/езерото Текапо и връх Кук в дъното, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето и оценяване на настоящия момент – вижте блога за Ню Йорк – с отворено сърце се опътвам към полюса на безвремието. След кръстосване на дух с материя, на егоизъм с алтруизъм, на всички изкуства с безкомпромисния, студен прагматизъм на ежедневието, след геометрически съвършено организираните забити в небето небостъргачи,  накратко, след кръстосване на крайности, на всички ангели и дяволи, потъвам в стабилната, неутрална хармония на природата. Не тази на бездънни океани, на пустини, паркове и градини, а високо в планината, материален израз на духа, забит в безкрая на всемира.

Това става сега, в родна България, в най-хубавата планина на земята, в малкия, силен и разнообразен Пирин. Ще потърся място, където слънцето и луната се поздравяват, казват си едновременно добър ден и довиждане, където студена и топла светлина погалва страховития мраморен масив. Тук не повече от осем привилигеровани любители на природа и вселена могат да се подслонят в кутийката-заслон “Баюви дупки”.

Планината, неутрална и силна, дава и отнема според каквото носим в себе си. Избягалите “отдолу” навлизат в могъща, неутрална, хармонична природа, налагаща своите граници и мерки за оцеляване. Тези, които я приемат, ги изважда от догматичното в града. По-амбициозните развиват тяло, разширяват дух, за да се преборят още по-добре с живота. Други, незадоволени, просто се скрият в безкритичност и безмерие, най-често избягали от самите себе си с пренции за търсене на земен мир. Макар рядко, в същата стабилна, неутрална материя докоснала небето, символ на Духа, духовният човек, необезпокояван навлиза в себе си, за да преоткрие света на други нива.

Това без да го знаем правехме и ние с приятеля ми Върбан. Правили сме го, както сме дишали. Търсили сме най-вече себе си, а планината с чистия си, неангажиращ терен ни е давала подслон. Диви кози, еделвайси и горящи въглени нощем бяха свидетели на интимните ни мисли, незаписани, недокладвани, без досие. Нямахме добра екипировка, следвахме порива на сърцата, полета на мислите си. Планината отстъпваше, даваше място за свободата, която си подарявахме. Уморени от собствените си невъзможности, от един също невъзможен свят долу в града, късно вечер отдръпвахме накладения огън, за да спим на топлата земя…

Върбан беше енолог, занимаваше се с вино и го правеше добре. Аз не знаех за какво ставам. Инженерството го приемах като неутрален социален мост. Живеех с горящ въпрос, около който като обертонове се трупаха стотици други: защо и какво правим тук на тази земя?! Щастието го подозирахме, усещахме го, но нещо винаги пречеше. И двамата бяхме убедени, че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим отговори, ключове за живота и себе си. Има го в Хиляда и една нощ, както и във всички приказки за малки и големи. Просто трябваше да реализираме „нещото зад хоризонта”. Обичаха ни всички, търсихме ги и ние, после бягахме от всички. Единствено Планината ни приемаше безусловно. Без да го осъзнаваме именно това сме желали. Получавахме го инстинктивно горе, високо по върховете. Обличахме го в приятелство. Хоризонти изгряваха и залязваха, даваха ни търсения кислород.

След време нормално всяка приказка се превръща в действителност. За съжаление повечето хора са скарани с времето и искат всичко да става веднага. В годината, когато нашата приказка започна да се реализира, (беше 3 март 1984 година, същата година заминах за Франция) на триста метра от заслона Баюви дупки ни залива снежна буря. Козирката на ръба откъм Разлог и Банско се отлепя. Върбан потъна в пропаста на Бански суходол. Оживял на косъм, без да мога да определя мистерията на оживяването си, заминах зад хоризонта, за да търся, да откривам за двама. Да търся истините за света и хората.

След три годишно лутане Върбан ми подарява виното, което ме спасява на запад. Отвръщам му с това, което откривам в света и в себе си. Отговорите, постигнати по духовен път, търсят физическа реализация. Преобразувам ги, когато мога във фотография. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство. Няма място за разочарование.

От време на време се качвам на това най-красиво място, където оставих приятеля си. Заедно обичахме всички планини в България, но през Кончето и Котешкия чал минавахме, за да ходим по блестящия мрамор, да вкусим от хоризонтите и да преспим със звездите на Баюви дупки. По-красиво няма, беше наше, въплътено от спомени. Гробът на майка ми е сред не по-малко прекрасна природа в Нова Зеландия, но от Пирин не мога да се откъсна – тази малка спасителна кутийка, която не можахме да достигнем в последното заедно! Усещането е ужасно и прекрасно. Ужасното постепенно избледнява, прекрасното остава.

Тук не е място да разправям цялата история с Върбан, която в онези времена долу в града се оказа зловещо грозна. Светът ме грабна и научи. Отдавна съм разбрал, простил и продължил пътя си. Ще споделя само още нещо, за хората с душа, свързани с голямата Природа, както и за всички на път към човешкото без илюзии.

На следващия ден, 4 март, по ранен, възможно най-ранен здрач, спускам се стремглаво към Влахини езера. Следвам долината на Влахина река в Креснеското дефиле до първото село с телефон. Върбан е вероятно жив, необходима е екипировка. Ще търся спасители за помощ. Отзад, високо горе планината бучи, надвиснала, запушена, черна. Ниско долу в долината слънчеви лъчи мъчат да пробият, носят неясна надежда. Прокрадват се птичи гласове… Тичам по чорапи – ски, обувки, багажът пречи да се бърза. Но ето, спирам за момент. Знам, че има много още. Обръщам се, поглеждам, виждам планината. После целувам, поемам с устни студения поток. Потапям глава, горяща от болезнени мисли. Надигам се, за да се отърся, да полетя отново. Но стоп. Нещо ме спира. Наоколо всичко замира. Планината или нещо друго, пакет, блок спуснат свише директно в съзнанието ми, усет, убеждение без мисъл, чисто, без емоция, чувам кристално ясно, дълбоко в себе си: “всичко е наред”. Цветове, звуци, планина, свят, Върбан, животът, смъртта слети в едно, в някакво безвремие повтарят недвусмислено: ВСИЧКО Е НАРЕД!  Oлекнал продължавам без да знам защо, продължавам да тичам към някакъв телефон. Все пак тичам с името на приятеля си: Банчо, Банчо… Животът и смъртта се преливат в едно. Знам без да разбирам. Нещо важно се случва в живота ми.

Вече не тичам. Всичко е наред. Но не спирам, зад хоризонта има още. Вероятно един ден всички хоризонти ще се съберат и ще станем истински щастливи.

Разликата между нещата прави да ги разпознаваме по-добре, както и да идентифицираме себе си спрямо околния свят. И обратно, когато все по-често виждаме млади хора да си плясват с ентусиазъм дланите, то е най-често от чувство за малоценност: “дори различни от другите, много сме готини!” – един вид не се съмняваме, че се приемаме, заедно сме! Такива не видях в Ню Йорк. Там хората са едновременно заедно и най-вече сами със себе си.

С дългогодишен приятел от Париж се готвим за циганско лято зад океана. Интересна двойка сме. Той е глух с едното ухо и има слепота 70 процента, човек с много финес, пътувал много и най-вече с добро чувство за хумур. Аз пък виждам за трима, уважавам недъзите на другите, което ми помага да се примиря и със собствените си недостатъци. Пътували сме преди години заедно в Сахара, значи ставаме и за Ню Йорк. Наемаме малък апартамент в сърцето на Манхатан – 34 улица и Парк авеню на 16-тия етаж с Импайър Стейт Билдинг ан фас. Всичко върви като по вода – утринта на тръгване от Париж е слънчева, в Ню Йорк на същия ден ни очаква също слънчев следобед. Опашките по летищата ги избягваме поради недъзите на приятеля ми.

Да, но, както зад всеки облак се крие слънце, обратното е също вярно. В новата електронна осигуровка за пътуващи към Щатите от паспорта си съм попълнил погрешно вместо нула, буквата О. Дават ни най-добри места в самолета, но ми отказват влизане в страната. Хората на Американ Ерлайнс ме карат да попълня отново формуляра, но и трите публични компютъра наоколо са блокирали. Вадя лаптопа, тичам в близкия Мак Доналд за уи-фи връзка. Попълвам идиотския формуляр, цял ферман! Плащам с виза за услугата, кликвам, за да потвърдя, но връзката се прекъсва. Въпрос на секунди! Мак Доналд се извинява за грешката. Започвам отново цялата операция, но ми отказват формуляр, защото съм регистриран от предишната операция… Самолетът излита без нас.

Няма страшно, не е Северна Корея. Изчакваме някалка часа за следващия самолет, който ще ни вземе. Двеста евро за промяна на полета, франсетата от компанията се посъбуждат, въртят телефони и сами попълват формуляра, този път с компютъра на компанията – тромава, стара Франция, можеха да ми помогнат и преди това! Излитаме успешно, но моментен буреносен вятър при Ню Йорк ни откланя към Бостон. Обаждам се на портиера в Ню Йорк да пази ключовете на апартамента за другия ден. През нощта чекваме отново в Бостон и безкрайният полет завършва на летище Д.Ф. Кенеди.

Защо пиша всичко това? Сравняваме уморената Европа спрямо все още здраво помпащия Ню Йорк… В три през ноща снимам празното летище, скачаме в жълто такси с усмихнат черен, отзоваваме се в хотел до Парк Авеню. Регистрира ни любезна черна дама. Добро посрещане и богата закуска на другия ден променят настроението. Оставяме багажа в спретнат малък апартамент с чудесна гледка. Снимам от покрива с дървета на 16-тия етаж, изтягам се в шезлонг с поглед забит в безкрайно синьо. Писъци на сирени подпират могъщи небостъргачи, връзващи небе и земя. Силата на града бавно се пропива в телата. Поемаме морски въздух, мръсен или чист, все едно. Умората се превръща в енергия, възбудата търси израз.

Когато снимам не мисля. В планина имам инстинкт за ориентиране, но в град се налага да питам и то непрекъснато. Удобството в случая е, че всеки, макар забързан човек, отвръща с удоволствие. Контактите са приятни, в повечето случаи интересни. Сред хора от различни националности чужденецът е у дома си. Град на крайности, събрани, умиротворени в ред и без граници. Времето не тече, нещата стават и граничат с абсурда, за този, който  издържа.

“Търся сърцето на Сохо”, казвам на усмихнат, елегантен мъж в крачка. “Уф! Ха-ха, сърце ли казахте? В този град сърце…!?” Смехът му е сърдечен и там е парадокса. Вижда ме накичен с фотоапарати и обективи на колан около кръста. “Какво снимате? И аз обичам фотография…”. “Търся…, да ви кажа… искам да уловя…  есенцията, душата на града…, доколкото е възможно…” , допълвам колебливо и също се смея, донякъде на себе си. Нали пусто все душа търся, пък с тази славянска сладникавост, ще ме вземе за луд… “Ха-ха-ха”, този път съвсем разсмях човека. “Сърце, та и душа…! Точно тук в Ню Йорк не съм ги срещал, my boy…” – това “my boy” беше за белите ми коси. Пак се смеем. “В Сохо има интересни галерии, както и архитектура.., барове, магазини, ресторанти…”. “Душа-та..!” – приплаквам на ум – “а той се смее с тези мои души…”. После внимателно ми показва как да продължа нагоре между Гринуич и Сохо. Забравям бързо какво ми е казал и продължавам напосоки. Ще попитам отново. Важното е да почуствам града.

В Париж се гордеем с разнообразието на двайсет различни квартала, всеки със свое кметство и физиономия. Ню Йорк, град-държава, единствен по рода си, обитаван едновремено от всички дяволи и ангели, е въплатени в пет общини с квартали, непрекъснато менящи кожата си. Няма отвътре, няма отвън, вечно нова, невероятно здрава кожа, излъчваща енергия на абсурда. Но точно този абсурд кара всички да се отварят по-широко, да вървят по ръба на възможното. Може да се погледне като лаборатория за човешки експерименти, в които хората са заедно и чужди едноврменно. Всички си помагат, за да успеят оптимално. Всеки бърза сам, за да не бъде изпреварен от времето. Успехът на всеки е успех за всички и обратно. Неиздържалият е аут. Изчезва без да пречи на другите или става маргинален. Живее по свой начин, ако не, просто го няма. Националностите, групирани с кодовете на различни култури, се смесват в общ код, изискван от физиономията и ритъма на града. Енергията на изграденото от всички магически увлича, формира израза на гордите нюйоркчани, за да им вземе душата и да я трансформира във вечно нова материя на пулсиращия град. Пулсира студеното, материално сърце, изчислено строго математически, с непрекъснато меняща се формула. Изкуство, мода и технологии са от най-висок клас. Високото професионално ниво спасява от срутване. Грешка няма и не трябва да има. Тази от 2001-ва година вкара човечеството в нова епоха за целия свят.

Връщам се в старата ни Европа, за да си почина, а виждам, че се движа с друга енергия. Въпросът с душата все още ме човърка. Че какво, защо да не вярваме, че 21-ия век ще ни позволи да минем по ръба на възможното и свободно, с радост да живеем в материя и време без да им робуваме.

П.С. Ню Йорк е много по-чист от Париж, жените – по-шик, с елегантни малки обувчици. Обичам и заглеждам краката женски – край на мачовските силни, гротескни, често вулгарни остри форми! Просяци почти няма. Било в Харлем нощно време, в метрото и навсякъде, човек се чувства сигурен. Хората са услужливи, с усмивка. Чужденецът е на почит. Катерички в паркове и градини, чайки по небостъргачи, кучета с лакирани нокти по авенюта… И най-вече висок професионализъм на всички нива – нещо, което звучи силно за България, където тази дума не е точно понятие. Разбира се не включвам някои предградия, истории с дрогове и други. Освен това погледа е субективен.

Любителите на фотография могат да се разходят в Ню Йорк в галерия № 7 в сайта, а съвсем скоро, през Септември, същите фотографии ще бъдат изложени в Галерията на Министерство на Външните Работи в София по случай десет години от 11-ти септември.

За по-запалени фотографи давам имена на няколко фото галерии в Сохо, сайтовете на които веднага излизат в Гугъл :

Bruce Silverstein

Andrea Meislin

Danziger Projects (Adam Fuss)

Julie Saul

Yancy Richardson

Yosi Milo

Steven Kasher

Вече тринайста години „Пари Фото“ остава като най-значимо фотографско събитие. Този четиридневен салон под пирамидата на Лувъра до голяма степен утвърди фотографията като изкуство – метафорична визия за света, в който живеем.

Всяка година тук се уточняват котите на известни фотографи от деветнайсети век до сега. Затваря се  кръг с начало Париж, откъдето често изкуствата тръгват, минават през Ню Йорк, за да се утвърдят, добият мащаб, нова форма, за да продължат през Токио, връщат се в Европа през Лондон, минават през другите столици, за да се преоценят отново в Париж. Това сверяване на стойности в изкуството, макар казано схематично, ясно се вижда във феномена „Пари Фото“.

Спомням си първото изложение, когато се представиха големи световни фотографски галерии. Колекционери и запалени аматьори се хвърлиха да купуват винтиджи (оригинални тиражи с авторски подпис), днес все по-скъпи и трудно достъпни. Оцениха се таланти, уточниха се коти, които за няколко години хвръкнаха до небето… (Соул Лейдър, Картие Бресон и много други от 500 – 1000 евро, сега са вече 30000 и повече.) Но не това е най-важното. Утвърди се, даде се възможност на Голямата, фотография, с всички фантастични, ненадминати техники от различни епохи да бъде сравнявана със съвременни таланти в модерното изкуство. Сега всяка година се проследяват тенденции, падане или утвърждаване на истински стойности във фотографията (без да бъркаме с репортажно изкуство, което има своите стойности с барометър например фестивала в Перпинян).

Тази година между 19 – 22 ноември в Карусел де Лувър се събират 89 фотографски галерии, заедно с 13 престижни издатели на книги, най-добрите от 23 страни. Както всеки път, отдава се почит на определена страна с фотографска култура. Тази година водеща фигура е Иран, заедно с някои страни от арабския свят. (Това не пречи в този момент визите за Иран, поне тук в Париж, да бъдат спрени…). Фондацията за снимане в Бейрут представя редки фотографии, без да забравяме галериите от Кайро, Техеран и Дубай. Знаем, че Иран има стари фотографски традиции и много добри училища за снимане. В този не лек момент за иранците, очевидно това внимание има и политически характер. Осъществяват се дебати и прожекции, свързани с темата за фотографията в арабския свят.

На мода е големият, дори гигантски формат. Някои критици го определят като комплекс за показване на висок професионализъм, техническата мощ на фотографа… Шедьовърът не е необходимо да бъде представен голям, за да бъде грабващ, докъто кичът става ужасен. Въпрос на вкус и мания за показ. Най-скъпите и ценени фотографии все още остават винтиджи без значение формата.

Например «Игра на Таро» на Роберт Клайн, винтидж от 1950 година, се продаде за 265 000 евро… Тиражът, външният вид  имат голямо значение, но нищо не може да замени окото и ръката на фотографа.

За съжаление или не, изкуството все повече отстъпва място на грабващи вниманието нови технологии. Те се оказват значително по-забавни от някой остарял, едва ли не скучен Рембрант. Явяват се нови, „свръхмодерни“ таланти учудващи публиката с нещо „ултраоригинално“, което да лови окото. Така светът търси, променя се, вечно незадоволени мутираме към нещо ново, което макар интуитивно, всички очакваме с нетърпение.

Много от зрителите в изложението са с фотоапарат в ръце. За някои да снимат сниманото се оказва по-интересно, отколкото самите фотографии… Изкуството заразява.

Радостен факт – все още има фотографи, които без да учудват с оригиналност, без да бягат от епохата си, успяват да излязат от оковите на времето и модата. Това е и мярка за истинско изкуство – каквото остава от творението след като мине модата.

Няколко думи за галериите в изложението : колегите унгарци с галерия Винтидж от Будапеща, както всяка година са на линия – имат какво да покажат, както и да продадат : Андре Кертез, Имре Кински, Керни, Мохоли Наги… ). Най-впечатляващи галерии остават : Howard Greenberg, Edwinn Houk и Aperture от Ню Йорк; Robert Klein от Бостон; Robert Koch от Сан Франциско; Michael Hoppen от Лондон; Base, Nasu и Foil от Токио; Torch от Амстердам, Max Estrella от Мадрид, Vue от Париж…

За първи път Наса представи фотографии в оригинал с поглед откъм разните Аполо и Джемини към земята (цени 5-7000 евро, а “Изгряване на Земята” погледнато откъм Луната се продаде за 14000 евро).

Обикновено на подобни сериозни места се явяват и съвсем несериозни, провокиращи личности. Давам пример с маскирания господин, който си завря носа навсякъде преди да изпие спокойно едно шампанско и да продължи авантюрата си в музея на Лувъра… Девойката с руска военна шапка се изчерви свенливо след предложението ми да й изпратя снимката…

Тази година в Париж ноември не е месец на фотографията. Това се прави на всеки две години. Сега около фамозното Пари Фото има за посещение трийсетина интересни изложби. Не са за изпускане произведенията на Майкъл Кена, Клавдиж Слубан, Огюст Сандер… Майкъл Кена в Националната библиотека излага черно-бели пеизажи. Мотото на изложбата отговаря на видяното: “ Фотографиите ми са накити от време, което си отива. „.

Като задължителни бих добавил колекциите на „Делпир и Сие“ в Европейската Къща на Фотографията, както и „Сюрреализмът във Фотографията“ в Центъра Жорж Помпиду.

От своя страна ви каня на първата си изложба на Българска земя, която ще се състои в Си Банк в София между  14 януари и 12 февруари 2010 година.  Названието е „Тук – Там“.

За любителите на изкуство при откриване на изложбата ще има френски вина, знаете защо – хубавото вино също е изкуство.

В 70-та галерия на сайта могат да се видят останалите  фотографии от салона „Пари Фото“.

Органичната архитектура най-добре показва връзката човек-околна среда. Природата го налага, а човешкият гений го постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Мароко.., в материален свят, силно импрегниран с духовни стойности, тясно свързани, но и ясно разграничени от лаическите, къщите не отразяват само физически, функционални и екологични трудности, а показват определен начин на мислене. Формите и декора, както и вътрешната организация, изразяват визията и социлната принадлежност на селяните-будисти живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата, макар в унисон, се е наложила върху природата, както и религията върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) е селце в Ладак, скътано по пътя на керваните, свързащи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди само 20-30 години с наближаване на зимата от запад, откъм Шринагар идвали с коне и якове номади – балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Освен това като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия не разрешена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, принадлежащи на Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчари Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишния блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (Малкия Тибет).
В последните осемдесет години къщите тук, в селото остават 108 на брой. По структура, на външен вид и отвътре, хоризонтално и вертикално, те отразяват космичния ред. Манастирът (гомпата) е посторен на височина и доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимните студове. В Дол-по и в Занскар през зимата температурата на първия етаж трудно достига пет-шест градуса и то благодарение на добитъка. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът са недостатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща понякога до минус четиредест градуса.

Всеки член на семейството има свое място в дома и в селото, както и всеки гост, според йерархията в обществото. Къщата се превръща в затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи както за протекция от божества и духове, така и за прочистване и пазене от злите духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията е удобна и допреди неотдавна съвсем функционална. Предполага се, че някой от мъжете (братята) в семейството пътува често със стока и добитък, и трябва да бъде заместен, което намалява загубата в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с всички други защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите от лоши енергии.
Малки камени олтари, един в центъра, заедно с други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Има по един и на всеки кръстопът. Всички те дават подслон на божества, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменни структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици също се добавят в четирите основни посоки. Освен това голям шортен е построен на всеки вход на селото. Той може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество, да бъде богато украсен с разкошни фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания… И не само това, на всеки пас в планините наоколо са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Опънати са въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарността си от възможността да пресече незащитените места без проблеми, да се прибере на сигурно място. Пали се определен вид хвойна и възгласа е “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри, шортени и други, организират пеизажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в съвършена хармония, в симбиозата човек-природа.
Примитивно ли е всичко това? Спрямо джи-пи-ес-а – да; спрямо равновесие, стабилност и хармония в обществото – не. Борбата с всички енергии в природата, формулирани като вражески сили, демони, помагащи, пазещи божества, звучи примитивно в епоха, когато ставаме все по-зависими от технологиите, които сме създали. Тибетския будизъм е очертал материалния, духовен  и естетически израз на присъща на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои от тези хора, живеещи от хилядолетия на покрива на света, са успяли да развият чувствителност към енергии, непознати за човека от града. Не случайно шаманите живеят сред природа.  За съжаление хора с подобна чувствителност са на изчезване. В града човек е все по-безчуствен, афектиран, да не кажем увреден от обграждащите го енергии. В надпревара с времето заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Авантюрата неминуемо продължава и ни тегли към нещо ново. Като фотограф компютърът ми дава илюзия за бързина и ефективност, но на практика ми отнема повече време и енергия. Диапозитивите, с безгпогрешно качество, приличаха на книги в домашна библиотека, чисто материални (не виртуални) и функционални. Все още с радост, почти с вълнение подреждам, преглеждам стари диапозитиви, както и книги – един изминат път в очакване на… бъдещите виртуални книги, които скоро ще се появят на екрана на компютъра. Това са фантазиите на модерният живот с много улеснения и нови усложнения.

Пиша с носталгията към все по-рядко срещаните номади, някои от които в обикновения си поглед изразяват повече, отколкото много хора от много по-цивилизовани места в света.
Очевидно нов свят заменя стария със скорост, непозната досега в историята. Имаме надеждата да съумеем на нови нива да спазим някои задължителни всемирни закони, без които присъщата ни незадоволеност би довела до самоунищожение. Божествата няма да могат да спрат джипове с джи-пи-ес да се гарират на мястото за добитък, даващ топлина през зимата. Връзката човек-животно-природа, там, от където сме дошли, се губи. Дали свръхчовека на бъдещето ще бъде този на епруветката или на Оробиндо?! Засега сателитните антени докарват до всички кътчета на планетата последни новини, представени според икономо-политическата визия на съответното правителство. Полиандрията, която с векове е запазвала рода на тези хора, се заменя с порнографски филми, завършва с разводи. Милиарди примитивни хора са манипулирани, без да имат реална представа за себе си и за света. Свидетели сме през какви трудни моменти минава и родната България.

Все пак, защо да не купим последния ай-фон и то от Ню Йорк или Сингапур, там са най-евтини. Това също е свобода – exciting!. Свързана е с базкрайна вътрешна незадоволеност, добре използвана от икономическите машини. Какъв контраст със свободата и орловия поглед на ездача-номад, минаващ като вятър през безкрайните Тибетски плата!

За да разбере, човек трябва да сравнява, да избира, после да еволюира според качествата си. Номадите са приносители на информация към статичните общества, те са символ на движение, на промяна и свобода. Новите технологии са също форма на номадизъм, но погледите в очите на хората зад екраните не е същия…

Миларепа, големият духовен учител от Тибет (1040-1123) казва, че неговата религия е да не съжалява за нищо минало, настояще и бъдеще. Това събира времето в настоящия момент и приканва към действие.