер на К2 /

                                   / Пред Агил Пас 4800м и разклонението между К2 и Гашербрум /

                                              / Аргил Пас /

                                                         / В далечината ледника на Гашербрум /

                                                                     /Гашербрум/

                                                      /Ледникът на Гашербрум /

                              / Ледника на Гашербрум /

                                        / На път за К2 /

                          / К2 – дясно и Гашебрум от ляво /

                                / К2, Chhogori, малко след изгрев /

Можех да отида по-навътре и в двата ледника, този на Гашербрум и на К2 – имах нужда от другар,  алпинист с въже за осигуровка и повече шоколад и вода.

За младите силни и амбициозни алпинисти връзка отзад в основата на К2 и после в ляво през ледниците е възможна – предполагам с невероятни гледки и към двата осемхилядника едновременно, а камилите трябва да заобиколят  и както направихме ние да влязат поотделно и в двете долини. Правено е за седмица от словенци преди десетина години. Доколкото ми е известно Гашербрун не качван откъм китайска страна.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: