Събитията в района на Кашмир преди 15 години не ми позволиха да посетя този кът от “земния рæай”, не случайно така наричан в Индия и Пакистан. Още от библейски времена насам знаем, че Рай на земята не е възможен, но това не пречи да има вълшебни кътчета, където човек продължава да си задава същия въпрос, какво липсва Рай да съществува? Отговорът е прост: човека. Хората са основен фактор за всяко преживяване.

Без да правя метафизичен анализ за изгубен или непостигнат Рай, тук споделям противоречията, с които се сблъсквам при пътуване, особено по места, тежащи с история и култура, все още запазени от варваризма на туристите. Промените за съжаление са прогресивни и невъзвратими. Това ме засяга като свободен дух и фотограф, търсещ възможност да пие „вода от извора“. Търся да регистрирам автентичност, защото ако загубим корените, губим от историята, респективно хоризонта към нови истински неща.

Развитие без номадизъм е невъзможно. Новият век ни води към нови видове номадизъм – електронен, компютърен, телефонен, самолетен, туристически… Това в случая подписва края на тези първи вековни номади. „Изворната“ вода не е същата.

Погледът на номада – по дефиниция човек, търсещ промяна, осъществена в движение, с обмен на стока и култура – очевидно не може да се сравни с повърхностните стойности на промяната, която  туристът във ваканция си предлага в някаква несъзнателна или съзнателна терапия (почивка), за да се освободи от ежедневието. Ваканция = вакуум, празнота. В общия случай туристът търси да изпразни препълненото, понякога дори преляло в себе си. Да се научиш да пътуваш е толкова трудно, колкото да се научиш да работиш.

Номадът-пътник се интегрира в околната среда, обменя стойности, душевни и материални, не мери, не сравнява. Той живее, както птицата лети. За човек във ваканция, особено напоследък, светът се превръща в сцена, където  представлението се заплаща. Участието забавлява и провокира. От там идва и арогантността на вечно изискващия турист-зрител, в контраст с възмущението на неволно превърналия се в играч (или обект, продукт на пътната агенция) автохтонен жител или номад… От тук и парадокса: туризмът икономически развива различни общества, но обърнал обекта на туризъм в продукт за забавление, нарушава нормалния обмен на стойности, изграден от хилядолетия. Туристът, превърнал се в консуматор, плаща и рекламира качеството на „стоката“, нагодена или не към шаблоните на културния му мироглед. Невъзможността да се адаптира към обкръжаващата среда, масовият турист откупва със средствата, с които разполага. Парите, най-често под формата на бакшиш – а те  първоначално са били измислени за защита и откупване на свобода – в случая дават свобода на туриста да не се приравнява към нещо „различно“, макар и привлекателно и екзотично  (за което дори е платил преди пътуването). Духовното се заменя с материално. Следва неминуемо очуждаване, дори ненавист. Но да не бъдем радикални, всяко правило има изключения.

Глобалната промяна на климата и ускореното развитие на новите технологии също са значими фактори, които не прощават и на най-изолираните кътчета на планетата. По покривите на вековно сгушени, скрити от света села и манастири, заедно с удобните слънчеви акумулатори стоят закачени огромни параболни антени, подобни на мелниците, които е атакувал Дон Кихот. Контрастът между съвременния град и архаичните традиционни общества се стопява.

Защо пиша всичко това? След Кашмир, Ладак, Нубра, Спити.., прекрасни места в северна Индия близо до границите с Пакистан и Китай (Тибет),  отклонявам се към Рупшу, където през 1996 година бях срещал номади със стада от Тибет. Тогава все още не бяха виждали фотоапарат. Впечатли ме как всяко нещо в живота им тежи на мястото си, дефиниция за Култура. Преживях незабравими моменти. Веднъж опитал, искате още и то в контраст на всичко изкуствено, наложено от живота.

Водачът, който съм наел, споделя, че напоследък нещата се променят: срещата с номади е въпрос на късмет. Слезлите от Тибет, вече са различни, покитайчени… Рядко се срещат огнени, орлови погледи на ездачи, говорещи езика на вятъра… На височина четири-пет хиляди метра вятърът през юни е различен, понякога яростен. Не се разчита на стабилно време. Феномен, който забелязваме навсякъде. Възрастните не издържат, а младите мечтаят, мечтаят за друг, по-интересен свят, този на туристите. В последните десетина години агенциите търсят да продадат все по-екзотични места. Западният човек все по-жаден за промяна, плаща. С все по-разнообразни технологии намираме по-лесно различното извън себе си…

След няколкодневно търсене, недалеч от езерото Тцо Морири намирам стада и палатки на три-четири семейства Чанг-па. Дошли са от Чанг Танг. Имам бомбони за малките, тютюн за мъжете и няколко мускалчета българска роза за почуда на жените. Богатият израз с очи и мимика все още е възможен и валиден. Допълвам с десетина думи на местен диалект. На тази височина въздухът и думите са редки, но въздействието по-дълбоко!

Чанг-па издояват козите и сядаме да пием посолен чай с масло от як, особено вкусен след третата чаша. Планините наоколо се оглеждат в тюркоазено езеро. Орли се вият в небето, хоризонтът далеч зад езерото провокира въображението за нов полет. Душите летят безгранично, беднотията в палатките не дразни. Гостоприемните стари овчари с усмивка и топлина в сърцата без да мерят разделят с пътника каквото имат. В палатката мястото за гост е свещено.

Но ето, че в момента, когато удобно настанен, с топъл чай в ръка, всеки жест ме топли, едно младо момче със странно втренчен поглед се приближава и без видим повод ми прошепва в ухото: “get out“ , излизай от тук. В тона му чувствам острото “махай се”! Не реагирам. Само нещо ме свива под лъжичката.

С благодарност, сърдечно се сбогувам с възрастните Чанг-па, които видимо не разбират за инцидента. Водачът ми с не по-малко огорчение споделя как новото поколение вече не понасят живота на родителите си. А когато нямат парична изгода, ненавиждат чужденците и понякога стават агресивни. Не бях помислил за бакшиш. Виждаме стадата на последното поколение номади. Старите, красиви стилови къщи на отдалечените в планините села все повече са покрити с практични, лесно построими, блестящи на слънцето, ламаринени покриви. Големи сателитни антени поемат боклука на модерния свят. Светът се променя. Без да драматизираме белите мечки са също на изчезване.

Искам да напиша повече за красивата част на това чудесно пътуване с най-старите будиски манастири, но гласчето “get out”, в контраст на всичко останало, все още засяда в гърлото ми. Спомням си преди няколко години как след 40 дневен трек в Непал – на границата между Сиким, Тибет и Непал, пред величествения Канченджонга – с амбицията и въображението да открия “края” или по-скоро “началото на света”, място, където предполагах, че турист не стъпва, едно детенце ми поиска долар. Дадох му бомбон, но това не обезцени долара.

Земята се върти, стойностите се променят, за да влезем в нова, различна и изключително интересна епоха, вероятно съвсем различна от всичко преживяно досега. Ускорението понякога ни обърква и плаши. Все пак човекът остава като най-интересен фактор в природата.

Натюрморт (фр. nature morte “мъртва природа”) е жанр на изобразителното изкуство, в случая във фотографията. Историята на натюрморт започва от религиозната живопис на фламандските майстори (still leven) от 13век. През 14 и 15 век предметите в живопистта добиват привилегировани места и този стил се развива. Във Франция през 1763 година жанрът натюрморт благодарение на Шарден става на мода, а Дидро е от първите почитатели.

В природата няма нищо “мъртво”. Във изкуството още по-малко, защото изразяваме динамиката на живота. Правим изкуство, за да дадем израз на обкръжаващия ни свят. Определението на англичаните still life, “спокоен, спрян живот” звучи по-приемливо. Обяснението за „натюрморт“ идва от  времето на Шарден, когато модата е била да се рисуват картини с умрял дивеч, често гарниран с плодове, съдове, предмети, черепи…

Когато снимам натюрморт не мисля за „умряло“, а крадя моменти от живота, стимулиращи повече живот.

Шест милиарда и половина лица на земята – колко човешки души се отразяват в погледите на тези хора? Казано различно, колко от тези човешки души осъзнават себе си, за да намерят израз в погледа на човека? Всичко това, ако влагаме реален смисъл в понятието Душа.
Откриваме ли в очите на ближния си душевен израз? Какво е душа? А в някои необикновени ситуации, при редки индивиди или когато потъваме в нечий поглед, все едно в бистър, бездънен кладенец, какво ни пленява? Колкото по-дълбоко потъваме, повече богатства разкриваме? Защо в очите на някои деца четем толкова много? Също при възрастни хора, задоволени от живота. А това сякаш срещаме по-трудно при хора в средата на жизнения път. Често търсещи, очите им са напрегнати, избягват погледа, сякаш търсят нещо загубено или непостигнато…
Защо толкова милиони погледи, когато ни поглеждат, не ни виждат, други пък, когато се взираме в тях, ни избягват ? Тогава къде е Душата ? А има ли такава ? Ако не, какво търсим дълбоко в себе си ? Или просто всичко е във външния свят ?
Когато не откъсвате поглед от нечии очи, какво ви притегля? Чарът, обаянието, студеният поглед, омразата, убиецът, президентът, влюбеният, поета, артиста…, една и съща ли душевност ги обладава ? Измерима ли е ? Ако пък няма такава, какво има ? Какво остава? Очевидно не говорим за настроение, нито за психическо състояние. Дори си позволяваме да „бъркаме“ в нечия душа… „Боже, как ми бръкна в душата!“, съм чувал да се провикват.

Мисълта може да отслабне, емоциите спаднат и все пак имаме прекрасни, дълбоки, изразителни очи. Какво изразяват те ? За хора с богат вътрешен живот, какво е това “отвътре” ? Къде, с какво е изпълнено, как се свързва с външния свят ? Не е дума за кръвоносни съдове, за чер дроб, скелет… Това широко “отвътре”, когато го има, има ли граници ? Ако да, зад тях има ли още нещо ? Понякога за животно, куче, слон, кон, маймуна … казваме: „сякаш има човешки поглед!“

Колкото и безизразни очи да срещаме във всекидневието, все пак не спираме да търсим чуждия поглед.  Рядко, но нечии очи ни забелязват, понякога дори ни виждат, сблъскваме се с непроницаемия поглед на други.
Ако съзнателно го търсим, случайно или не, възможно е да срещнем и дори да се загубим в необятния, дълбок поглед на редкия Голям Човек сред хората. Моментът е маркиращ, незабравим, понякога неповторим. Нещо като привилегия ! Продължаваме  възобновени, самите ние с нов поглед. Мирогледът ни се променя.
И все пак, когато в нас всичко се стопи, все пак остава Надеждата за Нещо. Какво съдържа последният дъх ? Дали се губи? Ако не, къде отива, в какво се превръща ? Учените казват: загуба във Вселената не съществува ? Нещо все пак трябва да го има, за да не се губи. Потенциалът на нещото, предполага нещо и в това ни е надеждата.

Понякога не без носталгия за преживяното въздъхваме, искаме още. А ако няма „още“, защо такова напрежение в този живот?

Какво по-прекрасно от две хубави души ! Направих лапсус – хубави очи !

Обикалям Гръцката и Руска църкви. След това Света Неделя и завършвам в храма на Александър Невски. В три часа през нощта със свещица в ръка се прибирам в къщи.

Още преди полунощ срещам много хора, повечето млади. Личи, че се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещ в ръка. Няма нищо религиозно в жестовете им, просто повод за забавление. Добре е описано в Хомо Луденс, Човекът Играч на Йохан Хойзинга. Пред къщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Заедно с безгрижно веселящите се млади, виждам други с екстаз в очите. Търсят спасение, вероятно отвъд невъзможния свят, в който живеят… Много хора в страната  търсят идентичност и крайните състояния не са чужди.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад. Религията беше отречена. Беше  ни забранено да посещаваме църкви, особено на млади хора, ученици и студенти. Въпреки всичко успявах да се промъкна между пазачите, скрити и видни.  Бях готов на всичко само да вдъхна от забранената, скрита, полумистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, танцуващите отблясъци по фрески и икони развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план спрямо силното желание да опитам от забранения плод. Представата ми за дядо Боже, съвсем неясна, се подсилваше  от църковното пеене. Гласовете отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Свещи с живи, игриви пламъчетата, които не бяха символ на червените ни връзки, ме приканваха към други светове. Късно през нощта, под влияние на преживяната атмосфера, се прибирах със запалена свещица в ръка. Добивах кураж да поискам огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също със скрито пламъче се шмугваше по слабо осветените софийски улици. Подавахме си Пламъче – вид неписано десиденство, това, че сме в посока, различна от задължителната… Това разбира се не можеше да се случи и без доза от късмет.

По пътя към къщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръка на дядо си. Осемдесет и пет годишен, той оставаше до края на службата. С удвоен кураж, не без вълнение, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. Прикривах в пазва горящото пламъче. В къщи, въздъхвах сякаш спечелил поредно състезание. Стопявах се в кревата с остатъка от неугасналата свещица до възглавницата. Пламъче играеше по стените на стаята, превръщаше я в храм. Вторачвах се в нещо безкрайно,  спасително с надежда, че има Нещо Друго. На фона на някаква неопределима празнота, усещах сърцето си изпълнено до пръсване. Горящият въпрос: „защо, с каква цел всичко това?“, основен въпрос в живота и за Живота, задушен от инадекватни наложени ни формули, ме преследваше с години. Възможно ли е от една страна да сме изпълнени с удивление и после да остават само празни идеи…? Объркан, не можех да дефинирам какво търся, думите свобода, дух…, различен ли съм от другите? Подобни идеи бяха недопустими.

Все пак и вероятно тъкмо поради това, тези незабравими мигове изостриха още повече чувствителността ми, помогнаха още по-настървено да търся, да задавам все по-ясни въпроси, подхранваха този незадоволен стремеж за още без да пускам трайно котва никъде. Смесването на невъзможното с откраднатото възможно и плодовете от него се оказаха чудесен двигател. Някои също опитваха и объркани завършиха трагично. Други се приспособяваха и се обезличиха. Сегашните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »