/Милчо Левивев /

С обектива си ловим моменти в свят, който се променя и непрекъснато гради подобно на тоновете в музикално произведение.

                                                                                                       /Кунминг, Юнан/

Общият терен на тези трудно сравними изкуства, е мигът на който даваме стойност. Звукът свързва бягащите моменти в  динамика, която опитваме да запазим в усещането си, задължава ни да живеем със звука тук и сега. Във Фотографията сме спряли момента в геометрична статичност, която според избора на фотографа, създава история. Музиката според величината на автора и чувствителността на интерпрета, отваря винаги ново усещане. Добрата фотография е ненагледна за въображението на любителя.

В книгата на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на преведената на български “Кратка история на бъдещето”)  има глава за музиката като изкуство за предсказване на бъдещето. Музиката на всеки народ помага да разберем погледа на хората към бъдещето. В музикалните  произведения на народа, твърди авторът, колкото повече музикални елементи се повтарят непрекъснато,  по-малка част от населението е готова да приеме бъдещето позитивно, с отворен поглед към новостите. С други думи, “да слушаме музикално произведение, означава да се движим във виртуалното бъдеще.” Замислих се за преживяванията си в Китай, описвани в предишни блогове.

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Милиард и половината китайци, обзети да строят „центъра на света“ или “Империята в Центъра”, както са наричали винаги Китай, живеят с монотонни музикални произведения, повтарящи един безконечен, сладникав за нас ритъм. По същия начин китаецът работи и земята, с която е вековно свързан, така продава зеленчука, който е отгледал, упорито и прагматично строи пътища и градове. Във страната, когато пътувате, чужденецът не съществува – ако ви обърнат внимание, то е за да покажат успеха в начинанията си.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Въпреки експанзията в света, китайското общество е затворено, задушено в себе си, подобно на музиката,  която западното ухо издържа трудно. Усеща се болезненост, монотонност от преживяното, в едно повтарящо се минало.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /

Най-хубавите срещи са случайни, без замисъл или уговорка. Ако бихме имали някаква заслуга, тя би се изразила в будния поглед, правилната оценка на момента.

С приятеля ми и водач Кунчок импровизираме в различни посоки на бившата Тибетска провинция Кам. Имаме желание да срещнем номади, търсим хубави гледки и идеализираме възможността за някое забравено от китайците селце с местни жители кам-па.

Прашен път суче към зъбчати върхове на четири-пет хиляди метра. От юрти до пътя в долината са ни насочили към манастир (гомпа) високо в планината. До манастира са струпани къщите на забележително чисто и за очудване сравнително по-слабо покитайчено село.

Местните Кам-па  са приседнали на пейка до гомпата.

С Кунчок, по кръв Кам-па (вижте блога Разбойниците-Благородници) сме в единомислие, той от преживяванията си, а аз по убеждение. И двамата отпускаме души в тази все по-рядко срещаната, избягала от времето Тибетска атмосфера.

Два дни преди това в Серда Гар, най-голямия будистки център в провинцията Кам, виждате силния котраст между новия и стария свят и края на унищожения, невъзвратим истински манастирски свят. Модерно облечени китайки слизат от скъпи коли дошли високо, за да дишат чист въздух, далеч от замърсените метрополии. Обхванати от себе си, те си правят селфита  без да имат представа и още по-малко грижа за губещия се дух на това свето място.

Входът на манастира Гаргу е задръстен от местни кам-па. С Кунчок се промъкваме без да се чувстваме чужди.

Намираме се в хармоничен свят, отдаден на вяра и прочистване от тежестите на битието, където звуците и жестовете ви водят в други светове.

Светлината отвън е най-добрата за деня и това ме тегли да снимам в селото. На прага срещам чистия, топъл поглед на девойка, в който липсва страха на повечето  местни жители, наплашени от китайците.

Поглежда ме и разчленявайки думите: « What you do here?. » Та кой говори английски по тези места ?! В ръцете си държи тетрадка, нещо като личен дневник или речник, прелиства го трескаво с желание да каже още нещо. С  леко гърлен, чуствен глас тя добавя “I learn english very little ». Смутен запитвам, къде мога да изпия чаша чай.  Тя заприлиства тетрадката и след кратко мълчание чувам: “At home “. Девойката се Кунчоундза и аз я следвам с разтупкано сърце към дома й.

По пътя настигаме група забързани монахини. След малко става ясно, че отиват към своеобразно сковани дъски със забележително красива гледка отзад.

“ Toilet ! “ ми обяснява с равен глас Кунчоундза, а монахините грациозно приклякат. снимам бързо, притеснен от дружелюбния поглед на новата си приятелка.

На входа на дома им, майката на Кунчоундза има същата топла усмивка.

Представамя си хората в Тибет преди инвазията на Китайците от времето на Александра Дейвид Нийл.

Малко след това в къщата се прибират брата и сестрата на Кунчоундза. Пием заедно чай, посолен с бучка вкусно масло от як. Общият ни език са очите. Излъчването и усмивките са по-съдържателни от думите и изпълват стаята.

Изминава повече от час. Кунчок ме очаква, вероятно се притеснява! Канят ме да остана и да им гостувам. С приятел съм, не решавам сам. Нищо, има място и за двама, отговаря с тетрадката си в ръце новата ми приятелка ! Тръгваме да търсим Кунчок.

На вратата ме изпращат с жестове, усмивките излъчват, усещането е силно. Знам, вече няма да ги видя. Боли ме и съм благодарен.

Кунчок  ни се радва. Смеем се всички. Той благодари за гостоприемството, но ни очаква дълъг път. С Кунчоундза  се отделяме за момент, присядаме в тревата близко до колата. С  разтупкано сърце, с бавни измерени думи казвам на девойката, че двамата се знаем от вечни времена, как хората се движим на пакети от епоха на епоха и се срещаме отново при всякао раждане. Тя разбира някои думи, но лови смисъла на всичко. Енергията, която ни свързва е силна, истинска, движена от всемирни закони. Стоим неподвижно и безмълвни. Излъчването е по-значимо от думите.

Записвам жсм-а на Кунчоундза – в Китай няма живо същество без телефон – обещававам да й се обадя. От багажа си измъквам мускалче от Розовата долина – “това са рози от България” – “Bulgariiiaа“, повтаря Кунчоундза с усмивка и поглед,  който познавам отдавна и ще отнаса със себе си.

По време на пътуването успяхме да се чуем няколко пъти, а в Париж сънувах майката на Кунчоундза, както се вижда на фотографията.

В сайта www.ivan.pastoukhov.com в галерии 12 и 13 ще намерите цветни и черно-бели фотографии от Кам. Необходим е компютър, сайтът е на флаш.