Месец юли е горещ и влажен в Куба. През този период на годината влагата прави страната задушно-гореща. Приемуществото е, че няма туристи. Настанявате се  в полупразен самолет на добро място и не усещате полета до Сантияго. Една скобка: без малкото листче с печат от Кубинското посолство не ви пускат в самолета. Бях го забравил в къщи. За късмет полетът има двучасово закъснение и с добър шофьор на такси операцията „листче“ завърши с успех.

Летището в Сантяго се оказва по-смачкано дори от Софийското  преди години, ако си спомняте физиономията му.

Предпочитам да спя в стари колониални къщи на местни жители. Хотелите са все още държавни, безбожно скъпи и макар някои от тях  доста екзотични, повечето са лошо поддържани. Попадам на хора, някои от които са били с възможности преди революцията и успяли да  скрият ценностите си в Маями сега, след смъртта на Фидел Кастро, заедно с разведряване на обстановката – а то е само разведряване, защото строежа на комунизма не е приключил, а корупцията от новите възможности едва сега е започнала –  са върнали запазеното от  имущество си обратно в страната. Така в Сантяго попаднах в богат, чудесно подреден колониален дом с обширни стаи, таван висок десетина метра, с вътрешен двор и вместо покрив разкошна озеленена тераса.

Старата част на града, с тесни улици и шарени, неподдържани, често полуразрушени къщи е пленителна, а жегата – отчайваща.

В Куба циркулират две разменни монети с разлика от двадесет и пет пъти. Това е разликата между платежността на туристите чужденци и местните жители със заплати на нивото на пенсионерите в България (150 евро).

В страната хората в общия случай са примитивни, бедни, с тъга изписана по лицата, което не им  пречи да бъдат гостоприемни и с широки сърца, както беше нашия народ преди години. Вярно е, че човек, когато няма какво да губи,  отваря сърцето си по-широко. С ром, пура, музика и малко (или повече) секс тъгата бързо се превръща в заразяваща весела  емоция.

В края на годината климатът е чудесен и красивата природа с хубави  плажове се добавя към очарованието на страната. Морето сега беше топло, малко мътно но по-забавни бяха забавно няколкото кадилака с климатик, служащи за  такси към близкия град.

Било от горещина  или поради бедност, вратите на домовете на повечето кубинци остават широко отворени. Контактът с улицата е директен. Връзката с чужденците е добре дошла. Като фотограф, избягал от студенината, бариерите и изкуствените отношения в Европа,  това отвори богати възможности. Показвах ясно, че съм българин и с ръждясалия си испански разправях как преди години бяха затворили цяла планина, за да може Фидел Кастро да си направи спокойно кроса. Тогава той беше стигнал от другата страна на Витоша до село Чуйпетлево и беше изгубил бодигардовете си  по пътеките. Тогава бяхме братя с кубинския народ. По възрастните кубинци помнеха това и ме канеха да споделим по чашка. С някои от тях я споделяхме братски, други искаха да им помогна с евро, доларът не е обичан. Жената, която виждате под фотографията си като млада ме спаси в дома си от пороен дъжд. Подарих  й мускалче с българска роза – а тя беше чувала за Розовата долина…

Имах желание да пресека Куба – 1500 километра – и да се прибера през Хавана петнадесет дни по-късно. Отделил бях по няколко дни за най-важните места с атмосферата на стара Куба. Системата на Кастро беше направила страната бедна, задушена и изостанала. Това не пречи на много кубинци и до днес да го тачат и обичат така, както руснаците обичат Ленин и Сталин, а сега и Путин. Слабите духом винаги са имали нужда от силен, за съжаление най-често патологично силен водач,  диктатор, който да ги обединенява, да ги води и мачка.

Хората са свикнали с нямането, хвалят се с прословута си сърдечностт, това, че са сплотени, винаги заедно, с безплатно образование и осигурени в здравеопазването. В последното не успяха да ме убедят, защото уморен след 6 часова езда във Виналес,  без да искам уцелих едно желязо на покрива на къщата, от където се качих да снимам. Местната аптеката не разполагаше с превръзки, а в болницата за чужди граждани ме мацнаха набързо с памук, напоен в йод, а „стерилната“ превръзка се оказа парче марля старателно увита във вестник. Продадаха ми я за пет евро.

Природата във Виналис е чудесна, човек не знае къде се намира. За съжаление спонтанността и гостоприемството на местните хора не беше същото, както в Сантяго и местата, където нямаше туристи. Бързото забогатяване  явно променя манталитета на хората.

Цветове, музика, танци, ром, пури и хубави кубинки – това радва очите, това прави настроението в Куба.

Земите в страна са изоставени поради липса на селскостопански машини. Волове теглят коли, коне, впрегнати в каруци и рикшо служат за таксита.

След Сантяго продължих през Камагуей към Тринидад – перлата на страната с калдъръмени улици и  многоцветни  красиви, стари скради – после през Сиенфуегос с лабиринта си от тесни улици, удобни да се загубите и накрая преди да отида в Хавана направих си удоволствието да поездя в красивия Виналес, за който споменах. Тук могат да се катерят интересни,  все по-известни за алпинистите  скали.

По рафтовете на магазините, всичките държавни, има наредени по няколко продукта – най-често ориз, олио, сол и захар. Сапунът липсва и може да бъде ценен подарък  – хората ще ви бъдат благодарни. Това не означава, че кубинците са мръсни. Да си призная през цялото време в обилното си потене не усетих миризма, нито в себе си, нито от околните. Това между другото.

Портретите на Ке Гевара и на Фидел не ви изпускат от очи, те са навсякъде.

Хората танцуват при всяка възможност и на всяка възраст.  Вероятно се любят по същия начин. Питието, което ви предлагат най-често е чаша на дъното с листа от мента и захар, добре разтрини  с малко ром и много лед – пие се често на малки глътки.

Сградата на операта в Хавана има забележителна архитектура стил необарок от 19-ти век и носи името на Алисия Алонсо. Помня как  преди  години  тя дойде да играе в Софийската опера. Заедно с Мая Плисецкая те бяха звезди над всичките тогавашни звезди в световния балет.

Хавана с централния си площад (площадът на революцията е пълна пародия) и стария град наоколо, сама по себе си заслужава едно отиване до Куба. Почти половината от фотографиите направих в Хавана.

И все пак в този сезон две седмици за  Куба са напълно достатъчни. Оставате с хубав спомен и болка за нищетата, в която тези хора живеят. Който  помни миналото ни в България  разбира за какво става дума. Не правя сравнения за пред комунистическите периоди в двете страни – испанците са оставили  завидно наследство, за съжаление лошо стопанисвано или по-скоро нестопанисвано. Но пък колко от старите ни съвсем европейски красиви стилови сгради, (въпреки подновения Софийски център) са запазени или добре реставрирани?!

За сметка на това многобройните американски коли навсякъде са изрядно поддържани. Моторите им са сменени с модерни дизелови на мерцедес и тойота, и колите са станали вечни, гордост на много кубинци.

Направих  близо 6000 фотографии и сега, когато  ги преглеждам неминуемо се събуждат мисли, свързани с миналото – в България обстановката не беше много по-различна.  Но, както  при всички останали пътувания,  мястото, хората, изобщо атмосферата в страната ме грабва без да мисля къде се намирам, без да меря и тегля какво и защо се случва, без метафизични въпроси и идеи. Снимам каквото ме привлича без да търся да доказвам каквото и да било или  да показвам нещо. А още по-малко да търся някаква обективност. Тя би била абсурдна. С фотографията пиша собствената си биография, усъвършенствам почерка си, както  прави писателя с думите или музиканта със звуците. Затова сега пред екрана на компютъра импресията от видяното бих синтезирал с няколко думи: „Боже, колко жива и весела, но и каква голяма тъга и болка се чуства в тази страна!“.

На фотографията  виждате стопанката ми в Хавана, която сутрин старателно  приготвяше чудесна закуска, а после  прекарваше дена на голям дървен люлеещ се стол с  вентилатори от двете си страни. Столовете и в най-бедните домове  са люлеещи, а вентилаторите евтини и работят в пълен оборот.