/Милчо Левивев /

С обектива ловим моменти в свят, който се променя и непрекъснато гради, подобно на тонове в музикално произведение.

                                                                                                       /Кунминг, Юнан/

Общият терен на двете трудно сравними изкуства, е мигът на който даваме стойност. Звукът свързва бягащите моменти в  динамика, която опитваме да запазим в усещането си, задължава ни да живеем със звука тук и сега. Във Фотографията сме спряли момента в геометрична статичност, която според избора на фотографа, създава история. Музиката според величината на автора и чувствителността на интерпрета отваря винаги ново усещане. Добрата фотография е ненагледна за въображението на любителя.

В книгата на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на преведената на български “Кратка история на бъдещето”)  има глава за музиката като изкуство за предсказване на бъдещето. Музиката на всеки народ помага да разберем погледа на хората към бъдещето. В музикалните  произведения на народа, твърди автора, колкото повече музикални елементи се повтарят непрекъснато,  по-малка част от населението е готова да приеме бъдещето позитивно, с отворен поглед към новостите. “Да слушаме музикално произведение означава да се движим във виртуално бъдеще.” Замислих се за преживяванията си в Китай, описвани и в предишни блогове.

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Милиард и половина китайци, обзети да строят „центъра на света“ или “Империята в Центъра”, както винаги са наричали Китай имат музикални произведения монотонни, повтаряща се в безконечен ритъм. По същия начин китаецът работи земята, с която е вековно свързан, продава зеленчука, който е отгледал, упорито и прагматично строи пътища и градове. Във страната, когато пътувате, външният човек не съществува, ако ви обърнат внимание, то е за да покажат успех в начинанията си.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Въпреки експанзията в света,  в страната китайското общество е затворено, задушено в себе си, подобно на музиката,  която за западното ухо е трудно издържима. Усеща се болезненост, монотонност от преживяното в едно повтарящо се минало.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /

Най-хубавите срещи са случайни, без замисъл или уговорка. Заслуга, когато се случат и ако има такава, е в будния ви поглед, в правилната оценка на момента.

С приятеля и водач Кунчок импровизираме – завиваме наляво вместо надясно, води ни надеждата да срещнем номади, търсим хубава гледка или в най-добрия случай идеализираме възможността за някое забравено от китайците селце с автентични кам-па, жителите на бившата Тибетска провинция Кам.

Прашеният път суче към зъбчати върхове на четири-пет хиляди метра. От юрти до пътя в долината ни насочват към манастир високо в планината. До манастира са сгушени накуп къщите на забележително чисто и за очудване слабо покитайчено село.

Местните Кам-па  са приседнали на пейка до гомпата (манастира).

С Кунчок, по кръв също Кам-па (от блога Разбойниците-Благородници) сме в единомислие, той от преживяванията си, а аз по убеждение. И двамата отпускаме души във все по-рядко срещаната, избягала от времето Тибетска атмосфера.

Два дни преди това в Серда Гар, най-голямия будистки център в провинцията Кам, виждате  котраста между новия и стария свят. Това е края на унищожения и невъзвратим стар манастирски свят. Срещат се модерни китайки, скъпи коли дошли тук високо на чист въздух, далеч от задуха на замърсените метрополии. Обхванати от себе си те си правят селфита  без представа и още по-малко грижа за губещия се дух в света наоколо.

Входът на манастира Гаргу е задръстен от местни кам-па, което не ни попречи с Кунчок да се промъкнем без  усещането да сме чужди.

Атмосферата е естествена и хармонична в свят отдаден на вяра и прочистване от тежестите на битието. Тук звукът и жеста ви води в разни светове. Светлината в момента, най-добрата за деня, ме разкъсва между света в манастира и отвън в селото. На прага срещам  този топъл, чист поглед, в който липсва страха на повечето  местни, наплашени от китайците. Девойката няма общо с китайките със селфита. (Жалко за красивите китайки, а когато са красиви, те са много красиви! Обратното е също вярно…).

Тя проговори, разчленявайки думите: « What you do here?. » Та кой говори английски по тези места ! В ръцете си държи тетрадка, нещо като личен дневник или речник, прелиства го трескаво с желание да каже нещо. С  леко гърлен чуствен глас тя добавя “I learn english very little ». Смутен запитвам, просто да я заговоря, къде мога да изпия чаша чай.  Тя заприлиства тетрадката: “At home “ . Казва се Кунчоундза и аз я следвам с разтупкано сърце към дома й.

По пътя настигаме група забързани монахини, след малко разбирам, че отиват към своеобразно сковани дъски със забележително красива гледка наоколо.

“ Toilet ! “ ми обяснява спокойно Кунчоундза. Да, вярно. Те грациозно приклякват, снимам бързо, притеснен от дружелюбния поглед на новата си приятелка.

Майката на Кунчоундза със същата топла усмивка ни посреща пред входа на дома им.

Представамя си местните в Тибет преди инвазията на Китайците още от времето на Александра Дейвид Нийл.

Малко след това в къщата се прибират брата и сестрата на Кунчоундза. Пием заедно чай, посолен с бучка вкусно масло от як. Общият ни език се осъществява най-вече през очите. Излъчването и усмивките им са по-съдържателни от думите.

Изминава час, Кунчок ме очаква и вероятно се притеснява! Канят ме да остана да им гостувам. С приятел съм, не решавам сам. Нищо, ще има място и за двама, отговарят! Тръгваме да търсим Кунчок.

На вратата ме изпращат ме без думи. Усмивките им излъчват всичко, усещането е силно. Знам, вече няма да ги видя. Хем ме боли, хем съм благодарен.

Кунчок  ни вижда и се радва. Смеем се всички. Той им благодари за гостоприемството, но ни очаква дълъг път. С Кунчоундза  за момент се отделяме, присядаме в тревата близо до колата. С  думи излязли от сърцето, казвам как двамата се знаем от вечни времена, как хората се движим на пакети от епоха на епоха и се срещаме отново при всякао раждане. Тя лови някои думи, но разбира всичко. Енергията, която ни свързва е силна и истинска, движена от всемирни закони. Стоим неподвижно, замомент безмълвни, излъчването е едно по-значимо от думите.

Записвам внимателно жсм-а на Кунчоундза – в Китай няма живо същество без телефон – обещававам да й се обадя и от багажа си измъквам мускалче от Розовата долина. “Това са рози от България” – “Bulgariiia“, повтаря Кунчоундза с усмивка и поглед,  който познавам и ще отнаса със себе си. (във фотографията горе виждате мускалчето в ръцете на девойката)

По време на пътуването ми се чухме няколко пъти. Наскоро в Париж сънувах майката на Кунчоундза такава, както я виждате на фотографията.

В сайта www.ivan.pastoukhov.com в галерии 12 и 13 ще намерите цветни и черно-бели фотографии от Кам. Необходим е компютър, сайтът е на флаш.