Иван Пастухов

След всички медийни истории в столицата, свързани с изложбата в Сибанк успях да се приземя успешно в околните села на празник с маски, подготовка за международния фолклорен фестивал в Перник в края на януари.

До танци не стигнах, но се маскирах като фотограф, разбира се тропнах с ритъма на звънарите на кукерите, злите духове избягаха и се понаснимах на чисто…

Нещо друго. Открих радостния факт, че българската полиция знае не само да глобява (все едно за чия сметка), но и че при случай се весели чудесно. На минус десет-петнайсет градуса хората вдигнаха градус и духът роден български се извиси над всички кризи, минали и настоящи.

„От Париж до ашрама

Иван Пастухов откри рая в Индия, но продължава да пътешества на лов за фотомигове.“

С това заглавие ме дари списание „Тема“ от 18-24 януари по повод фотоизложбата в Сибанк. Списанието е интересно, с много добре представни и разнообразни теми. Колкото до статията за мен, не се оплаквам, проявявам разбиране. Произлязъл съм от тази страна и знам колко е трудно човек да се отърси от детерминизма, който ни е друсал толкова години. През последните дни имах и чудесни срещи със съвременни хора, изразяващи уважение и финес в отношенията, което до скоро не беше често срещано явление. Промяна има. В пресата жаргонът вече не е толкова, бих казал хулигански, бедноизразен и драматичен (сякаш беше необходимо да се подчертае безгранична свобода във възможността да се изразим свободно, за съжаление в случая осакатено).

Сега на всички срещи и интервюта най-искрено споделям и се опитвам да обясня, че кариера в живота не съм правил, не съм я и търсил. Постигнал съм някакво ниво на вътрешен мир и равновесие, което ми помага да търся свободна изява в трудния свят, в който живеем и това по възможно по най-лек и директен път. Свободата, както и обичта изискват всекидневно, дори всеминутно усилие. Те не са неща, които можем да задържим. Статика в живота няма и ако една система не прогресира, регресира. Чудесно е, че дори понякога регресираме, за да прогресираме още по-добре. Въпрос на съзнание. Но ето, това съм постигнал, способността да застана зад руля в малката си лодка и да взимам решения. Те не трябва да пречат на никого и по възможност да носят плодове.  Планове не правя, граници не слагам. Такъв е животът ми, без Ашрами, без стремеж към богатства, титли, без от до… Обичам да обичам, радвам се да се радвам. Крача с по няколко миши крачки напред, както е в играта: „Царю честити имен ден, колко е часът?“ Не знам дали сега децата я играят…, но раят е в тези стъпки напред. (А в живота понякога една миша крачка е по-голяма от много други гигантски…)

И за да завърша с фотография, защото престоят ми за месец в София е свързан с изложбата в Сибанк, ще споделя как се представи  един голям фотограф от Ню Йорк, вече над осемдесет годишен – Соул Лейдър – който преди една година направи чудесна изложба в Асоциацията на Картие Бресон в Париж. На входа на изложбата беше написано с големи букви : « Творих и бях щастлив, че животът ми мина в сянка ».

Идва ред да се покажат мои фотографии в България (изложбената зала на Сибанк, галерия Върхове,  зад гърба на Народния театър в София – 14 януари – 9 февруари.

http://gallery.eibank.bg/bg/exhibitions/future/121 )

Галерията се е заела сериозно с въпроса нещо, за което нито съм мислил, нито разчитал. И ето, че това ме връща назад към корените, към родния ми град… Семейство нямам, но ще срещна приятели, останали близки, въпреки изтеклите години. В Париж една изложба е немислима без пресмятане на възможните продажби и всичко. Но в  София се замислям по-скоро как би станал купона, какво вино ще се пие и дали това ще донесе радост на всички – рефлекси от старото време, когато нямаше нищо и трябваше да измисляме как в сферата на възможното нещата да стават по най-интересния начин. Беше истинско изкуство да се направи от нищо нещо или от нещото, същото нещо.

Сега отново, сякаш по модел от „едно време“, не търся и нямам нужда от нещо особено, освен от споделената радост на едно ново изживяване. А това е чудесен урок и изглежда валиден за навсякъде. Радостта е най-добрата хигиена, макар и прекалено проста, за да бъде схваната от всички. Очевидно между анархията и строгата скованост има среден път, свързан с лекота в изявата и добър професионализъм. Колкото до фотографиите в изложбата – направих опити с нови пигментни мастила и най-после с истински добра фотохартия, подходяща за такова принтиране. Опитах със снимки от различни места в света и се оказа, че стават интересни съчетания. Кръстих изложбата “Тук – Там”, а къде е “тук” и къде “там”, е без значение в свят, който е не само Един, но въпреки всички трудности, ако не друго все повече се стреми да става единен. Колкото и скептично да гледаме на нещата, дори изглежда нямаме имаме друг избор?! Изложбата още не е открита, а вече предусещам нови връзки, нови фотографии, нови полети… и все с налагащата се визия за световно единство – очевидно в демократична форма.

Преди три години по същия начин и без някаква особена амбиция с Яна Петкова и мой приятел от Бордо, Венсан, създадохме Винекселанс. Срещна ни радостта, че разбираме от вино и го обичаме, както хората, които го пият… Желанието да споделим това с българите даде плод – а всеки добър плод дава нов добър – направи днес, без каквато и да е реклама, тази малка фирма да носи доброто име на стабилен източник за интересни френски тероарни вина с максимално добро за българския пазар качество, на оптимални цени.

Пиша това, за да изразя двойното удоволствие, което имам да споделя със съгражданите си две изкуства. А те  всъщност са три, защото включвам и изкуството да зарадваш ближния си.

Би било чудесно да можехме да фотографираме света отвътре. Външният свят е много по-малко интересен. Необходимо е трето око и всички хора го имат без да го ползват или пък го бъркат с интуицията, която в повечето случаи има емоционална окраска.

Ето този портрет, в абсолютният смисъл на дефиницията за портрет, вероятно e най-добрият, който съм правил. Убеден съм, че лицето на дамата зад бурката е възможно най-естествено, без поза, без въпроси и съмнение кой какво крие зад обектива. Тук дамата се отдава на случая. Прикритието, завесата на бурката я лишава от нормалния човешки обмен и същевременно я пази, дава й свободата да бъде самата себе си. И двамата крадем, макар в обратни посоки. И двамата без да позираме си даваме свобода. Не се каня да я снимам или не, нито пък тя се гласи да се представя или не. Колебание няма и от двете страни, защото знаем какво искаме и ни е интересно. И двамата сме истински.

Не си продумахме дума, бяхме убедени, че сме сами в задния двор на джамията. Погледнахме се в очите, ако може така да се каже. Тя не промени позата си, вдигнах апарата и натиснах спусъка. Усмихнах се, вероятно и тя под бурката. Бяхме заедно. Да запечатам образа й без да я „виждам“ се оказа най-нормалното нещо в живота.

Мярката за успеха на в портретното изкуство е, когато трите участващи страни са изпълнени от творческия елемент. Фотографираният, фотографът и зрителят – консуматор. Темата трябва да остава неизчерпаема. Случаят е такъв.

“Модата e във въздуха, вятърът я носи, усещаме я, вдишваме я, тя е в ефира небесен и във всекидневния калдаръм, съдържа в себе си идеи, обичаи и събития.” Така говори за модата, госпожа Габриел Шанел.

Модата е винаги в тон с времето. Днес  Карл Лагерфелд с оригиналния си вкус продължава линията Шанел, но освен Хермес, всички големи модни къщи в Париж вече принадлежат на групировки с повече или по-малко интересни модисти. Господин Юбер де Живанши вече надхвърлил осемдесетте, от известно време напуснал света на модата, все още се радва на красивото в живота в живописния си замък. Всичко това дотук, за да споделя, че сме излезли от епохата на  големите Couturiers (моделиери, шивачи), които са знаели да правят всичко, от зашиване на копче, до най-изтънчени гънки, линии и форми на дрехата. В модерното изкуство, както и във всичко останало, днес си казват думата – промените са все по-осезателни.

Бягам от претрупаното, всеизвестно Шанз-Елизе, булевард, превърнат във вулгарен туристически маршрут с все по-малко френски облик. Шмугвам се във Фобур Сен Оноре, после завъртам обратно към авеню Монтен, за да завърша обиколката си с Жорж Сенк. Избирам нарочно по-елегентна част на Париж и донякъде играя ролята на папарак, защото Високата мода се пази от копиране. Спасявам се с коректния си европейски вид : “Виждам, че очите ви не са дръпнати” с усмивка и лек упрек в гласа, подхвърля портиера на Кристиян Диор. При Ланвен продавач от магазина излиза с думите: “Нали знаете какво правите…, не е желателно…” – попадам на учтиви хора, на които някак си без да го показват, им е приятно, че се радвам. Радостта е от най-добрите и невинни ключове за много врати.

Японците се оказват най-силни в крадене на идеи, но и не биха снимали така открито и с чиста съвест като мен.

На когото му е интересно, може да продължи в 72  галерия от сайта.

Става дума за периода 1954 – 64 -та година в София. Тогава вярвах в Дядо Коледа, който също вярваше в мен, приготвях стихотворения и песнички, показвах значимостта си в незабравими атмосфери.

Ето, обличам костюмчето си за “официални случаи” и избирам връзка за съответния костюм на баща ми а той е доволен за добрия вкус на сина си. После с голяма дамаджана вино се понасяме по хлъзгавия, заледен тротоар към Кумците. Там е сложена маса за десет човека – кумците и ние. Около високата до тавана елха, отрупана с играчки, има специално място, където дядо Коледа ще остави торбата, когато удари полунощ. Най-възрастният на масата е дядо Гочо и е вече на 90 години. Обърнат на изток, той се изправя тържествено за молитва. Всички ние около масата, малки и големи, обръщаме се в същата посока и повтаряме “хляб наш насущний…”. Омаяни сме от искрения глас на дядо Гочо и от аромата на тамяна в кандилницата до иконата на стената. Никой от нас не е религиозен, но всички вярваме. Вярваме в нещо много хубаво. Затова сме заедно, и се обичаме.

Лично аз вярвах, че всичко е наред и освен това рано или късно ще имам колело. Да ви призная и сега обичам велосипедите си, които не ме напускат.

На масата има четиридесет ястия – не мога да броя до толкова, но чубрица, олио (зехтинът не е известен), вода, вино… също се броят. След молитвата дядо Гочо разчупва голяма домашна пита, на която е запалена свещица и всеки започва с хляб и сол. После нещата следват, както си му е реда.

Започнали сме отрано и накрая на вечерята, след кадаифи и баклави след вицове и смехории, следват танци – времето е на ча-ча-ча, буги-буги или рокендрол за по-напредналите… Малко преди полунощ започва напрегнато очакване на звънеца – Дядо Коледа не е далеч! Най-после човекът с голямата бяла брада, макар да е от далечни земи, идва точен и звъни като за пожар. Няма нищо даром в този свят! Концентрирам се в каквото съм научил, за да заслужа каквото ме очаква. Торбата с подаръците грабва вниманието ни до такава степен, че всякакви други забавления са немислими. Все едно сме на състезание за най-оригинален подарък. Не разбирам само, след като подаръците идват от другаде, защо възрастните си благодарят помежду си?

Късно през ноща поемаме с татко обратно по тъмната улица за вкъщи. Бате Боре и кака Нели ни изпращат – за всеки случай, хлъзгаво е… Чуден свят, дамаджаната е празна, а всички са по-внимателни! Поредната Коледа завършва с хубави сънища и с подаръка до възглавницата. Сутринта Коледата, която следва е свързана с чудната Бъдни вечер.

Сега в Париж се радвам на прекрасния град-музей, на хубави празници и трапези. Елхи, украшения на всяка крачка. Католиците са по-студени хора, чувството за мистика е обърнато в рационалност. Новите техно играчки, да не говорим… Не мога да разкажа нищо дъбоко душевно и за да бъда кратък ще цитирам Платон: “Адмирирането е най-добрата хигиена.” В Париж човек винаги има на какво да се въхити.

Вече шеста година  от първи декември двайсетте парижки арондисмана (квартала), всеки със своя физиономия, осъществява темата “Париж осветява Париж”. Над 120 улици, площади и авенюта си намигат с различни осветления.  Да се намали изсичането на горите по света е трудна задача, но затова пък тук всеки квартал творчески разработва идеята за спестяване на енергия. Използват се електролуминисцентни диоди със слаба консумация, които дават илюзия по дърветата на падащи снежинки… До март месец голямата пързалка при кметството на първи арондисман конкурира тази пред кулата Монпарнас. Едната от е от изкуствена материя за начинаещи, падането боли по-малко. До нея се клатушкат две огромни елхи, украсени от шведски артисти, подарък от Швеция.

“Желязната ни дама” или Айфеловата кула, както я наричат парижани, всяка вечер сменя облеклото си в различни динамично представени цветове и скробоскопични ефекти.

От 20 декември до 4-ти януари многобройните инсталирани манежи в града са безплатни. А витрините на магазините, въпреки кризата навсякъде демонстрират охолство и безгрижие…

Всичко това след разказа за Бъдни вечер звучи студено, нали? Е, времената се променят и ние с тях, въпреки, че всичко преживяно истински не се губи.

Добре дошли в Париж – наяве и в сънищата си – но както казват, всяко чудо е за три дни.

Търсете голяма светлина и дълбока сянка. Останалото идва естествено.

Едуард Мане

От фотографска гледна точка всяка игра между светлина и сянка е интересна. Силният контраст между двете е най-труден за представяне, привилегия на техничното снимане. Най-интензивна светлина казват има в Тибет, Йерусалим и при слънчевата централа Темис в Южна Франция – подобна светлина съм срещал и по вулкани в Южна Америка, а с промените на климата вероятно има и другаде.

Господин Мане с широк артистичен дух е търсил максималното от спектъра на възможното, за да извади нюансите, на които е бил способен. Това не означава, че не можем да потърсим същото в границите на един тон без необходимост за силни контрасти и с това отново да усетим силата на изкуството.

Хубавото лятно слънце – зимно в България – ме заварва на конни надбягвания,  недалеч от планината Кук в Южния остров на Нова Зеландия. Вдишвам атмосферата на пикник – стил началото на двайсети век в провинция от стара Англия.

Макар далеч от градове, класическият английски език звучи чудесно в устата на възпитани хора, облечени в елегантен “кънтри сайд” стил, които леко небрежно си разменят любезности.

За първи път в живота си залагам на коне, отначало несръчно, после се паля, губя, пак печеля и като всеки посредствен играч се отказвам “навреме”, без загуба.

Чудесната раса на конете ме впечатлява повече.

Вниманието ми е грабнато също от шапките на кънтри-дамите, които насищат обстановката с чар и колорит. Лейдитата са поласкани да бъдат снимани, но небрежно си дават вид, че не ме забелязват.

Остава ми чудесен спомен от един все още забавен в миналото, полубезгрижен свят “на другия край на света”. Там или трябва да забравя всичко преживяно дотук в живота, да се слея с обстановката и да съм щастлив, или защото ще стане скучно да потърся обратно навиците от Европейските товари и противоречия. А вероятно радостта е навсякъде и човек просто трябва да се научи без много да разсъждава да я взима и дава.

На другия ден за тези, които не са фенове на кънтри шапки, продължавам с по-динамична историа.

На Южния Остров, като се изключат планините с регламентирани трекове, всичко е природа, закупена на безценица преди по-малко от двеста години от първите трапери на острова. Става дума за частни ферми с планини, където овцете са свободни полудиви животни. Площите са толкова големи, че човек ако не живее в района, не може да знае на коя планина кой й е собственика. Всичко е оградено не заради крадци, а за да не избягат овцете (60 милиона срещу население от 3 милиона общо и на двата острова), които свободни пасат. Просто от време на време, за разкош им се дава възможност да сменят тревата, пейзажа, респективно планината, тъй като новозенландският фермер може да има и няколко хълма, и няколко планини…

Обичам да се завирам по диви места и колкото по-далеч от пътеки и туристи, толкова по-добре се чувствам. Свивам по неизвестен път към загадъчно задаваща се планина (понякога тези планини приличат на Витоша в девствен вариант и без София в подножието). Оставям колата и започвам да изследвам местността. Прескачам някоя ограда, после колкото по-високо – по-красиво. А то дал Господ хоризонти и гледки.

Добре, но ето, че този път някъде далеч, високо, виждам гигантски джип с ремарке, спрял на невероятно място. Най-после хора! Но защо с ремарке  и  джип все едно на луната!? Явно фермери, които работят нещо на… никакво място. Вместо да се крия, решавам да разбера, пък да става каквото ще. Защо съм прескочил? “Ами как да пресека местността, да мина от другата страна…”, колкото и абсурдно да звучи.
Дръпвам здраво нагоре без да се крия, дори замахвам с щеки, за да подчертая, че за тях съм тръгнал. С приближаването си виждам как изостанали овце, гонени настървено от страховити кучета, се събират към широка порта в ограденото място, отворена към съседен хълм на планината. Един от здравеняците-фермери ми махва отдалеч да изчакам. Виждам как затварят портата зад последната овца, после прибират кучетата – десетина на брой – в ремаркето, играещо роля на клетка. Приближавам се бавно и на учудените им усмивки – хората нормално са усмихнати в тази страна – се представям: Айвън Шепърд (Пастухов – Овчаров) от България. Дошъл съм да видя как работят местните овчари. „Имам късмет да ви срещна, защото долу не намирам жив човек…” – вдъхновен от видяното измислям импровизирайки – “…освен това, с извинение, че прескочих оградата, искам да ви попитам – ще ми разрешите ли да продължа нататък в планината, за да разбера как се хранят овцете..” – увличам се все повече в измишльотините си.

Ами да ви кажа, само гдето не се прегърнахме като истински братя “овчари”. От вълнение дори не ги снимах, нещо, което рядко ми се случва. Понятието овчар там не съществува, защото освен оградите, няма кой да пази овцете, а кучетата, винаги затворени, ги събират, после ги подгонват, хапят ги по краката и ги местят в различни пасища. Вратите между пасищата се затварят до ново местене, а Айвън от България ги прескача и  си прави соло трек по девствени  необитавани красоти. Овцете в Нова Зеландия се развъждат главно заради чудесната вълна, която дават.

Като малък исках да стана овчар, за да съм свободен, на чист въздух. Имаше дори период, когато Народната власт раздаваше добитък, с който някои хора направиха добри пари… Инженерството не беше доходна професия. Не че с фотографията се правят милиони, но красотата не се плаща с пари…

Жената е по-голяма от Океана, защото е неизмерима. Езикът е беден. Единствени поезията, музиката, скулптурата… докосват неизразимото.

Като мъж се опитвам да не се удавя в този океан, а като живеещ във франция – според популярната песен “жената е бъдещето на мъжа” се стремя да разширя визията на французите като добавям, че жената е настоящето на мъжа. Трябва да изгоним страха, а то от страх се правим на големи мъже. Жените също от страх ни отмъщават с каквото могат.

“Когато видях първата си гола жена, останах много учуден”, казва Уди Алън. Аз също не преставам да се чудя, дори когато ги виждам облечени. Не съм студиен фотограф и затова тук излагам това, което свенливо ловя в динамиката на  живота…

Покойният Илия Бешков казва “Жената цели да продаде най-скъпо това, което най-малко цени в себе си.” – да, но това са търговските отношения, които изграждат или съсипват света. На пръв поглед колкото сме по-независими от жените, толкова повече можем да им даваме или да им вземем, както и те на нас.

Парадоксално обаче всичко е обърнато наопаки и в това е мистерията на всяка по-дълга връзка. Жената стимулира мъжкото в нас, без което тя самата не може да изрази женствеността си. Духът и материята не биха се свързали, ако я нямаше тази амалгама от взаимно провокиране на качества. Следва от само себе си, че не можем да се притежаваме. Океанът не можем да го имаме, както и ако Океанът ни погълне, алхимията се разваля. Най сладкото и продуктивно напрежение се намира на границата между имам и съм.

Ева хваща ръката на Адам и го пита “Обичаш ли ме?” , а той отговаря: “Имам ли избор?”.