/Милчо Левивев /

Светът във всеки момент се променя и изгражда подобно на тоновете в музикално произведение.

                                                                                           /Кунминг, Юнан/

В музиката звукът свързва бягащите моменти, задължава ни да живеем тук и сега. Когато снимаме, спираме момента в геометрична статичност, която според избора на фотографа, създава история. Музиката, според величината на автора и чувствителността на музиканта, създава усещане, превръща звуците в картини, разправя някаква история. Добрата фотография е ненагледна за любителя така, както музиката за ухото на меломана.

В книгата на Жак Атали: “Можем ли да предскажем бъдещето” (продължение на “Кратка история на бъдещето”)  има глава за музиката, изкуство за предсказване на бъдещето. Според Атали музиката на всеки народ помага да разберем погледа на хората към бъдещето. В музикалните  произведения на народа, твърди авторът, колкото повече музикални елементи се повтарят,  по-малко хора са готови да приемат бъдещето позитивно, обърнати към новостите с отворени очи. С други думи, “да слушаме музикално произведение, означава да се движим във едно виртуално бъдеще.”

                                                                   /Чон Дзъ Гуън, Сишуан/

Милиард и половината китайци, обзети да преустрояват „центъра на света“ или “Империята в Центъра”, както от векове се наричаКитай, живеят с монотонни музикални произведения, повтарящи един безконечен, сладникав за нас ритъм. По същия начин китаецът работи земята, с която е вековно свързан, продава зеленчука, който е отгледал, строи пътища и градове.Чужденецът за него не съществува и ако ви обърне внимание, то е за да подчертае успеха в начинанията си.

                                                                       /Чиен Шуен, Юнан/

Въпреки експанзията на страната в света, китайското общество е затворено, задушено, подобно на музиката,  в която западното ухо усеща болка и монотонност.

                                                                                 / Кунминг, Юнан /

Най-хубавите срещи са случайни.

С Кунчок, приятел и водач, пътуваме в Тибетската провинция Кам. Искаме да срещнем номади кам-па, а те се срещат все по-рядко. Търсим също някой забравен от китайците кът с автентична тибетска култура.

От юрти до пътя ни насочват към голям будистки манастир високо в планината. Поемаме по сучещия нагоре прашен път. Около манастира на етажи са струпани къщите на едно забележително чисто и за наша почуда слабо покитайчено село.

Приседнали до гомпата (манастира), местните Кам-па спокойно си хортуват.

С Кунчок, по кръв Кам-па (вижте блога Разбойниците-Благородници) по отношение на китайците сме в единомислие, той от преживяванията си, а аз по убеждение. И двамата си отпускаме душите в рядко срещаната, избягала от времето Тибетска атмосфера.

Преди два дни посетихме Серда Гар, най-голямия будистки център в провинцията Кам, където преобладаваха млади монаси китайци, в невъзвратимо унищожен тибетски манастирски свят. На фотографията по-долу модерно облечени китайки са излезли от скъпи коли, за да подишат чист въздух. Те си правеха селфита, далеч от замърсените метрополии, без представа и респект към малкото останалите местни, прострени на земята. За китайците те изглеждаха екзотично, чудесни за снимка.

Връщам се отново към манастира в селото Гаргу, пълен от местни кам-па. С Кунчок се промъкваме без да се чувстваме чужди.

Монасите и местните са се отдали на вярата си и се прочистват от тежестите на битието. Звуците и жестовете в манастира ни отвеждат в други светове.

Знам, светлината на деня в този момент е най-добра за снимане и това ме кара да изляза навън. На прага срещам чистия, топъл поглед на девойка, в който няма страха на много от местни жители, наплашени от китайците.

Тя ме поглежда в очите и отчетливо разчленява: « What you do here?. » По тези места в Китай местен да говори английски е повече от чудо! Девойката държи в ръцете си тетрадка, вид дневник или речник, прелиства я трескаво и иска да ми каже още нещо. Гласът й е леко гърлен, а в желанието й да направи контакт и да се въздържи едновременно има невероятно очарование. “I learn english very little » -добавя тя. Смутен и аз, питвм, къде мога да изпия чаша чай.  Тя заприлиства тетрадката и след кратко мълчание ми казва: “At home “. Девойката се казва Кунчоундза и аз я следвам с разтупкано сърце към дома й.

По пътя ни задминава група забързани монахини, упътени към своеобразно сковани дъски със забележително красива гледка отзад.

“ Toilet ! “ ми обяснява с равен глас Кунчоундза, а монахините една след друга грациозно приклякват. Снимам бързо, притеснен от дружелюбния поглед на новата си приятелка.

На входа на дома й, майката на Кунчоундза ни посреща със същата топла усмивка.

Искам да си представя хората в Тибет от времето на Александра Дейвид Нийл, преди инвазията на Китайците.

Малко след това в къщата се прибират брата и сестрата на Кунчоундза. Пием заедно чай, посолен с бучка вкусно масло от як. Разговаряме с очи, с излъчване и усмивки, по-съдържателни от думи.

Изминава повече от час. Кунчок ме очаква вероятно притеснен! Канят ме да остана да им гостувам. Не съм сам – нищо, място има за двама – отговаря с тетрадка в ръцете новата ми приятелка и тръгваме да търсим Кунчок.

На вратата ме изпращат с топли жестове, усещането е силно. Зная, че вече няма да ги видя. Те също. Радост, тъга и благодарност се четатат в очите на всички.

Кунчок  ни се зарадва и тримата се смеем се. Той също благодари за гостоприемството, но няма как, очаква ни дълъг път. С Кунчоундза присядаме за момент в тревата до колата. С разтуптяно сърце и измерени думи казвам на девойката, че двамата се познаваме отдавна, от вечни времена. Добавям, че  хората се движим на пакети от епоха на епоха и при всяко раждане се срещаме отново. Тя ме слуша внимателно. Разбира някои думи, но лови смисъла на всичко. Енергията, която ни свързва е силна, движена от всемирни непонятни закони. Минават минути, в които двамата сме безмълвни. Излъчването е по-силно от думите.

Записвам жсм-а на Кунчоундза (в Китай вече няма живо същество без телефон) с обещание да се обадя. От багажа си измъквам мускалче от Розовата долина – “рози от България”… – “Bulgariiiaа“, повтаря Кунчоундза усмихната и с поглед,  които познавам и сега ще отнеса отново със себе си.

По време на пътуването с Кунчоундза се чухме няколко пъти, а в Париж сънувах майка й такава, каквато я виждате на фотографията.

В сайта www.ivan.pastoukhov.com в галерии 12 и 13 ще намерите цветни и черно-бели фотографии от Кам. Сайтът е на флаш.