/ Киото, Япония /

Първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер… поради технически причини снимат единствено пейзажи или натюрморт. Необходимостта от дълги експозиции са ограничавали фотографиите на живи същества. Този проблем веднъж разрешен, фотографията се превръща в машина за портрети.

През 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира  въпроса за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще бъде плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който ще се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет е налице, когато зрителят усеща едновременно душата на модела и пулса на фотографа. Примерите са много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото и човек инстинктивно си слага маска, персоната се превръща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, той поставя множество въпроси без отговор между фотографа, фотографирания и зрителя.

Анри Картие Бресон, ако беше жив през месец август щеше да навърши сто години. За  портретната фотография той казва: “Да уловим човек във връзката му с него самия и тишината на собственото му същество”. Това е  “решителния момент” на Бресон. В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто фотографията я взимаме” (на френски изразът звучи  точно: prendre une photo). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри !

Появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта. По-късно душата на обекта за рисуване  трябвало да бъде представяна различно. Родил се кубизма и другите нови течения.

/Манастир Тиксе, Ладак, Индия/

Фотографията е добра, когато сниманото се превръща в нещо ново в очите на . Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. И най-незначителният предмет може да изглежда фантастично. Да му дадем наименование, означава да го осакатим. Това би му отнело възможността да бъде интерпретиран различно, в голямата фотография, дори безгранично. В това се крие магията на фотографията като изкуство. Тя може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската фотография ни приближава до Вселена без образ, от която следват безброй интерпретации, привилегия на изкуството.

                      /Хаконе, Япония/

За разлика от музиката и литературата, във фотографията и архитектурата, мислим много повече за фотографът, на който гледаме фотографията, отколкото за автора на книгата, която четем. Гледна точка по-лесно се намира в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи субективно от усета и визията на всеки, според вродената и по-късно развита от преживявания чувствителност.

За Ралф Гибсон съзнанието на фотографа прониква в снимания обект за част от секунда, но каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава. Творението надвишава твореца. Само творецът-глупец вижда себе си над всичко.

Всеки човек с историята си е една истина за споделяне.

Анри Картие Бресон почина през август 2004 година и Париж празнува неговата сто годишнина. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови фотографии. Познаваме ги без да се наситим да преоткриваме. Това е човекът, който ми повлия да снимам.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата фотография няма нужда от корегции. Фотошоп днес би фалирал с подобни клиенти! Той схваща приемуществото на фотографията: с нова пластичност и интуиция за живота, с възможност да пресъздаде в движение  „ясно изразено равновесие“. Да снимаме означава „да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето“. Фотографията е средство да проникнем в нещата, както и да се освободим от тях, без да подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на „решителни моменти“, който жаден да открива, неуморно пътува. Анри е обичал да медитира и като млад е рисувал. Така завършва и живота си. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“. Анри ги е постигнал и двете.

Интересно съвпадение : тази седмица по радио Франс Кюлтюр дават интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който през месец август в добра форма навършва 99 години. Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот от същата епоха. Вили Ронис сподели, че това което днес го спира да снима е артроза в пръстите на ръцете му. Майстор на черно-бяла фотография, с няколко незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

За да сме в тон с настоящето, ще спомена изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети според мястото и времето, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта си „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай, Дюрбан… са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по цял свят, като хайка консуматори без вкус. Това е колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пеизажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери се нарича „Планетата Пар“.

Ето и няколко идеи за поредното откриване на “Пари Плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на Сена, вече осма година се събират парижани, останали в града с многобройните туристи.  Препичат се на воля с танци, къпане, свалки…

От известно време в центъра на Париж, недалеч от Айфеловата кула се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона ни дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. Дали защото колелетата станаха на мода или пък самият град е във ваканция.., но на снимката според светлия цвят на балона днес въздухът явно е чист.

Органичната архитектура  показванай-добре връзката на човека с околната среда. Природата налага, човешкият гений постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Оровил, Мароко.., в материален свят импрегниран с духовни стойности, къщите адаптирани към физически, функционални и екологични трудности, показват определен начин на мислене.

В случая формите, декора и вътрешната организация, изразяват визията и социлната принадлежност на селяните-будисти живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата в унисон с природата се е наложила върху върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) в Ладак е малко скътано село по пътя на керваните, свързащи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди 20-30 години с наближаване на зимата от запад, откъм Шринагар идвали с коне и якове номади балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия забранена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, в Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчарите Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишен блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (наречен още Малкия Тибет).
В последните осемдесет години къщите в селото са 108 на брой. По структура, външен вид и отвътре, хоризонтално и вертикално, те отразяват космичния ред. Манастирът (гомпата) е посторен на височина и доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимните студове. В Дол-по и в Занскар през зимата температурата на първия етаж благодарение на добитъка достига едва пет-шест градуса. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът не са достатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща до минус четиредест градуса.

Всеки член на семейството има своето място в дома и в селото, както всеки гост, според йерархията в обществото. Къщата представлява затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи за протекция от божества и духове, както и за прочистване и пазене от зли духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – а те са между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията много удобна, доскоро е била функционална. Има се в предвид, че някой от мъжете (братята) в семейството пътува често със стока и добитък, и трябва да бъде заместен, с което се намалява загубата в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с всички други защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите от лоши енергии.
Малки камени олтари, един в центъра, заедно с други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Има по един и на всеки кръстопът. Всички те дават подслон на божества, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменни структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици също се добавят в четирите основни посоки. Голям шортен е построен на всеки вход на селото. Той може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество и да бъде богато украсен с разкошни фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания… И не само това, на всеки пас в планините наоколо са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Опънати са въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарност от възможността да пресече незащитените места без проблеми и да се прибере на сигурно място. При преминаване на пас се пали определен вид хвойна с възгласа “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри и шортени организират пейзажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в хармония и симбиозата между човека и Природата.
Примитивно ли е всичко това? Спрямо джи-пи-есите и съвременните електроники и механики – да, но спрямо равновесието, стабилността и хармонията в обществото – по-скоро не. Борбата с енергиите в природата, взети като вражески сили, демони, помагащи и пазещи божества, за нас звучи примитивно, особено в епохата, когато ставаме все по-зависими от технологии. Тибетския будизъм е очертал материалния, духовен и естетически израз на присъщата на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои между тези хора, живяли от хилядолетия на покрива на света, са успяли да развият чувствителност към енергии, непознати на човека от града. Шаманите, които за съжаление са на изчезване, не случайно живеят сред природа.

Номадите, приносители на информация между статичните общества, (местата, където се създава и натрупва култура) в продължение на векове са били символ на движение, на промени и на свобода. Днес те са за заменени с бързо развиващи се нови технологии. Живеем свят на ускорени промени.

Градският човек става все по-безчуствен, афектиран и увреден от обграждащите го енергии. В надпревара с времето заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Живеем с илюзията, че авантюрата ни продължава и ни води към нещо ново и позитивно.

Като фотограф, компютърът ми помага с бързина и ефективност, но ми е отнел качествата на филмовата фотография. Диапозитивите, материални и функционални, с безпогрешно качество, обичах да подреждам като книги в домашна библиотека. Удобствата на цифровата фотография ме отдалечиха от незаменимите качества на тиража в тъмната стая. Фотошопа днес създава фотографи, творци на измислени сюжети извън живота на живо.  Любителите на street photography имитират старите майстори, но за повече убедителност, с фотошоп контрастират  сниманото, за да го подчертаят и направят по-убедително. Защо не, моди идват и отминават, но това което има стойност, остава извън времето.