Възможността да се почувстваме едновременно малки и големи, помага да усетим по-ясно двата полюса, които всеки носи в себе си. Във всекидневния живот тези усещания се смесват в някакво мъгливо самомнение.

Загърбили Асам, тръгвате от Бутан на запад по дължина на Хималаите, най-могъща сред планините на земята. След три месеца в посока обратна на мусоните, пресичате пет осемхилядника, после в Индия следват Ладак и Кашмир, за да се отзовете пред страховития Каракорум. Бихте могли да си отдъхнете малко по на запад в Памир, Тян Шан, Хиндукуш, Алтай…, ала пред Каракорум оставате като смешно пясъчно зрънце, стръкче трева… Смалени, с поглед към стотиците гиганти, забили върхове в безкрайни небеса, усещате Всемира. Събрани на своята Агора, върховете споделят със звездите силата на Земята. К2 и могъщите му съседи си остават предизвикатество за орлите на алпинизма. Климатът играе с късмета на всеки, имащ куража да опитва.

Тръгвате от съвсем не привлекателния Исламабад. Разделянето на Пакистан от Индия създава този нов град, но единствено земята е пропита с история. Между летището и автогарата не остава друго, освен да изядете едно истинско, добре сготвено пиле в сос от къри. Не е за пропускане след изкуствените европейски пилета! Следва бързо спасяване нагоре по Каракорум Хайуей. На връщане, повлияни от силни преживявания, започвате да мислите, че Исламабад също ще ви впечатли с нещо  автентично. В случая моля шофьора на джипа да ни закара в някой стар квартал на града, за да направим истински хамам. Бъркам – старо няма, хамам още по-малко.

През време на комунизма невъзможността да пътуваме извън страната, особено за някой по-неспокоен, търсещ дух, изостряше още повече усета за свобода. Това изглежда се превръща в условен рефлекс. Неотдавна при връх Алиботуш, по дължината на границата ни с Гърция забелязах, че все още съм способен да се спра на най-обикновена граница и съвсем глупаво да зазяпам наоколо. Във въображението ми, особено в случая, изплуват места с бодлива тел, ровове, наблюдателници, електрически инсталации, граничари, кучета… Без да съм бягал през граница, очевидно се вълнувам, питам се как други са рискували… Да се пресече граница не само беше невъзможно, но да се стигне до градовете наоколо се изискваше специално разрешение. Град Петрич, например с мистериозните Рупи, открих едва след 1990 година. Сега пресичам десетки граници и продължавам да изпитвам вълнение, дори там, където няма нищо. Психоанализ не е необходим, самото преминаване на граници ме чисти.

След неочаквано добър прием в Гилгит и чудесен трек около Нанга Парбат в Хималайската част на Пакистан, после друг в Каракорум в Балтийската част, продължаваме към Малкия Памир в района Чипурсан, недалеч от границата с Афганистан и Таджикизтан. Имаме работа с ислям повлиян от будизъм, но за мюсюлманите от повечето райони на страната, оставаме “нечисти”, недостойни за Рая. Все пак в Корана за наша радост гостенина е свещен. Освен това ни се дава възможност да прогледнем.

Вакхан коридор е създаден през 19-ти век като буферна зона между Бритнската и Руската империи. Сега от там минават номади Вакхи, Исмаилски клон от исляма с водач Ага Кхан. Без особени проблеми, с минимални формалности в местната митница, номадите минават през Хиршад пас (5200 метра) и слизат в долина, тясно врязана между Пакистан и Таджикистан. Има излаз и контрол откъм Афганистан, както и път към Киргизтан. Местата са опасни, но за мен поради автентичността си повече от интересни.

Разбирате защо и за какво вълнение, особено в моя случай, става дума. Ясно е, че ще пресека границата. Преди години японци са получили разрешение да снимат телевизионен филм.

От групата носачи двама местни не искат да ме оставят, съгласяват се да ме съпроводят.

Изчакваме да отмине киргизки керван с якове. Светът е малък, свидетели са излишни. Планината откъм Афганистан е сякаш рисувана от Рьорих. Готов съм да остана с години. Представям си Марко Поло, Свен Хедин, Тилман, Шипман…, фантастични пътешественици, които без да познават Азия, без да мислят за време, екипировки, опасности, просто са пресичали невероятни девствени места. Не ги е спирало нищо. Всяка крачка е била откритие. Затова пък ние се скриваме недалеч от чек поста в долината. Разправят как преди няколко години английски фотожурналист е бил заловен и затворен с месеци. Приютени под уютна скала, пламъчетата на огъня доразвинтват вече развинтеното ми въображение. Какъв е този Афганистан, за който толкова кръв се пролива! Завиждам на фотографите, които са го пребродили преди руската инвазия. Има фотографии-икони с тези горди, фантастични хора, отговарящи на силата на заобикалящата ги природа. Неотдавна, макар на възраст, Ролан и Сабрина Мишо отново показаха (в Пети Пале в Париж) ненадминатите си фотографии от миналото на Афганистан. Стив Мак Къри днес ни показва резултатите от войните по тези места – пропити с болка и отново икони.

На другия ден оставям спътниците си да се приберат обратно в Пакистан. Вече няма какво да ми се случи. Качвам се на граничен връх и носталгично се заглеждам в свят, който ме тегли и нося дълбоко в себе си. Прилича на близък човек, който си отива, а ви се иска да го задържите, да го прегърнете физически.

Свят зад граница и то какъв!

Органичната архитектура най-добре показва връзката човек-околна среда. Природата го налага, а човешкият гений го постига. В места като Тибет, Ладак, Занскар, Непал, Кам, Амдо, Мароко.., в материален свят, силно импрегниран с духовни стойности, тясно свързани, но и ясно разграничени от лаическите, къщите не отразяват само физически, функционални и екологични трудности, а показват определен начин на мислене. Формите и декора, както и вътрешната организация, изразяват визията и социлната принадлежност на селяните-будисти живеещи между 3000 и 4200 метра. Културата, макар в унисон, се е наложила върху природата, както и религията върху варварството.
Хемис Чукпа Чан (Място на Сняг и Хвойна) е селце в Ладак, скътано по пътя на керваните, свързащи от стотици години Кашмир с Тюркестан и Тибет. Допреди само 20-30 години с наближаване на зимата от запад, откъм Шринагар идвали с коне и якове номади – балти, за да продават сезонната си стока в Ле, столицата на Ладак. Освен това като мюсюлмани те изпълнявали ролята на месари, професия не разрешена при будистите. От изток, откъм обширните полета на Чанг Танг, принадлежащи на Тибет допреди инвазията на китайците, идвали овчари Чанг-па (за тези номади на изчезване пиша в предишния блог). Натоварени с кожи, вълна и масло, те комбинирали търговията с посещение на свети места във вековните манастири на Ладак (Малкия Тибет).
В последните осемдесет години къщите тук, в селото остават 108 на брой. По структура, на външен вид и отвътре, хоризонтално и вертикално, те отразяват космичния ред. Манастирът (гомпата) е посторен на височина и доминира селото. По същия йерархичен принцип домашният храм е на втория етаж. Хората живеят на първия, а приземния етаж е определен за добитъка, излъчващ топлина през зимните студове. В Дол-по и в Занскар през зимата температурата на първия етаж трудно достига пет-шест градуса и то благодарение на добитъка. Горенето на фъшкии от як за домакински нужди и димът са недостатъчни, за да компенсират външната температура, стигаща понякога до минус четиредест градуса.

Всеки член на семейството има свое място в дома и в селото, както и всеки гост, според йерархията в обществото. Къщата се превръща в затворено, свещено място с ред, който заедно със съответните традиции и ритуали, служи както за протекция от божества и духове, така и за прочистване и пазене от злите духове. Това гарантира благоденствието на живеещите. Всеки от членовете на дома – между пет и осем в Ладак – фамилно носи името на къщата. Полиандрията е удобна и допреди неотдавна съвсем функционална. Предполага се, че някой от мъжете (братята) в семейството пътува често със стока и добитък, и трябва да бъде заместен, което намалява загубата в генерацията. Интересно е, че под покрива на някои богати къщи виси закачен пенис, който заедно с всички други защити, пази от завистливи погледи. Между всеки квартал, състоящ се от няколко къщи, шортен (ступа в Индия и Непал) с формата на врата, пази и прочиства минаващите от лоши енергии.
Малки камени олтари, един в центъра, заедно с други в четирите кардинални посоки,  обграждат селото. Има по един и на всеки кръстопът. Всички те дават подслон на божества, наети да пазят обитаемите площи от болести и други агресии. Каменни структури (ла-то), отрупани със стрели, знаменца, рога от як, пера от птици също се добавят в четирите основни посоки. Освен това голям шортен е построен на всеки вход на селото. Той може да съдържа свещени реликви, тяло на почитан лама, статуя на божество, да бъде богато украсен с разкошни фрески и мандали. На всеки хълм или връх наоколо са изградени тройка малки шортени с различен цвят, всеки символизиращ един от трите Бодисатви. Те пазят селото от природни бедствия, лавини, каменни срутвания… И не само това, на всеки пас в планините наоколо са изградени големи пирамиди с подбрани камъни, рога и кости от животни. Опънати са въжета, накичени с мантри, магически формули и молитви. Всеки минаващ изразява благодарността си от възможността да пресече незащитените места без проблеми, да се прибере на сигурно място. Пали се определен вид хвойна и възгласа е “ки-ки со-со ла ргиал-ло” (демоните са победени, божествата побеждават).
Всички олтари, каменни стени с мантри, шортени и други, организират пеизажа, показват пътя и границите между защитеното “отвътре” и неубоздаемото “отвън”. Всичко е изградено в съвършена хармония, в симбиозата човек-природа.
Примитивно ли е всичко това? Спрямо джи-пи-ес-а – да; спрямо равновесие, стабилност и хармония в обществото – не. Борбата с всички енергии в природата, формулирани като вражески сили, демони, помагащи, пазещи божества, звучи примитивно в епоха, когато ставаме все по-зависими от технологиите, които сме създали. Тибетския будизъм е очертал материалния, духовен  и естетически израз на присъща на човека необходимост за духовно-физическа осигуреност. Някои от тези хора, живеещи от хилядолетия на покрива на света, са успяли да развият чувствителност към енергии, непознати за човека от града. Не случайно шаманите живеят сред природа.  За съжаление хора с подобна чувствителност са на изчезване. В града човек е все по-безчуствен, афектиран, да не кажем увреден от обграждащите го енергии. В надпревара с времето заменяме едно богатство с друго, по-ефективно и радикално, без да знаем къде отиваме. Авантюрата неминуемо продължава и ни тегли към нещо ново. Като фотограф компютърът ми дава илюзия за бързина и ефективност, но на практика ми отнема повече време и енергия. Диапозитивите, с безгпогрешно качество, приличаха на книги в домашна библиотека, чисто материални (не виртуални) и функционални. Все още с радост, почти с вълнение подреждам, преглеждам стари диапозитиви, както и книги – един изминат път в очакване на… бъдещите виртуални книги, които скоро ще се появят на екрана на компютъра. Това са фантазиите на модерният живот с много улеснения и нови усложнения.

Пиша с носталгията към все по-рядко срещаните номади, някои от които в обикновения си поглед изразяват повече, отколкото много хора от много по-цивилизовани места в света.
Очевидно нов свят заменя стария със скорост, непозната досега в историята. Имаме надеждата да съумеем на нови нива да спазим някои задължителни всемирни закони, без които присъщата ни незадоволеност би довела до самоунищожение. Божествата няма да могат да спрат джипове с джи-пи-ес да се гарират на мястото за добитък, даващ топлина през зимата. Връзката човек-животно-природа, там, от където сме дошли, се губи. Дали свръхчовека на бъдещето ще бъде този на епруветката или на Оробиндо?! Засега сателитните антени докарват до всички кътчета на планетата последни новини, представени според икономо-политическата визия на съответното правителство. Полиандрията, която с векове е запазвала рода на тези хора, се заменя с порнографски филми, завършва с разводи. Милиарди примитивни хора са манипулирани, без да имат реална представа за себе си и за света. Свидетели сме през какви трудни моменти минава и родната България.

Все пак, защо да не купим последния ай-фон и то от Ню Йорк или Сингапур, там са най-евтини. Това също е свобода – exciting!. Свързана е с базкрайна вътрешна незадоволеност, добре използвана от икономическите машини. Какъв контраст със свободата и орловия поглед на ездача-номад, минаващ като вятър през безкрайните Тибетски плата!

За да разбере, човек трябва да сравнява, да избира, после да еволюира според качествата си. Номадите са приносители на информация към статичните общества, те са символ на движение, на промяна и свобода. Новите технологии са също форма на номадизъм, но погледите в очите на хората зад екраните не е същия…

Миларепа, големият духовен учител от Тибет (1040-1123) казва, че неговата религия е да не съжалява за нищо минало, настояще и бъдеще. Това събира времето в настоящия момент и приканва към действие.

Идеализираме, когато затворени в къщи с интересни книги в ръце и с богато въображение летим по незнайни светове. Просветват идеи за живот, изпълнен с други възможности, свободи, душевни и физически.
Преди години Бардо Тодол, (книга от Тибет за Живота и Смъртта, 1992 година), така добре представена от Согиал Римпоче, беше дотолкова развинтила фантазията ми, че поисках да я преведа на български (вече е преведена). Желаех да задълбоча познанията си и да приложа на практика това, което считах за най-напреднало в тибетския будизъм – възможността да управляваме на воля енергиите, свързващи ни с различни непознати светове, а те са в един, този на живота и смърта, който живеем всеки ден.
Но ето, когато имаме физическа възможност да се докоснем до активни будиски манастири със столетни традици, да срещнем и да говорим с практикуващи лами, ако търсим как да уловим бързо пътя към вечното, оставаме разочаровани. Първо понятията бързо и вечно не вървят заедно. Хора, изминали пътя към вечното, се броят на пръсти и не стават за общо ползване. В тези манастири най-печатлява живота извън времето. Повечето от монасите осигуряват натрупване на добра карма за следващ живот. Други просто следват волята на семейството си, следват обществения ред. Традицията го изисква, чест е за всяко семейство да даде поне едно дете на манастира. Това лишава семейството от работна ръка, но облекчава грижите, набира точки, заслуга пред божествата за този и за следващия живот. Освен това за по-ниските класи в обществото, лама означава социално издигане. На осем годинки детето, ако не е специално надарено, в повечето случаи няма съзнание за пътя, който поема.

С навлизане в живота на монасите неминуемо сме пленени от простотата на активното им, осмислено ежедневие. Те са засмяни, радостни, без особени изисквания към материалния живот.

След първите впечатления в нас се събуждат обичайните амбиции на човека от града. Ставаме взискателни, мерим постигнатото, ако не друго, какво излъчва духовно напредналия лама. Търсим ответ на това, за което считаме, че манастирът е извор. Къде водят усилията на милионите будисти, лишили се от нормален живот ? Колко от тях се  спасяват в прословутата нирвана, в свят без напрежения или ако не в някаква бяла безжизнена пустота, поне в друго, специално ниво на съзнание ? Тези хора неминуемо трябва да излъчват нещо различно !
Очарован от йерархията в тези общества, спазената от векове, не спирам да се взирам в лица на водещи и други лами (Head Lama във всеки манастир, нормално е назначен за три години), да търся погледи, с които да обменям духовното, за което самият аз оставам вечно ненаситен.

Въпросът е неизчерпаем, но бих казал, че както сред научните среди, хора като Айншайн не се срещат под път и над път, така и в духовните (спиритуални) среди, римпочета, разширили границата на духовното в човека, се броят на пръсти. Явяват се там, където ги водят неосезаеми за нас енергии. От всичките двайсетина манастири, които посещавам, за съжаление нямам случай да срещна погледа на подобен тулку (прероден лама, както например Далай ламата).
И все пак, в долината Нубра, гранична зона на Индия с Пакистан, в малка, скътана къща,  до Сумор Гомпа, манастир на няколко стотин години, чувам дебелите гласове на възрастни лами, изпълняващи сутришната пуджа (служба), нещо рядко, защото в повечето манастири ламите са млади. Тук едно близо 3 годишно детенце почти делово ми махва с ръка.  След това без думи, с жест и сериозно изражение на лицето, ме кани в стаята си. Едновремено с поднесения чай, без да променя израз, детето вади цветни моливи и бързо нахвърля на бял лист скица на гомпата (манастира) заедно с няколко сполучливи дървета наоколо. После с леко замислен поглед ми подава рисунката. Поглежда ме в очите и добавя един бомбон от джоба си. Ламата, който се грижи за него не ми разрешава да го снимам.

Оказва се, че споделям компанията на Туптан Наванг Норбу, инкарнация (прераждане) на Бакула Римпоче от Ладак. Далай ламата лично е присъствал при разпознаване на детето. Не разбирам кое по ред е прераждането, но погледът и изражението на детето са впечатляващи. Снимам го, макар и несръчно, без да гледам във визьора, с леко покашляне, за да не се чува шума от щракването на апарата.

За първи път не давам, а получавам бомбон от дете в Хималаите. Първият жест на по-израсналите сред хората е да се даде. Срещам най-малкия-голям сред ламите и бомбона е с чудесен вкус.

Събитията в района на Кашмир преди 15 години не ми позволиха да посетя този кът от “земния рæай”, не случайно така наричан в Индия и Пакистан. Още от библейски времена насам знаем, че Рай на земята не е възможен, но това не пречи да има вълшебни кътчета, където човек продължава да си задава същия въпрос, какво липсва Рай да съществува? Отговорът е прост: човека. Хората са основен фактор за всяко преживяване.

Без да правя метафизичен анализ за изгубен или непостигнат Рай, тук споделям противоречията, с които се сблъсквам при пътуване, особено по места, тежащи с история и култура, все още запазени от варваризма на туристите. Промените за съжаление са прогресивни и невъзвратими. Това ме засяга като свободен дух и фотограф, търсещ възможност да пие „вода от извора“. Търся да регистрирам автентичност, защото ако загубим корените, губим от историята, респективно хоризонта към нови истински неща.

Развитие без номадизъм е невъзможно. Новият век ни води към нови видове номадизъм – електронен, компютърен, телефонен, самолетен, туристически… Това в случая подписва края на тези първи вековни номади. „Изворната“ вода не е същата.

Погледът на номада – по дефиниция човек, търсещ промяна, осъществена в движение, с обмен на стока и култура – очевидно не може да се сравни с повърхностните стойности на промяната, която  туристът във ваканция си предлага в някаква несъзнателна или съзнателна терапия (почивка), за да се освободи от ежедневието. Ваканция = вакуум, празнота. В общия случай туристът търси да изпразни препълненото, понякога дори преляло в себе си. Да се научиш да пътуваш е толкова трудно, колкото да се научиш да работиш.

Номадът-пътник се интегрира в околната среда, обменя стойности, душевни и материални, не мери, не сравнява. Той живее, както птицата лети. За човек във ваканция, особено напоследък, светът се превръща в сцена, където  представлението се заплаща. Участието забавлява и провокира. От там идва и арогантността на вечно изискващия турист-зрител, в контраст с възмущението на неволно превърналия се в играч (или обект, продукт на пътната агенция) автохтонен жител или номад… От тук и парадокса: туризмът икономически развива различни общества, но обърнал обекта на туризъм в продукт за забавление, нарушава нормалния обмен на стойности, изграден от хилядолетия. Туристът, превърнал се в консуматор, плаща и рекламира качеството на „стоката“, нагодена или не към шаблоните на културния му мироглед. Невъзможността да се адаптира към обкръжаващата среда, масовият турист откупва със средствата, с които разполага. Парите, най-често под формата на бакшиш – а те  първоначално са били измислени за защита и откупване на свобода – в случая дават свобода на туриста да не се приравнява към нещо „различно“, макар и привлекателно и екзотично  (за което дори е платил преди пътуването). Духовното се заменя с материално. Следва неминуемо очуждаване, дори ненавист. Но да не бъдем радикални, всяко правило има изключения.

Глобалната промяна на климата и ускореното развитие на новите технологии също са значими фактори, които не прощават и на най-изолираните кътчета на планетата. По покривите на вековно сгушени, скрити от света села и манастири, заедно с удобните слънчеви акумулатори стоят закачени огромни параболни антени, подобни на мелниците, които е атакувал Дон Кихот. Контрастът между съвременния град и архаичните традиционни общества се стопява.

Защо пиша всичко това? След Кашмир, Ладак, Нубра, Спити.., прекрасни места в северна Индия близо до границите с Пакистан и Китай (Тибет),  отклонявам се към Рупшу, където през 1996 година бях срещал номади със стада от Тибет. Тогава все още не бяха виждали фотоапарат. Впечатли ме как всяко нещо в живота им тежи на мястото си, дефиниция за Култура. Преживях незабравими моменти. Веднъж опитал, искате още и то в контраст на всичко изкуствено, наложено от живота.

Водачът, който съм наел, споделя, че напоследък нещата се променят: срещата с номади е въпрос на късмет. Слезлите от Тибет, вече са различни, покитайчени… Рядко се срещат огнени, орлови погледи на ездачи, говорещи езика на вятъра… На височина четири-пет хиляди метра вятърът през юни е различен, понякога яростен. Не се разчита на стабилно време. Феномен, който забелязваме навсякъде. Възрастните не издържат, а младите мечтаят, мечтаят за друг, по-интересен свят, този на туристите. В последните десетина години агенциите търсят да продадат все по-екзотични места. Западният човек все по-жаден за промяна, плаща. С все по-разнообразни технологии намираме по-лесно различното извън себе си…

След няколкодневно търсене, недалеч от езерото Тцо Морири намирам стада и палатки на три-четири семейства Чанг-па. Дошли са от Чанг Танг. Имам бомбони за малките, тютюн за мъжете и няколко мускалчета българска роза за почуда на жените. Богатият израз с очи и мимика все още е възможен и валиден. Допълвам с десетина думи на местен диалект. На тази височина въздухът и думите са редки, но въздействието по-дълбоко!

Чанг-па издояват козите и сядаме да пием посолен чай с масло от як, особено вкусен след третата чаша. Планините наоколо се оглеждат в тюркоазено езеро. Орли се вият в небето, хоризонтът далеч зад езерото провокира въображението за нов полет. Душите летят безгранично, беднотията в палатките не дразни. Гостоприемните стари овчари с усмивка и топлина в сърцата без да мерят разделят с пътника каквото имат. В палатката мястото за гост е свещено.

Но ето, че в момента, когато удобно настанен, с топъл чай в ръка, всеки жест ме топли, едно младо момче със странно втренчен поглед се приближава и без видим повод ми прошепва в ухото: “get out“ , излизай от тук. В тона му чувствам острото “махай се”! Не реагирам. Само нещо ме свива под лъжичката.

С благодарност, сърдечно се сбогувам с възрастните Чанг-па, които видимо не разбират за инцидента. Водачът ми с не по-малко огорчение споделя как новото поколение вече не понасят живота на родителите си. А когато нямат парична изгода, ненавиждат чужденците и понякога стават агресивни. Не бях помислил за бакшиш. Виждаме стадата на последното поколение номади. Старите, красиви стилови къщи на отдалечените в планините села все повече са покрити с практични, лесно построими, блестящи на слънцето, ламаринени покриви. Големи сателитни антени поемат боклука на модерния свят. Светът се променя. Без да драматизираме белите мечки са също на изчезване.

Искам да напиша повече за красивата част на това чудесно пътуване с най-старите будиски манастири, но гласчето “get out”, в контраст на всичко останало, все още засяда в гърлото ми. Спомням си преди няколко години как след 40 дневен трек в Непал – на границата между Сиким, Тибет и Непал, пред величествения Канченджонга – с амбицията и въображението да открия “края” или по-скоро “началото на света”, място, където предполагах, че турист не стъпва, едно детенце ми поиска долар. Дадох му бомбон, но това не обезцени долара.

Земята се върти, стойностите се променят, за да влезем в нова, различна и изключително интересна епоха, вероятно съвсем различна от всичко преживяно досега. Ускорението понякога ни обърква и плаши. Все пак човекът остава като най-интересен фактор в природата.