Органичната архитектура най-добре показва връзката човек-околна среда. Природата го налага, а човешкият гений го постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Мароко.., в материален свят, силно импрегниран с духовни стойности, тясно свързани, но и ясно разграничени от лаическите, къщите не отразяват само физически, функционални и екологични трудности, а показват определен начин на мислене. Формите и декора, както и вътрешната организация, изразяват визията и социлната принадлежност на селяните-будисти живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата, макар в унисон, се е наложила върху природата, както и религията върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) е селце в Ладак, скътано по пътя на керваните, свързащи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди само 20-30 години с наближаване на зимата от запад, откъм Шринагар идвали с коне и якове номади – балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Освен това като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия не разрешена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, принадлежащи на Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчари Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишния блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (Малкия Тибет).
В последните осемдесет години къщите тук, в селото остават 108 на брой. По структура, на външен вид и отвътре, хоризонтално и вертикално, те отразяват космичния ред. Манастирът (гомпата) е посторен на височина и доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимните студове. В Дол-по и в Занскар през зимата температурата на първия етаж трудно достига пет-шест градуса и то благодарение на добитъка. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът са недостатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща понякога до минус четиредест градуса.

Всеки член на семейството има свое място в дома и в селото, както и всеки гост, според йерархията в обществото. Къщата се превръща в затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи както за протекция от божества и духове, така и за прочистване и пазене от злите духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията е удобна и допреди неотдавна съвсем функционална. Предполага се, че някой от мъжете (братята) в семейството пътува често със стока и добитък, и трябва да бъде заместен, което намалява загубата в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с всички други защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите от лоши енергии.
Малки камени олтари, един в центъра, заедно с други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Има по един и на всеки кръстопът. Всички те дават подслон на божества, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменни структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици също се добавят в четирите основни посоки. Освен това голям шортен е построен на всеки вход на селото. Той може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество, да бъде богато украсен с разкошни фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания… И не само това, на всеки пас в планините наоколо са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Опънати са въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарността си от възможността да пресече незащитените места без проблеми, да се прибере на сигурно място. Пали се определен вид хвойна и възгласа е “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри, шортени и други, организират пеизажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в съвършена хармония, в симбиозата човек-природа.
Примитивно ли е всичко това? Спрямо джи-пи-ес-а – да; спрямо равновесие, стабилност и хармония в обществото – не. Борбата с всички енергии в природата, формулирани като вражески сили, демони, помагащи, пазещи божества, звучи примитивно в епоха, когато ставаме все по-зависими от технологиите, които сме създали. Тибетския будизъм е очертал материалния, духовен  и естетически израз на присъща на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои от тези хора, живеещи от хилядолетия на покрива на света, са успяли да развият чувствителност към енергии, непознати за човека от града. Не случайно шаманите живеят сред природа.  За съжаление хора с подобна чувствителност са на изчезване. В града човек е все по-безчуствен, афектиран, да не кажем увреден от обграждащите го енергии. В надпревара с времето заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Авантюрата неминуемо продължава и ни тегли към нещо ново. Като фотограф компютърът ми дава илюзия за бързина и ефективност, но на практика ми отнема повече време и енергия. Диапозитивите, с безгпогрешно качество, приличаха на книги в домашна библиотека, чисто материални (не виртуални) и функционални. Все още с радост, почти с вълнение подреждам, преглеждам стари диапозитиви, както и книги – един изминат път в очакване на… бъдещите виртуални книги, които скоро ще се появят на екрана на компютъра. Това са фантазиите на модерният живот с много улеснения и нови усложнения.

Пиша с носталгията към все по-рядко срещаните номади, някои от които в обикновения си поглед изразяват повече, отколкото много хора от много по-цивилизовани места в света.
Очевидно нов свят заменя стария със скорост, непозната досега в историята. Имаме надеждата да съумеем на нови нива да спазим някои задължителни всемирни закони, без които присъщата ни незадоволеност би довела до самоунищожение. Божествата няма да могат да спрат джипове с джи-пи-ес да се гарират на мястото за добитък, даващ топлина през зимата. Връзката човек-животно-природа, там, от където сме дошли, се губи. Дали свръхчовека на бъдещето ще бъде този на епруветката или на Оробиндо?! Засега сателитните антени докарват до всички кътчета на планетата последни новини, представени според икономо-политическата визия на съответното правителство. Полиандрията, която с векове е запазвала рода на тези хора, се заменя с порнографски филми, завършва с разводи. Милиарди примитивни хора са манипулирани, без да имат реална представа за себе си и за света. Свидетели сме през какви трудни моменти минава и родната България.

Все пак, защо да не купим последния ай-фон и то от Ню Йорк или Сингапур, там са най-евтини. Това също е свобода – exciting!. Свързана е с базкрайна вътрешна незадоволеност, добре използвана от икономическите машини. Какъв контраст със свободата и орловия поглед на ездача-номад, минаващ като вятър през безкрайните Тибетски плата!

За да разбере, човек трябва да сравнява, да избира, после да еволюира според качествата си. Номадите са приносители на информация към статичните общества, те са символ на движение, на промяна и свобода. Новите технологии са също форма на номадизъм, но погледите в очите на хората зад екраните не е същия…

Миларепа, големият духовен учител от Тибет (1040-1123) казва, че неговата религия е да не съжалява за нищо минало, настояще и бъдеще. Това събира времето в настоящия момент и приканва към действие.

Обикалям Гръцката и Руска църкви. След това Света Неделя и завършвам в храма на Александър Невски. В три часа през нощта със свещица в ръка се прибирам в къщи.

Още преди полунощ срещам много хора, повечето млади. Личи, че се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещ в ръка. Няма нищо религиозно в жестовете им, просто повод за забавление. Добре е описано в Хомо Луденс, Човекът Играч на Йохан Хойзинга. Пред къщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Заедно с безгрижно веселящите се млади, виждам други с екстаз в очите. Търсят спасение, вероятно отвъд невъзможния свят, в който живеят… Много хора в страната  търсят идентичност и крайните състояния не са чужди.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад. Религията беше отречена. Беше  ни забранено да посещаваме църкви, особено на млади хора, ученици и студенти. Въпреки всичко успявах да се промъкна между пазачите, скрити и видни.  Бях готов на всичко само да вдъхна от забранената, скрита, полумистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, танцуващите отблясъци по фрески и икони развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план спрямо силното желание да опитам от забранения плод. Представата ми за дядо Боже, съвсем неясна, се подсилваше  от църковното пеене. Гласовете отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Свещи с живи, игриви пламъчетата, които не бяха символ на червените ни връзки, ме приканваха към други светове. Късно през нощта, под влияние на преживяната атмосфера, се прибирах със запалена свещица в ръка. Добивах кураж да поискам огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също със скрито пламъче се шмугваше по слабо осветените софийски улици. Подавахме си Пламъче – вид неписано десиденство, това, че сме в посока, различна от задължителната… Това разбира се не можеше да се случи и без доза от късмет.

По пътя към къщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръка на дядо си. Осемдесет и пет годишен, той оставаше до края на службата. С удвоен кураж, не без вълнение, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. Прикривах в пазва горящото пламъче. В къщи, въздъхвах сякаш спечелил поредно състезание. Стопявах се в кревата с остатъка от неугасналата свещица до възглавницата. Пламъче играеше по стените на стаята, превръщаше я в храм. Вторачвах се в нещо безкрайно,  спасително с надежда, че има Нещо Друго. На фона на някаква неопределима празнота, усещах сърцето си изпълнено до пръсване. Горящият въпрос: „защо, с каква цел всичко това?“, основен въпрос в живота и за Живота, задушен от инадекватни наложени ни формули, ме преследваше с години. Възможно ли е от една страна да сме изпълнени с удивление и после да остават само празни идеи…? Объркан, не можех да дефинирам какво търся, думите свобода, дух…, различен ли съм от другите? Подобни идеи бяха недопустими.

Все пак и вероятно тъкмо поради това, тези незабравими мигове изостриха още повече чувствителността ми, помогнаха още по-настървено да търся, да задавам все по-ясни въпроси, подхранваха този незадоволен стремеж за още без да пускам трайно котва никъде. Смесването на невъзможното с откраднатото възможно и плодовете от него се оказаха чудесен двигател. Някои също опитваха и объркани завършиха трагично. Други се приспособяваха и се обезличиха. Сегашните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »