Свят, живот, красота, истина

Умрях за красотата, но едва наместена в гроба

и друг един – умрял за Истина – до мене настаниха.

“Защо изпаднала сте тук?”- той тихо ме попита.

“За Красотата”- отвърнах кратко.

“А аз за Истината. Те в едно са, двамата сме братя.“

Така, подобно на добри роднини,

говорихме си вечерта събрани,

докато устните ни мъх с мъх покри,

имената скри ни.- Емили Дикинсън*

42

 

В памет на Емили Дикенсън :

Човешки дъх – глъдка въздух, дар, живец, лек като ефира. Бързаме, бързаме…: „светът е наш“, втвърден с навици, закони. Треви изгнили на инерция, безразличие и лошотия, се вплитат, пълзят, тровят и тежат.

Красота и истина, облечени в мистерия изгарят тревите отровни. Поели дъх, подарък от свише, мостове градим човешкото да разберем.

Животът съвършен извън света остава. Виним, задушени от невъзможността да Сме. Обсебваме без да разбираме. Да Сме или да притежаваме, това е въпроса.

*Преводът от френски, а той от английски, е без всякаква претенция от мен, непреведим, както всяка истинска поезия.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

“Христос Воскресе”, казвам в полумрака на един от редките минувачи късно през нощта на връщане към къщи. “Благодаря, и на вас!”, чистосърдечно отговаря младежа. Не се подиграваше, а беше любезен… Тази година в Александър Невски има по-малко хора от миналата. Вечерта в катедралата се оказа чудесна.

Al. Nevsky-22 Миналата година бях снимал, както и написах блог за Великден, но ето какво се случи сега. Маскиран като фотожурналист с провиснали фотоапарати и обективи около кръста, бавно се промъквам към олтара. Открехва се малка, слята с иконостаса врата. Ръка в расо прави знак на висока фигура недалеч от мен. Мъжът е италианец, вероятно познат на някой от епископите. Нямам какво да губя. Лепвам се до италианеца и се спотайвам в обширния олтар. Възможно най-дискретно снимам светото място. Не съм предполагал, че някога ще зърна Божата обител.

Al. Nevsky-7Италианецът щраква няколко пъти и притеснен от тържествените движения на православните служители божи, с неловка усмивка се връща в мястото за простосмъртни. Не съм сам, в дъното на олтара е закотвен с телевизионната си камера човек от телевизията. Трябва да му приличам, а в най-лошия случай ще се наложи да напусна олтаря. В един ъгъл забелязвам човек на средна възраст с кожено яке. Не е от персонала на духовното тяло. Очите ни се срещат с подчертана безизразност.

Al. Nevsky-4Добивам кураж. Имам чувството да правя исторически снимки.  Обличат дядо патрирарх и не ми обръщат внимание. Преди години всички знаехме, че Максим, без причини да му отнемат сана, служеше на държавна сигурност. Сега този деветдесет годишен старец буди уважение поне за вида и възрастта си.

Al. Nevsky-3Успявам да запазя привилегированата позиция без да я загубя. Малко преди полунощ, както му е ред, патриархът и епископите напускат църквата. Ще я обиколят, после ще потропат на вратата, за да им се отворят дверите Господни и да продължат нощната служба. В олтара оставаме сами с камерамена и господина с коженото яке.

Al. Nevsky-5Снимам фрески, натюрморти и всичко свято, подарено ми от обстоятелствата. Явно се увличам, защото  някой от богомолците в залата извън олтара забелязва как осквернявам с фотоапарат светото място. Вдига се шум, разменят се джиесеми. Съответни служби се обаждат на човека с якето, който ми прави знак да изляза от олтара. В погледа му забелязвам известно съжаление. Увлечението ми да снимам го е забавлявало.

Сблъсквам се с възмутени, фанатични, едва ли не яростни погледи и забележки на съграждани. Свивам се като карфица, а въжетата, ограждащи централната пътека ме пазят. “Светотатство! Богохулство! Тоя е луд! Ама ти знаеш ли къде си влязъл..!” Парадоксално гласовете идват от тълпата, а не от охраната,  към която се обръщам да ме пазят. Извинявам се, постъпил съм неправилно. “Ама ти как така, бе човек?! Че там влиза ли се? Къде си сложил крак! Разрешение имаш ли??”, ме пита цивилния полковник. “Разрешението не е проблем” отвръщам небрежно, като си давам сериозен вид, за да му отвлека вниманието: “…ами ти ме пази, че тези ще ме изядат…, пък, че… преувеличих, то е ясно!…” втвърдявам леко глас. “Спираш вече и.. не шавай много!”. Звучи застрашително, но оптимистично…

Al. Nevsky-21Под отекващите песни на хора патриархът и владиците тържествено се прибират в олтара. Вниманието на всички е в тях. Събирам смелост : “сега пътят е най-чист!”. Освен това отвътре ме знаят. Мушкам се през познатата вратица в уюта на светая обител. Последван съм от друг смелчага-фотограф. Защракваме без това да промени ритъма на службата. Българите сме хора окумуш. За фотографите, да не говорим. А двама е все се по-леко да разделим греховете си.

Al. Nevsky-8Към два часа през нощта фотографски и духовно попрепълнен, дискретно се изнизвам.

Църквата кънти от чудесните гласове на хора. А защо да не го открия и снимам? Границите са разчупени. Прескачам ниска затворена порта към стълби, които водят към балкона на катедралата.

Озовавам се зад гърба на диригента. С чудесния хор, разкошната акустика и няколко фотографии откъм балкона кулминира този прекрасен Великден.

За да няма недоразумение в тона на написаното нека да добавя, че без да съм религиозен, вярвам че светът е Божествен. Вселената е организирана фантастично, животът на Земята е изключително интересeн, няма и не може да има грешка. А това, че човек прави каквото си иска и пати от себе си, не мисля, че дядо Боже носи отговорност за това. Моисей, Христос, Буда, Мохамед, Шанкара, Оробиндо…, както Айнщайн, Шекспир, Бах, Моцарт… са титани сред хората. И добре, че ги има, за да разширят тесногръдите ни хоризонти… Колкото до религиите, човек има необходимост да вярва. За съжаление всяка институция защищава най-вече интересите си и деформира зрънцето истина, което е възседнала. Духовното Его и егоизъм са най-опасни!

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: