/Милчо Левивев /

Светът във всеки момент се променя и изгражда подобно на тоновете в музиката

                                                                                           /Кунминг, Юнан/

Звукът в музиката свързва бягащите моменти като ни задължава да живеем тук и сега. Когато снимаме, спираме момента в геометрична статичност, която според избора на фотографа, създава история. Музиката, според величината на композитора и чувствителността на изпълнителя, създава усещане, превръща звуците в картини, разправя истории. Добрата фотография е ненагледна за любителя така, както музиката за ухото на меломана.

В книгата на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на “Кратка история на бъдещето”)  има глава за музиката като изкуство за предсказване на бъдещето. Според Атали музиката на всеки народ помага да разберем погледа на хората към бъдещето. В музикалните  произведения на народа, твърди авторът, колкото повече музикални елементи се повтарят,  по-малко хора са обърнати към новостите с отворени очи и трудно приемат бъдещето позитивно. С други думи, “да слушаме музикално произведение, означава да се движим във виртуално бъдеще.”

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Милиард и половината китайци, обзети да преустройват „Центъра на света“ или “Империята в Центъра” (както от векове наричат Китай) живеят с монотонни музикални произведения, повтарящи безконечни, сладникави за нашето ухо ритми. Китаецът по същия начин работи земята, с която е вековно свързан, така продава зеленчука, който е отгледал, така строи пътища и градове. За него чужденецът не съществува и ако ви обърне внимание, то е за да подчертае успеха в начинанието си.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Въпреки световната експанзията на страната, китайското общество е затворено и задушено, подобно на музиката,  в която западното ухо усеща болка и монотонност.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /

Най-хубавите срещи са случайни.

С Кунчок, приятел и водач, пътуваме в Тибетската провинция Кам с намерение да срещнем все по-рядко срещаните номади кам-па. Опитваме също да открием някой забравен от китайците кът с автентична тибетска култура.

От юрти близо до пътя ни насочват към стар будистки манастир в планината. Поемаме по сучещ нагоре прашен път. Виждаме струпани на етажи къщи на едно забележително чисто и за почуда слабо покитайчено село.

Приседнали до гомпата (манастира), местни Кам-па спокойно си хортуват.

Кунчок е по кръв Кам-па (вижте блога Разбойниците-Благородници) и по отношение на китайците мислим еднакво, той от преживяванията си, а аз по убеждение. Сега двамата отпускаме души в тази рядко срещаната, избягала от времето Тибетска атмосфера.

Преди два дни бяхме посетили Серда Гар, най-голямия будистки център в провинцията Кам, населен от млади монаси китайци. Бяхме попаднали в невъзвратимо унищожен, заменен с китайски манастирски свят. На фотографията по-долу модерно облечени китайки, излезли от скъпи коли, за да подишат чист въздух, си правят селфита, далеч от замърсените метрополии, без представа и респект към малкото останалите местни, прострени в молитва на земята. За китайците те изглеждат екзотично и чудесни за снимане и селфита.

Връщам се отново към манастира в селото Гаргу и местните кам-па. С Кунчок се промъкваме отвътре без да се чувстваме чужди.

Монасите и местните отдадени на будизма се прочистват от тежестите на битието. Звуците и жестовете в манастира отвеждат в други светове.

Светлината на деня в този момент е най-добра за снимане и ме тегли да изляза навън. На прага срещам чист, топъл поглед на девойка без страха на много от местни жители, наплашени от китайците.

Тя ме поглежда в очите и отчетливо разчленява: « What you do here?. » На такова място местен да говори английски е повече от чудо! Девойката държи в ръцете си тетрадка, дневник или речник, прелиства я трескаво и иска да ми каже още нещо. Гласът й е чувствено гърлен, а в желанието си да направи контакт и едновременно да се въздържи има невероятно очарование. “I learn english very little » – добавя тя. Смутен и аз, питам къде мога да изпия чаша чай.  Тя заприлиства тетрадката и след кратко мълчание отговаря: “At home “. Девойката се казва Кунчоундза и аз с разтупкано сърце я следвам към дома й.

По пътя ни задминава група забързани монахини, упътени към своеобразно сковани дъски със забележително красива гледка отзад.

“ Toilet ! “ обяснява с равен глас Кунчоундза, монахините една след друга грациозно приклякват, а аз не мога да се въздържа. Снимам бързо, притеснен от дружелюбния поглед на новата ми приятелка.

На входа на дома й, майката на Кунчоундза ни посреща със същата топла усмивка.

Искам се да си представя хората в Тибет от времето на Александра Дейвид Нийл, преди инвазията на Китайците…

Малко след това в къщата се прибират брата и сестрата на Кунчоундза. Пием заедно чай, посолен с бучка вкусно масло от як. Разговаряме с очи, излъчване и усмивки, по-съдържателни от всякакви думи.

Изминава повече от час. Канят ме да остана и да им гостувам. Кунчок ме очаква, вероятно е притеснен.  Не съм сам – нищо, място има за двама – отговаря с тетрадка в ръцете новата ми приятелка и тръгваме да търсим Кунчок.

На вратата ме изпращат с топли жестове. Усещането е силно, зная, че вече няма да ги видя. Те също. Радост, тъга и благодарност се четатат в очите на всички ни.

Кунчок  ни се зарадва, смеем се и тримата. Той също благодари за гостоприемството, но няма как, очаква ни дълъг път. С Кунчоундза присядаме за момент в тревата до колата. С разтуптяно сърце и измерени думи казвам на девойката, че знам, двамата се познаваме отдавна. От вечни времена. Добавям, че  хората се движим на пакети от епоха на епоха и при всяко раждане се срещаме отново. Тя ме слуша внимателно, вероятно разбира някои думи, но лови смисъла на всичко. Енергията, която ни свързва е силна, движена от всемирни, непонятни закони. Минават безмълвни минути.

Записвам жсм-а на Кунчоундза (в Китай няма живо същество без телефон) с обещание да се обадя. От багажа си измъквам мускалче от Розовата долина – “рози от България”… – “Bulgariiiaа“, повтаря Кунчоундза усмихната с поглед,  които познавам и ще отнеса със себе си.

По време на пътуването с Кунчоундза се чуваме няколко пъти. След това в Париж сънувах майка й, както я виждате на фотографията.

В сайта www.ivan.pastoukhov.com в галерии 12 и 13 ще намерите цветни и черно-бели фотографии от Кам. Сайтът е на флаш.