Добавям няколко думи из преживяното на рода ни по повод книгата „Из преживяното“, записки от живота на дядо ми, историка Иван Пастухов, издадена от Факел експрес, 2008 година.

В последните двайсет години от фактите и скандалните истории, на които сме свидетели, не без задововолство си давам сметка, че родът Пастухов е от малкото стари български родове без петно. Никой от нас никога не е правил компромис със себе си, не се е продал по никакъв начин на какъвто и да било политически режим.

Спомням си за годините, когато Солженицин пише „Един ден на Иван Денисович“, как баща ми с особен блясък в очите ме хваща за раменете и развълнувано цитира : „Тялото му беше обезобразено, смазано от болки и страдание, но гръбнакът, гръбнакът му беше останал изправен.“. След това добавя: нашите гръбнаци също са прави, моето момче! Тогава не виждах как е възможно да бъде друго яче и защо е необходимо такова вълнение. Родителите ни тактически отбягваха темата за лагерите в страната. Пазеха ни да не загазим и ние.

Идва ми на ум още един пример за силен гръбнак. Става дума за прочутата статия на Кръстьо Пастухов „Не ме изкушавайте лицемери“ във вестник „Свободен народ“. През 1947-48 година да напишеш, че войската принадлежи на народа, а не на управляващото малцинство, е означавало да си сложиш главата в торбата. Баща ми среща Кръстьо Пастухов на улицата и уплашено го пита: „чичо Кръстьо, защо е необходимо да пишеш това точно сега…, с тази статия се погубваш ?!“. На което Кръстьо Пастухов отговаря: „вестникът така или инък ще бъде спрян, мен ще ме ликвидират при всички случаи. Сега е последният момент, когато мога да кажа каквото мисля.“. Моментът наистина е бил последен. По-късно в затвора, малко преди да го убият, под външен натиск дават амнистия за тези, които оттеглят възгледите си. Кръстьо Пастухов предпочита да си отиде с изправен гръбнак. Това става във времена, когато статистически всеки трети българин по един или друг начин прегъва прешлени.

Досиетата, които неотдавна получих за семейството ни, се оказаха окастрени. За четене ми предоставиха няколко неграмотно написани криминални романи, пълни с трагикомични картини, с доноси, следене, „строго секретни“ доклади на агенти със загадъчни псевдоними. Досието ми само от две страници беше подновено, неотдавна написано с невероятни суперлативи – представен съм като добър комсомолец, студент, съсед, колега и съгражданин. Всичко добро !? Ходил съм на екскурзия във Франция, където може да си представите вече живия от 25 години, без да смятаме произшествията през осемдесетте години с кадесари по следите ми. Имах късмет, че режимът по това време вече беше с по-важни проблеми за разрешаване.

Толкова за гръбнаците. Освен, че миналата година през месец август на погребението на Солженицин в Русия е имало само осемдесет човека. Още от Сократово време хората с изправени гръбнацине не са на мода. „Големият писател никога не е обичан от правителствата, той е повече от правителство.“, казва Солженицин. Знаем за страховете на Сталин, историите с Манделщам…

Но да се върна на дядо Иван. „Из преживяното“ Иван Пастухов пише към края на живота си и за съжаление ни напуска без да го завърши. Спомням си нощната лампа върху стара, тъмнозелена, кадифяна покривка с натрупани книги и многобройно разхвърляни, ситно изписани листове. Дядо Иван топи дървена перодръжка с дълго перо в стара стъклена мастилница, пише История на България. Вечер присядам до старото нощно шкафче. Дядо пие липов чай и с мек глас ме отвежда в царства незнайни. От библиотеката на стената ни съпровожда миризмата на стари книги. В стята цари уют и особена сигурност, чувство, че светът е безкраен. Детското ми въображение лети в далечни светове и епохи. До последните си минути дядо Иван беше изпълнени с плам и патриотизъм. След освобождението от турците той е част от тези българи-патриоти, които се хвърлят безкористно да строят Нова България. Завършил гимназия преди да следва, в колебание за няколко представени възможности, той си задал въпроса: „С каква професия бих могъл да бъда най-полезен на отечеството си?“.

Кръстю Пастухов заплаща със златните си зъби, награда, обещана на попът, който го удушва в Търновския затвор. Иван Пастухов в 50-те години заплаща с невъзможността да бъде в услуга на родината си, нещо, което е осмисляло винаги живота му. Историята не може да бъде преиначавана, руско-турската война, за която той пише в третия том на История на България все още в ръкопис, не може да се нагажда към новия режим. Вълко Червенков спира историята, но не изпраща дядо Иван на лагер. Дали от симпатия, дали от респект или просто е било отлагано, не е ясно. Досието липсва.

Баща ми с името Пастухов прекарва няколко месеца в лагера на село Ножарево, а след това в Белене. И отново щастлива звезда : „…къде е доктора, имам нужда за консултация?!“, пита руски генерал, случайно срещнали се с дядо Иван. За двадесет и четири часа намират д-р Пастухов, който се прибира с извинително писмо за станалата „грешка“. Полковникът от държавна сигурност, настанен със семейството си в дома ни, заедно с чували с картофи, кокошки и др., се налага да се премести в друга удобна квартира. Писмото спасява рода ни, роден съм донякъде на сигурно място. Такъв е бил късмета на баща ми, който от водещ кардиолог в страната, става обикновен лекар, дядо ми – обикновен историк и двамата оживели.

Няколко години по-късно, през 1958-59 година, електрокардиографът на баща ми от 1930 година, първият в страната, ни дава право на стая.  Частните кабинети са отварят за болни – някои „другари“ имат нужда от компетентни лекари. На дядо Иван му разрешават стая в собствения му апартамент, за да продължи да пише история. Тесен социалист, публицист, силно изявен общественик и политическа личност, написал първите гимназиални учебници в началото на века – оставят го да диша. По този начин третият том на История на България (все още в ръкописи) е завършена. Спомням си последните му години. В стаята с библиотеката бавно се промъкват прегърбени бели глави. Сгушени, както в таинство до големия Филипс, ровят в станции на къси вълни, бъркат зад желязната завеса. Преплитат се езици, бръмчат заглушителни станции, само липсват изпаренията от вещиците на Макбет. Тайно се промъквам, любопитно надничам, вдишвам от особената атмосфера.  Няколко години по-късно се катеря по покрива да слагам антени, искам да направя радиото да не бръмчи, когато се чуват тайните неща. Баща ми възторжено решава, че мога да стана инженер, нещо полезно и аполитично…

Дядо Иван ме захласваше във фантастични истории за Вавилон, Египед, за гърци, траки, евреи, финикийци… Подвизи на големи българи се лееха като мед от устата му. Той се възраждаше в разказите си, а в мен се изостряше жаждата да откривам, да търся все по далеч… Вероятно това е най-ценното, което с благодарност нося в себе си… Превърна се в съдба.

В „Из преживяното“ ще откриете епохата след Освобождението, когато хора с много идеализъм, искреност и безмерна всеотдайност са приближили България до Европа.