Вече тринайсет години „Пари Фото“ остава между най-значимите фотографски събития в света. Този четиридневен салон под пирамидата на Лувъра утвърдждава метафоричната визия за света, в който живеем.

Всяка година на това място се утвърждават котите на фотографи от деветнайсети век до сега.

Пътят на изкуствата в света прави кръг, който тръгва от Париж, минава през Ню Йорк, фотографиите добиват допълнителна стойност, продължават през Токио, връщат се в Европа през Лондон, за да се преоценят отново в Париж.

Спомням си първото изложение с присъствието на най-големите световни фотографски галерии. Колекционери и запалени аматьори се хвърлиха да купуват винтиджи (оригинални тиражи с авторски подпис), днес с много по-високи цени. Оцениха нови таланти, уточниха коти, които за няколко години се качиха високо. (Соул Лейдър, Картие Бресон и други, тогава между 500 – 1000 евро, днес стигат до 30000 и повече.) Но това не е най-важното. Даде се възможност на Голямата, фотография, с всички ненадминати досега техники от различни епохи да се покаже публично едновременно със съвременните таланти в модерното изкуство. Всяка година тук могат да се проследяват тенденциите в художествената фотография (барометърът на репортажно изкуство става всяка година във фестивала в Перпинян).

Между 19 – 22 ноември в Карусел де Лувър се събират 89 фотографски галерии, заедно с 13 престижни издатели на книги, най-добрите от 23 страни. Отдава се почит на определена страна с фотографска култура. Тази година водеща фигура е Иран с някои страни от арабския свят. (Това не пречи визите за Иран, поне в Париж, да са спрени…). Фондацията за снимане в Бейрут представя редки фотографии, без да забравяме галериите от Кайро, Техеран и Дубай. Иран има стари фотографски традиции и много качествени училища за снимане. В този труден за иранците момент,  това внимание има и политически характер. Осъществяват се дебати и прожекции, свързани с темата за фотографията в арабския свят.

На мода са гигантските формати. Някои критици ги приемат като комплекс за показване на висок професионализъм и техническа мощ на фотографите. Шедьовърът не е необходимо да бъде представен голям, за да бъде грабващ, а кичът изглежда още по-фрапиращ.  Най-ценените фотографии, без значение на формата им не губят от стойността си. Така мисля.

«Игра на Таро» на Роберт Клайн, винтидж от 1950 година, се продаде за 265 000 евро. Важен е тиража и външния вид, но най-ценен е почерка с окото на фотографа.

Зрители се разхождат с фотоапарат в ръцете. Изкуството заразява, освен това не всеки е колекционер и с възможности.

Много нови, непознати фотографи,  без фрапираща оригиналност отказват оковите на модата. Истинското изкуство остава след като отмине модата.

Няколко думи за галериите в изложението : колегите унгарци с галерия Винтидж от Будапеща, както всяка година са на линия – имат какво да покажат, както и да продадат : Андре Кертез, Имре Кински, Керни, Мохоли Наги… ). Най-впечатляващи галерии остават : Howard Greenberg, Edwinn Houk и Aperture от Ню Йорк; Robert Klein от Бостон; Robert Koch от Сан Франциско; Michael Hoppen от Лондон; Base, Nasu и Foil от Токио; Torch от Амстердам, Max Estrella от Мадрид, Vue от Париж…

Нас за първи път представя фотографии с поглед откъм Аполо и Джемини към земята (цени между 5-7000 евро, а “Изгрев на Земята” погледнато откъм Луната се продаде за 14000 евро).

На подобни места може да срещнете оригинални, провокиращи личности. Маскираният господин влиза във всяка галерия, изпива по едно шампанско и продължи авантюрата си в Лувъра. Девойката с руската военна шапка се изчерви свенливо след предложението ми да й изпратя фотографията.

Месецът на фотографията в Париж се прави всеки две години. Около Пари Фото допълнително се направиха  трийсетина интересни изложби. Не са за изпускане Клавдиж Слубан и Огюст Сандер. Майкъл Кена излага черно-бели пеизажи в Националната библиотека. Мотото на изложбата отговаря на показаното: “ Фотографиите ми са накити от време, което си отива. „.

Като задължителни бих добавил колекциите на „Делпир и Сие“ в Европейската Къща на Фотографията, както и „Сюрреализмът във Фотографията“ в Центъра Жорж Помпиду.

От своя страна ви каня на първата си изложба в София с название  „Тук – Там“. Тя ще се състои между  14 януари и 12 февруари 2010 година в галерия „Върхове“ на Си Банк. (Срещу гърба на Националния театър.)

За любителите на фотография при откриване на изложбата ще има френски вина, знаете защо – хубавото вино е също изкуство.

Повече фотографии от салона „Пари Фото“ ще намерите в 70-та галерия на сайта ми.

/ Киото, Япония /

Първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер…, поради технически причини снимат преди всичко пейзажи или натюрморт. Необходимостта да правят дълга експозиция е ограничавала фотографите. Този проблем веднъж разрешен, портретната фотография идва на първо място.

През 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира  въпроса за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще стане плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет се крие в усещането за това, което моделът носи в себе  и пулса на фотографа. Примери много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портретист трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото, но човек инстинктивно си слага маска – персоната се превръща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, той търси да отговори на множество въпроси без отговор между фотографа, фотографирания и зрителя.

Анри Картие Бресон, (ако беше жив) през месец август навършва сто години. За  портретната фотография той казва: “Искаме да уловим човек във връзката му с него самия и тишината на собственото му същество”. Това влиза в  “решителния момент” на Бресон. В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто фотографията я взимаме” (на френски изразът звучи по-ясно: prendre une photo). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри !

Появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта и става възможно душата на обекта за рисуване да се представи по различни начини. Ражда се кубизма и други нови течения.

/Манастир Тиксе, Ладак, Индия/

Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. Дори най-незначителният предмет може да изглежда фантастично. Да му дадем наименование, означава да го осакатим, да му отнемем възможността да бъде интерпретиран различно, дори безгранично. Там е скрита магията на фотографското изкуство. То може да дава или да отнема стойност на всичко, което докосва. Истинската фотография е Вселена с безброй интерпретации, което е и привилегията на изкуството.

                                                   /Хаконе, Япония/

За разлика от музиката и литературата, във фотографията (и архитектурата) фотографът е приет много повече като автор. Гледната точка по-лесно се намира в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи субективно от усета и погледа на всеки, според вродената му и по-късно развита от преживявания чувствителност.

За Ралф Гибсон съзнанието на фотографа прониква в обекта за снимане за части от секундата, но каквото след това излиза наяве от ръцете на артиста, го надвишава. Творението надвишава винаги твореца. Само творецът-глупец вижда себе си над всичко.

Анри Картие Бресон почина през август 2004 година и Париж празнува неговата сто годишнина. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови фотографии. Познаваме ги и не се насищаме да преоткриваме. Това е човекът, който ми повлия да снимам.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата фотография няма нужда от корекции. Днес фотошоп би фалирал с такива фотографи. Той схваща приемуществото на фотографията с нейната пластичност и интуиция за живота, възможност да пресъздаде в движение едно „ясно изразеното равновесие“. Снимаме означава „да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето“. Фотографията е средство за проникване в нещата при условие, че не зависим от тях и не подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на „решителни моменти“, който жаден да открива, не е спирал да пътува. Анри като млад е рисувал и е обичал да медитира. Завършва живота си също с рисуване. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“.

Интересно съвпадение : тази седмица по радио Франс Кюлтюр дават интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който през месец август в добра форма навършва 99 години. Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот в същата епоха. Което днес спира Вили Ронис да снима е артрозата в пръстите на ръцете. Майстор на черно-бяла фотография, с няколко незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

Ще добавя няколко думи за изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети със съответното място и време, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай и Дюрбан са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по света като хайка консуматори без вкус – един колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пейзажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери, се нарича „Планетата Пар“.

Наближава поредното откриване на “Пари Плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на Сена, вече осма година се събират парижаните, останали в града заедно с многобройните туристи. Всички се препичат на воля с танци, къпане и свалки разбира се.

От известно време в центъра на Париж, недалеч от Айфеловата кула се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. На фотографията според светлия цвят на балона днес въздухът е направо чист.

Минавам покрай Гръцката църква в София и продължавам към Руската. След това влизам в Света Неделя, за да завърша в храма на Александър Невски. В три през нощта със свещица в ръцете уморен заобикалям Свети Седмочисленици се прибирам в къщи.

Срещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто си създават приятна атмосфера заедно. Циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. Макар рядко срещат се и други млади с блясък в очите, търсещи спасение отвъд трудният свят, в който живеят.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад, когато религията беше отречена. Посещението на църкви, особено за млади хора, ученици и студенти, беше забранено. Правех всичко, за да се промъкна зад кордона от пазачи около катедралата и да вдъхна от забранената, мистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, заедно с танците на отблясъците по фрески и икони развинтваше въображението ми. Не мислех за риска да бъда санкциониран. Исках на всяка цена да вкуся от забранения плод. Неясната представа за дядо Боже се засилваше от звучното църковно пеене с гласовете на хора и чудесната акустика на Александър Невски. Живите пламъчетата на свещите ме приканваха към забранени, скрити светове. Късно през нощта, за да запазя преживяването вървях със запалена свещица скрита с ръка в пазвата. Вятърът я гасеше и взимах огънче от закъснели възрастни минувачи. Те също го криеха, а после се шмугвахме в слабо осветените софийски улици. Пламъчетата създаваха помежду ни някаква духовна връзка. Късметът ми работеше и не ме изключваха от училище.

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръката на дядо си, който осемдесет и пет годишен, оставаше до края на службата. Развълнуван продължавах с нова свещица през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски, а в къщи оставях свещицата да догори на масичка до леглото ми.  Пламъчето играеше по стените, превръщаше стаята ми в храм. Унасях се, вторачен в Нещо безкрайно,  спасително, с надеждата, че има други Неща в живота. Зад фона на някаква неопределима празнота сърцето ми туптеше силно и горящият въпрос „защо всичко това?“ чезнеше в пламъчето на свещицата. Възможно ли беше да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно животът ни да минава в празни задължения? Не знаех да определя какво  търся. Думите свобода, дух, обич, докога ще ми налагат в училище неща, които не ме интересуват, всичко това оставаше увиснало във въздуха.

Подобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на горящи въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която започвах да имам спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, ме караше да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което по-късно се разви като стил и цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »