Иван Пастухов

Става дума за периода 1954 – 64 -та година в София. Тогава вярвах в Дядо Коледа, който също вярваше в мен, приготвях стихотворения и песнички, показвах значимостта си в незабравими атмосфери.

Ето, обличам костюмчето си за “официални случаи” и избирам връзка за съответния костюм на баща ми а той е доволен за добрия вкус на сина си. После с голяма дамаджана вино се понасяме по хлъзгавия, заледен тротоар към Кумците. Там е сложена маса за десет човека – кумците и ние. Около високата до тавана елха, отрупана с играчки, има специално място, където дядо Коледа ще остави торбата, когато удари полунощ. Най-възрастният на масата е дядо Гочо и е вече на 90 години. Обърнат на изток, той се изправя тържествено за молитва. Всички ние около масата, малки и големи, обръщаме се в същата посока и повтаряме “хляб наш насущний…”. Омаяни сме от искрения глас на дядо Гочо и от аромата на тамяна в кандилницата до иконата на стената. Никой от нас не е религиозен, но всички вярваме. Вярваме в нещо много хубаво. Затова сме заедно, и се обичаме.

Лично аз вярвах, че всичко е наред и освен това рано или късно ще имам колело. Да ви призная и сега обичам велосипедите си, които не ме напускат.

На масата има четиридесет ястия – не мога да броя до толкова, но чубрица, олио (зехтинът не е известен), вода, вино… също се броят. След молитвата дядо Гочо разчупва голяма домашна пита, на която е запалена свещица и всеки започва с хляб и сол. После нещата следват, както си му е реда.

Започнали сме отрано и накрая на вечерята, след кадаифи и баклави след вицове и смехории, следват танци – времето е на ча-ча-ча, буги-буги или рокендрол за по-напредналите… Малко преди полунощ започва напрегнато очакване на звънеца – Дядо Коледа не е далеч! Най-после човекът с голямата бяла брада, макар да е от далечни земи, идва точен и звъни като за пожар. Няма нищо даром в този свят! Концентрирам се в каквото съм научил, за да заслужа каквото ме очаква. Торбата с подаръците грабва вниманието ни до такава степен, че всякакви други забавления са немислими. Все едно сме на състезание за най-оригинален подарък. Не разбирам само, след като подаръците идват от другаде, защо възрастните си благодарят помежду си?

Късно през ноща поемаме с татко обратно по тъмната улица за вкъщи. Бате Боре и кака Нели ни изпращат – за всеки случай, хлъзгаво е… Чуден свят, дамаджаната е празна, а всички са по-внимателни! Поредната Коледа завършва с хубави сънища и с подаръка до възглавницата. Сутринта Коледата, която следва е свързана с чудната Бъдни вечер.

Сега в Париж се радвам на прекрасния град-музей, на хубави празници и трапези. Елхи, украшения на всяка крачка. Католиците са по-студени хора, чувството за мистика е обърнато в рационалност. Новите техно играчки, да не говорим… Не мога да разкажа нищо дъбоко душевно и за да бъда кратък ще цитирам Платон: “Адмирирането е най-добрата хигиена.” В Париж човек винаги има на какво да се въхити.

Вече шеста година  от първи декември двайсетте парижки арондисмана (квартала), всеки със своя физиономия, осъществява темата “Париж осветява Париж”. Над 120 улици, площади и авенюта си намигат с различни осветления.  Да се намали изсичането на горите по света е трудна задача, но затова пък тук всеки квартал творчески разработва идеята за спестяване на енергия. Използват се електролуминисцентни диоди със слаба консумация, които дават илюзия по дърветата на падащи снежинки… До март месец голямата пързалка при кметството на първи арондисман конкурира тази пред кулата Монпарнас. Едната от е от изкуствена материя за начинаещи, падането боли по-малко. До нея се клатушкат две огромни елхи, украсени от шведски артисти, подарък от Швеция.

“Желязната ни дама” или Айфеловата кула, както я наричат парижани, всяка вечер сменя облеклото си в различни динамично представени цветове и скробоскопични ефекти.

От 20 декември до 4-ти януари многобройните инсталирани манежи в града са безплатни. А витрините на магазините, въпреки кризата навсякъде демонстрират охолство и безгрижие…

Всичко това след разказа за Бъдни вечер звучи студено, нали? Е, времената се променят и ние с тях, въпреки, че всичко преживяно истински не се губи.

Добре дошли в Париж – наяве и в сънищата си – но както казват, всяко чудо е за три дни.

Игриви потоци, необезпокоявани от сезоните се промъкват между дърветата на Булонския лес. Ноември се стопява в декмври. Последни есенни листа все още имат кураж предсмъртно да огледат остатъка от разкошните си багри, да вибрират в раздвижените огледала на потоците. Водата винаги жива, дава тонус на заглъхващите тонове за последно сбогом. Есенната симфония на гората преминава в зимен унес.

Казваме : « снимаме, за да не говорим ». Вярно е, несподелимото не може да се напише или изрази с думи, които извън поезията, втвърдяват и обезличават. Реенето на мислите няма много общо с интуицията, ловяща момента. Фотограф, който приказва и снима, вероятно не е наясно със себе си. Фотографията дава свобода, простор извън задуха на мисълта и това не по-малко от живописта, музиката, поезията…

(В общия смисъл това не се отнася за фотожурнализма, освен за изключения като Роберт Капа… Мак Къри и други, които винаги сами, в сърцата на събитията правят изкуство.)

Снимките в блога образно показват противоречието, което изпитвам, опитвайки се да пиша за изложени фотографии. В случая  отраженията във водата ще бъдат интерепретирани съвсем различно от музикант, от някой японец или пък от гръцки пожарникар по горите… Имам ли право да отнемам думата (мисълта, идеята, полета…) на другия, като налагам своята. Още повече, че я провокирам, като излагам фотографии ?

Хамлетов въпрос, да бъде или не, дадена думата на ближния ? Имаме ли право на (собствен) живот ?  Ще кажете след 1989 година ни дадоха думата, но това не промени нещата, стана още по-перверзно. ? Перверзията в случая се определя от формата на контрол. Изглежда по-чисто е да нямаш, отколкото да имаш, но не истински. Думи, дадени или по точно направлявани под контрол объркват още повече всичко. Провокацията, да възбуждаш вниманието на ближния си е чудесно нещо, но едновременно се налага да му дадеш свободата да бъде Свободен в собственото си мнение и изява…  Затова всяка форма на диктатура убива изкуството, което не се получава, нито се интерпретира по поръчка.

Общо казано: диктатурата може да заема всякаква форма и да се изразява на всички човешки нива, все едно къде по света. Характерното е, че пречи, задушава, убива развитието на най-ценното, което носим и развиваме – духът.

При мен след 33 години живот в комунизма и вече 25 години независим и освободен полет, все още остава някакво желание да коментирам, дори това, което не търпи коментар. Сякаш искам си повярвам, че това е възможно.

Виждате сами: миловидните, тромави първи изречения преди снимките ограничават богатството на образите, които следват… В галерия 72 от сайта може да направите слайд-шоу и ще се съгласите, че думите са излишни.

Вече тринайсет години « Пари Фото » продължава бъде от най-значимите фотографски събития. Този четиридневен салон под пирамидата на Лувъра до голяма степен утвърди фотографията като изкуство, метафорична визия за света, в който живеем.

Всяка година тук се уточняват котите на известни изявени фотографи от деветнайсети век до сега. Затваря се връзката на кръга с начало Париж, откъдето много често изкуствата тръгват, минават през Ню Йорк, където се утвърждават, добиват мащаб и нова форма, минават през Токио, връщат се в Европа през Лондон, за да се преоценят отново в Париж. Това сверяване на стойности в изкуството, макар казано схематично, е ясно забележимо във феномена « Пари Фото ».

Спомням си, когато на първото изложение големите, световни фотографски галерии се представиха събрани заедно. Колекционери и запалени аматьори се хвърляха да купуват винтиджи (оригинални тиражи с авторски подпис или печат), днес все по-скъпи и трудно достъпни. Оцениха се нови таланти, дадоха им се коти, които за няколко години хвръкнаха до небето… (Соул Лейдър, Картие Бресон и много други от 500 – 1000 евро, сега са вече 30000 и повече.) Но това не е най-важното. Даде се възможност Голямата, утвърдена фотография, с всички фантастични, ненадминати техники от съответни епохи да бъде сравнявана със съвременни таланти, изразяващи сегашното ниво на изкуството. Всяка следваща година се проследяват тенденциите, упадъка или утвърждаването на истинските стойности във фотографията (да не бъркаме с репортажно изкуство, което има своите стойности).

И така, тази година между 19 – 22 ноември в Карусел на Лувъра се събраха 89 фотографски галерии, заедно с 13 престижни издатели на книги – най-добрите от 23 страни. Както всеки път, отдава се почит на определена страна с фотографска култура. Тази година водеща фигура е Иран, заедно с някои страни от арабския свят. (Това не пречи в този момент визите за Иран, поне тук в Париж, да бъдат спрени…). Фондацията за снимане в Бейрут представи редки фотографии, без да забравяме галериите от Кайро, Техеран и Дубай. Знаем, че Иран има стари фотографски традиции и много добри училища за снимане. В този тежък момент за иранците, очевидно това внимание има и политически характер. Осъществиха се дебати и прожекции, свързани с темата за фотографията в арабския свят.

Вижда се, че на мода е големият, дори гигантски формат. Това прилича донякъде на тенденцията да се карат в града джипове, да изразим още по-добре колко сме силни! За случая силата не е в джипа, а в техническата мощ на фотографа… Може да се каже, че шедьовърът в голям формат е още по-прекрасен, а кичът – ужасен. Въпрос на вкус. Въпреки всичко най-скъпите от изложените фотографии все още се оказват малки.

Например «Игра на Таро» на Роберт Клайн, оригинал от 1950 година, се продаде за 265 000 евро… Тиражът, външният вид  имат голямо значение, но нищо не може да замени окото и душевните качества на твореца.

За съжаление или не, изкуството отстъпва все по-голямо място на новите технологии. Те са значително по-забавни от някой остарял, скучен Рембрант. Освен това някой нов, свръхмодерен талант, който учудва публиката с нещо „ултра оригинално“, както се казва: „хваща много повече на очи“. В това объркване светът мутира към нещо ново, което макар интуитивно, стига да излезем невредими от надвисналите облаци, всички очакваме с нетърпение. То по всяка вероятност няма да е в изкуството.

Впечатляващо е колко много от зрителите в изложението бяха с апарат в ръка (и аз включително). За известна част от тях да снимат сниманото е по-интересно, отколкото самите изложени фотографии – вероятно начин всеки да изпробва новата техника в ръцете си.

Да, но не е съвсем така. Все още има фотографи, които създават произведения без да искат да учудват с оригиналност, а преживявайки епохата си се стремят да останат извън времето. Всъщност мярката за истинско изкуство е каквото остава от творението след като му мине модата.

Няколко думи за галериите в изложението : колегите унгарци с галерия Винтидж от Будапеща, както всяка година са на линия – просто имат какво да покажат, както и да продадат : Андре Кертез, Имре Кински, Керни, Мохоли Наги… ). Най-впечатляващи галерии остават : Howard Greenberg, Edwinn Houk и Aperture от Ню Йорк; Robert Klein от Бостон; Robert Koch от Сан Франциско; Michael Hoppen от Лондон; Base, Nasu и Foil от Токио; Torch от Амстердам, Max Estrella от Мадрид, Vue от Париж…

За първи път Наса представи фотографии в оригинал с поглед откъм разните Аполо и Джемини към земята (цени 5-7000 евро, а “Изгряване на Земята” погледнато откъм Луната се продаде за 14000 евро).

Както обикновено на подобни сериозни места се явяват и съвсем несериозни личности. Давам пример с маскирания господин, който си завря носа навсякъде преди да изпие спокойно едно шампанско и да си продължи авантюрата в Лувъра… Девойката с руска военна шапка се изчерви свенливо след предложението ми да й изпратя снимката…

Тази година в Париж ноември не е месец на фотографията. Това се прави на всеки две години. Сега около фамозното Пари Фото вместо стотина, могат да се посетят около трийсет интересни изложби. Не е за изпускане да се видят произведенията на Майкъл Кена, Клавдиж Слубан, Огюст Сандер… Майкъл Кена в Националната библиотека излага черно-бели пеизажи. Мотото на изложбата отговаря на видяното: “ Фотографиите ми са накити от време, което минава „.

За да съм кратък,  като задължителни ще добавя колекциите на « Делпир и Сие » в Европейската Къща на Фотографията, както и « Сюрреализмът във Фотографията » в Центъра Жорж Помпиду.

От своя страна ви каня на първата си изложба на Българска земя, която ще се състои в Си Банк в София между  14 януари и ако не се лъжа 12 февруари 2010 година.  Названието е « Тук – Таме ».

За любителите на изкуство при откриване на изложбата ще се пиат френски вина, знаете защо – хубавото вино също е изкуство.

В 70-та галерия на сайта могат да се видят останалите  фотографии от салона „Пари Фото“.

Ще напиша няколко реда за този, който най-много ме повлия във фотографията. Париж празнува сто годишнината на  Анри Картие Бресон, който почина през август 2004 година. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови снимки, които всички познаваме и не се насищаме да преоткриваме.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата снимка няма нужда от корегции. (Днес фотошоп би фалирал с подобни клиенти… Той бързо разбира приемуществото на фотографията – с нова пластичност и интуиция за живота да пресъздава в движение  едно ясно « изразяващо равновесие ». Да снимаме означава « да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето » – средство да проникнем в нещата, както и да се освободим от тях, но в никакъв случай не да подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на « решителни моменти », който жаден да открива е пътувал неуморно. Същевремено Анри е обичал да медитира, за да рисува, както и завършва живота си. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“. Анри ги е постигнал и двете.

Едно интересно съвпадение : тази седмица по френското радио Франс Кюлтюр всеки ден има интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който в добра форма през месец август навършва 99 години . Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот от същата епоха. Вили Ронис сподели, че това което днес го спира да снима е артрозата в пръстите на ръцете. Майстор на черно-бяла фотография, с някои незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

За да сме в тон с времето, ще спомена изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя своите колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети според мястото и времето, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта си „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай, Дюрбан… са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по цял свят като консуматори без вкус…, колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пеизажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери е наречено „Планетата Пар“.

Тук виждате няколко фотографии с поредното откриване на “Пари плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на сена, вече осма година се събират парижани, “артисали” в града, както и многобройни туристи – препичане, танци, къпане, свалки…

И нещо любопитно: от известно време в центъра на Париж над  Сена се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона ни дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. Дали защото колелетата станаха на мода или пък самият град е във ваканция.., но според светлия цвят на балона на снимката днес въздухът е чист.

Искам да уведомя посетителите на сайта, че започнах проект за снимане на двайсте арондисмента (квартала) на Париж. Всеки квартал на този чудесен и толкова разнообразен град има физиономия, свое кметство, облик и очарование. Започнах с най-лесното, една разходка в квартала, където живея. Фотографиите от този приятен следобед може да ги видите на страница 69 в галерията на сайта.