/Милчо Левивев /

Връзката музика-фотография ме е вълнувала винаги. Една от причините е защото с обектива търсим хармонията в околния свят, а тя се руши и изгражда, подобно на музикално произведение.

                                                                                                       /Кунминг, Юнан/

По величина двете изкуства са трудно сравними. Музиката е откъм върха на пирамидата, а фотографията е едва приета като последно от изкуствата. Общия терен е мига и въображението. В музиката изплъзващия се миг посредством звука се свързва с идващия следващ момент. В това движение във времето бъдеще и настояще се сливат в хармонична динамика, която за момент задържаме в усещането си. Музиката, когато я чуваме, ни задължава да живеем със звука тук и сега. Във Фотографията закования момент е геометрична статичност, която в избрания случай развинтва въображението и създава история. Музиката според величината на автора и чувствителността на интерпрета отваря хоризонти. Добрата фотография е ненагледна.

И ето на какво ме навя последната книга на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на излязлата преди десетина години и преведена на български “Кратка история на бъдещето”). Авторът дава цяла глава на музиката като изкуство за предсказване на бъдещето. Идеята е, че музиката на всеки народ дава възможност да разберем какъв поглед имат съответните хора спрямо бъдещето. В едно  произведение колкото повече музикални елементи се повтарят, толкова по-малко хората са готови да приемат бъдещето позитивно, с отворен боглед и смело да погледнат заливащите ги новости. “Да слушаме музикално произведение означава да се движим в виртуално бъдеще.”, твърди Жак Атали. Тази идея се връзва с преживяванията ми в Китай, част от които описвам в предишните блогове.

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Идеята на  Атали потвърждава усещането ми за този милиард и половина китайци, обзети да строят отново „центъра на света“ около себе си, както са наричали винаги Китай: “Империята в Центъра”. Но ето, както музикалните им произведения за нас са по-скоро монотонни елементи, повтаряща се в безконечен ритъм. По същия начин китаецът работи и земята, с която е вековно свързан, така продава и зеленчука, който е отгледал или най-прагматично упорито строи пътища и градове. Във всичкото това външния човек не съществува и ако ви забележат, то е за да ви покажат успеха в начинанията си.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Има ли бъдеще тази страна? Вероятно да, но въпреки експанзията, затворено в себе си, подобно на музиката,  която западното ухо трудно издържа. Тоест изпълнено с болка и катаклизми, подобни на тези от преживяното и непрекъснато повтарящо се минало. Това усетих в пътуването си, пък може да бъркаме с Господин Атали. Все пак, въпреки студените душове, в тази страна ви грабва, нещо силно, което ви кара да се върнете. Нещата в страната са толкова противоречиви (за нас), че ви се иска да се уверите, че не бъркате.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /

Фотографията ми тук е илюстративна без претенция за  художествена стойност.

Най-хубавите срещи са случайни, без задължителна причина. Заслуга, ако има такава е в будния ви поглед, в правилната оценка на момента и в благодарността, която изпитвате за случилото се.

Така започна да става с приятеля ми и водач Кунчок. Ето, завиваме наляво вместо надясно и нещо се случва. В тези импровизации сме водени от надеждата за ненадейна номадска среща, за хубава гледка или в най-добрия случай с идеалистична мисъл за някое забравено от китайците селце с автентични кам-па, жителите на бившата Тибетска провинция Кам.

Прашният път суче към зъбчати върхове на четири-пет хиляди метра. От юртите до пътя ни казват, че високо в долината има манастир. Не само това, ами до манастира е сгушено китно, забележително чисто и не съвсем китайско селце.

На пейка до гомпата са приседнали местните Кам-па.

С Кунчок, по кръв Кам-па (описан в блога Разбойниците-Благородници) имаме еднакви визии, той от преживявания, а аз по убеждение. Отпускаме души в автентична, все по-рядко срещана, проплъзнала се някак във времето Тибетска атмосфера.

Спомням си преди два дни в Серда Гар, най-голямия будистки център в провинцията Кам, големия видим котраст между новия и стария свят. Бих казал дори, че видяхме краят на задушения, убит и вече невъзвратим стар манастирски свят. Модерни китайки, слезли от скъпи коли, дошли високо на чист въздух далеч от задуха на замърсените метрополии бяха обхванати от себе си да си правят селфита,  без представа, а още по-малко грижа за обкръжаващия ги свят.

Входът на манастира Гаргу е задръстен от местни кам-па, което не ни попречи с Кунчок да се промъкнем без усещането да сме чужди.

Не спирам да снимам естествената, хармонична атмосфера, в която звука прави магии. Навън светлината е най-добрата за деня и разкъсан между  света отвътре и отвън срещам топъл, чист, искрен поглед, без страх, както повечето други на монаси, наплашени от китайците. Девойката от селото е застанала в някакво безвремие. Тя няма общо с мадамите със селфитата (жалко за красивите китайки, а когато са красиви, те са много красиви! Обратното също е вярно…).

Чувам думи на английски: « What you do here?. » Та кой говори английски по тези места ! В ръцете си девойката държи тетрадка, нещо като личен речник, който тя трескаво прелиства. С  малко гърлен чувствен глас тя добавя “I learn english very little ». Смутено запитвам къде мога да изпия чаша чай, сякаш наоколо има избор за чай.  Тя заприлиства  тетрадката и отговаря просто: “At home “ . Девойката се казва Кунчоундза.

По пътя настигаме група забързани монахини. Тоалетът им е с забележително хубава гледка.

“ Toilet ! “ ми казва спокойно Кунчоундза. Да, те грациозно приклякват, снимам бързо, притеснен от погледа на новата си приятелка.

Майката на Кунчоундза с подобна топла усмивка ни пресреща пред входа на дома им.

Ако сте прочели написаното в предишните блогове за Китай, разбирате света, към който се бях опътил.  Такива хора преди инвазията на Китайците е срещала в Тибет Александра Дейвид Нийл.

Малко след това в къщата се прибират брата и сестрата на Кунчоундза. Пием чай, леко посолен с бучка вкусно масло от як. Общият ни език е през очите. Излъчването и усмивките са по-богати от думите.

Изминава час, Кунчок вероятно се притеснява! Чака ни път. Канят ме да остана, да гостувам в дома им. С приятел съм, не решавам сам. Нищо, ще има място и за двама! Тръгваме за Кунчок.

На врата отново няма думи, изпращат ме усмихнати – дали ще се видим отново? Усещането  в момента е силно.

Кунчок ни се радва, но имаме да гоним път. С Кунчоундза присядаме за момент в тревата наблизо до колата. С прости думи, излязли от сърцето, опитвам да изразя, че двамата се знаем от вечни времена как хората се движат на пакети от епоха на епоха, срещат се едни и същи всеки път отново. В този момент това чуствам, говоря на английски, тя улавя думи и разбира неизразимото. Истинските връзки вероятно не се губят – като  енергии, свързани помежду си извън пространство и време. Девойката стои неподвижно. Лови от  излъченото ми, не от думите. Жените знаят, когато искат. Не е необходимо да им се обяснява. Записвам внимателно телефона – в Китай няма живо същество без телефон – ще я потърся. От багажа си измъквам мускалче от Розовата долина. “Това са рози от България”. “Bulgariiia“, повтаря Кунчоундза усмихната с поглед,  които е имала и продължава да има във всички времена.

Наскоро в Париж сънувах майката на Кунчоундза. Сънувах я в черно-бяло.

За любителите на фотография в сайта www.pastoukhov.com в галерии 12 и 13 има цветни и черно-бели фотографии от Кам. Необходим е компютър, сайтът е с флаш.