Леон Левинщнайн

май 27
2017

Големите фотографи, издигнали фотографията до нивото на Изкуство, не са много. Броят се на пръсти, но възторгът е още по-голям, когато откриете още някой, останал в ъгъла на някоя библиотека или книжарница. Това ми се случи вчера, когато попаднах на последния брой на „Леон Левинщайн“, издание поделено между Щтейдъл ( немски издател, от най-добрите в Европа)  и галерията Хауърд Грийнберг (от най-добрите в Ню Йорк).

                                                                     / ул. д-р Бланш, Париж 75016 /

Леон Левинщайн казва: Ходя, гледам, спирам се, снимам . Съвсем просто и ясно, нещо което ми отговаря, правя го, както дишам , „без фасон“, както казват франсетата.

                                            / По кейовете на Сена/

И отново виждам себе си в този човек, който е бил маргинален :

„Чуствам се стар и млад, еднакво луд, както и мъдър,

околния свят не ме занимава, но се вглеждам във всички хора (regardless and disregardful to the others),

приличам на дете и на възрастен,

в себе си нося груба твърдост и много нежност.

                                     /Канал сен Мартен, Париж/

С фотоапаратът изписваме живота, искаме да извадим квинтесенцияна на нещото пред погледа ни. За да стане това възможно трябва да се забравим, да изтрием себе си и да оставим нещото да се изрисува на бъдещата плоска повърхност, фотографията. После оставяме това да говори на всеки, според това което му отговаря. Трудно бих нарекал подобно действие професия, а по-скоро състояние, в което сме щастливи да се докоснем по своеобразен начин до околния свят. Успешните моменти за частта от секундата на самото щракване остават винаги незабравими.

                            /Стълби в Триумфалната арка, Париж/

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Фотография

май 12
2017

 

                                                                / Париж /

Ние сме това, което виждаме.

                                                 / Гран Пале, Париж /

Друг ще каже ние сме това, което се храним. Но добрата храна също помага да виждаме по-чисто, ясно и проникващо. Музикантът би добавил звука. Когато слушаме музика, за който умее, звуците дават образи, подобно на четивото и най-вече на поезията.

                                               / Кунминг, Китай /

Фотографията се превръща в изкуство, когато съчетава всичко това.

                                                                     / София /

Произведенията на фотогографа са частични признания на това, което носи в себе си.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Бала Монголия

мар. 25
2017

БЯЛА МОНГОЛИЯ

Дойде ред за Монголия, огромна, бяла и студена, с безбрежни широти и планински върхове в безоблачното небе. В зимната си премяна страната се оказа величествено красива, жива и най-вече с редки туристи през зимата.

Монголците в страната се движат на коне, камили, елени, а най-често на мотори, руски или китайски и вместо с каски, с красиви топли шапки.  Тези двама приятели на фотографията си поделиха по бутилка водка, махнаха с ръка за сбогом,  подхлъзнаха се на леда и съвсем естествено полегнаха да поспят на -20° С до мотопеда. Когато след три часа се върнах да се уверя дали спирта ги задържа живи, вече бяха отпътували.

С площ три пъти колкото Франция и с 3 милиона жители монголците си поделят страна, трудно овладяема дори от братята руснаци, които се опитали да хванат бика за рогата, но тялото не успяли. Монголците са успяли да запазят духа и автентичността си. Както във всяко от пътуванията, именно тази автентичност тръгнах да потърся .

След съответния поздрав с две ръце, в който тези на по-възрастния са отгоре, 

монголците си  заменят красиви табатиери с пърфумиран тютюн. От уважение всеки смърка от табатиерата на  другия.

 

Монголците са приели кирилицата да изразява езика им, но са забравили говоримия руски и без преводач се отзовавате, както в Китайски, Индийски, Японски и други провинции в разговор с очи и знаци. Тази комуникация в по-примитивния свят, където истините нямат необходимост да се доказват е безпроблемна.

Шаманите  разбира се правят бизнес с многобройните туристи, дошли за шоу и готови да платят. Истинските не са за показ и слава Богу, защото кой би оправил проблемите в останалите далеч от градовете племена. В сферата на духовете всяко шоу се наказва и лишава шамана от силата му.

 

Огромната, фантастична природа, въпреки перипетиите от миналия век, е опазила страната. Тибетската форма на будизъм и усещането  за отвъдния свят са се върнали във всекидневието, както преди инвазията от руснаците.

 

Въпреки царящата корупция в няколко големи градове, отровите от навлязлите моди и растящия туризъм, монголците са опазили вековните си традиции.

Айрян от мляко на кобила в стара семейна купичката, облечена със сребро отвътре преминава от ръка на ръка. Всеки казва или изпява нещо. Пия водка, каквато нормално не понасям, идват ми спонтанно думите на „Сладуно моме“, след това „Кавал свири на поляна“…, без да мога да преведа съдържанието, ритъма и мелодиите повдигат още повече температурата на всеобщото настроение.

Монголската Нова Година в две-три семейства даде възможност да се докосна до местните традиции. Преживяванията са физически, свързани са с корените на обществото.

Обикновенната вяра е най-често емоционална или интелектуална,  докато традициите правят да бъдем истински заедно. Народ без традиции пресъхва и се намразва. Тук в монголската степ всяко нещо тежи, носи значение на мястото си. Сравним с изтощените от комформизъм европейски общества тук респектът между хората и отношението към животните е за завиждане. Забравям бързо историите с Трамп, Дуган, Путин и останалите герои, с които ни пълнят телевизиите…

Фотографите казваме, че снимаме, за да не говорим, особено в естествен свят, където жестът и излъчването замества думите.

През изминалите няколко хиляди километра не видях място, дори на подобни отрицателни температури, където да няма живот.

По замръзналите реки, както и по езерото Кофсгол, най-голямо след Байкал  в недалечния Сибир, по леда се движат коли и мотористи. По тези ледове и снегове не срещнах кола с вериги или моторист с каска…

Бих ли се върнал през лятото в Монголия? Добър въпрос, по-скоро не. Вероятно и най-вече, за да не изцапам неопетненото преживяно бяло. Или можеби да, ако това става при приятели монголци, далеч от агенции и туристически бизнес. Срещите с тези номади трябва да става по номадски с душевен обмен, а не както в изложбена зала. (напоследък феномена в Париж е как въпреки прекрасните каталози, все повече хора снимат картини в изложбите с телефони…, да не говорим, когато пътуват по-далеч…, някаква мания за регистриране или пък технически оргазъм, вложен в успяващите да завъртят главите нови технологии…)

Улан Батор, известен със замърсения от дървени въглища въздух, е огромен, модерен, грозен и интересен с противоречивия си модерно-архаичен градски вид. Дали от въздуха или заледените пътища, има огромни задръствания и както в България, хората държат да имат скъпи коли.

В базара, от най-грозните, които познавам, не се въздаржах да  купя шапка от лисица, друга от вълк и дори трета от заяк – спомен от сухия студ, в който ставните болки изчезват.

От няколко хиляди фотографии опитвам да избера някои подходящи за блога. Да преобладават  по-взискателните черно-бели или тези, флиртуващи с цветове. Зелената Монголия през лятото дали е по-грабваща? Монголците ще останат ли така сърдечно отворени, когато в хубавото време ги нападнат туристи или светът, обсебен от сметки и бизнес се деформира, както навсякъде? Страхувам се, че да, но това не пречи да се опитва.

 

Приятелите на небесните тела имат за какво да посетят Монголия. Тази луна от последната ми вечер беше градска, при това в най-замърсения казват град в света…

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Времето

ян. 08
2017

Времето няма друга работа, освен да лети и да ни притеснява, освен ако човек не е ангажиран с неща, които обича.

bois-de-boulogne-copie-3                                                     /В Булонския Лес, Париж /

Когато снимам понякога си задавам въпроса дали съзнателно за момент бягам от времето, за да фиксирам нещо, отговарящо на вътрешното ми усещане за хармония, красота и истина или по-скоро увлечен в търсене на привилигерован момент, грабнат от енергийния поток на живота, просто го забравям (пустото му време) и чудото се получава именно поради това.

bois-de-boulogne-3-copie

„Добрата фотография се ражда в привилегировано състояние, освободени от условности в състоянието на свободното дете, което откива реалността.“ – казва Серджо Ларен, с когото до голяма степен споделям  визията за света.

bois-de-boulogne-4

Когато учим фотография, говорим за време, за геометрия, за светлина, за техника…, всичко това има значение и после го забравяме, както добрата балерина забравя, че играе, добрият музикант, че свири или художника, че рисува.

bois-de-boulogne-copie-2

bois-de-boulogne-5

Цветно или черно-бяло – остава дилема – понякога и двете, но само понякога. Черно-бели, същите фотографии са по-силни, поне за мен и ако трябва да ги принтирам, без колебание – черно-бели.

bois-de-boulogne-copie-4

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Тежестта на залязващото Слънце

Ное. 21
2016

le-poids-de-soleil                                                                                    / Поморие /

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: