Органичната архитектура  показванай-добре връзката на човека с околната среда. Природата налага, човешкият гений постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Оровил, Мароко.., в материален свят импрегниран с духовни стойности, къщите адаптирани към физически, функционални и екологични трудности, показват определен начин на мислене.

В случая формите, декора и вътрешната организация, изразяват визията и социалната принадлежност на селяните-будисти в Ладак, живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата в унисон с природата тук се е наложила върху върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) е малко, добре скътано село по пътя на керваните, свързващи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди 20-30 години, с наближаване на зимата от  запад, от Шринагар идвали с коне и якове номадите балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия забранена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, в Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчарите Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишен блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (наречен още Малкия Тибет).
От осемдесет години къщите в селото са 108 на брой. По структура, външен вид и отвътре те отразяват хоризонтално и вертикално  космичния ред. Манастирът (гомпата), построен на височина, доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимата. През зимата температурата на първия етаж благодарение на добитъка достига пет-шест градуса. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът в помещенията не са достатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща до минус 40 градуса.

Всички членове на семейството имат свое място в дома и в селото, както и всеки гост, според йерархията в обществото. Къщата представлява затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи за протекция от божества и духове, но и за прочистване и пазене от зли духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията е много удобна и доскоро била функционална. Има се в предвид, че някои от мъжете (братята) в семейството пътуват често със стоката и добитъка, и трябва да бъде заместени, начин да се намали загубата в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с другите защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите хора от лоши енергии.
Малки каменни олтари, един в центъра и други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Такива има и на всеки кръстопът. Те дават подслон на божествата, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменните структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици, също са добавени в четирите основни посоки. На всеки вход на селото има построен голям шортен, който може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество и да бъде богато украсен с фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те също пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания. И не само това, в планините наоколо на всеки пас са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Има опънати въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарност от възможността да пресече незащитените места без проблеми и да се прибере на сигурно място. При пресичане на пас се пали определен вид хвойна с възгласа “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри и шортени организират пейзажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в хармония и симбиозата между човека и Природата.
Примитивно ли е? Спрямо джи-пи-есите и съвременните електроники и механики – да, но спрямо равновесието, стабилността и хармонията в обществото – по-скоро не. Борбата с енергиите в природата, взети като вражески сили, демони, помагащи и пазещи божества може да звучи примитивно, особено в епохата, когато ставаме все по-зависими от технологии. Тибетския будизъм е очертал материалния, духовен и естетически израз на присъщата на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои между тези хора, които са живяли от хилядолетия на покрива на света, са успели да развият чувствителност към енергии, непознати на човека от града. Шаманите, истинските за съжаление на изчезване, не случайно живеят сред Природа.

Номадите, приносители на информация между статичните общества, (местата, където се създава и натрупва култура) в продължение на векове са били символ на движение, на промяна и свобода. Днес те са за заменени с бързо развиващи се нови технологии в свят на ускоряващи се промени.

Градският човек е все по-безчувствен, афектиран и увреден от обграждащите енергии. В надпревара с времето и страха от смъртта, заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Живеем с илюзията, че авантюрите ни продължават и ни водят към нещо ново и позитивно. Дали зараждащото се ново планетарно съзнание ще доведе до радикални промени сред хората на световно ниво.

Цифровата фотография ми помага с бързина и ефективност, но ми отне качествата на филмовата фотография. Диапозитивите, качествени, материални и функционални, обичах да подреждам като книги в домашна библиотека. Удобствата на цифровата фотография ме отдалечиха от незаменимите качества на тиражите в тъмната стая. Фотошоп създава нов тип фотографи, творци на измислени сюжети.  Любителите на street photography имитират старите майстори, но за повече убедителност ползват фотошоп, за да контрастират  сниманото и да подчертаят, да го направят по-убедително. Моди идват и отминават, но това което има стойност, остава извън времето.

Минавам покрай Гръцката църква в София и продължавам към Руската. След това влизам в Света Неделя, за да завърша в храма на Александър Невски. В три през нощта със свещица в ръцете уморен заобикалям Свети Седмочисленици се прибирам в къщи.

Срещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто си създават приятна атмосфера заедно. Циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Макар рядко срещат се и други млади с блясък в очите, търсещи спасение отвъд трудният свят, в който живеят.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад, когато религията беше отречена. Посещението на църкви, особено за млади хора, ученици и студенти, беше забранено. Правех всичко, за да се промъкна зад кордона от пазачи около катедралата и да вдъхна от забранената, мистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, заедно с танците на отблясъците по фрески и икони развинтваше въображението ми. Не мислех за риска да бъда санкциониран. Исках на всяка цена да вкуся от забранения плод. Неясната представа за дядо Боже се засилваше от звучното църковно пеене с гласовете на хора и чудесната акустика на Александър Невски. Живите пламъчетата на свещите ме приканваха към забранени, скрити светове. Късно през нощта, за да запазя преживяването вървях със запалена свещица скрита с ръка в пазвата. Вятърът я гасеше и взимах огънче от закъснели възрастни минувачи. Те също го криеха, а после се шмугвахме в слабо осветените софийски улици. Пламъчетата създаваха помежду ни някаква духовна връзка. Късметът ми работеше и не ме изключваха от училище.

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръката на дядо си, който осемдесет и пет годишен, оставаше до края на службата. Развълнуван продължавах с нова свещица през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски, а в къщи оставях свещицата да догори на масичка до леглото ми.  Пламъчето играеше по стените, превръщаше стаята ми в храм. Унасях се, вторачен в Нещо безкрайно,  спасително, с надеждата, че има други Неща в живота. Зад фона на някаква неопределима празнота сърцето ми туптеше силно и горящият въпрос „защо всичко това?“ чезнеше в пламъчето на свещицата. Възможно ли беше да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно животът ни да минава в празни задължения? Не знаех да определя какво  търся. Думите свобода, дух, обич, докога ще ми налагат в училище неща, които не ме интересуват, всичко това оставаше увиснало във въздуха.

Подобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на горящи въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която започвах да имам спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, ме караше да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което по-късно се разви като стил и цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »