/Милчо Левивев /

Винаги ме е вълнувала връзката музика-фотография. Едно, защото съвсем различно е музиката да премине осезаемо през тялото и второ, защото с обектива търся хармонията в околния свят, а тя се руши и изгражда, подобно на музикално произведение.

                                                                                                       /Кунминг, Юнан/

По величина двете изкуства са трудно сравними. Музиката е откъм върха на пирамидата, а фотографията е едва приета като последно от изкуствата. Общия терен е мига и въображението. В музиката изплъзващия се миг посредством звука се свързва с идващия следващ момент. В това движение във времето бъдеще и настояще се сливат в хармонична динамика, която за момент задържаме в усещането си. Музиката, когато я чуваме, ни задължава да живеем със звука тук и сега. Във Фотографията закования момент е геометрична статичност, която в избрания случай развинтва въображението и създава история. Музиката според големината на автора и чувствителността на слуштеля отваря неизброими хоризонти. Добрата фотография е ненагледна.

Но етона какво ме навя последната книга на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на излязлата преди десетина години и преведена на български “Кратка история на бъдещето”). Авторът дава цяла глава на музиката като изкуство за предсказване на бъдещето. Идеята е, че музиката на всеки народ дава възможност да разберем какъв поглед имат тези хора спрямо бъдещето. В едно местно произведение колкото повече музикални елементи се повтарят, толкова по-малко хората са готови да приемат бъдещето позитивно, с отворен боглед и смело да погледнат заливащите ги новости. “Да слушаме музикално произведение означава да се движим в виртуално бъдеще.”, твърди Жак Атали. Тази идея се връзва с преживяванията ми в Китай, част от които описвам в предишните блогове.

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Идеята на Жак Атали потвърждава усещането ми за този милиард и половина китайци, обзети да строят отново „центъра на света“ около себе си, както са наричали винаги Китай: “Империята в Центъра”. Но ето, че музикалните им произведения за нас са по-скоро монотонни елементи, повтаряща се в безконечен ритъм. По същия начин китаецът работи и земята, с която е вековно свързан, така продава зеленчука, който е отгледал или най-прагматично упорито строи пътища и градове. Във всичкото това външния човек не съществува и ако ви забележат, то е за да ви покажат успеха в начинанията си.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Има ли бъдеще тази страна? Вероятно да, но въпреки експанзията, затворено в себе си. Тоест изпълнено с болка и катаклизми, подобни на тези от преживяното и повтарящо се минало. Това усетих в пътуването си, пък дано да бъркаме с Господин Атали. Все пак, въпреки студените душове, тази страна ви грабва, нещо силно, ви кара да се върнете. Нещата в страната са толкова противоречиви (за нас), че ви се иска да се уверите, че не бъркате.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /

Тук давам няколко фотографски идеи за музикални сцени сред народа в Китай без претенции за художествена стойност.

Най-хубавите срещи са случайни без задължителна причина. Заслугата ви е в будния поглед, правилната оценка на момента и благодарността за случилото се.

Така става и  с приятеля ми и водач Кунчок, ето, завиваме наляво вместо надясно и нещо се случва. Разбира се в тази импровизация имаме надежда за ненадейна номадска среща, за хубава гледка или в най-добрия случай с идеалистична мисъл за някое забравено от китайците селце с автентични кам-па, жителите на бившата Тибетска провинция Кам.

Прашният път суче към зъбчати върхове на четири-пет хиляди метра. От юртите до пътя ни казват, че високо в долината има манастир. Не само това, ами до манастира е сгушено китно, забележително чисто и не съвсем китайско селце.

На пейка до гомпата са приседнали местните Кам-па.

С Кунчок, по кръв Кам-па (описан в блога Разбойниците-Благородници) имаме еднакви визии, той от преживявания, а аз по убеждение. Отпускаме души в автентична, все по-рядко срещана, проплъзнала се някак във времето Тибетска атмосфера.

Спомням си преди два дни в Серда Гар, най-голямия будистки център в провинцията Кам, котраста между новия и стария свят. Бих казал дори края на вече задушения, убит и невъзвратим стар свят. Модерни китайки със скъпи коли, дошли високо на чист въздух обхванати от себе си да си правят селфита,  нямаха представа, а още по-малко грижа за обкръжаващия свят.

Входът на манастира Гаргу е задръстен от местни кам-па, което не  пречи с Кунчок да се промъкнем без усещане да сме чужди.

Ненаситно снимам естествената, хармонична атмосфера, в която звуците правят магии. Навън светлината е най-добрата за деня и разкъсан между  световете отвътре и отвън, хвърлям око на ситуацията пред манастира. Срещам топъл, чист, искрен поглед, без страх, както повечето други, наплашени от китайците. Девойката от селото застанала в някакво безвремие. Снимам  без реакция от нейна страна. Тя няма общо с мадамите със селфитата (жалко за някои красиви китайки, а когато са красиви, те са много красиви!).

Чувам думи на английски: « What you do here?. » Та кой говори английски по тези места ! В ръцете си девойката държи тетрадка, нещо като личен речник, който трескаво прелиства. С  леко гърлен чувствен глас тя добавя “I learn english very little ». Смутено запитвам къде мога да изпия чаша чай, сякаш наоколо има избор за чайна.  Тя заприлиства отново тетрадката и отговаря просто: “At home “ . Запознаваме се: девойката се казва Кунчоундза.

По пътя настигаме група монахини забързани неясно къде.

“ Toilet ! “ ми казва спокойно Кунчоундза. Да, те грациозно приклякват, за да се изпишкат на красивото място зад нас. Снимам бързо, притеснен от погледа на новата си приятелка.

Майката на Кунчоундза със същата топла усмивка ни пресреща точно пред входа на дома им.

Ако сте прочели написаното в предишните блогове за Китай, сега разбирате света, към който се бях опътил.  Виждате какви хора е срещала в Тибет Александра Дейвид Нийл.

Малко след това в къщата се прибират брата и сестрата на Кунчоундза. Пием чай, леко посолен с бучка вкусно масло от як. Общият ни език е в очите, в излъчването и усмивките по-богати от думи.

Изминава час, Кунчок сигурно се притеснява! Път ни чака. Канят ме да остана, да гостувам в дома им. С приятел съм, не решавам сам. Нищо, ще има място и за двама! Тръгваме да търсим Кунчок.

На врата отново няма думи, изпращат ме усмихнати. дали ще се видим отново? Усещането е  в момента.

Кунчок ни се радва, но имаме да гоним път. Присядаме с Кунчоундза в тревата наблизо до колата. От сърцето ми с прости думи изливам как с  се знаем от вечни времена. Хората се движат на пакети от епоха на епоха и се срещат едни и същи всеки път отново. Истинските връзки вероятно не се губят, това са енергии, свързани помежду си извън пространство и време. Девойката не помръдва. Улавя от  излъченото ми, не от думите. Жените знаят, не е необходимо да им се обяснява. Записвам внимателно нейния телефон – в Китай няма живо същество без телефон – ще я потърся. От багажа си измъквам мускалче от Розовата долина. “Това са рози от България”. “Bulgariiia“, повтаря тя усмихната с погледа,  които е имала и ще има във всички времена.

Съвсем скоро в Париж сънувах майката на Кунчоундза. Сънувах я в черно-бяло.

За любителите на фотография в сайта www.pastoukhov.com галерии 12 и 13 има цветни и черно-бели фотографии от Кам.