“Самураят не изразява по никакъв начин своето страдание.
Той не показва, когато е гладен, когато се чувства самотен или пък, че животът е труден. По лицето му не се четат мисли.
Мъжът трябва да е способен да се смее, когато сърцето му плаче.” – Аиако Миура
“Огледалото е душата на жената, както сабята е душата на самурая.” – японска поговорка.
Такава е Япония и днес с горд самурайски дух и рафинираност на гейша. Една друга планета, човешка възможност, различна сред многото други по Земята. Не е разрешение, но интересна поука за неща, които липсват другаде. Това е страна, в която се сблъсквате с нещо твърдо, след което сте очаровани и пак отново… Вижда се от първата фотография, която нормално не бих публикувал.
Японецът е горд, с ясно изразен стил и корени. Това му помага да слива смъртта, живота и обществото в едно като изключва усложнени въпроси и съмнения. Гордостта е защита на изградена убеденост. В случая тя е национална от векове и непоколебима в израза си. Това притеснява свободолюбивия дух на съвременните рушители на култури, но буди възторг от изградените позитивни качества на народ, който дава живота и смъртта за своята Империя на Изгряващо Слънце.
Контрастите са във всичко и навсякъде. Противоположности, които не се карат. Култура, захранвана от ясно определени корени и традиции, облечени в свръхсъвременна цивилизация. Заливащите нови технологии не пресушават миналото, както често става другаде, а чудесно се свързват с неостаряващата традиционност. Животът се превръща в силно изразени контрасти. Дори крайните, често съвсем ексцентрични млади, запазват на лицата си японско изражение.
В Япония има респект към всичко и всички. Омразата, съвсем човешка проява, както и обичта, не се изразяват видимо, – не се казва “обичам те”, а “има обич”. Съвременното “всеки за себе си”, все по-ясно изразено на запад, не изключва в Япония “всеки за всички!”.
До безвкусието на обикновения японец безконфликтно стои изключителен финес на ерудирания. До вулгарния смях на японската селянка се таи загадъчна усмивка на гейша в култивираната японка.
Къщите в страната стоят чисти и спретнати, но са грозни до съвършено изградените храмове и градини. Заедно с обикновенните, грижливо приготвени всекидневни ястия, може да се опита изключително рафинирана японска кухня. Жените са божествено красиви или просто грозни. Финесът е понякога в степен, която кара мерещия поглед на чужденеца да се отдръпне от бруталното съжителство с безличното, да не кажем грозно. Седмици наред се запитвах как са възможни толкова грозни градове, докато не прозрях, че едно кимоно от обикновенна тъкан може да бъде подплатено с разкошен хастар. Големият финес може да се крие зад наложена привидност. Цялата страна е чиста и оптимално подредена с подчертана простота във формите. Да, можем да говорим за стил Зен.
Природата, автентична навсякъде, е религиозно пазена. Недостъпни места съжителстват със свръхнаселени метрополиси. Искам да пресека между две села през малка планина с очертана на картата пътека. Казват ми, че не е желателно, защото в региона има опасни мечки.
Разхождате се с опаковка от бонбон в джоба и ако не намерите кошче за боклук под ръка, не е възможно да нарушите чистотата в страната. Японецът не си ляга без баня. Къпе се често и навсякъде, използва рационално и с много естетика стотици минерални бани, около 800 в страната.
В едно планинско селце, където се къпя за евро и половина, водата се оказва 45 градуса. След като здравата си изпарвам “нещата” и правя всички наоколо да се смеят, на излизане успявам за момент да вкарам фотоапарат и да ги снимам. Не ме преследват.
Баня означава чистота, естетика, ритуал и удоволствие. Често минералните бани са дублирани с външен басеин и градина, дори това да е на осемнайстия етаж на хотел. В някои сауни има голям телевизионен екран. На топло.
В японските градове хората метат, всеки пред своята къща, както и пред тази на съседите си. Всеки на свой ред, на редовни интервали от десетина дни, предава на съседа си метла с описание за нещо, което трябва да се довършва, за да няма хартийка или листенце непочистено. Наесен очевидно ритъмът е по-сгъстен.
Всички работят, животът на японеца минава в работа. Когато имат три дни почивка, взимат бърз влак, за да открият и преживеят нещо в страната си. Срещате малко чужденци и навсякъде туристи японци. “Чужбина” е привилегия за богатите и то рядко повече от един път в живота.
Чужденецът в Япония пътува лесно и трудно. Лесно, защото винаги има някой дори неговорещ чужд език, както повечето японци, който безусловно ще ви помогне. В невъзможността си да ви обяснят на говорим чужд език, ще ви покажат на смарт фон или просто ще ви заведат до търсеното място. С усмивка.
Метрото в Токио, в невероятния си ред и яснота, е несравнимо по-стресово от кое да е друго метро по света. Хората в купетата спят или са потънали в телефоните си.
В натоварените часове има определени вагони с възможност дамите японки да пътуват седнали. Не успявам да се промъкна да ги снимам, затова пък на излизане от метрото правя нарушение и пресичам на червено. Усещам многобройни, забодени в гърба си погледи. Гузно се обръщам. Погледите се изместват с няколко градуса, правят се, че не ме забелязват. С гордостта на самурая!
Да добавя, че на зеления семафор за пресичане се явява човече, което подскача. Чувате приятна мелодия, приканваща да пресечете по-бързо.
Веднъж в малко селце до Японско море, след двудневен престой в традиционен дом-хотел, рано сутрин се готвя да взема местен автобус до близката гара.
Да, но не съобразявам, че е празник и автобусите имат друго разписание. В уречения час автобусът не идва, което в Япония означава, че няма автобус. В уличка до спирката местен човек на средна възраст подрежда багажника на колата си. Правя опит да разбера дали има автобус или поне изразявам тревогата си, че изпускам влака. Той не ме разбира. Жестикулирам и малко паникосан имитирам влак, свиря с уста, правя пуф-паф, показвам часовника си – след двайсет минути влакът заминава! Представяте си. И ето, човекът включва. Изблъсква багажа си, поема моя, скачаме в колата. На гарата не ми позволява да нося, а се затичва с куфара ми, ще ме настанява в купето. Влакът тръгва след две минути. Не се въздържам, прегръщам го силно, по български. Става чудо, виждам просълзен, японец с развълнувана усмивка, който стои на перона и маха след тръгващия влак. И тъй като всичко е контрастно в тази страна, на съседната седалка срещам студения, скрито презрителен поглед на японец, който не би ми помогнал за нищо на света. Да не забравяме, че принадлежа на външния свят, който им е показал, че са слаби във войната.
Според ритуалите по време на раждане или при смърт японецът се ражда шинтоист и умира будист. Двете религии, съвсем не радикални, безконфликтно смесват своите богове, които си взаимстват и допълват.
Политеизма на доминиращия шинтоизъм, вдъхновен от будизма, съчетава анимизъм и шаманизъм с безкраен брой богове. Това помага на всеки да моли божеството на своята религия. Божества на любов, на пари, на катастрофи по пътищата, на всички радости и проблеми в живота съжителстват под един флаг.
Богати, изтънчено красиви храмове, често разположени във фантастично красиви градини са отворени за всички.
Промъквам се внимателно в двора на голям манастир, съвсем определено не за туристи. В противен случай се обаждате предварително с възможност за преспиване и дори да присъствате на сутришна служба. Без да ми се прави забележка снимам стотина монаси, които излизат на двора с ритуални поклони. След това в съвършен такт с дървените си обувки се насочват към десетината други манастири в околността.
Прекланят се пред всеки храм, пеят звучни мантри. После в същия ритъм се прибират безпристрастни към външния свят, включително агресивния ми обектив.
Вечно свежи цветя по гробовете показват неувяхващия култ към минали генерации над хиляда години назад. Празници, както тези на нашите кукери, се правят цялогодишно. Суеверие и свръх модернизъм съжителстват безконфликтно!
Хората работят и разтоварват напрежението си, после отново работят. Игрите, както и хотелите за кратки срещи и забавления са супапи за голямия стрес и концентрация.
Невъзможно е да видите стара или изцапана кола.Тоалетните чинии в повечето случаи са затоплени, някои имат телекоманди с фино регулиране. Пушенето в центъра на градовете е забранено, като за това пък има специални места в хотели, ресторанти и летища. Хотелите-капсули са свръхмодерни, до сантиметър оптимално подредени и в отредените ви десетина квадратни метра не липсва нищо за съвсем добро комфортно пребиваване.
Възпитанието на тези чисти, облечени като кукли в спретнати училищни униформи човечета, е строго и свързано с общественото добро в страната.
Опитвам се да изчистя носа на дете, което непоносимо подсмърча до мен във влака. Майка му ме спира ядовито, защото преча на детето да разбере, че не е прилично да се чисти нос публично. И това са най-обикновени непретенциозни хора.
Работниците са облечени както в операционен блок. Шофьорите на такси или автобус, копачите на улицата или все едно какъв работник, всички са с чисти ръкавици, бели за шофьорите в унисон с дантелите в таксито. Без изключение! И всички излъчват висок професионализъм.
Ето този млад машинист на местен влак, разбира се с бели ръкавици, който на всеки външен вероятно пътен знак, прави знак и на себе си. Предполагам за присъствие на дух и добра концентрация. Сам в кабината си в продължение на два часа жестът, съпроводен с остро извикване, се повтори десетки пъти.
Блогът е най-вече за фотография, но не мога да не изразя възторга си от такава възможност за живеене, граничеща с кастрация, но толкова позитивна в стремежите си. Не бих нарекъл японците щастливи, но има ли нация щастлива? Кивитата (новозеландците, които познавам добре) сред доминиращата ги природа претендират за щастие. Те също са постигнали безконфликтно съчетание между съвременни технологии, англо-саксонска култура и природосъобразен живот. Идеята им за щастие идва от сравнението с отдалечения външен свят, сгърчен в стресове и растящи конфликти.
Повечето хора, все едно къде по света, свикват с наложената им култура и обстоятелства, дават им значимост, превръщат ги в навици и ежедневие. В Япония “животът е смърт и смъртта живот”, казва тяхна поговорка. Прието и утвърдено, това дава тон на стила, който ме впечатли в тази страна. Това се опитах да регистрирам във фотографиите си. Към края на януари ще изложа някои тях в нови галерии в www.pastoukhov.com.
П.С. Има толкова неща, които бих добавил към горното непълно и донякъде субективно описание на Япония. И все пак ето нещо отново парадоксално: подчертах двете крайности, с които човек се сблъсква навсякъде в страната, но едновременно с това японецът не обича да отрича, да казва “не”. Той прави гримаса и ви отговаря “трудно е” – “muzukashii”… На много мои конкретни въпроси отговорът на английски беше maybe, вероятно. Малко е объркващо спрямо радикализма, с който сме свикнали в Европа!
Коментари