С жители два пъти и половина колкото България, модерен и архаичен, религиозен и безверен, богат на история и култура, Истанбул плаши и очарова. Ориенталската кухня на турците е сравнима с най-добрите в света. Чистотата на кухните и тоалетните е по-добра от тази на много европейски страни. И ако изключим какво се случва зад кулисите – мнението на 50% от гражданите на Истанбул е против диктаторския характер на правителството, не усетих напрежение все едно къде в многобройните квартали на града. Включвам и крайно религиозните.

Снимах къде дискретно, къде по-явно, но си позволявах да снимам всякакви хора на всякакви места – агресия не срещнах никъде. Тя беше скрита, казват жестока, зад декорите на политиката на Ердоган.

Истанбул би бил немислим без водите на Босфора и Златния рог, образуван от прилива на две реки като естествен пристан. Мостовете, свързващи Европа и Азия, както и различните квартали на града, заедно с многобройните кораби, лодки, автобуси, метро, трамваи, лифтове – те правят живота възможен за 16 милиона жители.

В Япония имате чудесната възможност на места с минерална вода да си потопите краката на улицата. В Истанбул задължение на мъжете и привилегия в моя случай беше да си охладя уморените крака заедно с вярващите преди да влизат в джамия. Правех го табиетлийски, снимах атмосферата наоколо. После полягах върху огромен чист килим все едно в коя от прохладните джамии навсякъде в града – приятно отпуснат както у дома си в някой ъгъл, дори подремвах. Штраквах по кадър и поемах стръмните тепета на града. Всичко това съвсем легално и прекалено лесно.

Тази девойка беше така захласната в разговора,  дори не ме погледна, когато влязах в магазинчето – на два метра от нея направих няколко фотографии и излязах – физически се случи нещо, включвам резултата от сниманото, но нищо повече – човешкият контакт премина и за двама ни през екраните на телефона при нея и лайката при мен.

Чарът на Истанбул недвусмислено се определя от водите с вечно щукащи  кораби на заден план с високи тепета и минарета, забити в небето. След това контраста между квартал със свръх модерни сгради, магазини и хотели с квартали със запазени стари къщи и с калдъръм, по който все още има амбулантни търговци напевно да се провикват.

Веднъж уморен и прегладнял се спрях до количка с голяма тепсия пилаф – подобен бях вкусвал само в Хива и Самарканд – казах, че съм от Булгаристан, демек комшу и получих една лъжица в повече. Вечер, в края на рамадана, хората си постилаха бохчи по тревата, хранеха се навън с приготвеното от вкъщи. Снимах – бабите ме гледаха скептично, а младите забулени булки ме канеха да хапна по някоя вкуснотия. Странно нали? Оказа се, че много от тях са псевдо религиозни, просто кариерата в живота го изисквала – и най-вече политиката на Ердоган.

В квартала Балат попаднах пред входа на стар хамам – пишеше „за мъже“. Рамаданът беше започнал, нямаше никой. Влязах от любопитство и да открадна някой кадър. Появи се закръглен мъж с красив мустак и ме прикани да вляза. Оказа се българин, успял да се пресели преди разчупването на комунизма. Освен, че се разговорихме за какво ли не, даде ми сапун, чаршаф и налъми, и се оказах се сам проснат на топло в средата на просторен многовековен хамам. Пихме турско кафе и само гдето не си погледнахме в чашите. Адресът го имам, ако някой от читателите на блога се интересува за подобна авантюра.

Освежен,  продължих към съседния квартал Фенер да правя това, което най-много обичам – да снимам.

                                                                  / На летището Ататюрк… /

За тези,които харесват фотографиите ми, в www.pastoukhov.com в галерия 58 до Истанбул през 1998 година ще намерите този от май 2018. Необходим е компютър и програма флаш – сайтът е от много години с над 120 галерии и подлежи на модернизиране…

Имах случай да посетя зад кулисите къщата на Френското радио. Не можах да обходя всичките сто и десет хиляди квадратни метра с всякакви помещения, зали и студия, но се възхитих от организацията и архитектурата на този малък град в града.

Сградите са завършени през 1953 година на място без вибрации от метро недалеч от Айфеловата кула като помощтна антена. На 500 метра под земята са намерили гореща вода, с която да произведат автономно електричество.

Централната кула със своите 22 етажа, която е сърцето на всички международни връзки, където също се пазят ценните записи и досиета, е заобиколена от останалите сгради във форма на крепостна стена.

В Радио Франс работят 3500 човека с 150 различни служби. Има пет зали за концерти, за записи от всякакъв характер  и с възможност да бъдат наети за всякакви услуги.

В голямата концертна зала се намира втория по големина орган в света с 5320 тръби – първият е в църквата Нотре дам де Пари (за сведение във Франция има 12000 органа).

И последно, в дискотеката на Радиото има записано всяко ново излизащо парче в света на музиката, все едно от къде по света.

Вероятно не казвам нищо ново, но си направих удоволствието да снимам геометрични форми и да ви ги покажа.

Отново няколко думи за портретната фотография и това колко трудно е да се снимат дори фрагменти от Истинското във всеки човек.

                ( Александър Невски, София )

Думата на еврид СЕЛЕМ (според раби Тцадок Акоин, цитиран от Катрин Шарие), говори за « сянката на Бога », която носим в себе си и прави да не можем никога да бъдем смалени в образ, който другите хора се опитват да видят в нас. Селем е съдържанието, есенцията на всеки човек, събрана в него, невидима за външния свят. В този смисъл образът на никой не може да бъде погледнат като дефинитивен. Това съм усещал винаги в търсенето да уловя максимално от излъчването на всеки. Ами да, и най-големите портретисти ловят  фрагменти – човек е винаги душевно по-богат от това, което може да излезе на фотографски образ. Да не говорим за селфитата, в които всеки нагодява онова от себе си, което му допада или решава за оригинално и привлекателно.

Инстинктивно от подобна деформация съм се пазил винаги. Това ми е помагало да търся по свой път неразбираемата магия на живота.

                  ( Бейжинг )

В селем се крият зародишите, които ни правят да знаем, че всеки е различен, с потенциална възможност да станем хора. Обратното на любителите на приповдигнати „човешки“ роботи, преборили се със смъртта …

Нова Година наближи. Върбан взе отпуск, за да си отдъхне и да поеме въздух на роден терен. Беше се върнал смазан, с ниско паднал дух. На петролните помпи либийците третирали българите като общи работници и се държали много  грубо. Изглеждаше изнервен, Либия била гранично поносима, но за отказване от плана ни не ставаше дума.
Върбан беше помогнал да дойда на себе си след завръщането ми от Нова Зеландия, сега след Либия беше мой ред да му дам кураж и реших да му покажа, че не сме сами. Запознах го с Ален, на който гостуваше приятел Жирар, неотдавна завърнал се от Андите. Събрахме се добри планинари и с микробусчето на Жирар се упътихме към Пирин. Щяхме да спим в колата ниско в гората под хижа Яворов после рано на другия ден да подхванем нагоре към билото. Очертаваше се ясен ден и денивелацията от две хиляди метра със ските нагоре до заслона не представляваше проблем. Тримата бяхме в разцвета на силите си.

Ето какво бях написал в дневника си за този най-дълъг кошмарен ден в живота ми. Тетрадката с тези бележки, която неотдавна открих, преди да замина бях предпазливо скрил в двойното дъно на гардероба в къщи:
« В този ден в който живота и смъртта се събраха в едно, разбрах как хората могат да бъдат безмерно ужасни, невероятно повърхностни и понякога прекрасни. Стана ми ясно как всяко нещастие, преодоляно успешно, безусловно помага да погледнем на света по-съзнателно, с по-малко илюзии.
Зората ни събуди в света на вековните, облечени в бели одежди пирински борове. Отворихме очи в свеж, кристално ясен ден. Гората ни освобождаваше от стресовете на града, около нас тишината се нарушаваше единствено от пропукване на натежалите от сняг клони. С коланите, залепени на ските, кръстосвахме следи на обитателите на гората. Слънцето срамежливо се промъкваше между проблясващите корони на дърветата и рисуваше сенки по девствения сняг. Пухкави лавинки от някой развижен клон ни създаваха студени изненади във вратовете, смеехме се и ускорявахме крачки. Планината ни приемаше и отваряше място на свободата, която си дарявахме.
По пътя към билото, малко след Средоноса, където гората отстъпва място на клека и лятно време по скалите хортуват помежду си усмихнати еделвайси, с Върбан рамо до рамо се заговорихме за последните ни преживявания. Духът на приятеля ми беше паднал, както никога досега. Опитвах се да го убедя, че ако успея да се оженя и да замина, проблемите му с арабите в Либия и робията с петрола бързо ще приключат. С малко късмет можехме да се съберем навън по-рано от предвиденото. С две думи той трябваше да устиска трудностите и да ме изчака.
Следвахме следите на франсетата пред нас и неусетно набирахме височина: « ето виж, отварят ни път, както досега никой не е правил за нас. » – опитвах да вдигна духа на приятеля си. « Така е тръгнало, така ще става и занапред. Засега е ясно, без външна помощ няма как да се оправим! ». Честно да си кажа повече се опасявах нескопосан инженер, какъвто бях аз, щях ли да се оправя с жена и две деца в Париж. Върбан се смееше, беше ясно, че не обичам професията си, но намираше, че слагам каруцата пред воловете. После на свой ред се замечтаваше. Искаше да продължи с винарство, особено във Франция, място най-богато на разнообразни вина и разбира се, ако желая да се включа Така от приказки и планове неусетно качихме билото. « Върбе, ще успеем, ако не, ще продължим да се учим как да успяваме! » бях заключил дълбокомислено.
На хоризонта далеч зад югославските планини имаше тънка черна ивица. Фронт ли беше или какво? До заслона Баюви дупки оставаха близо два часа стегнато ходене. Щяхме ли да изпреварим загатнатата ивица на хоризонта?! Четиримата се гледахме мълчаливо. В колебанието си да вземем решение Жерар извади термус с чай, Върбан буркан с мед, чертата на хоризонта оставаше една и съща. Без да се бавим повече бяхме набрали достатъчно височина и продължихме напред по добре познатото, най-красиво и опасно било на планините ни.
Три години по-рано на идване от Синаница по същите мраморни ръбове с Върбан ни беше хванала снежна буря. Видимостта беше станала нулева. Електичество жужеше от всички страни. Заровихме ските и щеките, за да се опазим от гръм, прегърнахме се и сгушени прекарахме ноща на триста метра от заслона. Помня как рецитирахме, пяхме, удряхме си шамари, за да не заспим в гърмящата нощ. Бялата смърт тогава само ни погали без да ни прибере.
Сега Върбан продължаваше да бъде тревожен, дали от либийските травми или от спомена за голямото мръзнене на същото място, не можех да предценя. Вярно, чертата на хоризонта надебеля, но все пак този път бяхме четирима!
Налагах си да мисля позитивно. В раницата ми кротуваше прясна пъстърва, при Върбан имаше бутилка с домашно вино, да не говорим какво носеха в раниците си франсетата. Такива бяхме с Върбето, той чуствителен, интуитивен рак, а аз огнен оптимист, стрелец. Тези класации винаги ме бяха дразнели. Намирах, че зодиите също, както много неща ни поставят в рамки. По-скоро търсех как да събера в себе си качествата на всички зодии, за да дишам свободно, без ограничения. Дали бях нахален и лаком за живот или с богато въображение, не знам.
Час по късно бяхме приближили заслона, но и чертата на хоризонта надебеля застрашително и много бързо се превърна в тъмно сива вълна с буреносен вятър. Заля ни снежна буря.
« Нещата се повтарят! » – промълви Върбан. Вързахме ските на раниците и бавно крачка в крачка, един след друг продължихме по ръба във възможно най-дясната част на козирката. Нямахме друга възможност, връщането назад беше по-опасно. Заслонът беше пред нас.
Жерар като най-здрав и с опит пое партината най-отпред. Следваше го Върбан, после аз и Ален отзад. Върбан необяснимо защо предпочиташе да се опира на ските си и да ги забожда на всяка крачка. Подхвърлих му да ги стегне отзад на раницата, ръцете да бъдат свободни. Чух последните му думи: « Чоче, само тези момчета…, ако те ни оправят, иначе…! » – « Пъстървата е вече в тигана! » – извиках с упрек в гласа.
Козирката под нас се отлепи. Намерих се вкопчен в скалата с крака в пропастта. Ален бавно протегна ръце, Жирар зад него. Двамата внимателно ме издърпаха. « А Върбан?? » Надвесен над пропаста закрещях заедно с виещия вятър: « Банчо! Банчо! » Далеч отдолу съвсе слабо дочух гласа на приятеля ми. Поисках да скоча – « Стой! Ти си луд! Ще паднеш върху него и двамата заминавате в пропастта…! » изкрещя Ален и ме улови за раменета.
Върбан беше жив. Да слезем беше невъзможно, той трябваше да издържи! Сутринта по здрач ще потърсим начин, ако е възможно да го приближим. – « Ще дойдем! » – изкрещях, за да кажа нещо. В заслона мълчанието беше зловещо.
На развиделяване бурята поотихна, но непроницаема мъгла беше похлупила планината. Имахме нужда от помощ. В главата си обяснявах трескаво на Върбан, че трябва да издържи. Помощ ще намерим, да изяде меда от буркана в раницата.
Спуснахме се откъм сигурната страна, инстинктивно и максимално бързо на широки диагонали. Подхванахме долината на Влахина река по пътя, който бяхме изминали с Йетте преди година. В Кресна трябваше да има телефон. Върбан беше жив! Директорът на Спасителна служба Пешо Москов от София ни познаваше с Върбан, щеше да изпрати спасителен екип.
В долината се прокрадваха слънчеви лъчи, водеха борба с чернилката високо горе, носеха надеждата фронта да отмине. Оставил багажа на франсетата, олекнал тичах с вътрешното на скиорските си обувки надолу по дефилето. С пресъхнало гърло, спрях да натопя устни, лице, глава в студения поток. Планината горе черна и запушена, тук глави на минзухари и птичи гласове смесени с шума на потока. Отърсвах глава, готов да полетя отново, когато усетих как за момент всичко замря. Бъдеще и минало се стопиха в кристална яснота. Някакъв пакет, спуснат от свише, убедителен, без емоция с ясно очертани думи: « всичко е наред ! ». Светът, Върбан, Животът, Смъртта в някакво безвремие недвусмислено изразяваха: « ВСИЧКО Е НАРЕД ! ». Стръкчетата трева, минзухарите, потока, птичките, Върбан, всички бяха съгласни, всичко беше наред !
Като излязал от далечен сън скочих и се затичвах към спасителния телефон. Животът и смъртта се превърнаха в едно и също нещо! Сърцето знаеше повече от обикновенната мисъл. Туптеше и повтаряше: « Банчо! Банчо! Всичко е наред! ». Не мислех за друго, освен да прегърна приятеля си.
Софийска спасителна служба реагира тревожно, но за съжаление това не бил техен район. « Каменица, Кончето и Баюви дупки се разделят между Банско и Разлог, те ще се оправят, не може да им се бъркаме! .» – беше отговора на дежурния спасител. Тряснах телефона. В обхваналата ме паника се обадих на Кузман, който тръгна веднага с негов приятел за Предела. Човекът бил от УБО, специалните служби с най-добра екипировка в страната. Щели да вземат екип и за мен. На това разчитах и продължих на стоп, за да стигна до срещата ни при колата на французите в гората.
С вида, който имах по пътя никой не отказа да ме вземе. Пристигнах преди Кузман. Местните служби бяха засекли кола с френски номер и побързаха да ме арестуват. Това, че човек умираше в планината бил проблем на спасителите, сподели местния полковник. Бях на път да колабирам, когато Кузман и приятеля му дойдоха, местните сополанковци козируваха на човека от спец службите и се упътихме към хижа Яворов. Спасителите от Разлог трябваше да са на път да извадят Върбан. Нощта падна, пристигнахме уморени, а отрядът от Разлог заварихме в общата спалня: « Ба, па той нема да е вече жив! Че тръгнем за тялото рано утре… »., беше извинението.
Кузман захвърли демонстративно значката си на спасител, хапнахме набързо и тримата продължихме нагоре да спасяваме приятеля ни. Върбан беше в снега вече двадесет и четири часа. Случилото се в хижата ми вдига адреналина достатъчно, за да продължа с Кузман и приятеля му. Фронтът беше отдавна отминал. Двамата силни мъже ми помагаха да ги следвам. Далеч отзад замигаха фенерите на стреснатите от заплахата на Кузман спасители. Откъм Банско не беше ясно дали е тръгнал друг отряд, защото имали проблем с батериите и връзка не можело да се осъществи.
В късна сутрин намерихме счупената козирка. Забравих слабост, главобол и световъртеж, закрещях името на приятеля си. Напразно. Да слезем се оказа невъзможно, въжето не беше достатъчно дълго да ни осигури. Подсичане отстрани без събаряне на снежните дъски и необходима осигуровка също се оказа невъзможно. Нуждаехме се от помощта на спасителния отряд, който не дойде поради нова аларма за приближаващ се фронт. Върбан остана в неясно състояние горе.
В София ме посрешнаха като убиец и мизерен, слабохарактерен тип. Родителите на Върбан, които ни имаха за братя, не пожелаха да ме видят. Последвалото лошо време не позволи на спасителите да търсят. Вдигна се голям шум. Изтече цяла седмица и мобилизираха военните.
Върбан беше издал дъх през същата нощ, със счупено плаващо ребро, замръзнал без възможност да диша нормално.
Военните свалиха тялото ниско в гората. Държах за последен път ръката на приятеля си. Ръка, която познавах като своя. Двамата имахме еднакво дълбоки, добре очертани линии на живота. Искахме да следваме заедно очертаните съдби в ръцете ни, уверявахме се един друг, че няма как да не успеем. Ръката му сега ледена, чуствах като жива. Усещане, което остана завинаги. Понесах Върбан със себе си. Щях ли да успея да живея за двама?! »
Казват, че малко преди зората нощта е най-тъмна. При мен мракът беше тотален. На погребението не ме допуснаха до гроба на приятеля ми. Стоях затворен в кола до гробищата с надежда да изчакам момента, за да се промъкна да запаля свещ. Близка на семейството дойде да ми каже, че скоро ще ме споходи същата участ.
В местен вестник написаха, че съм бутнал приятеля си в пропаст, защото отказал да става диверсант и да прави връзка с французите. Дали това беше подход на службите да ме държат в напрежение или плод на примитивната човешка лошотия, не беше ясно. Страхът и злото са плод на скрити минали страдания, които лесно причиняват нови. Човек трудно къса вековни вериги.
Кузман се върна обратно на Мусала. Ален, целият в херпеси, страдаше мълчаливо без да се обажда. Единствен татко ме прегърна, убеден че съм направил възможното за приятеля си. Не бях сам. С Ц. споделяхме болката, палехме свещи в ръзлични ъгли на стаята и безмълвно се любехме. Опитвах да надрасна дребнавостта на околните, болката затваря и озлобява хората. Куражът не е за всеки, който го има качва по-високо. Необходим е не само кураж, но и сърце! Малкото добрина в чист вид сякаш спасява цялото болно човечество и дава смисъл на живота.
После колелото на съдбата или по-скоро на живота, тогава се колебаех как да го назова, се завъртя отново. К. дойде и подадахме молба за брак. Разрешението от властите дойде изненадващо бързо. Подписахме в Районния съвет и във Френското посолство. Позволихме си дори лукса за църковен брак, екстравагантно желание на К., любопитна да открие източното православие. Катешизма при католиците я беше направил атеистка, докато нашите фрески, икони и песнопения изглежда я докосваха различно.
Явор от службите вероятно ни е наблюдавал зад кулисите или беше поел друга мисия. До последния подпис живеех с чуството, че ми се готви нещо ново зад гърба. Но както се казва: « всеки облак е облечен в сребърна лента », сякаш някакво благодетелско рамо продължаваше да ми помага. Семейство Ле Б., повече от доволни за успеха на приятеля на дъщеря им, присъстваха на всички церемонии. К., в елегантната си булченска рокля, по време на коктейла в посолството получи месечния си цикъл и без съжаление остави червен печат на едно канапе стил Людвиг XVI в приемната на посолството. В къщи се заливахме от смях за отмъщението й към френските буржоа, « дошли на ваканция в България ». Най-щастлив беше татко, доживял хепи енд за фамилията ни със син, настанен на всичкото отгоре в обществото на стара френска аристокрация. Тук за първи път бях наистина надминал баща си, който изглежда също за първи път беше истински доволен.
К. си замина, а новия задграничен паспорт получих директно от гишето на партера в паспортния отдел на милицията. Напуснах неприятната сграда с  гъделичкащо вътрешно желание да размахам новия паспорт пред човека зад тежката кожена врата. Вместо това натисках радостно педалите на велосипеда обратно към къщи с чуството, че света този път наистина беше мой.
Парите за влака към Париж дойдоха от Ж., който купи старата многотомна енциклопедия Ларус на дядо Иван. От Българската Народна Банка получих отново полагаемите се сто долара за извън граница.
Татко без да го покаже се готвеше да понесе тежестите на самотата. А. и Ж. деликатно се спотаиха без да афишират радостта си да помогнат на сродна душа да излезе от клетката.

Приготвях багажа си за заминаване, когато по радиото съобщиха, че е станал пожар на връх Мусала. Имало вятър, пожарът, предизвикан от искри във вътрешен кабел се развил твърде бързо. Космична станция изгоря без жертви.
С това се затвори една голяма глава от живота ми в България. Бях ли готов без програма да скоча в неизвестното? Нямаше как да го знам. Поех въздух и скочих.

( Този текст е извадка от книгата „Извън рамките“, която пиша в момента, причина да занемара блоговете напоследък.)