/Милчо Левивев /

Във всеки момент светът се променя и изгражда, подобно на тоновете в музикално произведение.

                                                                                           /Кунминг, Юнан/

В музиката звукът свързва бягащите моменти, задължава ни да живеем тук и сега. Когато снимаме, спираме момента в геометрична статичност, която според избора на фотографа, създава история. Музиката, според величината на автора и чувствителността на музиканта, създава усещане, превръща звуците в картини, разправя също история. Добрата фотография е ненагледна за любителя, както музиката за ухото на меломана.

В книгата на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на вече преведената “Кратка история на бъдещето”)  има глава за музиката като изкуство за предсказване на бъдещето. Според Атали музиката на всеки народ помага да разберем погледа на хората към бъдещето. В музикалните  произведения на народа, твърди авторът, колкото повече музикални елементи се повтарят непрекъснато,  по-малка част от населението е готова да приеме бъдещето позитивно, с отворени очи към новостите. С други думи, “да слушаме музикално произведение, означава да се движим във виртуално бъдеще.” Това беше повод да се замисля за преживяванията си в Китай, описвани в предишни блогове.

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Милиард и половината китайци, обзети да преустрояват „центъра на света“ или “Империята в Центъра”, както винаги са наричали Китай, живеят с монотонни музикални произведения, повтарящи един безконечен, сладникав за нас ритъм. Китаецът по същия начин работи земята, с която е вековно свързан, така продава зеленчука, който е отгледал, упорито и прагматично строи пътища и градове. Във страната чужденецът не съществува, ако ви обърнат внимание, то е за да подчертаят успеха в начинанията си.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Въпреки експанзията на Китай в света, китайското общество е затворено, задушено в себе си, подобно на музиката,  в която западното ухо усеща болка и монотонност от преживяното в едно повтарящо се минало.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /

Най-хубавите срещи са случайни.

С приятеля ми и водач Кунчок пътуваме в бившата Тибетска провинция Кам. Имаме желание да срещнем номади кам-па, каквито се срещат все по-рядко. Търсим да попаднем също в някой забравен от китайците кът, където все още има местни с автентична тибетска култура.

От няколко юрти близо до пътя в долината ни насочват към голям будистки манастир високо в планината. Поемаме по сучещия прашен път нагоре. Около манастира са струпани къщите на едно забележително чисто и за очудване сравнително по-слабо покитайчено село.

Местни Кам-па си хортуват, приседнали до гомпата (манастира).

С Кунчок, по кръв Кам-па (вижте блога Разбойниците-Благородници) сме в единомислие, той от преживяванията си с китайците, а аз по убеждение. Отпускаме си душите в тази все по-рядко срещаната, избягала от времето Тибетска атмосфера.

Два дни преди това бяхме в Серда Гар, най-голямия будистки център в провинцията Кам. Тук преобладават монаси китайци, повечето млади, в един невъзвратимо унищожен тибетски манастирски свят. Модерно облечени китайки слезли от скъпи коли, дишат чист въздух, далеч от замърсените метрополии в страната и си правят селфита,  без да имат представа и още по-малко грижа за губещия се дух на това свето място. До тях няколко местни будисти се молят простряни на земята, което за китайците изглежда екзотично и достойно за снимка.

Връщам разказа си на манастира Гаргу, пълен от местни кам-па, където се промъкваме с Кунчок без да се чувстваме чужди.

В този хармоничен свят, монасите и местните са отдадени на вяра и прочистване от тежестите на битието. Звуците и жестовете в манастира ви водят в други светове.

В този момент светлината на деня е най-добра за снимане и това ме тегли да изляза навън. На прага срещам чистия, топъл поглед на девойка, в който липсва страха на повечето местни жители, наплашени от китайците.

Тя ме поглежда в очите и отчетливо разчленява думите: « What you do here?. » Да срещнете в Китай местен да говори английски е повече от чудо! Девойката държи в ръцете си тетрадка, вид дневник или речник, прелиства я трескаво с желанието да ми каже още нещо. Има леко гърлен, чуствен глас и невероятно очарование в желанието си да направи контакт и да се въздържи едновременно. “I learn english very little » -добавя. Смутен и аз, запитвам, къде мога да изпия чаша чай.  Тя заприлиства тетрадката и след кратко мълчание ми казва: “At home “. Девойката се казва Кунчоундза и аз я следвам с разтупкано сърце към дома й.

По пътя ни задминава група забързани монахини. След малко става ясно, че отиват към своеобразно сковани дъски със забележително красива гледка отзад.

“ Toilet ! “ ми обяснява с равен глас Кунчоундза, а монахините една след друга грациозно приклякват. Снимам бързо, притеснен от дружелюбния поглед на новата си приятелка.

На входа на дома им, майката на Кунчоундза ни посреща със същата топла усмивка.

Представамя си хората в Тибет от времето на Александра Дейвид Нийл,преди инвазията на Китайците.

Малко след това в къщата се прибират брата и сестрата на Кунчоундза. Пием заедно чай, посолен с бучка вкусно масло от як. Общият език са очите. Излъчването и усмивките, по-съдържателни от думите, изпълват стаята.

Изминава повече от час. Кунчок ме очаква и вероятно се притеснява! Канят ме да остана да им гостувам. С приятел съм, не решавам сам. Нищо, място има за двама, отговаря с тетрадката в ръцете новата ми приятелка и тръгваме да търсим Кунчок.

На вратата ме изпращат с топли жестове, усмивките излъчват, усещането е силно. Знам, че вече няма да ги видя. Те също. Радост, тъга и благодарност се четатат в очите на всички.

Кунчок  ни се зарадва. Смеем се и тримата. Той благодари за гостоприемството, но ни очаква дълъг път. С Кунчоундза присядаме за момент в тревата близко до колата. С разтуптяно сърце и бавни измерени думи казвам на девойката, че двамата се познаваме от вечни времена, хората се движим на пакети от епоха на епоха и при всякао раждане се срещаме и познаваме отново. Тя ме слуша внимателно, разбира само някои думи, но лови смисъла на всичко. Енергията, която ни свързва е силна, движена от всемирни закони. Минават няколко минути, в които двамата стоим  безмълвни. Излъчването ни е по-значимо от думите.

Записвам жсм-а на Кунчоундза (в Китай няма живо същество без телефон) и обещававам да й се обадя. От багажа си измъквам мускалче от Розовата долина – “това са рози от България” – “Bulgariiiaа“, повтаря Кунчоундза с усмивка и поглед,  които съм познавал винаги и сега отново ще отнаса със себе си.

По време на пътуването с Кунчоундза се чухме няколко пъти, а в Париж сънувах майка й такава, каквато я виждате на фотографията.

В сайта www.ivan.pastoukhov.com в галерии 12 и 13 ще намерите цветни и черно-бели фотографии от Кам. Сайтът е на флаш.