Парижките градини, не по-малко красиви от Силс-Мария, предразполагат за нов мисловен мач. Не търсим истина, искаме да отидем по-далеч във възможното. Без илюзии за блестящо настояще, вярваме в човека на бъдещето с ново, различно съзнание за света и себе си. Глобално грешка във вселената няма и не може да има. Възможността да изразим себе си не е чисто човешка изява. Срещаме го и в животинския свят. Привилегия на човека е да прави разлика между изразимото и неизразимото. Изкуството се е скътало на това място и е чудесен, макар отчаян полет, израз на невъзможността да бъдем съвършени. Науката – добър тренинг на мислещия, пресъздаващ природата и себе си човек, понякога с двуяки резултати. Уважаваме религите като израз на духовна чувствителност, доколкото не служат за манипулиране или като неудобни патерици на слабите духом. Не знам доколко ми изнася да мисля така или прозирам някаква реалност. Вероятно и двете.

-       Надниквам в по-стари блогове и намирам, че ставаш тромав, повтаряш се, въртиш в кръг?!

-       Вероятно да. Чувствам задух, добро доказателство, че съм нормален и се променям. Задухът е барометър за промяна. Малко хумур, пирует без да се взимам на сериозно и пак напред на лов за ново…

-       Чувството за хумур спасява. Втвърдиш ли, регресираш, започваш да пречиш на себе си и на околните.

-        Новото в света, което ни залива непрекъснато и ускорително, е супер интересно. Миналото храни, а настоящето трябва да го живеем с широко отворени очи.

-       Стига да не е само формула или принцип. Но да се върнем на темата. Стигнахме до мотора на творчеството, взел енергия от напрежението между субективния свят на Аза и обективния външен свят – всичко това през духовния мост на всеки, когато го има.

-       Светът, външно обективен за себе си, остава неопределим за човека. С пет закърнели, все по-денатурализирани от съвременния начин на живот сетива, грубо погледнато не ни остава друго освен да създаваме нови икономики, заедно с по-качествено клониране. За шесто чувство да не говорим, най-често го бъркаме с неизразени желания и подсъзнателни носталгии и емоции. Колкото до външния свят, обективността също се мени, светът се претворява във всеки миг. Оптимистичното е, че слизайки надолу, рискуваме или да се унищожим или да скочим по-високо. Вярвам по-скоро в скока…

-        Запънали като магарета, слагаме ред, правим политика, наука, повърхностно изкуство, тук там с шедьовър за разкош…

-       Мислещият човек е нещо прекрасно и ужасно. Свидетели сме… При всички случаи живеем извън света на Истината.

-       Това плаши ли те?

-       Страхът идва от несигурност, от неяснота, “да бъдем или не”, казва Хамлет… За мен изходът е в излизане от антагонизма и робията на двоичния код, на който сме жертва. Но това няма общо с темата за Изкуство, а будизма не ме задоволява като изход.

-       Въпреки, че в по-широк мащаб всичко е свързано.

-       В съвременното Изкуство от началото на миналия век до сега, не сме измислили нищо ново. Сюрреализмът с богатото въображение на Мен Рей, Мохоли Наги, Андре Кертез и някои други, разчупва класическите граници на фотографията. Сега, от известно време на мода са темите. Фотографът равива тема, иска да покаже на света „нещо ново“ – например как се изхвърля боклука в бидонвилите, какво става в американските затвори, в транссибирските влакове…, след което се ревръща в “изявен фотограф” със завършена тема… Регистрират го после е бързо забравен, защото темата вече не очудва, което става с всяка мода. Модата е създадена, за да впечатлява, а впечатлението е винаги повърхностно и временно. Има разлика между иманентно и трансцендентното, което докосва есенцията на нещата  и остава извън времето. Капа, Бресон… са следвали събитията на века, снимали са без да разсъждават, просто не са могли да се спрат, наложили са стила на това, което са самите те.

-       Без да си драматичен човек, в тона ти се усеща горчивина, като на застаряващ, пропуснал нещо в живота…

-       Дано да не е така. Нотката на горчивина в случая предполагам е въпрос на чувствителност, смесена с амбиция. Години наред, заедно с преводите за Шри Оробиндо и Мер, приех съвсем сериозно възможността за Супраманталния човек, чудесен изход за конфликния и обхванат от себе си Хомо Сапиенс Сапиенс. Това ми даде кислород и отговори на много дотогава неразрешими въпроси. Реализирах как в средата на миналия век сме се докоснали до нещо фантастично, което сякаш се е изплъзнало или да го кажем по-оптимистично, отложило… Опътил се към този преход ми се даде много, но днес мащаба на тези гиганти-пионери на Новия човек липсва. Останал без репери, намалих темпото. Там е носталгията ми или нахално казано, горчивина за нещо недовършено, вероятно компромис, свързан с времето. Човек е нормално да бърза да изживее всичко. Птичка в ръката струва две в гората! От друга страна: „Да бъдем приятели с времето“, казва Шри Оробиндо. Самото време е от най-интересните загадки. За физиците то е свързано с пространството… И накрая просто страдам от нормаления човешки егоизъм да искам всичко да става сега и веднага. Пълна идиотщина!

-       Но ето, че не избягваш капаните на мисълта. Въпреки убеждението, че е излишно, продължаваш да анализираш. Както сега правим в диалозите за Изкуството…

-       Бягам, боря се, както отказващия цигарите. Катерене към висшето плато на съществуване без помощен кислород, не е лесна работа.

-       Какво имаш в предвид?

-       Схематично казано преди супрамантала има пет нива на мисълта, с които боравим, според степента на развитие: обикновен, висш, озарен, интуитивен и свръхмантал. Тези енергийни зони са част от супрасъзнанието. Ако подсъзнанието е еволюционното ни минало, супрасъзнанието е еволюционното ни бъдеще.

-       Какво общо с Изкуството?

-       Обикновеният мантал принадлежи на хора, които имат необходимостта да кажат, до обусловат нещо, за да си помогнат, да разберат самите те какво мислят. Висшият мантал принадлежи на хора, които с помоща на анализ и синтез правят наука или философия, знаят да се концентрират и да боравят с мисълта. Озареният, а още повече интуитивният мантал, вече отварят клапа за спонтанно ловене на друго ниво вибрации. Тогава започваме да знаем, защото разпознаваме. Манделщам излива уловените стихове на лист хартия, Моцарт спонтанно вади блестящи тонове, Бетовен глух…, Ван Гог невероятни цветове… На това ниво говорим за Интуиция, “спомен за Истината”, както я нарича Шри Оробиндо или “вечен миг, причина за годините (времето)”. За откриване друго няма, освен във времето бавно разпознаване на миг от Светлина, на който всички сме били свидетели.

-       Затова ли пишеш със светлината?

-       Не е за шега, без Светлина, поне нашия свят е невъзможен.

-       А звукът?

-       Много хора са го казали: без музика светът не би бил същия. Но това е отново утеха, бягство във висшите сфери. По времето на Бах са слушали много повече. По времето на Хитлер, в съседство с крематориумите също са слушали блестящи концерти.. Става ясно, че Изкуството също не е разрешение за човешкия проблем. А при съответно съчетание на звуци, тантризма, мантрите от Веди и Упанишади, влизаме в свръхмантала – звуци, променящи качествата на материята.

-       Че какво повече?

-       Дотук всичко е винаги частично. А ние искаме радост без болка. Живот, познание и творчество, събрани в едно, без конфликт и напрежение. Където има болка, има лъжа. Всички тези нива на мантал и витал (жизнена енергия, емоции…) са само лъчи към нещо по-голямо и недостижимо. Тегли ни като магнит, отиваме към него, а то се отдалечава. Изкуство, наука, религии не са достатъчни. След като започваме да го разбираме, защо да не искаме още !?

-       В този порив не бягаш ли от ежедневието? …

-       Разбира се, че не бягам. В най-малкото се крие и най-голямото. Допира с ежедневието стимулира, свързва с външния свят. Парадоксално това отвън е навсякъде, в стръкчето трева, в беззъбата баба, в просяка, както и в месаря или първия министър… Но всичко това е само начало. Голямото усилие е в приемане на невъзможността да надскочим сянката си. Да не бързаме, да станем приятели с времето, този капан, чудесна измишльотина на мислещия човек. Горчивата ми нотка, за която споменавш се таи именно в това: с ясното съзнание, че всичко е наред, продължавам да бързам, сякаш нещо ми се изплъзва.  А знам, че е илюзия… Това са вековно вкоренени навици, които изискват да се слезе до ниво телесен, та и клетъчен мантал.

-       Ловим се за всичко възможно, за да създадем някаква стабилност…

-       Да, може да се каже, че единствено повтарянето на едни и същи вибрации, превърнати в навици, ни дава известна видима стабилност.

-       Говорихме за Истина. Интересно е, че каквото и да кажем, обратното също е вярно. Единствено поезията свързва в общ смисъл. Но не тази в наредени стихове, такава поезия е също измислена. Но, който няма поетична душа какво прави?

-       Via media. Средния път, но без котва! Докъто сме в лъжовния свят, болките са неминуеми. Буда иска да раздвижи стара Индия с гениалната за времето си идея за бягство от живота, Христос в тежък за евреите момент, освежава епохата с принципа за обичта, Мохамед обединява мюсюлманите с вяра и меч… Всичко това не е направило света по-добър. Сълзите продължават да мият болката в душите ни. Цветан Тодоров в интересната си книга “Авантюрите на абсолютното” (В български превод „Красотата ще спаси света“) цитира поетесата Цветаева: “Между небесата на духа и човешкия ад изкуството се явява като чистилище, от което никой не иска да отиде в рая.” Тя говори за някакво трето царство между небето и земята. И малко по-нататък: “Само в дълбочината на страданието, в нас божествено отеква виталната (жизнената) песен на света, като песен на славей в мрака.” Някакъв вид активна неутралнст в пълно съзнание за настоящия момент.

-       Важното е да не спираме.

За любителите на фотография: влезте в сайта на „Парижки градини“ галерия 67